Мама Завинаги форум
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

Приказки за деца

+9
Cveti789
mamazavinagi
деси
mavi
Schatzе
bambolina
Дени :)
Dani
cveti555
13 posters

Страница 1 от 7 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Go down

alert Приказки за деца

Писане by cveti555 Пон 03 Мар 2008, 18:00

[You must be registered and logged in to see this link.]
cveti555
cveti555
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Царят с магарешките уши

Писане by cveti555 Вто 04 Мар 2008, 12:29

Цар Троян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не знаел, че негово величество е клепоух. След всяко бръснене тозчас влизал царският палач и погубвал злополучния бръснар, за да не разкаже никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Трояновото царство. Дошъл редът и на едно голобрадо бръснарче. То влязло в двореца разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало плахо да се озърта. Царят го попитал:

– Ти, момче, имаш ли други братя?

– Нямам – отвърнало бръснарчето, – едничък съм на мама.

– Щом си едничък, ще те пощадя, но дай дума, че никому няма да казваш какво си видял на главата ми. Кажеш ли някому – загубен си!

Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се вкъщи живо и здраво, но оттогава на сетне захванало да линее. Заприличало на суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела. Затъжила се неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:

– Кажи ми , сине, каква болка имаш на сърцето си.

– Не мога, майко, ти каза, защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли – свършено е с мене.

Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, да изкопае един дълбок трап, да се наведе и три пъти да изговори онова, що му тежи на сърцето.

Както го научила майката – тъй сторило бръснарчето. Като изкопало трапа, то клекнало и до три пъти извикало:

– Цар Троян има магарешки уши!

– Царските уши са магарешки!

– Нашият цар е клепоух!

И заринало трапа.

Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.

Минало, що минало, и на мястото, където копало момчето, поникнала свирчовина. Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си пръчки, направили си свирки и ги надули. Тогава свирките заговорили с човешки гласове:

– Цар Троян има магарешки уши!

– Царските уши са магарешки!

– Нашият цар е клепоух!

Бре! До вечерта новината се разнесла по цялата страна. Узнал самият цар и заповядал да му доведат бръснарчето. То му разправило какво се е случило. Тогава клепоухият сам си издялал една свирка, надул я, чул думите й, па си рекъл:

– Няма вече полза от криене.

И си открил магарешките уши.
cveti555
cveti555
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Иванка и Марийка

Писане by Dani Вто 11 Мар 2008, 17:52

Марийка беше кръгло сираче. Тя слугуваше в една голяма господарска къща. От зори до мрак се трепеше горката Марийка. На обед господарката й даваше да яде сухи корички, а вечер трохички, сметени от трапезата. А господарската дъщеря Иванка се излягаше на пухени възглавници, лежеше до пладне и нищичко не пипаше.

Марийка реши да се махне от господарската къща и да побегне, където й видят очите. Когато настана нощ, тя взе хурката, къделята, вретеното и тихичко се измъкна от господарския дом. Отиде в гората. Дълго вървя между дърветата. Най-сетне се умори много, седна до дънера на един стар дъб, сложи главата си на мекия мъх и заспа дълбоко.

Събуди се късно. Озърна се наоколо, но не видя никъде жива душа. Само гласове на птички се чуваха в шумака. Дълго вървя Марийка в непознатата мълчалива гора. Най-подир зърна една дървена къщурка, покрита с мъх.

Приближи се до нея, отвори вратата и влезе. Вътре нямаше никой. Леглото разхвърляно, огънят угаснал. На полицата наредени една до друга седем делви със завързани похлупаци. Нали не беше научена да седи със скръстени ръце, Марийка остави хурката си в къта, запретна ръкави и почна да разтребва. Подреди леглото, премете, накладе огъня, седна и надяна хурката си. Завъртя вретеното. От време на време тя поглеждаше към делвите, но не се реши да ги отвори.

По едно време, топур-лопур, пристигна стопанката на къщата – една стара рунтава мецана, и почна да ръмжи сърдито:

– Що щеш в моя дом?

Но като видя как всичко е ошътано, мечката се укроти, приседна до Марийка и започна да я разпитва защо е дошла в гората между дивите зверове.
Марийка й разправи теглото си.
Мечката въздъхна и поклати глава.

– Ами туй нещо – попита тя – какво е?

И посочи с лапа къделята.

– Коноп – отвърна Марийка.

– Откъде го вземате?

– Сеем го.

– Как го сеете?

Марийка нагреба шепа пепел от огнището, излезе навън и пръсна пепелта.

– Ей как го сеем! – рече тя.

– Сетне? – попита мечката.

– Сетне го скубем, топим го в реката, мъним го, решим го...

– Как го решите? – прекъсна я мечката.

Марийка протегна ръка и почна лекичко с пръсти да чеше мечката по козината.

Мечката зажумя и сладко задряма. Като се пробуди, тя рече на Марийка:

– Ти си много добро момиче. Аз бих те задържала да ми помагаш в къщната работа, но тука е гора, има много люти зверове. Страх ме е да не ти направят нещо лошо. По-добре е да се върнеш пак при хората. За награда ще ти дам една от моите седем делви. Избирай!

Марийка посегнала към най-малката, но мечката й даде най-голямата.

– Отвори я! – рече тя, – когато си идеш у дома.

Марийка пое делвата, поклони се на мечката и си тръгна. Когато стигна в село, тя не отиде в господарската къща, а се прибра в полусъборената къща на баща си, където се беше родила. И нали беше страшно огладняла, тя дигна похлупака на делвата и мушна ръката си да гребне мед, но вместо мед извади шепа жълтици. Премаля от радост. Затече се към пазара и си накупи всичко, каквото й трябва. И заживя човешки, като не забравяше сиромасите.

Научи се господарката й за мечата делва, отиде на гости у Марийкини и дълго я разпитва как е спечелила цяла делва с жълтици. Марийка нищо не скри.

– И аз ще проводя моята Иванка да донесе още по-голяма делва – рече господарката, прибра се вкъщи и почна да тъкми дъщеря си. Премени я, даде й хурка с мека като коприна къделя и я заведе в гората.

Тръгна Иванка между дърветата и почна да кълне мечката, че се е пръждосала вдън гора. Като стигна до къщурката с мъховия покрив, ритна вратата и влезе вътре.

– Ох, че на лошо мирише! – рече господарската дъщеря и почна да тършува.

Отвори долапите, пъхна се под леглото, разхвърля дрехите, най-сетне зърна делвите, стъпи на едно столче и протегна ръка. Тъкмо вдигна похлупака и някой грозно изрева зад гърба й:

– Стооой! Кой ти позволи да бъркаш в делвата ми?

Иванка изтърва похлупака, обърна се, видя мечката и цяла се разтрепера от страх. Сви се в къта и почна да мига.

Мечката изръмжа, озърна се, огледа разхвърляната къща, но нищо не каза. Разтреби, сложи всяко нещо на мястото му. Накладе огъня, седна край камината и повика Иванка при себе си.

Иванка приближи и надяна хурката си. Мечката втренчи очи в къделята и попита:

– Туй какво е?

– Вълна – отвърна Иванка.

– Откъде я имате?

– Стрижем я – троснато каза Иванка.

– Как я стрижете?

Иванка остави вретеното, откачи мечата ножица от стената, хвана рунтавата опашка на мечката и – щврък! – отряза половината.

– Ей как я стрижем! – извика тя, но мечката подскочи, грозно изрева от болка, изправи се на задните си крака, хвана с предните си лапи Иванкината коса и почна да я скубе, тъй както Иванка скубеше косата на Марийка.

– Олелеее! – писна Иванка.

– Вън! Вън! Вън! – заблъска я мечката. – Да се махаш от гората ми или ще те разкъсам на парчета!

Иванка изхвръкна навън, но се досети за делвата и се обърна назад.

– Делвата! – викна тя. – Дай ми делвата!

Мечката сне от полицата оная делва, която беше здраво захлупена, и я търкулна към Иванка. Господарската дъщеря я грабяса и хукна към село.

Вкъщи майка й захълца от радост:

– Дай, умно чедо мамино, да видим какво имане носиш!

И като заключи вратата и спусна пердето на прозореца, господарката с разтреперани ръце отвори похлупака на делвата. Но от вътре рукнаха цял рой оси и подгониха двете зли жени. Почнаха да ги жилят навсякъде: по ръцете, по страните, по носовете, по ушите. Така ги изпожилиха, че Иванка и майка й отекоха и станаха като бъчви. Цели три недели не посмяха да се покажат пред хората.


Последната промяна е направена от Dani на Сря 12 Мар 2008, 01:23; мнението е било променяно общо 1 път
Dani
Dani
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Галената дъщеря

Писане by Дени :) Вто 11 Мар 2008, 20:41

В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха "галената дъщеря". Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше й косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне й постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря седеше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:

– Примък!

Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. Когато пък и станеше горещо, девойката изговаряше лениво втората дума:

– Отмък!

И старците я дърпаха назад.

Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:

– Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетате тъй, както ние му шетаме?

И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как й слагат яденето в устата.

– Не е за нас! – клатеха глава годежарите и си отиваха.

Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с корясала от пот риза. Той идеше направо от нивата.

Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:

– Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося.
Дайте ми я.

– Вземи я – рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха й напрашените дрехи, облякоха й булчината премяна и я натовариха на колата.

Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:

– Отмък!

Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.

Главните се разгоряха още по-силно.

– Отмък! – изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. Досети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът й щеше да изгори.

Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя, поседя и зъбите й почнаха да тракат от студ.

– Примък – извика тя веднъж. – Примък! – рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.

И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.

На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:

– Слушай, постелко – рече той, – аз отивам да ора, а ти наготви обяд, половината остави на жена ми, а другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.

Замина орачът на работа, а жена му си остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд, тя се обърна към постелката:

– Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.

Постелката мълчеше.

– Мисли му, ако не сготвиш! – закани се невестата и се примъкна към огъня. Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.

– Ти, постелко – викна той, – защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да й напомниш! – обърна се той с укор към жена си.

– Думах й, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша – почна да се оправдава невестата.

Тогава гладният орач сграби постелката, метна я на гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.

– Олеле, мъжо – развика се невестата, – ти биеш постелката, а пък мене боли?

– Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша – каза орачът и хубаво наложи постелката.

Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история. На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа й, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се нахраниха хубаво.

– Най-сетне постелката ме послуша и се залови на работа – рече мъжът, като свършиха яденето.

– Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.

– Ами кой наготви яденето?

– Аз.

– Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш вкъщи. Не искам да я виждат очите ми.

Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:

– Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.

– Да не съм луда да я пусна – отвърна невестата. – Ако влезе вкъщи, пак ще ме боли гърбът. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.

Заживяха си младите. орачът работеше нивите, а невестата гледаше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч:

– Дойдох, дъще, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?

– Ах, майко, да знаеш какво се случи – почна да разказва невестата. – Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.

И невестата разправи всичко на майка си.
Майката кипна.

– Аха – рече тя, – значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами че тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено? Брей, на какъв човек попаднахме! Ти не бива да седиш повече в тая къща. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.

– Къде ще идем? – попита дъщерята.

– У дома. Аз ще се грижа за тебе тъй, както съм се грижила по-рано. Не съм съгласна да се трепеш тука.

Невестата, която беше свикнала да слуша майка си, прибра прикята си, направи един голям вързоп, метна го върху гърба на майка си и потеглиха. Тъкмо излязоха навън, ей го насреща орача – връща се от нивата.

– Къде я водиш? – изправи се той срещу старата жена.

– Прибирам си я. Защо я караш да се трепе, тя не е научена да работи.

– Връщайте се по-скоро вкъщи, докато не съм дигнал тоягата – извика орачът и накара двете жени да се повърнат назад. Влязоха вкъщи.

– Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! – обърна се младият мъж към жена си. – Сипи яденето в две паници и дай погачата!

Невестата покорно сипа яденето в две паници и търкулна една бяла погача. Мъжът пое погачата, разчупи я на две, подаде половината на жена си и рече:

– Яж!
- А на мене?- попита майката.

– На тебе ли? – обърна се към нея зетят. – За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи, аз ще донеса нещо златно.

И като изскочи навън, орачът отиде в плевнята, напълни една торбичка със слама, отнесе я на майката, окачи я на шията и, па викна:

– Яж!
Майката позеленя от обида, скочи, захвърли торбата и извика:

– Няма да ви стъпя вече! Тъй да го знаете! – блъсна вратата и се втурна тичешком към своето село.

Когато се върна у дома си, тя се провикна към мъжа си:

Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува. По-скоро тръгвай!

Дигна се бащата и отиде при галената дъщеря. Разпита я как си поминува и като разбра каква е работата, рече:

– Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си. Гледай си работата. Не се връщай дома, защото ние с майка ти почнахме вече да стареем. Утре ще умрем. Няма да има кой да те отмъкне от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?

– Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.

– Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа си, кажи му добър вечер и му помогни, додето разпрегне воловете и ги настани в обора.

Рипна невестата и изскочи навън. Орачът, като я видя, че е дошла да го посрещне, учуден я попита:

– Кой те научи да правиш тъй? Досега не си го правила.

– Баща ми – отвърна невестата, – той ни дойде на гости.

Орачът влезе вкъщи зарадван, здрависа гостенина, подаде му възглавница да седне, нахрани го хубаво, почерпи го, настани го в меко легло, а на сутринта метна на рамото му един кожух от лисичи кожи и го изпроводи сърдечно.

Старицата излезе да го посрещне на вратника и като видя кожуха, отдалече почна да се вайка.

– Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет? Мене ме накара да ям слама, а тебе те е налагал тъй, че кожата ти е одрал!
Дени :)
Дени :)
спечелен за каузата
спечелен за каузата


Върнете се в началото Go down

alert Бабата и мечката

Писане by cveti555 Вто 11 Мар 2008, 22:11

Отишла една баба в гората за дренки. Тъкмо се покачила на дряна – и мечката под дряна.

– Слизай, бабо! – изръмжала Мецана.
– Защо да сляза? – попитала бабата.
– Да те изям!
– Олелеее! – завайкала се бабата. – Недей, Мецано, ме яде, защото съм дърта и жилава, ами ела довечера у дома на гости. Аз си имам три дъщери. Първата е Мекушка, втората е Якушка, а третата – Веченка. Която си избереш – нея изяж!

Излъгала се мечката и оставила бабата. Като си напълнила торбичката с дренки, бабата се прибрала вкъщи и заключила вратата. Настъпила нощта. По едно време пристигнала мечката и се провикнала:

– Дай ми, бабо, Мекушка!

А бабата се обадила отвътре:

– Мекушка си е меко постлала и си е сладко заспала!
– Дай ми, бабо, Якушка! – захлопала Мецана.
– Якушка е яко вратата заключила! – отвърнала бабата.
– Дай ми, бабо, Веченка или ще те изям! – изревала мечката.
– Не можеш, защото не ходи вече баба самичка в гората за дренки – рекла бабата и угасила светлината.

А мечката си повлякла опашката към гората.
cveti555
cveti555
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Косът и лисицата

Писане by Дени :) Сря 12 Мар 2008, 07:58

Едно косе си направило гнездо на дърво в гората за да си снася яйчица.
Научила се лисицата да ходи там всяка сутрин да му взима яйчицата. Като иде, рече:
– Косе-босе, дай ми яйчице!
И то ще даде яйчице. Тя иде утре пак:
– Косе-босе, дай ми яйчице да си направя чорбата, че ми дойдоха гости мама и тате.
Давало то всяка сутрин. Останало му едно яйчице. Лисицата дошла пак. То рекло:
– Нямам вече, лиске! Само едничко ми е останало!
– Е, като нямаш, ще изям теб! – рекла лисицата.
То нямало какво да прави, дало и него, пък останало без яйчице и нямало какво да мъти.
На сутринта то взело да плаче на дървото, като знаело, че лисицата пак ще дойде да му иска яйчице, пък като нямало вече какво да й даде, ще изяде него. Като плачело тъй минали жени за съчки и го попитали:
– Защо плачеш, косе?
Пък то рекло:
– Плача ами, как да не плача, като се е научила лисицата да дохожда да ми яде яйцата! Всяка сутрин иде да й давам по едно яйце, доде ги свърши всичките, не можах да си отвъдя пиленца! Пък сега като дойде, няма какво да й дам вече, че ще изяде и мене!
Пък те рекли:
– Я недей плака! Ние имаме едно куче, ще го заровим ей тука в шумата, че като дойде лисицата да ти поиска яйчице, пък ти речи: "Нямам лиске, нямам вече, ами имам ей там в шумата кокошчица, че я отрови и вземи нея"...
Лисицата, като дошла, рекла:
– Косе-босе, дай ми яйчице, че ми дойдоха на гости мама и тате, да им направя чорбица!
Косето казало:
– Нямам мари, лиске, нямам вече!
– Е, като нямаш, косе, ще те изям!
– Недей, лиске, недей ме яде, ами имам една кокошчица, заровило съм я ей там в шумата, че иди я вземи нея и я изяж!
Тя, като скършила уши, та се зарадвала, рекла:
– Де я, де я нея?
– Ей я, ей я там в шумата, иди я вземи!
Като отишла да отрови шумата, да извади уж кокошката, че като изскочило кучето, че като я погне – тя бяга и кучето я гони, тя бяга и кучето я гони, най-сетне стигнала до дупката си и успяла да се скрие вътре. Пък кучето седнало до дупката отвън и се омърлушило да я чака дано излезе.
Тогава, като не знаела, че кучето е навън, защото мислела, че си е отишло, взела да си пита краката:
– Вий, крачка, като ни гонеше кучето, как викахте?
– Беж, лиске, да бягаме, беж, лиске, да бягаме! Тъй викахме! – рекли краката й.
– Мили какини крачка, кака ще ви купи ботушки! Ами вие, ръчици, как думахте?
– Ний тъй думахме: "Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске, да побегнем!" Ей тъй думахме!
– Мили какини ръчици, кака ще ви купи гривнички! Ами вий, очици, как думахте?
– И ний тъй думахме:"Беж, лиске, да побегнем, беж, лиске да побегнем!"
– Мили какини очици, кака ще им купи огледалца! Ами ти, опашко, що думаше?
Пък тя, опашката, рекла:
– Дръж, куче, лиса за опашката, дръж, куче, лиса за опашката!
– Чакай да те дам на кучето, та да те изяде! – рекла лисицата, уж да я сплаши, като си мислила, че кучето не е вън до дупката да я варди. Пък тя като си подала опашката и кучето като я улови за нея, че то тегли навън, тя тегли навътре, то тегли навън, тя тегли навътре, доде я изтегли и я изяло. Че тъй се отървало косето най-подир от лисицата.
Дени :)
Дени :)
спечелен за каузата
спечелен за каузата


Върнете се в началото Go down

alert Хитрият петел

Писане by bambolina Сря 12 Мар 2008, 23:36

Веднъж лисицата видяла един петел, кацнал на високия плет да кукурига, колкото му глас държи. Лисицата приближила тихичко, но петелът бил високо и тя не могла да го достигне.

Повъртяла се насам-натам и решила да опита с хитрост. Седнала на опашката си, престорила се на уморена и рекла:
– Петленце със златно гребенче, какво правиш горе?
– Пея! – отвърнал гордо Петльо. – Веселя всичко наоколо.
После се озърнал, видял, че наоколо жива душа няма и се уплашил. Ами сега, как ще избяга от лисицата? А тя продължила да подпитва с медено гласче:
– Далече ли е до селото?
– Далече е! – отвърнал петелът разтреперан.
– Е, стига си пял вече де! – рекла хитрушата. – Я слез при мене да се помолим на слънцето по-бързо да залязва, че изгоряхме в този пек.
– Ще сляза, защо да не сляза – едва продумал Петльо. – Нека да попея още малко, да ме послушат. После ще повикам моите кокошки с малките пиленца, да се помолим заедно на слънцето.
– Повикай ги, петленце, защо да не ги повикаш! – облизала се Лисана, като си представила как ще си напълни торбата с тлъсти кокошки и крехки пиленца.
Изправил се пак Петльо на плета и запял с цяло гърло. На лисицата й омръзнало да го слуша, пък била и гладна, затова след малко му подвикнала:
– Като седиш високо, виждаш ли ги да идват вече?
– Виждам ги, Лисано.
– Много ли са?
– Много са. И кучетата идват с тях, защото слънцето най-обича тяхната молба и винаги я изпълнява.
– И кучетата ли? – скочила лисицата.
– И кучетата, кумице. Я виж колко бързат да се помолим заедно на слънцето.

Лисицата подскочила два-три пъти, но не могла да види кой идва по пътя откъм селото. Съгледала само облак прах. Тя бързо се мушнала в храстите и извикала на петела:
– Петленце със златно гребенче, вие почнете да се молите без мен. Аз ще ида на бързо да свърша една работа и ще се върна. Свикнала съм да се измия преди да се помоля на слънцето, а сега от бързане съм забравила. Тъкмо на връщане ще се измия в потока.

Като рекла това, лисицата се мушнала в гората и ни се чула, ни се видяла повече. А Петльо запял радостно. Той бил много горд, че с ума си победил хитрата лисица.
bambolina
bambolina
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Лозарят и косето

Писане by Schatzе Чет 13 Мар 2008, 06:20

Напекло топлото мартенско слънце. Закапали весело капчуците.

Стопанинът грабнал ножицата и се провикнал към косето:

– Хайде, Косе Босе, тръгвай с мене да подрежем лозите!

– Не мога – отвърнало косето, – защото си имам работа: гнездо вия.

И отлетяло за сламчици.

Зашумял развигорът над хълмовете. Избуяли новите ластари на лозите. Бръмнали пчелите по градините. Стопанинът нарамил мотиката и погледнал към гнездото на косето:

– Тръгвай, косе, с мене – да прекопаем лозето.

– Дума да не става! – отвърнало косето. – Аз тъкмо сега съм захванало да снасям яйца!

И се накокошинило в гнездото.

Затрещели юнските гръмотевици. Проливни дъждове окъпали земята. Стопанинът нагърбил пръскачката и пак викнал на косето:

– Косе Босе! Хайде да пръскаме, че маната може да изгори гроздето.

– Върви сам! Не виждаш ли, че аз тука пиленца мътя! – отвърнало косето и притихнало в гнездото.

Гъсти буренаци заглушили лозите. Грижовният стопанин наточил косера си и попитал косето:

– Нямали, косенце, да дойдеш с мене – да оплевим лозето?

– Няма! – отвърнало косето, – Сега пък ще уча пиленцата си да хвърчат.

Настъпила есента. Кехлибарени гроздове натегнали под лозите. Стопанинът подкарал колата към лозето.

– Къде си, Косе Босе? – провикнал се той.

– Тук! – изчуруликало косето.

– Хайде да берем грозде!

– Ида! – пръпнало косето. – Почакай само да повикам пиленцата си. Всички ще берем!

Но лозарят му казал:

– Почакай, косе, почакай ти сега. Който не е работил, не трябва и да яде.
Schatzе
Schatzе
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Шарените бонбони

Писане by mavi Пет 14 Мар 2008, 13:29

В едно шарено пликче живееха едни шарени шоколадови бонбони. Те по цял ден се въртяха в очакване някое дете да ги отвори и да им се зарадва. Чакаха ли, чакаха на един висок рафт в магазина. И докато чакаха често се гонеха из пликчето и шумяха. Обичаха също така да си седят, да си клатят краката и да си говорят.

– И сега – обичаше да казва червената бонбонка с вкус на малина – сигурно ще отидем в една голяма и хубава къща.
– А, може би ще отидем да зарадваме някое болно дете – разчувстваше се зелената, която имаше аромат на киви.
– Искам да ме поставят в голяма кристална купа. – мечтаеше синята.
– Бас държа, че което и дете да ни отвори, първо ще опита мен. – предположи изведнъж жълтата.
– Защо пък теб, ти имаш вкус на кисел лимон. – каза оранжевата – а аз съм портокалова. Децата обичат портокали, а не обичат лимони.
– Много знаеш ти какво обичат децата. Децата обичат ягоди. – Викна розовата.

И така малко по малко разговорът прерасна в спор. Всеки викаше, скачаше и тропаше с крака. Така те пропуснаха да чуят едно тихичко детско гласче, което каза:
– Мамо, искам да ми купиш шарени бонбони. Моля те, моля те.
Те не чуха и как майката отвърна на детето да каже със силен глас на леличката какво иска. Не чуха и как то високо извика:
– Едно пакетче шарени бонбони, моля.
И мигновено пакетчето с шарените бонбони се озова в ръката му. То незабавно го отвори и възхитено завика:
– Мамо, мамо виж има всякакви бонбонки. Ето виж – зелена и жълта. Има и розова, ауу, и синя. Ммм, колко са вкусни. – И то веднага си напълни устата с бонбони от всякакъв цвят и вкус.
А шарените бонбонки само като усетиха топлите ръчички на детето, което ги пъхаше в устата си направо с цели шепи се разтопиха от удоволствие.
mavi
mavi
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Не ме е страх от кучетата

Писане by деси Пет 14 Мар 2008, 14:22

Имало едно време едно момиченце на име Неда. Тя живеела в един столичен квартал и била много умна и добра. Учела във втори клас в близкото до дома й училище. Всяка сутрин, след като се измие и закуси, тя целувала майка си и поемала натам. Неда имала скрит страх, за който още никой не знаел – бездомните кучета. Те били навсякъде и обикновено сутрин били най-озлобени. Събирали се в края на улицата, зад ъгъла и лаели по минувачите. Лошото било, че пътят й за училището минавал точно оттам. И нямало как да го заобиколи.
Днес Неда, докато вървеше натам, чувстваше как страхът я изпълва с всяка следваща стъпка. Друг път все забавяше ход с надеждата, че някой минувач ще я настигне и ще може да премине през мястото с него. Не знам защо толкова много се страхуваше от бездомните кучета. Те никога не я бяха ухапвали. Сигурно защото лаеха много страшно. Сега сякаш всички минувачи бяха потънали в дън земя. Неда продължи да забавя крачка, докато накрая спря на сигурно разстояние от тях. Още никой не се появяваше. Какво да прави? Колко пъти е минавала с притаен дъх и се е молела да не я закачат. След още няколко минути безполезно чакане, тя започна да се ядосва незнайно на кого. "Защо все така ми се случва – мислеше си тя наум – с какво съм го заслужила?"
И неочаквано чу мек и топъл глас зад гърба си:
– Защото вече е време да се убедиш, че няма от какво да се страхуваш. За тази цел ще минеш край кучетата сама.
– Как така? Кой говори? – стресна се Неда, защото не виждаше никой около себе си.
– Погледни надолу – чу тя мекия и приятен глас.
Неда погледна надолу и какво да види. Пред нея стоеше малко същество с малка златиста пръчица. Точно като фея от приказките.
– Коя си ти? – ахна Неда.
– Не виждаш ли, аз съм малката фея, която помага на хората.
– Но... но феи не съществуват.
– Съществуват и още как. Ти какво не вярваш ли на очите си? – малко обидено прозвуча феята.
– Ами да си кажа честно никой от приятелите ми не е виждал фея, въобще никой, когото познавам. Пък и аз си мислех, че феи има само в приказките.
– В приказките има колкото лъжа, толкова и истина, така че внимавай. А иначе никой около теб не е виждал фея, защото феите си избират пред кого да се покажат.
– Иха, и ти си избра мен, ама защо? – поласкана отвърна Неда.
– Ами защото те е страх от кучетата и реших, че трябва да ти помогна – отвърнала кратко феята – но хайде стига учтивости, че времето лети. Да се хващаме на работа.
Тя политна бавно и плавно нагоре, като се приближи до очите на Неда. Замахна с пръчицата си и изведнъж нещо проблесна в очите на момичето.
– А сега можеш да минеш през кучетата, без да се страхуваш. Нищо няма да ти се случи.
– Но... – започна Неда и внезапно спря – добре де, ще го направя.
И закрачи към ъгъла. Оттам се чуваше глъч. Като се приближи, тя започна да дочува разговор:
– Идва. Подушвам миризмата на човек, леле! Много ме е страх. Може да ме удари с камък. Да ми счупи главата. Ау-ау!
Неда слушаше с притаен дъх и учудване.
– Трябва да я уплашим, да я изгоним.
– Стой, ами ако ни погне, загубени сме.
– Ще хване някой от нас и после не ми се мисли какво ни чака.
Гласовете идваха иззад ъгъла. Кой ли говореше там? В следващия момент обаче Неда се сети за думите на феята, че нищо няма да й се случи и вече по-смело закрачи към ъгъла.
Зави и какво да види. Цяла сюрия кучета й се зъбеха в лицето. Кошмар!
– Давайте, братя, да я уплашим преди да ни е сторила зло.
Странно. Гласовете идваха от кучетата. Тия кучета можеха да говорят. Неда разтърси глава, да не би да й се е сторило. Но не! Точно оттам идваха гласовете. А може би е полудяла от страх... Страх ли? Та всъщност кучетата ги беше страх. Невероятно. Канеха се да я сплашат, защото ги бе страх, че тя може да им стори зло. Чудо! Неда винаги си бе мислила, че те я лаят от чиста злоба. А то било от страх!
– Ха-ха-ха... – разсмя се момичето, забравило за чудатостите, които й се случват – а аз си мислех, че сте страшни.
– Хей, ей сега ще те схрускаме – изджафка едно от кучетата.
– Да бе, въобще не можете да ме уплашите вече. Чух какво си говорите. Страх ви е от мен, макар да няма за какво. Знаете ли, аз не искам да ви сторя зло. Просто минавам оттук – това е.
Кучетата се спогледаха мълчаливо и после едно по едно се приближиха към Неда да я подушат. Това е кучешкият поздрав. Неда ги погали и им се усмихна лукаво.
– Значи това било – когато се страхувате, не бягате като нас хората, а започвате да лаете. Ама че работа – каза поразвеселена тя.
– Е, хайде да не се обиждаме. Има кучета и кучета. Не всички са като нас. Има кучета, които лаят, за да пазят стопанина си, други пък за да си слушат гласа, трети от радост. Самите ние лаем заради различни неща.
– Но мисля, че и при хората е така – обади се дълбокомъдрено друго куче – като се уплашат може да избягат, но може и да се разлаят.
– Да, съгласен съм – отбеляза третото куче – някои от тях изглеждат горди и уверени, но това е защото са глупави и не знаят как по друг начин да прикрият глупостта си.
– Стига толкова, ще отегчите единствения ни слушател – сряза ги третото куче.
– Е, какво да се прави, това е то уличния живот, като няма какво да правим, философстваме – каза примирено петото куче.
До този момент Неда само слушаше удивено и чак сега реши да проговори.
– Повече няма да се страхувам от вас и вие не се страхувайте от мен. Ако искате можем даже да станем приятели.
– Ами да, добре, страхотно! Ще има на кого да развиваме теории – развъртяха опашки около Неда кучетата.
– А пък аз няма да скучая по пътя за училище – усмихна им се на свой ред тя и поблагодари наум на феята, която й бе помогнала да разбере езика на кучетата. Тогава отново нещо просветна. Кучетата спряха да говорят и пак само лаеха, макар и вече да се умилкваха около Неда. Тя се позачуди – дали цялата тая история не й се бе привидяла и причула. Или наистина бе истина? Този път феята не се появи да отговори на въпроса й. Но какво значение имаше. Важното беше, че вече нямаше да се страхува от бездомните кучета. Разбра защо лаят. Неда сви зад ъгъла, а след нея вървеше цялата сюрия кучета, които я изпратиха чак до училище.
деси
деси
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Как един житен бръмбар се научи да лети

Писане by Dani Пет 14 Мар 2008, 14:25

Преди милиони години житните бръмбари не можели да летят. Те имали крилца, но не ги използвали за нищо друго, освен да се предпазват от дъжда. Хранели се с жито, разхождали се из красивите и уханни полски треви и се радвали на живота. Те се движели бавно и трудно, защото коремчетата им тежали. Затова скакалците лесно ги намирали и изяждали.
На една красива просторна поляна край днешен Балчик живеел женският бръмбар Бука. Бука наскоро се сдобила със седем малки бръмбарчета, но не била щастлива, защото те нямало да имат татко. Той излязъл един ден от дупката в прогнилото дърво, където живеели, за да търси храна за малките и не се върнал. Сигурно някой скакалец го бил изял. Бука дълго плакала, но нямало какво да се направи. Трябвало да събере сили, за да може сама да защитава и храни малките си. Нейната добра приятелка калинката Кала живеела под клоните на един шипков храст наблизо и често идвала да я утешава и да й помага. Кала нямала дечица и копнеела за детски глъч. Често носела храна за Бука и малките, за да не се налага Бука да излиза да търси и да оставя малките си бръмбарчета самички. Особено любим й било бръмбарчето Коко с тези малки сладки очички и бързи, палави крачета. Той постоянно тичал и се въргалял из тревата и майка му често го гълчала. Един ден Кала отново мъкнела огромно житно зърно за семейството на Бука и се била запътила към дупката на прогнилия стар дъб, където живеели бръмбарите. Но на няколко крачки преди дупката се спряла ужасена. Какво да види, дупката била разрушена и стъпкана, а от Бука и бръмбърчетата й нямало следа. Кала се завайкала и заплакала.
– Олелеее, Бука, какво е станало с теб и дечицата ти, олеле! Докато вдигала шум, почувствала, че някой я побутва по гърба. Обърнала се и гледа – Коко. Тогава изведнъж завикала:
– Ура, ти си жив, милото ми бръмбарче, жив си! А аз мислех, че всички сте умрели. Какво е станало с майка ти, с братчетата?
Малкият Коко бил толкова уплашен и слисан, че не можал дума да продума.
Кала го погалила и прегърнала и го взела със себе си в своя дом под бодливите клони на шипковия храст. Коко по-късно й разказал как решил да се измъкне навън без да го види майка му и се скрил зад един лист наблизо. И докато стоял скрит зад него и надничал с едно око видял как един огромен скакалец скача върху дупката на семейството му и изяжда майка му и братчетата му. Кала го успокоила, нахранила и приспала, а после се изтегнала на едно от клончетата на храста, откъдето можела да го вижда и се замислила: "Станалото, станало. Ами сега какво ще правим? Ще трябва да го заведа при друга бръмбарица и да моля да го вземат." На следващия ден тя казала на Коко:
– Не се бой, Коко, твоята майка и братчетата ти са добре. Те са на небето и те гледат оттам. Днес ще обиколим поляната и ще ти намерим друга майка. Знам, че отначало няма да ти е лесно да я приемеш, но после всичко ще се оправи и ти ще заобичаш новата си майка. А и аз ще идвам често да те виждам, както преди. Нали живеем на една поляна!
Бръмбарчето Коко се просълзило, но какво друго можело да се направи. Нямало си майка, а ако останело само, било изгубено. Скакалците щели да го изядат.
И тръгнали Кала и Коко да търсят някой житен бръмбар, който да се съгласи да го прибере. Спрели се при един, при втори, при трети, но никой от тях не искал да взима още едно дете в многобройната си челяд. Това означавало да се търси храна и за него, малките трудно щели да приемат новото бръмбарче и изобщо само щели да си създадат проблеми. Вечерта Кала и Коко се прибрали под шипковия храст уморени. Щели да продължат на другата сутрин. Следващия ден се повторило същото – търсенето им било безрезултатно. Накрая Коко много се натъжил, че никой не желае да го вземе и се разплакал горчиво. Кала го помилвала пак и го гушнала. Тогава промълвила:
– Не се бой, детето ми, аз ще ти стана майка.
Коко, все още просълзен, се обърнал към нея:
– Но ти не си житен бръмбар, не може да си ми майка – възпротивил се той.
Кала преглътнала и отговорила:
– Мога и още как. Ще бъда най-добрата майка за теб, дори ще те науча да летиш. Другите бръмбари ще те гледат със завист, момчето ми. Ти ще станеш най-добрият бръмбар на поляната.
Коко избърсал очите си с черните си крачета и вече обнадежден, възкликнал:
– Наистина ли? Благодаря ти.
И се хвърлил в обятията на Кала. Тя въздъхнала облекчено и се усмихнала. Най-сетне имала свое дете, за което да се грижи.
Така и направили. Коко заживял под шипковия храст, а Кала никога не го оставила самичък там. Когато се налагало да излизат, за да търсят житни зрънца за Коко и цветен прашец от цветята за Кала, те винаги били заедно. Кала разказвала надълго и нашироко на Коко за растенията и животните, които ги заобикалят и го научила на много неща, на много повече неща, отколкото можели да знаят останалите житни бръмбарчета. Това било така, защото тя била калинка и можела да лети. По този начин виждала и научавала много повече неща, а и се грижила само за едно бръмбарче, което било доста по-лесно отколкото за седем-осем. Коко постепенно израснал и станал голям житен бръмбар. Той знаел много повече от събратята си, но странял доста от тях. Те постоянно му се подигравали, че е сираче и му викали:"Калинчо", защото втората му майка е калинка. Кала винаги го разбирала и успокоявала с много обич.
Един ден след като Коко се върнал натъжен от игра навън, той я попитал:
– Мамо, защо другите бръмбари не искат да си играят с мен и ми се подиграват?
Кала се поколебала какво да му отговори, погледнала го нежно, помилвала го по главата и го излъгала:
– Защото знаят, че ти един ден ще се научиш да летиш, а те никога няма да могат.
– Но аз съм житен бръмбар и не мога да летя – отронил тежко Коко.
– Напротив, миличък, можеш, защото сега твоята майка не е житен бръмбар като на другите, а калинка – казала с любов Кала.
– Защо ми е да се уча да летя, така съм си добре – отвърнал бръмбарът с презрение.
– Ако полетиш ще можеш да отидеш на много поляни, да видиш много повече неща и да усетиш вкуса на свободата – а това е недостижима мечта за събратята ти.
– И какво от това, ако няма кой да ме обича и с кого да си играя – все още тъжен отвърнал Коко.
– Но аз винаги ще те обичам, сине, а и като полетиш, всички ще искат да си им приятел. И дори ще трябва да си избираш кой от тях да ти стане такъв.
– Да тръгваме тогава да ме научиш – казал нетърпеливо Коко.
Сърцето на Кала се свило. Та как ще го учи? Нали житните бръмбари не могат да летят. А иначе пък как да го окуражи, може ли една майка да гледа детето си нещастно? Какво да прави, ами ако сега разбере лъжата й, ще я напусне завинаги. Сърцето й трепнало при тази мисъл.
– Но, скъпо дете... – опитала се да го разубеди тя – още не си готов за това. А и не мисли, че ще стане от първия път, ще трябват много усилия и неуспехи, докато се научиш.
– Да тръгваме – отсякъл категорично Коко.
Покачили се на най-високото място на шипковия храст, а по пътя Кала горещо и отчаяно се молела Бог да й помогне в тази невъзможна задача, с която са се заели. Първият полет не бил повече от едно кратко падане, но Коко не се наранил, защото крилата му били здрави и силни като на всеки житен бръмбар и го предпазвали от силни удари. Така се случило и втория, и третия, и четвъртия път... Но Коко не се предавал. Майка му му вдъхнала твърдата увереност, че ще се справи, макар самата тя да не вярвала на думите си. От опитите крилата му заякнали още повече и се удължили. Когато тренирал на земята, усвоил отлично самата техника на летенето. Докато един ден след многобройни опити не политнал.
– Виж, мамо, задържам се във въздуха – крещял той във възторг, пърхайки с криле.
Кала не могла да повярва на очите си. Невъзможното се случило! Защото детето й било убедено, че ще се случи и имало цялата й любов зад гърба си. Сега вече сърцето й се изпълнило с щастие.

Така преди хиляди години на красивата просторна поляна край днешен Балчик един нещастен житен бръмбар бе първият, който успя да полети. Той имаше крила, които не могат да летят, защото не знаят, че могат да летят. Всички останали бръмбари след него започнаха да се учат да летят и приеха Коко за свой обичан водач.
Днес можем да кажем, че житните бръмбари могат да летят, макар и трудно да се научават като малки. Всъщност като се замислим, невъзможното не е чак толкова невъзможно, когато упорито се опитваме да го осъществим.
Dani
Dani
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert На поход в гората

Писане by cveti555 Пет 14 Мар 2008, 14:38

Живели някога в гората семейство от зайчета - майка, баща и три малки, пухкави зайчета. Но не щеш ли един топъл летен ден, ловец грьмнал майката на зайчетата. Те останали без майка, нямало кой да ги храни и топли. Две от зайчетата умрели, а най-малкото останало живо. Лили и Мими, които си бяха приятелки отидоха на поход в гората. Седнаха под едно голямо дьрво и започнаха да пеят, играят, ядат и др. Лили каза едно стихотворение и заради това Мими отиде малко по-надоло да й набере цветя. И по пьтя намери малкото сиво зайче (тя обичала животните). Викна приятелката си да го види и тя сьщо го хареса (и тя обичала животните). Двете заедно решиха да го заведат у тях, да го нахранят и да го стоплят. Взеха го и го заведоха в кьщата на Мими. Нахраниха го и го стоплиха. То седя три дена в кьщата на Мими. На тях не им се искаше отново да го заведат в гората, но решиха, че така ще е най - добре. Оставиха го на сьщото място, откьдето бяха го взели и повече не го видели.
Една глава лук и приказката до тук!
cveti555
cveti555
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Приказката на старецът и звездата

Писане by mamazavinagi Пет 14 Мар 2008, 17:58

Старецът:
-Колко е красива, таз наша България. Села и ниви са запазени. Но когато вечер, звездиците бели блеснат, тъмно става, и е есен.
Звездата:
-Сутрин орачите, сеячите, градинарите стават, подхващат лопати, лейки други тем подобни.
Градинар:
-Ех, де да можеше, зеленчуко, па да порастне, па жена ми да продаде. Па ша си почина, еееей така.
И легнал старият градинар под сливата, да поспи. Без да иска, изпуснал си капелата над жаркото слънце, и след малко тя, пламнала. На сутринта, цялата градина бе обрасла в изгорели трънаци, увехнали цвтя, черни зеленчуци и една от кафява, станала черна шапка. Посегнал градинарят да я вземе, ала тя в ръцете му се разпаднала. Полял цветятя с вода, те мигом се разчупили, докоснал доматите, те го изпръскали с червен горчив сок. Отмил лицето си, и тъжно заклюмал:
-Честно ли е да дам смешните си горчиви домати, за продан на пазара?
Излязла жена му да изпере дрехите. Като видяла що се е случило с градината, намръщила се, кръстосала ръце на гърба си, и продължила да пере със скимтящ глас.
mamazavinagi
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Приказка за мечето

Писане by деси Пет 14 Мар 2008, 19:28

Това не беше какво да е мече, това беше наистина едно необикновено мече, което със сигурност не можеш да срещнеш всеки ден. Да не говорим дали изобщо можеш да го срещнеш на улицата и дали такива мечета съществуват някъде. Не е съвсем сигурно и това дали ако дори точно това прекрасно мече се появеше където и да е щеше да е същото мило, лакомо и любознателно мече с твърде много ум. Така е с мечетата. Истината е, че и аз не съм го срещала, пък и не съм чула някой да го е виждал напоследък. Има няколко версии за неговото постоянно пребиваване: или стои постоянно в хралупата си и хрупа лешници със сладко от боровинки, или излиза само в такова време и място, където и когато никога не би ти хрумнало да отидеш или пък се преобразява порядъчно. Не е сигурно дали не действа чрез някое все още непознато вълшебство или пък не използва пластичната хирургия. За едно мече във века на кибернетиката и транс-каквото ти хрумне е твърде вероятно да използва всякакви такива хитринки. Днешните мечета определено не са като едновремешните.

Противоположно на всички други мечета, моето мече може да общува с мишки, да не кажем, че те са му едни от най-добрите приятели. Всъщност това няма да е съвсем вярно, защото естествено най-добрите приятели на това мече са палачинките или поне тези, които с готовност му ги доставят. Това мече никога не отказва каквито и да е вкуснотии, та били те и напълно виртуални.

Подобно на доста други мечета и на едно друго наистина известно мече, и това по стечение на обстоятелствата се казва Едуард. Явно е някаква закономерна закономерност всички мечета да ги наричат точно така. Значи ако телефонът звънне и отсреща някой ви каже, че се казва Едуард, не се колебайте, знайте, че това без съмнение е едно мече. В този случай имате два варианта: ако обичате мечета, предложете му нещо сладко, а ако ли пък не – си пригответе една голяма желязна халка, примамете го някак си /най-вероятно пак с малко медец/ и после вече може да го развеждате по улиците и да го карате да танцува или пък да го продадете на пътуващ цирк или цигански табор, но тези вероятности като че ли вече са доста остарели, затова по-добре го превърнете в прекрасен зимен кожух.

Коефициентът мечешки ум при всяко мече е напълно различен, но всички мечета си приличат по едно и също нещо. Сещате ли се какво е то – да, всеки ще се сети дори и без да се замисля много много за това – естествено меда. Да, преди всичко друго те мислят за меда. Или казано направо, винаги мислят за мед. И всичко хубаво за тях се свързва с мед. Да, любовта им към меда и други медоподобни нещица е по-силна от всяка друга любов. Няма нищо по-магнетично и силно от едно пълно гърне с мед. Не, така е естествено с празните гърнета. Но, те пораждат понякога носталгия по вече преминалото, т.е. напълно и завинаги изяденото. понякога събуждат чувства на топло умиление и мили сънища.

В днешно време цели заводи и кой ли не работи за мечетата по света, да създават все повече и все по-вкусни лакомства за тях. А те най-невинно се облизват, като че ли това е просто някакъв съвсем обикновен мед, а не върха на новите технологии – дали и в меда не слагат силикон или поне някакъв набухвател. Но както се досещате, едва ли мечетата мислят за това, и всъщност не съм сигурна дали мечетата мислят изобщо докато ядат. Сигурно и вие познавате някое такова мече. Е, да – твърде възможно. Но едва ли познавате точно моето мече. Все още се чудя дали да ми завиждате или да не съжалявате за това.

Събуждане

Мечето се размърда. Почеса се с лапичката и се търколи по-навътре в леглото, което изшумоля приятно топло. Приготвянето на това прекрасно мечешко легло не беше никак лесно. За него мечето отделяше дълги часове, дори и дни. Но на него не му правеше толкова сериозно впечатление, че приготвянето на едно легло му вземаше почти половината лято и първата хапка есен. Става дума за зимното легло. А за пролетното и лятното легло ще говорим друг път, когато имаме време и когато небето е по-синьо и вятърът по-топъл. Сега пием чай и навън валят листа – жълти, топли като едри капки тополов мед. Иде ти да вземеш лъжицата и да ги уловиш преди да са се разтекли по тротоара.

Мм, да, не е никак приказно да пиеш чай с бисквитки, без нито една лъжичка кехлибарена сладост – да – това са едни от мислите на мечето преди събуждане. Но понеже този период е твърде дълъг за едно мече, така че е достатъчен да започна да разказвам нещо, да забравя че бях почнала и пак да се сетя.

Сега да бързам все пак да ви разкажа, преди то да се е събудило. Защото отвори ли веднъж истински очички, т. е. поглеждайки към рафтчето с бурканчетата мед, веднага ще започне да ме дърпа за плитките, за да му сваля поне един и няма да мога вече да си довърша приказката.

Засега обаче няма такава опасност, защото то се облиза насън и закри очи с лапичка. Много е лесно да отгатнеш какво сънува едно мече. То винаги сънува сладки и дълги сънища.

Та неговото зимно легло беше направено от бяла, добре изпрана царевична шума. Става дума за дюшека, естествено. Мечето трябваше всеки ден да отива до края на гората, където имаше една царевична нива или поне тая година я имаше. Догодина сигурно трябваше да я търси на друго място. Върху този проблем мечето мисли веднъж дълго – почти от единия край на гората до другия. Как така гората винаги си стоеше на едно място, а царевичната нива всяка година се появяваше на различни места. Но това беше твърде сложен въпрос за един мечешки ум и когато стигна там за където беше тръгнало, или поне си мислеше, че това е приблизителното място, веднага забрави за какво точно беше мислило.

Важното беше, че царевичната нива тая година се беше появила най-ненадейно в по-близкия край на гората. И мечето всеки ден ходеше до нивата, събличаше царевичните дрешки и после ходеше до потока да ги пере. Виждате, че това е доста дълга и трудна процедура. След което идваше сушенето на обедното слънце. Мечето опъваше един простор между две брезички и докато чакаше своето бъдещо легло да изсъхне, знаете какво правеше.

Винаги когато посядваше някъде, а това ставаше твърде често, то правеше две неща, но за негова най-голяма мъка никога не можеше да ги прави едновременно. Въпреки че почти всеки ден пробваше, ама все не се получаваше – или се омазваше до ушите с мед, или заспиваше преди да го е опитал. Лошото е, че и в двата случая медът се зяносваше, защото винаги довтасваха разни досадни насекоми и решаваха, че трябва да си направят непредвиден купон. Почваха да жужат ужасно и да кацат по разни места, които определено не са за кацане.

Веднъж на мечето му се присъни, че е станало законодател и е измислило специален закон и специален закон – “кацането забранено!" И то тоя закон си беше много хубав закон, само дето никой не го спазваше, никога. А за едно малко само мече е трудно да превъзпита цялата гора – та затова предпочете да остави нещата както са си и да вземе да подремне. Вече разбрахте, че мечешкият дюшек – наистина изискваше много, ама много мечешки усилия докато бъде стъкмен както си му е реда. След това идваше време за стъкмяване на юрганчето. Мечето се заемаше с неговата направа, именно след това, поради две много важни причини. Първо защото беше наистина умно мече и мислеше наистина правилно. То си казваше – ако първо направя юрганчето или възглавничката, а пък ако направя и двете и ги сложа в хралупата. И после почна да правя дюшечето, ще имам повече работа и по-малко време за сън и за мед, за сънене мед и за меден сън. С една дума ще имам по-малко сладост и повече работа, а това вече не е добре.

В този случай трябваше да вдига и да изнася навън първо юрганчето, после възглавничката – да напъхва дюшека – а това е наистина сложно нещо, защото винаги трябва да го наритва, за да го натъпка през вратата. Сещате се, че той е голям и хубав топъл дюшек, а вратата е кръгла и отворена. Но наритването определено е много полезно, защото по този начин дюшечето става по-пухкаво и оттам и по-приспивно. Ако не беше така и ако мечето не го беше установило, без съмнение щеше да се премести в хралупа с по-голяма и по-отворена врата. Но нашето мече е много практично и много умно и затова беше готово да наритва дюшечето толкоз много време, колкото иначе би му стигнало, за да изяде цяло пълно догоре гърне с мед, дори няколко такива, ако не мечтае много и не се зазяпва по прелитащите пъстрокрили пеперуди, не разговаря с врабците и не пъди досадните оси.

Ние с мечето си приличаме само по едно нещо, но въпреки това – това е много общо нещо – сетим ли се за мед и забравяме докъде сме стигнали, накъде сме тръгнали и дори това, което сме почнали да казваме. И затова трябва много често да се извиняваме. Добре, че в мечешкото училище, понякога когато са в добро настроение, големите мечки учат малките меченца на добри обноски, учат ги да произнасят правилно думи и дори цели изрази като – благодаря много за това гърне мед, та докъде бяхме стигнали по въпроса за меда, извинете, не предполагах, че и вие обичате медени топки – последното се казва в случай, че току-що сте изяли набързо, пред очите на всички присъстващи гости, пълната чиния – вече изпразнената чиния с медени топки.

Но не всички мечета са толкова учтиви, понеже повечето мечета се запиляват нанякъде да хапват мед, вместо да слушат безкрайните умувания на големите мечки. А в други случай пък големите мечки отиват при своите големи каци с мед и хич не им е до възпитанието на някакви си дребосъци, та били те и дребосъци от същия прекрасен мечешки вид.

Ох – много, много се извинявам, забравих – юрганчето. Бяхме стигнали до юрганчето. Мечето прави своето есенно юрганче, разбира се, от есенни листа. Това е и втората причина, че се заема с него след като направи дюшечето – листата започват да падат от дърветата в началото на есента. Не знам как точно разбират, че е дошло началото на есента, за да започнат да политат надолу към земята. Или пък всъщност е обратното – есента идва когато ги види, че започват да се гиздят прекалено много – тя е завистлива. Или поне в един момент толкова се ядосва, че разкъсва и разсъблича всички красиви дрешки на дърветата, потъпква цветята, изгонва птичките – тя е зла и лоша. Или поне така мисли мечето.

Затова то бърза да подбере най-хубавите, най-шарените и най-лъскавите листа паднали пред хралупата – нарежда ги на полянката плътно едно до друго, докато не се получи едно шарено, слънчево килимче. Разбира се, след това започва най-важната част – лепенето. То взема една четка за боядисване на сладки, взема едно пълно гърне с мед и голямото лепене и премляскване започва. Ред листа, ред мед, ред облизване, после пак ред листа, ред мед, ред облизване и после пак, и пак и пак, докато очите му не започват да залепват и да се унася в медена дрямка. И мечето се търкулва на юрганчето унесено в медени мечти и медени ухания.

Сами виждате, че изработката на юрганчето е по-приятна от тази на дюшечето и се досещате, че затова трае по-дълго. Тя би продължавала и вечно, ако питате него, но проблемът е че обикновено в един момент всички листа от голямото дърво слизат на земята, а небето се покрива с големи сиви облаци – приятели на смръщената и неприветлива есен, която винаги се разхожда наляво-надясно с ролки на главата и събира листа, за да си прави някакво специално червило.

Знаете, че няма нищо по-грозно и по-неприятно от сивите облаци. Бих казала, че дори няма нищо по-опасно, ако знаете че вашето медено юрганче е проснато безпомощно на полянката и вашата рунтава мечешка козина също подремва сладко до него. Тогава скачате и се събуждате още при първата студена, неприятна капка дъжд, и дори без да поглеждате към сивеещата кърпа над вас, хуквате да спасявате покъшнината си и самия себе си, разбира се.

Но е практически доста неразумно направата на юрганчето да продължи толкова дълго, чак до първата капка дъжд, защото тогава поема голям риск – да остане цяла зима, без възглавничка и без юрганче. Но хубавото е, че възглавничката така или иначе се прави бързо и лесно – просто трябва един ден по избор за предпочитане – за предпочитане денят да е дълъг и слънчев. Но сутрин никога не знаеш дали ще е точно такъв денят, който започва и мечето докато разбере дали е правилният ден за отиване до големия бор, той се изтъркулва и слънцето го близва по бузата. Близва го не само защото го обича, но и защото му се ще да хапне нещо сладичко преди лягане. В случай, че все пак мечето успее да улучи един ден – по-дълъг и по-топъл – ден, избран специално за ходене до големия бор. То отива и си откъсва най-крехките клончета – сещате се за какво. Ох, май и то се сети, защото се обърна към мен и потърка сънените си очи. Край. То погледна право към лавицата с меда.
деси
деси
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Братята на Маугли

Писане by Dani Пет 14 Мар 2008, 21:48

Пак нощ и прохлада,
спи Ран, лешояда,
Манг, прилепът, вече се скри.
Човека затвори стадата в обори,
че ний сме на лов до зори.
За ноктите смели, за зъбите бели настъпи решителен час.
"Добър лов!" на всеки по тия пътеки, Закона сега е със нас!

Беше седем часът през една гореща вечер над Сионийските хълмове, когато Бащата-вълк се събуди от своя дневен сън, почеса се, прозина се и протегна една след друга лапите си, за да се освободи от сънното усещане. Отпуснала голямата си сива муцуна, Майката-вълчица лежеше сред четирите си вълчета, които се въртяха и скимтяха, а луната светеше през отвора на пещерата, където те всички живееха.

– Ух! – каза Бащата-вълк. – Време е пак да вървя на лов! – И понечи да се спусне надолу по хълма, но една малка сянка с рунтава опашка прекрачи прага и извика:

– Желая ти щастие, о. Вожд на вълците! Желая щастие и здрави бели зъби на твоите благородни деца, та никога да не забравят гладните на тоя свят!

Беше чакалът – Табаки, Блюдолизецът. Всички вълци в Индия презират Табаки, защото той все гледа да направи пакост и разнася клюки, и яде парчета кожа и парцали от селските бунища. В същото време те се боят от него, тъй като Табаки често го хваща лудостта, тогава той забравя, че се е страхувал от другите, хуква през гората и хапе всичко по пътя си. Дори тигърът се крие, когато малкият Табаки го хване лудостта, понеже лудостта е най-позорното нещо, което може да сполети едно диво животно. У нас я наричат хидрофобни, но животните я наричат "девани" – бяс, и бягат от нея.

– Добре де, влез и виж! – каза сухо Бащата-вълк. – Тук няма никаква храна!

– О, може да няма храна за вълк – каза Табаки, – но за такова недостойно създание като мен и един изсъхнал кокал е цяло пиршество! Какви сме ние "гидур-лог" (чакалският народ), та да придиряме? – И той се вмъкна навътре в пещерата, намери една еленова кост с малко месо по нея и весело я загриза.

– Благодаря за добрата вечеря – каза и облиза устни. – О, колко хубави са вашите благородни рожби! Какви големи очи имат! А са още толкова млади!... Наистина, би трябвало да се сетя, че царските деца се раждат царствени!

Табаки, разбира се, знаеше много добре, че когато ласкаеш децата пред самите тях, това води до нещастие, и му направи удоволствие да види смущението на Бащата-вълк и Майката-вълчица.
После седна, помълча малко, за да се наслади на злобната си постъпка, и добави с язвителен глас:

– Шир Хан, Великият, промени своите ловни места. Както сам ми каза, през цялата следваща луна той ще ловува из тия хълмове.

Шир Хан беше тигърът, който живееше край реката Вайнгунга, на двайсетина мили оттук.

– Той няма право! – сърдито поде Бащата-вълк. -Според Закона на джунглата, той няма право да променя ловните си места, без да предупреди от по-рано. Ще изплаши всичкия дивеч наоколо, а аз... аз сега храня двама.

– Майка му ненапразно го е нарекла Лунгри (Куция) – тихо каза Майката-вълчица. – Той по рождение е куц с единия крак, затова може да убива само добитък. Сега е ядосал селяните край Вайнгунга и идва тук, за да ядоса и нашите селяни. Заради него ще кръстосат джунглата надлъж и нашир, той ще се измъкне, а ние с нашите деца ще трябва да бягаме, когато подпалят тревата. Наистина ние сме много благодарни на Шир Хан!

– Да му предам ли вашата благодарност? – попита Табаки.

– Вън! – изкрещя Бащата-вълк. – Вън и върви да ядеш край твоя господар! Доста зло ни причини за една вечер.

– Отивам си – спокойно каза Табаки. – Можете сами да чуете Шир Хан долу в храсталака. Бих могъл да си спестя съобщаването на новината.

Бащата-вълк се заслуша и от тъмната долина, която се спускаше към малката река, дочу сухия, сърдит, ръмжащ, проточен хленч на тигър, който не е хванал нищо и пет пари не дава, че цялата джунгла ще го разбере.

– Глупак! – каза Бащата-вълк. – Да вдига такава врява, когато почва нощна работа! Какво мисли той – че нашите елени са като неговите тлъсти волове край Вайнгунга?

– Шт! Тази вечер той не е тръгнал нито за елен, нито за вол – каза Майката-вълчица. – Той е тръгнал за Човек!

Скъпи деца, прочетете цялата приказка за Маугли "Книга за джунглата" на Р. Киплинг, вярваме – ще ви хареса!

Текстът е предоставен с любезното съдействие на Victor от BezMonitor.com (c) Превод Цветан Стоянов
Dani
Dani
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Силинор срещу мрака

Писане by cveti555 Пет 14 Мар 2008, 22:24

Преди милиони години живеели джуджета и великани. Великаните били надменни и зли, а джуджетата добри и миролюбиви. Всички живеели в едно селце отдалечено от света.

Времето било винаги слънчево и топло. Птички пеели всяка сутрин и слънцето играело по малките къщурки на джуджетата. Великаните живеели сякаш в техен собствен свят. Живеели в замъци, които били мрачни и студени. Когато някой влизал там, винаги изпитвал страх от злите великани. Много джуджета оставали там завинаги, защото великаните ги хващали и ги затваряли в тъмници. Правели това, сякаш за да покажат надмощието си над малките и добри джуджета. Царят на джуджетата се казвал Силинор. Той бил магьосник, който имал необикновена и огромна сила. Всеки ден великаните ходели в слънчевата част на селото при джуджетата, за да разрушават къщите им и да променят света им. Те искали и джуджетата да живеят в мрак.
Силинор събрал група и ги пратил при великаните. Всяка година правил така, но всичките му пратеници не се връщали. Когато за пореден път групата му не се върнала, самият Силинор се принудил да иде там. Когато отишъл в замъка, изпитал огромна болка от тъмнината, защото усещал силна и зла магия. Силинор осъзнал, че всичко там е омагьосано. Но кой ли има такава мощ, за да омагьоса по такъв начин това царство?Очевидно има още някой, освен него, който има огромна мощ. Великаните хванали Силинор и го затворили в тъмницата, защото въпреки многото магии, които добрият цар направил, за да се спаси, все пак ръстът на великаните бил много важен и дори съдбоносен. Минали дни, месеци и Силинор успял да се измъкне от тъмницата чрез своите магии, но не успял да победи мрака, защото не знаел кой е господар на мрака. Магьосникът-джудже се прибрал в царството си, но то било мрачно и тъмно, като това на великаните. След като Силинор влязъл в него, небето се прояснило, всичко светнало и отново станало топло.
Той разказал на всички какво е преживял. Силинор решил, че ако не можеш да победиш врага, по-добре да го привлечеш на своя страна. Той постигнал мир с великаните, след като им дал царството на джуджетата. След няколко месеца великаните станали приятели с джуджетата. Все по-малко и по-малко оставало до това Силинор да узнае кой е господарят на мрака. Скоро цялото село станало в мрак, но джуджетата таяли в душата си слънчевото минало и знаели, че някога отново царството им ще стане както преди. Силинор разбрал, че господарят на мрака е Лавриций. Оказало се, че Лавриций е джудже и при това един от учениците на Силинор и може би затова знаел всички слаби места на джуджетата. Лавриций се срамувал от това, че е джудже, но бил много могъщ. Въпреки всичко Силинор успял да го убеди да обединят царствата си. Скоро цялото царство станало светло и топло, великаните станали страхотни приятели с миналите си врагове – джуджетата. Времето било винаги слънчево и топло. Птички пеели всяка сутрин и слънцето играело по малките къщурки на джуджетата.


Последната промяна е направена от cveti555 на Пет 14 Мар 2008, 22:32; мнението е било променяно общо 1 път
cveti555
cveti555
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Риболов

Писане by Дени :) Съб 15 Мар 2008, 07:32

Здравейте!Аз съм котенцето Пухчо. Сладко ми е именцето, нали?Обичам да ям риба. Един ден си взех въдица,кофичка за улова и отидох на язовира. Слънцето грееше силно и ми бе приятно. Седнах на една скала и зачаках да хвана нещичко.

Изведнъж чух стъпки... А,идеше моят приятел-кучето Доги. Аз му предложих да се редуваме да ловим. Така и стана. След малко,когато другарят ми беше хванал въдицата, за малко да я изпусне-нещо я дръпна. Това беше риба! Издърпахме я и оттогава ни потръгна с риболова – уловихме още три сьомги!

Прибрахме се и като се развихрихме... Стана истински луд кулинарен купон! Изпържихме рибите и ги поръсихме с лимонов сок. Подредихме масата и подготвихме безалкохолни напитки/Кока-Кола,Фанта и Швепс,но това май не е важно/. Седнахме да похапнем. М-м-м-м,че вкусно беше!

Никога не се бях забавлявал толкова и никога не бях преяждал толкова!Ха-ха!
Дени :)
Дени :)
спечелен за каузата
спечелен за каузата


Върнете се в началото Go down

alert Чудната пътечка

Писане by bambolina Съб 15 Мар 2008, 18:48

В една много далечна страна живеело едно семейство.
То се състояло от майка, баща и техните син и дъщеря. Домът им бил точно до една красива гора, не много голяма. Синът се казвал Ерик, а сестра му Елена.
Те много обичали да се разхождат в гората. Една прекрасна сутрин те отишли в гората. Минали по една пътечка, която ги отвела право до любимата им река. След реката имало пътечка, по която те никога не бяха минавали, досущ като тази, която ги отвела до реката. Решили да минат по нея и минали. Тя ги отвела в друга страна, за която Ерик и Елена не били чували нищо.
Всичко там било от злато и сребро. Хората били роби.
Ерик казал:
– Елена, кой ли управлява този народ?
– Не знам, но сигурно само той може да ни помогне. – отвърнала Елена.
– Извинете, но кой е човекът, за когото се трудите? – попитали плахо една минаваща жена.
– Всички ние сме роби на една зла вещица, защото ако се възпротивим, тя ще ни убие с магиите си. – казала им тя.
– А къде живее? – продължили да питат децата.
– Ако искате да я намерите, трябва да влезете в онзи вулкан – казала жената и посочила един огромен вулкан.
Децата й благодарили и продължили към вулкана. С много мъки се изкачили и влезли във вулкана. Там ги очаквала вещицата на име Йохайда.
Ерик се престрашил и я попитал:
– Извинете, но знаете л...
– Знам как да се приберете във вашата страна – прекъснала ги злата жена.
– Ще трябва да ми робувате 5 години, след което ще ви дам един ключ, с който ще отключите една врата, която ще ви отведе направо във вашия дом.
Ерик и Елена се съгласили, защото нямали друг шанс. Те робували 3 месеца и разбрали къде Йохайда крие ключа от стаята за дома им. Той бил в едно от чекмеджетата на един стар шкаф до леглото на злосторницата, на който имало една лампа. Една вечер децата решили да вземат ключа, което обаче не било много лесно.
Елена посегнала да вземе ключа, взела го, но в страха си да не събуди вещицата, бутнала лампата. От шума Йохайда се събудила и ги видяла.
Ерик бързо грабнал ключа и започнал да тича със сестра си. Йохайда се опитала да ги подгони, но набола крака си на едно от стъклата и не могла да ги настигне. Ерик и Елена отключили вратата и както казала вещицата, се прибрали право в тяхната къща.
Родителите им много се зарадвали, че ги виждат. И децата също много се зарадвали, че виждат своите родители.
Ерик и Елена разказали какво им се е случило и оттогава насам те повече не стъпили в онази гора.


Последната промяна е направена от bambolina на Пон 17 Мар 2008, 00:32; мнението е било променяно общо 1 път
bambolina
bambolina
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Малка историйка

Писане by Schatzе Нед 16 Мар 2008, 09:55

Малкото пластилинено човече наднича иззад шкафа и ми се плези. Има червени раздърпани косички и големи уши – зелени на цвят. Изплезих му се и аз и го повиках да си играем. "Да, да, че пак да ми дърпаш ушите – не искам!", отвърна ми троснато и избърса пластилинените си сополи в ръкава на ризката. "Не е вярно. Не съм ти дърпала ушите! Защо си измисляш? И стига си се цупил, иначе днес няма да ти дам бонбон..." – така хитро го изнудих да излезе от скривалището си и да дойде при мен. Човечето оставяше малки пластилинени следички по пода и малко се притесняваше, че цапа, но аз го успокоих с една широка, окуражителна усмивка. Червената му коса припламна на екрана на компютъра ми, когато го приближи. То приседна на крайчеца на клавиатурата и любопитно се вторачи в монитора:
– Какво пишеш днес?
– Мъничка историйка за теб, му казах и човечето хлъцна от изненада:
– За мен? И какво правя аз в тази историйка?
– Ами разни весели неща: ядеш плодов сладолед на клечка; имаш си шарени балони и с тях летиш над малкия ни град, говориш си с птиците и облачетата...
– Чакай, чакай... аз такива неща не мога да правя – нали съм от пластилин! Е, бих искал да мога да ям сладолед, но знаеш, че от него ще се вкочаня и няма да мога да се движа; не мога и да пия горещ чай – той ще ме размекне и ще трябва да лежа цяла седмица....... а толкова много обичам чай от ябълка с канела...... Веднъж пих такъв – нали си спомняш... и тогава ти ми помогна да се оправя...
– Да, сещам се – беше се промъкнал до чашата ми и докато успея да те спра ти започна да се размекваш. Хе-хе, и как протестира когато те сложих в хладилника...
– Да, да, знаеш ли колко мрачно и студено е вътре – лесно ти е на теб – можеш да правиш каквото си поискаш, а аз...
Човечето посърна и се загледа тъжно пред себе си. Реших да го оставя да потъгува и да допиша историйката му. Бях стигнала до разговора му с една чайка, която се казваше Джонатан Ливингстън и му разкриваше тайните на летенето: "Всичко, което се иска от теб, за да полетиш, е Вяра!" Така му каза Джонатан и се стрелна високо в небето. Направи една красива спирала и му помаха за довиждане: "Вяра... Вяра..... Вяра в собствените сили.... сили.... Вяра......" Вятърът отнесе последните думи, но пластилинената душа на човечето вече знаеше Голямата тайна на летенето.
– Ей, за мен ли продължаваш да пишеш?, То се беше измъкнало от тъжното настроение и отново игриво въртеше очичките си по екрана.
– Да, за теб. И ако днес си послушен ще има ментов бонбон и приказка за Лека нощ.
– О, страхотно! Колко си мила! Разбира се, че ще слушам. Ще гледам през прозореца сивите гълъби и ще си мисля къде ли ходят по цял ден, какво виждат толкова отвисоко, дали небето се сърди, когато го гъделичкат с крилата си...... Ще слушам.
Човечето скочи от клавиатурата и седна тихичко на перваза на прозореца. След малко съвсем забравих за него и отново се пренесох в малката историйка. Сега То се излежаваше блажено на едно пухкаво облаче и ядеше плодов сладолед на клечка – от най-хубавия небесен сладолед. Видях Го как се усмихва и как по брадичката му се стичат ягодови струйки, а то ги събира с езиче. Да, малкото пластилинено човече беше щастливо. Като си изяде сладоледа, То стана и зарея поглед в синята шир – беше готово да полети. И го направи. Имаше Вяра......
Вечерта дадох на човечето голям ментов бонбон, завих го с любимото му шарено одеялце /моя носна кърпичка/ и започнах да му чета историйката. То слушаше притихнало и в очичките му се роди Мечта. Казах му "Лека нощ", изгасих лампите и също си легнах /с моя Мечта/. .... Сънувах как двамата се реем в небето, яхаме пухкави облачета и си купуваме най-вкусния плодов сладолед от небесния магазин; сънувах и Джонатан, който ни взе със себе си и ни показа магията и силата на Вярата.
Събудих се щастлива. пластилиненото човече беше приседнало на възглавницата ми и се усмихваше:
– Извинявай, но исках да ти благодаря за моята историйка! Ако знаеш само какви красиви неща сънувах......... летях…. и ти беше с мен……
– Знам.
Schatzе
Schatzе
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Приказка за стария китаец и пеперудата

Писане by Schatzе Пон 17 Мар 2008, 17:36

Старият китаец имал една чудно красива копринена дреха. От известно време насам всяка сутрин, когато се загръщал в нея, от ръкава й излитала една пеперуда, подобна на сливов цвят. Вечер тя отново се връщала там. В живота си човекът нямал други чудеса освен дрехата и пеперудата. Дрехата била ушита от една много стара и мъдра негова приятелка. Пеперудата долетяла сама. Един ден той усетил, че трябва да се откаже от нещо важно. "Имам само дрехата и пеперудата. Ще се откажа от пеперудата," - помислил си той. "В дрехата е вложен труд, напомня ми за някого. А пеперудата сама дойде. Сигурно и сега ще знае при кого да отлети."

Пеперудата веднага разбрала какво си мислел човекът. Станало й много тъжно, но нали била съвсем малка - тъгата й била незабележима за него. И отлетяла. Тя самата не знаела накъде, защото съвсем не била толкова мъдра и съвършена, за колкото я мислел старият китаец. Но (в началото съвсем незабелязано) след нея тръгнал и един конец от дрехата. Той дълго я следвал. И макар дрехата да била изтъкана от най-тънка коприна и поради това ръкавът, от който тръгнал този конец, да се скъсявал много бавно, все пак на третия ден китаецът разбрал, че нещо с дрехата му не е наред.

Събрал той в едно вързопче малко храна и най-необходимите си вещи и поел към дома на онази много стара и мъдра своя приятелка, която била изработила дрехата. В началото вървял много бързо и макар пътят му да изглеждал съвсем чист и равен, все като че ли нещо го спъвало. Опитал се да върви съвсем бавно, но тогава като че ли нещо го дърпало напред.

"От годините ще да е," - мислел си китаецът - "някога познавах точния ритъм, пътят сам ме водеше. Сега бързината на краката и бързината на сърцето са станали различни - не могат да свикнат една с друга."

И така, с много усилия и с чувството, че извършва нещата неправилно, той стигнал до дома на приятелката си. Тя вече била на смъртно легло и а-ха да склопи очи, но току се сепвала от нещо, което сякаш я връщало към живота.

Когато старият китаец прекрачил прага й, тя внезапно проговорила: "Тебе чаках. Върви по копринената нишка." И издъхнала. Той много се зачудил, защото, макар че ръкавът му се скъсявал с всеки изминат ден, не му идвало на ума, че всъщност той бавно се разплита. Нали конците били съвсем тънки и човешкото око не можело да ги забележи, когато били отделени един от друг.

След погребението китаецът тръгнал напосоки. Бил толкова тъжен и объркан, че не се замислял накъде върви. Чудел се само, че изведнъж пътят му се сторил много лек - сякаш сам го водел. Вече не се препъвал, нито нещо го дърпало напред. Бързината на краката се била изравнила с тази на сърцето. И което било още по-чудно, ръкавът на дрехата бил спрял да намалява. Но когато минало известно време и човекът вече започнал да обръща внимание на нещата около себе си, той още повече се зачудил, защото гледките като че ли се повтаряли. Така един ден разбрал, че върви в кръг, но всяка следваща обиколка била съвсем малко по-кратка и различна от предишната - пътят му очертавал концентрични окръжности. И когато кръгът така се смалил, че китаецът вече не можел да направи и крачка напред, той седнал в центъра да си отдъхне и за пръв път вдигнал поглед нагоре. Цялото небе и короните на дърветата се виждали сякаш през съвсем тънка паяжина, която блестяла в преливащи цветове на светлината на слънцето.

"Чудна работа," - промърморил китаецът - "тази паяжина има цвета на моята дреха." И щом разпознал цвета, на рамото му кацнала малка пеперуда, подобна на сливов цвят и той усетил, че го изпълва небивало щастие.

Тогава пеперудата проговорила: "Сега вече сме изминали един и същи път. Аз познах пътищата на хората като тебе и ти вече можеш да се скриеш под ръкава на дрехата като мене." И китаецът разбрал каква била паяжината над главата му. "И още, никога не вземай решения, преди да си изминал пътя."

Старият китаец притворил очи и се замислил. "Значи не е трябвало да избирам между дрехата и пеперудата и човек не трябва да се отказва от чудесата си. Сигурно моята стара приятелка ми е пратила пеперудата в мига, в който е почувствала наближаването на смъртта. А аз в своята прибързаност не съм я разпознал и с лека ръка съм я пропъдил."

И той заспал под коприната на собствения си ръкав, знаейки, че онази част от него, която му пречела да проумява нещата, безвъзвратно е изчезнала.
Schatzе
Schatzе
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Галена мома – работна невеста

Писане by mavi Чет 20 Мар 2008, 00:18

Расла в едно село мома, хубава била, но галена. Идвали да я искат за снаха, а майка й на всички отговаряла:
- Момата ни е галена, тя не е научена да работи ...
Щом чуели това, сватовете си отивали. Но един старец рекъл:
- Нека. У нашето село, който иска да работи - работи, който не иска - така си седи.
Вдигнали сватба.
И още на другия ден всички се хванали на работа. Само невестата седяла и нищо не похващала. Събрали се синовете и снахите на обед. Разчупил свекърът питата на толкова парчета, колкото души били на трапезата.
- А за невестата? - рекла свекървата.
- Тя не е гладна - отвърнал той. - Когато човек не работи, не огладнява.
Подир пладне всички пак се хванали на работа. Само невестата седяла и нищо не похващала.
Събрали се да вечерят и разчупил свекърът питата.
- А за невестата? - рекла свекървата.
- Тя не е гладна - отговорил той. - Когато човек не работи, не огладнява.
След вечеря всички заспали.
Само гладната невеста не мигнала. Още не съмнало, станала и измела двора, поляла цветята, издоила кравата, взела една мотика и почнала да копае.
Видял свекърът колко много работа е свършила и доволен засукал мустак.
- Дъще - рекъл й, - ела да похапнем, а после ще копаем всички.
Хвърлила невестата мотиката и право на трапезата!
Минало какво минало, дощли техните да я видят. Припнала невестата, отворила портите и извикала:
- Мамо, тате, слизайте по-скоро от колата и се хващайте на работа! Тук не е като у нас! Тук който не работи, не му дават да яде!
mavi
mavi
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Сливи за смет

Писане by Dani Пет 21 Мар 2008, 21:01

Някой си човек имал син. Когато той пораснал вече за женитба, баща му почнал да мисли как да го ожени за добра мома, тъй че да са си лика-прилика.

Мислил, мислил и най-после намислил. Натоварил една кола със сливи, па тръгнал по селата да ги продава.

– Хайде, давам сливи за смет, сливи за смет.

Жени, моми, баби, булки – разшетали се да метат къщите и да се надпреварят коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе.

Пък смет дал господ, колкото искаш. Една носи цял чувал, друга – крина, трета – пълна престилка. Носят и се хвалят:

– У, мари, гледай колко смет събрах из къщи. Добре, че дойде такъв щур сливар да му го дадем, че да го не тъпчим по кьошетата!

– Аз тая смет събрах и още толкова имам да събирам.

– Пък аз цяла година да събирам, не мога я събра. То се насъбрало, насъбрало – колкото искаш. Сега на бърза ръка посметох малко, че ми се ядат сливици.

И човекът събирал смет, давал сливи. Всички доволни и той весел, не може да се насмее и нарадва.

Най-после дошло едно хубаво момиче. То стискало малко смет в една кърпа. И то рекло сливи да купува.

– Е-е, хубава девойко, много малко си събрала! За толкова смет какви сливи ще ти дам?

– Донесла бих и повече, чичо, ама нямаме, хич нямаме. И тая не е от нас, дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.

Човекът, като чул това, много се зарадвал. Такова чисто и работливо момиче, което не държи в къщи прашинка смет, ще бъде най-добра къщовница.

И той я поискал за снаха. Оженил сина си за нея и много сполучил.
Dani
Dani
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Подходящата грижа

Писане by Dani Съб 22 Мар 2008, 12:55

Научнофантастичен разказ от Григор Гачев

– И защо все пак мислите, че това ваше... нещо е, хм, извънземно?
– Като начало, то не е мое! Лина, докарай онова!
След мъничко чух весело топуркане по стълбите.
– Миме, повиках мама, а не теб! И... За кой път вече ти казвам да не пипаш това нещо с ръце?
– Това не е “това нещо”, татко! Казва се Снупи! Аз му го измислих! – гордо вирна нос малката. – Не му ли отива?
Инспекторът гледаше като хипнотизиран безформеното парче зелено желе в прегръдките на дъщеря ми. Приличаше на Чърчил в момента, в който му съобщават за атаката на Германия срещу Англия.
– Отива му – въздъхнах аз. – Чудесно му отива. Само го остави.
Мими се нацупи, но остави внимателно желето на пода. То бързо потече обратно към крачетата й и започна да се трие в тях. Вече бях престанал да настръхвам при гледката. Ако беше опасно, досега не знам колко пъти... Бррр.
– Не може ли да си го държа, татко? Много е гушкаво!
– Не може. И не ни пречи, говорим за сериозни неща. – Не вървеше да й се скарам пред регионалния инспектор по опазването на реда. Едвам бях издействал да ме свържат с него, и нямам представа как се съгласи да дойде лично. Изглежда преименоването им от министри на инспектори покрай идването на извънземните и обединението на държавите беше повлияло благотворно.
Той приглади неволно перчема върху олисялото си теме и се окашля:
– Добре, разбирам. Хм. Виждам, че... наистина не прилича на земна форма на живот... И какво предлагате да направим?
– Да повикаме някой от извънземните, за да каже какво е, и... – Крадешком погледнах към Мими. – Какво да го правим.
Посетителят ми грижливо почисти въображаема прашинка от ревера си и ме изгледа строго под вежди:
– Кажете, хм, това нещо пречи ли ви реално?
– Естествено! Непрекъснато съм на нокти, откакто е наоколо!
– Нямам предвид това. То причинило ни е на вас конкретно, хм, някаква вреда?
Неволно погледнах превръзката на лявата си длан.
– Не. В интерес на истината, не помня такъв случай.
– А това, хм, на дланта ви? Нека бъдем ясни докрай.
– Изгорих се на оксижена... Бях взел под наем един оксижен, и се опитвах да изгоря нещото, но нали не умея да работя с него...
– А нещото, хм, не се ли отбраняваше?
– Не. То по принцип не се отбранява. Биеш го с чук – стои си, и не мърда. Стреляш го – стои. Режеш го с оксижен – стои. На моменти бих казал, че дори се нагласява, за удобство. Вероятно негово, като гледам колко е ефектът.
– Ето, виждаш ли, татко! Толкова е добър, а пък ти само го мъчиш! – намеси се пак Мими.
– Пробвахте ли да престанете да го храните? – намеси се инспекторът.
– Ами... ние май не знаем какво яде. И яде ли изобщо.
– Сандвичи, татко! Оня, гадния, му го дадох на него. Изяде го до трошичка!
Мислено се прекръстих.
– И не само това – чух гласа на Лина зад гърба си. Не бях забелязал кога е слязла по стълбите. – Мисля, че яде боклук.
– Боклук? Не съм го видял да рови в кофата.
– И аз. Но не знам дали знаеш, една къща трябва да се мете и мие от време на време...
– А, знам, естествено...
– Та, от две седмици насам не съм пипвала прахосмукачката. Навсякъде блести от чистота. А преди няколко дни забравих да измия чиниите от вечерята – на сутринта също блестяха. Занесох една в института ми, да я проверят за всеки случай – оказа се по-чиста от съдовете за аналитични реактиви. Струва бая пари един съд да се изчисти до такава степен...
– Защо не си ми казвала досега?!
Инспекторът вдигна длан и ме прекъсна:
– Моля, моля. Както разбирам, досега това нещо не ви е заплашило, хм, по никакъв начин, така ли?
– Така е, но...
– И по никакъв начин не ви е в тежест, или във вреда?
Усетих накъде бие.
– Не желая да треперя повече около това проклето нещо! Не зная какво то може да причини на семейството ми, така че не смятам да го търпя и минута повече! Имам деца, на четири години и на шест месеца, и съм готов на всичко за безопасността им!
Инспекторът бавно поклати глава.
– Разбирам опасенията ви, но... хм... редно е и вие да разберете опасенията на властта.
– Любопитен съм. След като очевидно тя няма страхове за семейството ми.
– Отношенията ни с извънземните, както знаете, са още в начален стадий – продължи той, като старателно не ме чу. – Държат се добронамерено и приятелски, но кой може да каже какви са всъщност? Особено при положение, че очевидно са далеч по-могъщи от нас... Така че предпочитаме да имаме колкото се може по-малко контакти с тях, и да им даваме колкото се може по-малко информация за себе си. Особено по повод наши вътрешни проблеми.
– А аз какво да правя с това нещо тук?
– Казва се Снупи, татко! – намеси се пак малката.
Инспекторът вдигна вежди.
– Защо, хм, не го изхвърлите, примерно? Много хора изхвърлят нежеланите животинчета...
– Не става! – гордо отвърна Мими, преди да успея да отворя уста. – Татко пробва вече няколко пъти! И Снупи все се връща!
– По следите на татко ти ли?
– Още преди него. Вече всички знаем, че като татко тръгне нанякъде заедно със Снупи, а Снупи се прибере сам преди него, значи татко пак се е опитал да го изхвърли!
– Последният път беше на над хиляда километра – поясних омърлушено аз. – В шахтов реактор за отпадъци. Нямам представа как се е измъкнало, или въобще е останало живо. Даже не беше и радиоактивно после... – Докато го установя тогава, щях да побелея.
Мими се намуси като буреносно облаче, но в този момент нещото отново се потри в краката й, и тя забрави гнева си.
– А... хм... някакви по-радикални средства опитвали ли сте?
– Поне десетина пъти. Всичко, което ми хрумна. – Кимнах към Мими, която за щастие в момента се радваше на зеленото нещо, и смигнах на госта. – Мога да ви разкажа после. Нищо не действа.
– Аха. Ясно. Хм. И... мислите ли, че можем да помогнем с нещо, което не сте пробвали?
– Може би с атомна бомба...
– Аха. Хм... Не, не мисля, че ще можем. Нито пък, за мое голямо съжаление, ще можем да ви позволим да се свържете с базата на извънземните.
– Така ли?!
– Виждате ли, става въпрос за такива неща като, хм, достойнството на Земята. Всъщност, бих ви предупредил с цялата сериозност на силите на реда да пазите пълна тайна за случилото се...
Кипнах. Този плондир май не ме беше чул, като му казах, че съм готов на всичко заради децата си.
– Глупости, инспекторе. Ако проблемът беше във вашия дом, щяхте да вдигнете базата на извънземните на главата си. Но понеже не е, не ви се занимава.
– Това, хм, променя ли нещо?
– Да. Отсега нататък това вече е не мой, а ваш проблем. Връчвам ви това нещо официално, под ваше попечителство. Затова сте инспектор на региона, нали?
– Татко, няма! Не давам Снупи! Не го давам! – Ушите ми направо звъннаха.
Инспекторът се ухили ехидно.
– И как точно, хм, ще ме накарате да го взема?
– Лесно. – Натиснах бутона за набиране на оставения на масата телефон. От съседната стая се чу звънване.
Инспекторът погледна недоумяващо нататък.
– Какво, хм...
Не успя да довърши. Вратата на стаята се отвори, и през нея триумфално влязоха Жени и двамата техници с камерата и микрофона.
– Приятно ми е, Евгения Василева от “Политически обзор”. Както разбирам, вие сте тук в качеството си на върховен представител на реда в региона ни, за да поемете грижата за този извънземен артефакт, докато не се реши проблемът с него?
Инспекторът изглеждаше, все едно току-що е глътнал нещото живо, и то мърда в корема му. Не отговори нищо.
– От името на обществеността ви стискам палци да се справите! – изчурулика Жени. Техникът с камерата беше почервенял от усилие да не се разкиска. – Най-сетне властта да се сети, че съществува заради обикновения избирател, а не той заради нея! Най-сетне един неин представител да прояви някаква минимална грижа за тези, които плащат заплатата му, и очакват от него отговорност!
– Аз... хм... съжалявам, но няма да взема това нещо. Имам дете в къщи...
– А в този дом децата са две. Наистина ли желаете да докажете за пореден път безотговорността на управниците ни, и нуждата на всяка цена да ги сменим на следващите избори? – включих се бързо аз в тона на Жени. – Кажете, с чия точно подкрепа сте назначен?
– Не позволявам да ми се говори така!
– Няма проблем – усмихна се лъчезарно Жени. – Да прекратим ли прякото излъчване сега, или предпочитате все пак да кажете нещо?
Инспекторът беше станал по-зелен от желето в краката на дъщеря ми.
– Аз... хм... Като ръководител на органите на реда в региона, разбира се, ще взема мерки да се помогне. Разбира се, че този проблем няма да бъде оставен така...
– И какви точно мерки от двете възможни ще вземете? – ласкаво изчурулика Жени. – Ще помолите извънземните за съдействие, или ще вземете въпросния артефакт у дома си?...
Инспекторът се надигна, и без да каже нито дума, се запъти към изхода.
– Утре по обяд ще бъдем отново тук, за видим на дело решението ви! – изчурулика Жени след него още по-мъркащо. – Драги зрители, не пропускайте утрешното ни излъчване, по същото време, от същото място, на същата тема!
Външната врата хлопна. Усмихнах се, избърсах потта си и подадох ръка на Жени:
– Благодаря ти! Жива да си ми, че ми помогна!
– Благодари на Лина, заради нея го направих, нали сме съученички. Пък и...
– Страхотно го направихте! Добре, че този тъпанар се хвана и повярва, че излъчвате пряко. Метнахте го един път!
– Защо да сме го метнали? – учуди се театрално Жени. Техникът с камерата се изхили. Усетих как кръвта ми се смръзва.
– Ако инспекторът разбереше, че предаването не е излъчвано, колко работа щеше да свърши, Яворе? Пък и ние сме журналисти, трябва да ядем нещо. Новината си струваше...

Наглед извънземният беше едно към едно шведски турист – светлоок и русоляв, започнал да оплешивява, симпатичен и усмихнат. Беше невъзможно да се познае на вид, че това е безупречно изработен скафандър, направен за наше удобство и комфорт, и че съществото вътре всъщност изглежда един господ знае как. Усещането за най-обикновен, приветлив и добродушен човек беше пълно. Контрастът с намусения и мрачен мой вчерашен познайник, който го водеше – също.
– Казва се Снупи – осведоми го Мими, докато галеше зеленото желе. Бях се отказал вече да й повтарям да не го пипа с ръце. Добре че поне не го пъхаше вече в креватчето на Явор-младши.
– Приятно ми е да се запознаем – усмихна се извънземният. – Аз се казвам Бьорн. Може ли да гушна Снупи за мъничко?
Мими му подаде усмихната нещото, той го прегърна, погали го и го притисна до себе си за момент. След това внимателно й го подаде обратно:
– Благодаря ти. Искаш ли сега да го разходиш малко?
– Няма ли да ни го вземете? – грейна обнадеждено Мими.
– Не, няма. Не се безпокой.
Когато входната врата се затвори, изгледах въпросително Бьорн. Той се облегна в креслото и се усмихна.
– Най-напред бих искал да ви успокоя – това същество е абсолютно безопасно. Вероятно е едно от най-безвредните неща, въобще познати на нашата раса.
– Мда... А какво всъщност е то?
– Домашен любимец. Животинче.
– В смисъл, някакво извънземно куче или котка?
– Нещо такова. Имате ли десетина минути време за подробностите?
– Да, слушам ви...
– Някога е съществувала свирепа, войнствена и агресивна раса – така наречените Ренди. Владели са цялата галактика в продължение на около седемдесет милиона години. Смазвали са всяка цивилизация, която се е опитала да ги застраши, и са създали невероятно количество какви ли не неща.
Преди около шест милиона години Рендите започнали жестока вътрерасова война. Тя на практика ги унищожила като цивилизация – останали толкова малко от тях, и толкова отслабени, че другите цивилизации, обединени в съюз, успели да ги доунищожат. Огромната част от създаденото от тях било изгубено завинаги. Но не абсолютно всичко – понякога се откриват запазени неща или информация.
Това, което видях, е едно от техните създания – псевдобиологичен вид, създаден специално, за да бъде домашен любимец. Популярно е сред доста раси, между тях и моята.
Накратко, създанието е възхитително. Храни се с отпадъци – каквото е отпадък според ситуацията. Разлага ги до елементи, безвредни за околната среда, каквато е в различните случаи. Консумира всякаква възможна енергия пряко, ако това не ощетява собственика им, или ако той им я предаде за консумация. Много често не разбираме по какво то прави преценка, но тя винаги е безупречна. На практика е буквално неуязвимо – в състояние е да оцелее в двигателите на фотонен звездолет, нямаме идея как. Не зная дали си представяте какво означава това...
– Анихилация на антиматерия и материя – кимнах. – Най-адският котел, който теоретично може да съществува във Вселената.
– Точно така. То остава живо там вътре... Не причинява вреда на околните при никакви реално представими обстоятелства. И след като веднъж се привърже към собственик, никога не го изоставя. Това е.
Инспекторът почервеня и се наведе напред:
– Тоест, господинът тук е блъфирал, че ще ми го предаде? Хм... – Той ми хвърли унищожителен поглед зад гърба на извънземния.
– Нямал е как да го знае. – Бьорн се усмихна дяволито. – Даже ние не сме в състояние да отнемем този домашен любимец от него. А и не е необходимо – кой да е предмет наоколо е по-опасен за него или децата му от Снупи.
– Хм... Радвам се, че е така. И се надявам това да приключва проблема. – Инспекторът отново ме изгледа кръвнишки.
– А как все пак съм се сдобил с него? – попитах аз. Направо ми беше паднал камък от сърцето след уверението на извънземния. И след трите седмици денонощно треперене.
– Поради вандалско нарушение на правилата от един наш пилот. Бивш, смея да добавя. Оказал се с непривързан домашен любимец на разположение, той просто го изхвърлил в атмосферата при кацане... Инцидентът е изключително неприятен и срамен за нас, и от името на цялата ни раса ви умолявам да запазите конфиденциалност.


..........................
Dani
Dani
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Подходящата грижа

Писане by mavi Съб 22 Мар 2008, 13:42

Инспекторът си премълча, но погледът му категорично говореше какви проблеми ще имам, ако не се съглася. Размислях няколко минути, след което кимнах. При това положение на нещата, какво друго ми оставаше? Още повече щом е чак толкова безвредно...
– Съгласен съм.
– Разбира се, по този начин вие ни правите голяма услуга – кимна Бьорн. – И тя е редно да бъде възнаградена. – Той измъкна от джоба си и плъзна по масата към мен кредитен четец заедно с поставен в него чип. – Моля, приемете това нищожно извинение от името на нашата раса. Или поне от хората с чувство за дълг в нея.
Редно беше да отговоря нещо учтиво, но бях загубил дар слово при вида на изписаната на четеца сума. Беше заплатата ми за... над хиляда години! Ако това е нищожно извинение...
– Хм, хм... – размърда се внезапно инспекторът. Пухкавите му длани направо трепереха. – Все пак... Дали е разумно все пак това същество да се оставя при хора, които, хм, се боят от него? Не е ли по-добре грижата за него да поеме някой отговорен човек, служител на закона?
– Боя се, че няма как – вдигна рамене Бьорн. – За съжаление, вече не е възможно да разделим Снупи от сегашните му собственици, за да ви го дадем. Дори да се опитаме, той просто ще се връща пак при тях, каквото и да правим, и ще трябва те да се грижат за него. Искрено съжалявам.
– Аз също. Но ще ви помоля да постъпите отговорно и да проучите всички възможни начини. – Инспекторът се мъчеше да не гледа към четеца с чипа в него.
– Ако научим подходящ начин, задължително ще ви уведомя веднага – усмихна се обезоръжаващо Бьорн.
– Благодаря ви. – Инспекторът измъкна от джоба си и ми подаде визитка. – Тук е личният ми номер, не се колебайте да ме търсите при нужда...

– Отиват ли ми тези обеци, скъпи?
– Как не ти омръзва всеки ден да се киприш с нови бижута? – флегматично отбелязах аз. – Все едно мъжете ще ги забележат и оценят...
– Жените ги забелязват и оценяват, ако искаш да знаеш! – сряза ме благоверната ми, но доволната усмивка не слизаше от лицето й. – Аз питам ли те защо продължаваш да ходиш на работа?
– Ами, за самочувствие. Пък и днес ме повишиха. Тъй де, вече втори месец пристигам с кола, по-скъпа от тази на шефа – де да знаят на чия важна протекция се радвам. Пък и някои от тях са гледали предаването на Жени...
– Голяма работа! – отбеляза Лина, но усмивката й се разшири още повече. – Изтрябвала ти е вече някаква жалка добавка към заплатата.
– Въпрос на авторитет е, Лина. И на самочувствие. Както ти се радваш на все нови и нови дрешки и дрънкулки, така аз пък на признанието в работата си.
– Добре де, щом си щастлив – помирително се съгласи съпругата ми. – Само че не си и помисляй, че тази година няма да почиваме на Канарските острови!
– Кой е казал, че няма? Напротив!...
– Татко! – подръпна ме за ръката Мими. Не бях забелязал кога е влязла в стаята.
– Кажи, моето момиче!
– Татко, на Снупи му е лошо.
Повдигнах вежда.
– Как така му е лошо? По какво разбра?
– Ела да го видиш.
Надигнах се недоволно от стола, но още при първата крачка лек хлад полази по гърба ми. Снупи обикновено не се отделяше от дъщеря ми, а сега беше дошла сама...
Заварихме го долу, пред вратата на детската стая. Когато Мими го доближи, той привично обгърна краката й, но забележимо по-бавно от обикновено. И определено беше някак... по-течен. Разливаше се лесно, и се движеше с известно затруднение.
– И не яде – добави Мими и кимна към ъгъла, където се търкаляше наполовина изяденото парченце кейк.
– Мими, колко пъти съм ти казвал, че кейкът е за тебе, а не за него!
– Ама какво да правя, като не ми харесва! Пък Снупи го яде. Доскоро, де.
Откога е така?
– Амии. – Мими започна да брои на пръсти. – Три дни. Не, четири. Не... Татко, кое число идваше след две? И какво му е?
– Сигурно ще се оправи съвсем скоро. Не чу ли чичко Бьорн как каза, че абсолютно нищо не може да му причини лошо?
Снупи обаче ставаше от ден на ден все по-зле, а очите на Мими – все по-подути от плач. Една вечер, след като я сложихме да спи, подметнах на Лина:
– Дали да не повикаме ветеринар?
– Мислиш ли, че ще помогне? Това не ти е куче.
– Знам ли. Все пак е нещо като болно животинче, може да може да направи нещо. – Може и за такива неща вече да учат, или да четат, де да знам...
– Чудя ти се на акъла. Толкова време и сили похаби да се мъчиш да го изхвърлиш или убиеш, а сега... – Тя ме стрелна с поглед.
Хвана ме яд.
– Ами ако след като то умре, оня извънземен си прибере парите?
Лина подскочи в креслото и очите й се разшириха.
– Или пък ако болестта го повреди някак и го направи опасно? Или ако като умре експлодира, или нещо подобно?...
– Не ми се вярва да си вземе парите – отрони замислено жена ми. – Много лош имидж е, пък те май се безпокоят за имиджа си... Не вярвам и болестта да повреди Снупи по лош начин, или да умре, като експлодира. Нямаше да твърдят, че е безопасен... Но наистина, най-добре викни ветеринар. Аз съм за това.
– Заради парите, или заради експлозията – продължих да се заяждам аз. – Я си кажи истината!
Тя сведе очи.
– Заради Мими... А и... честно казано, жал ми е за него. Да, изглежда отвратително... но ми е симпатичен. Все пак е нещо живичко... На теб не ти ли е жал?
Усетих как се изчервявам.
– Ами... горе-долу...
– “Горе-долу”, или какво?
– Амии... Виждаш ли, като гледаш някого или нещо, без значение дете или животинче... поемаш отговорност. И трябва да си я спазваш. Мисля, че дори към извънземни животинчета... Не знам. Просто така разбирам нещата.
Лина ме изгледа продължително. След това внезапно ме улови за раменете, придърпа ме към себе си и ме целуна.

– Не можехте ли да го донесете в клиниката ми? – заядливо попита побелялото величие още от входната врата. – Там има пълна лаборатория, хирургична зала, реанимация, а тук...
– Няма как. Ще го видите. – Принципно сигурно можехме да изгребем Снупи с черпак и да го налеем в кофа или ведро, но някак нямахме особено желание.
– Няма ли? Чак пък... Добре, вие си плащате, вие си знаете. Тази маса ще свърши работа за прегледа. – Той се порови из чантата си и измъкна лекарска слушалка. – Къде е животинчето? И, всъщност, ще ми кажете ли най-сетне какво е? Куче? Котка?
– Ето го, пред вас.
Професорът гледа няколко секунди невярващо.
– Това... го е повърнало? Какво е яло?! И всъщност, какво е?
– Не, не е повърнато. Това е пациентът. Извънземен домашен любимец.
– Казва се Снупи – доуточни Мими иззад мен.
Професорът гледа известно време като зашеметен, след това внимателно прибра слушалката обратно в чантата. Извади термометър, погледа го с празен поглед и също го прибра. Клекна до зеленикавата локва и се зачеса по плешивото теме.
– Мдаа... И... какво му е?
– Болен е – осведоми го важно Мими.
– Разчитаме на вас да ни кажете – допълних аз.
– Мдааа... Извинявайте, може ли чаша вода?
След като я изпи на един дъх, ветеринарят като че ли се посъвзе. Затвори ципа на чантата си и ни погледна загрижено.
– Съжалявам, че трябва да ви го кажа, но... Нямам никаква представа от този вид. Не зная даже какво е животното, да си призная. Не бих смял да твърдя, че е животно, а не растение, примерно.
– Животно е! Нищо, че е зелено! – възмути се Мими. – Гали се, яде... Преди да се разболее, де.
– Имах предвид, че нямам абсолютно никакво понятие от него. Нямам дори представа откъде да започна... Откъде го имате?
– От базата на извънземните, знаете я.
– Аха. Ами, единственото, което мога да ви препоръчам, е да се обърнете към тях. Те би трябвало да знаят повече от мен.
– Не е лесно. Знаете, властите не разрешават лесно контактите с тях...
– Не зная какво друго да ви посъветвам.
Погледът ми падна върху Снупи, след това върху щерката, и усетих студена решимост.
– Не бихте ли могли да ни съдействате за това, като човек с положение и авторитет? Като се има предвид, че реално не ви беше по силите да бъдете от полза... – Посегнах да прибера разплащателя от масата.
– О, сигурно бих могъл – разбърза се внезапно професорът. – Министърът... пардон, инспекторът по здравеопазването ми е състудент. Един момент, сега ще се обадя...
За сетен път се уверих, че е полезно да си богат.

Този път Бьорн не се задоволи само с кратка прегръдка. Натопи в Снупи ръцете си с разперени пръсти, и ги държа така към петнайсетина минути. Когато ги извади, лицето му беше сериозно.
– Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, но съм обезпокоен. Снупи никак не е добре.
– Какво му е? – Мислено се благодарих, че Лина беше извела Мими на разходка.
– Как да ви кажа... Липсва му подходяща грижа.
Бях като втрещен.
– Но ние се грижим за него! Прекарваме време с него всеки ден... дъщеря ми на практика по цял ден. Храним го... Хрумва ли ви нещо друго, което трябва да правим за него?
– О, не оспорвам, че се грижите. Просто това не е подходящата за него грижа.
– А каква е тя?
– Миналия път ви споменах за създателите на вида на Снупи – Рендите. Те са били изключително агресивна и брутална раса. И Снупи е създаден за такъв тип отношение. Без него той се чувства ненужен, и боледува, все по-дълбоко. Не бих се учудил в крайна сметка дори да загине напълно, въпреки че това ще отнеме вероятно десетилетия. И вероятно ще ви измъчи здравата през това време.
– Тоест... трябва той да бъде третиран малко по-грубо? – Сетих се как Снупи направо цъфтеше, когато се опитвах да го убия с какво ли не – Примерно, ако го ударя с чук...
– Ако чукът е достатъчно тежък, и ударът е с всичката ви сила, би бил подходящ – кимна Бьорн. – Обстрел с огнестрелно оръжие би бил чудесен. Давене във варел с киселина, пърлене с огнепръскачка... това е за него минимумът за ласка и общуване. Дайте му ги, и само за няколко дни ще забележите подобрение.

.................................
mavi
mavi
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Подходящата грижа

Писане by mavi Съб 22 Мар 2008, 13:58

Мими трудно прие идеята. Наложи се да й обясня, че Снупи има ужасно дебела и здрава кожа, и затова не усеща обикновено галене. Не ми повярва, докато той не започна видимо да се оправя. А окончателно я убеди това, че хванеше ли тя стария дърводелски чук, Снупи ставаше неудържим в галенето.
– Татко, много е умо... уморително така! – заяви ми тя един следобед, като се попрепъна на сложната дума. – Заболяват ме ръцете!
– Защо не поканиш приятелчета? – предложи Лина. – Примерно Николайчо?
– Не искам! Той чупи всички играчки, и своите, и на другите деца!
– Това ангелче? – възмутих се аз от клеветата. Бях виждал неведнъж как съседите го извеждат на екскурзия – чистичко момченце със златни къдрички и ясносин кротък поглед, два-три месеца по-малко от Мими. Лина обаче ми хвърли кос поглед, и си замълчах.
– Не вярвам да успее да направи нещо на Снупи – обясни тя. – Баща ти колко се мъчи, и не успя? А я виж колко голям и силен е. Хайде! Гледам Николайчо отвън, при пейката...
Мими измънка нещо, но тръгна навън. След малко се върна, влачейки за ръка набедения разрушител.
– Ама наистина ли може? – тъкмо питаше той.
– Може, може – обясняваше важно Мими, и се надигаше на пръсти, сигурно за да изглежда по-важна.
– Да не ме пляскат твоите татко и мама? Че моите ме пляскат, като счупя някоя играчка.
– Снупи и да искаш не можеш да го счупиш! Даже татко не можа!
– Да, ама татко ти сигурно не умее да чупи играчки! Пък аз всяка играчка, която ми купят нашите, я чупя веднага! Ама съвсем веднага!
Беше ми трудно да повярвам на ушите си. Това ангелче?
– Не е вярно, че не умее! Татко е най-големият мързеливец в квартала! Мама вчера го каза пред всички майки в градинката – че ходел да се крие на работа, за да не помага в къщи!
Хвърлих на Лина кръвнишки поглед – тя седеше в креслото, по-червена от домат. Аргументът обаче, по силата на незнайната детска логика, убеди съседското хлапе. Къде мързел, къде чупене на играчки, не разбрах.
– Къде е Снупи?
– Пред тебе. Това, зеленото.
– Ама... то е като крем карамел! Къде му е трудното да го счупиш?
– Пробвай, де!
Николайчо внимателно пипна Снупи с пръст. След това бръкна в него с длан. Като видя, че не хапе, започна да гребе с шепи от него, и да разхвърля зеленикавата слуз навсякъде. Нишки се точеха от летящите шепи желе и увисваха по мебелите. Лина щеше да припадне, но се оказа, че зелените пръски не оставят никакви петна. Нещо повече, точещите се от тях нишки моментално придърпваха отделените части обратно в цялото.
– Това Снупи е много жилаво! – заяви по едно време Николайчо. – Нямате ли едно такова, със зъби, дето виси в гаража на татко?
– Трион? Ей сега...
Снупи не оказа никаква съпротива на триона. Разделяше се под него, и се затваряше обратно над него. Беше все едно да режеш водата в леген.
Николайчо пробва десетина пъти, след което се отказа. Би известно време Снупи с плоското на триона, пак без резултат.
– Виждаш ли? Даже му харесва така! – заяви високомерно Мими.
Николайчо се разтърси наоколо и забеляза оставения в ъгъла кашон от новата универсална печка. Огледа го грижливо, измъкна отвътре твърдия ламиниран лист пластмаса, който пазеше предния панел на печката при транспортиране, и се зае да кълца Снупи с него. Мислено се възхитих на разрушителната му изобретателност.
Снупи отново не оказваше никаква съпротива. Винаги обаче след срязването отново се съединяваше – отдолу някакси все оставаше по някоя тъничка нишка непрерязана.
– Опъваш се, а? – изсъска Николайчо. – Ще те срежа на две, ще видиш ти!
Следващият удар остави драскотина по мраморния под отдолу, но дори тогава имаше останали нескъсани нишки, невидимо тънки, които мигновено после се удебеляваха и придърпваха половинките.
– Мономолекули? – прошепна Лина.
– Какво?
– Мисля, че тези нишки са мономолекулни – посочи ги тя. – Ако е така, надали в къщи имаме нещо, способно да ги среже. А и не само в къщи. Правим опити с такива в института – режат се само с плазмен нож.
– Ако донесем от института ти плазмения нож...
– И тогава не вярвам да успеем. Помниш ли как Бьорн каза, че Снупи ще оцелее дори в двигателите на фотонен звездолет?
Дааа... Започвах да мисля, че човечеството надали разполага с технология, която да може да среже Снупи на две. Дори ако тя се казва Николайчо.
– Това Снупи е прекалено жилаво! – запротестира накрая съседското хлапе. – Нямате ли някаква играчка, дето да е по-лесна за чупене?
– Не, не, нямаме! – уверихме го с Лина един през друг.
– Не е вярно! Мими ми е казвала, че има... Олеле! Олеле, страх ме е! Снупито ме гони! – Николайчо бързо отскочи, и се закатери по масата – Снупи се беше опитал да се погали в краката му.
– Не се бой, той ти се радва... – опита се да го успокои Лина.
– Не е вярно! Не ми се радва!
– Вярно е. Точно така се радва и на Мими. Ето, виж. – Снупи междувременно отново се беше лепнал за Мими.
– Не е вярно! Не искам такава играчка! Дето не ще да се чупи...

След седмица-две Николайчо все пак превъзмогна страха си, и прекарваше всеки ден поне по час у нас. На моменти Снупи започваше да го предпочита пред Мими, и когато тя видеше това, преставаше да се оплаква и се заемаше да го тормози с всички сили. Домът ни вече беше оборудван с абсолютно всички инструменти, които смятахме за безопасно да връчим на децата. А родителите на Николайчо ни бяха благодарни от сърце – баща му сподели наскоро на бира, че някои играчки вече преживявали по седмица и повече, преди да бъдат потрошени...
Снупи цъфтеше от здраве и щастие. Не мога да отрека, че и ние с Лина от време на време спомагахме за това. Бяхме забелязали, че ядосаме ли се един на друг, или на каквото и да е, е най-удобно и полезно да си го излеем на Снупи. А напоследък забелязвах, че и Мими си излива яда върху него, когато нещо не е наред.
– Чудя се дали онези Ренди не са живеели също на семейства – споделих една вечер, след като вместо да се скараме с Лина, бяхме били Снупи до капване, и целият ни гняв се беше изпарил. – Такъв домашен любимец сдобрява семействата много добре.
– Възможно е – усмихна се Лина. – Но ми се струва по-вероятно друго.
– И то е?
– Бьорн спомена, че те са били агресивни войнолюбци, които са владеели цялата галактика.
– Да, помня. Но какво от това?
– Че нито веднъж не си се хванал да изведеш дъщеря си да си играе.
– Какво общо има пък Мими?!
– Когато извеждаш едно дете на игра, го гледаш какво прави. За теб не знам, де, поне аз го гледам...
– И аз, естествено!... И какво си видяла?
– Доскоро Мими никога не се биеше с децата за нищо. Никога не се е опитвала да вземе играчката на някого, а ако някой вземе нейната, просто му я оставяше. А сега, закачат ли я, моментално налита на бой, без никакви задръжки. Взела е страха даже на по-големите деца, никой не смее да й се опъне. Напоследък непрекъснато й се карам, за да не започне да тормози другите деца с и без повод.
– Да не искаш да кажеш, че Снупи я учи да бъде побойничка?
– Направо го казвам. И мисля, че нищо чудно онези Ренди да са създали Снупитата точно за да учат децата им да са агресивни и брутални.
Направо подскочих.
– Значи... значи затова са толкова любими на извънземните раси!... И затова Бьорн ме помоли за дискретност – за да не се разпространят масово сред земните жители! И да не станем ние заплаха, новите Ренди...
– Чак сега ли го разбираш?

Идилията обаче беше прекъсната внезапно. След като една вечер Мими и Николайчо направо бяха надминали себе си, дъщеря ми гордо се яви на сутринта в трапезарията не с едно, а с две парчета зелено желе.
– Това е Снупи – поясни тя гордо, и посочи онова, което се лееше след нея и се опитваше да обгърне крачетата й. – А това е Скуби. – Тя кимна към другото, което носеше в прегръдките си, и се опита да го връчи на Лина. Лина изпищя, отскочи, спъна се в креслото и се бухна в него.
– Мими, откъде взе това второто? – почти изкрещях аз.
– Това не е “това второто”, а Скуби, татко!
– Откъде го взе?
– Отникъде. Сутринта си беше в стаята ми заедно със Снупи. Татко, ако само посмееш да изхвърляш и него, ще...
След петнайсет минути регионалният инспектор вече ми беше обещал да се свърже с извънземните веднага. Не зная какво го накара, може би тонът на гласа ми. След това се наложи спешно да взема на Лина транквиланта – изглежда беше твърдо решила да изпие цялата кутия. Не стана без борба... Капакът на бъркотията беше Мими, притиснала до себе си двете парчета зелено желе, и пищяща като пожарна сирена, ако се опиташ да я отделиш от тях. Първият път даже ме ритна колкото сила имаше, и отнесе такъв шамар, че се просна на пода. Но не престана да ги стиска.
Бьорн пристигна след около час – най-дългият час в живота ми. Влезе, ориентира се в ситуацията мигновено, опипа първо едното парче желе, после другото, и ми се усмихна успокоително.
– Какво става? – попита инспекторът иззад рамото му. – Някаква опасност?
– О, не. Бях ви казвал вече, че те са безопасни за околните при на практика всякакви ситуации.
– Те? – Множественото число се заби в мозъка ми като пирон, потвърждавайки опасенията ми. – Откъде се е взело това второто?
– Казва се Скуби, татко!
– Въпрос на грижа, уважаеми родители – отпусна се на едно кресло Бьорн.
– Пак ли не сме се грижили за него както трябва?
– О, напротив. Бих казал, че сте се грижили за него просто перфектно. Това е и ключът към отговора.
– То... Да не би да се е...
– Точно така. Снупи е усетил, че получава количество грижи, което е свръх нуждите му, и за да може да отговори на тях, се е разделил на две. Това е начинът, по който те се размножават.
В стаята цареше гробна тишина.
– Деленето им е интересен процес – продължи Бьорн. – Първоначалният индивид отделя част от себе си, без да й прехвърля спомените и опита си. Тя е точно така новородена и невинна, както и децата. – Той се усмихна на Мими. – И е готова да се привърже към същия или друг собственик.
– Значи Скуби е бебе, като Яворчо ли?
– Точно така, момиченце. И след мъничко ще си хареса някого.
– Добре, а... какво да го правим? Скуби, искам да кажа... В смисъл, какво ще ни посъветвате? – намесих се аз.
– Каквото искате. Той е ваш – отвърна безметежно Бьорн. – Ако например господин инспекторът няма нищо против, Скуби може да стане негов. Спомням си, че преди време той имаше такова желание. Господин инспектор, няма да изхвърляте Скуби, нали?
– Разбира се, че не! Възможно ли е? – заискриха очите на инспектора.
– Разбира се – кимна Бьорн. – Вземете го в ръце, прегърнете го плътно, отдалечете се на пет-шест крачки от Снупи, и изчакайте така около минута. – Кимна на Мими, и тя, за мое учудване, му подаде едното парче желе без протести.
Инспекторът изпълни указанието с непривична за толкова солиден мъж бързина. Когато отново остави желето на пода, то бързо потече към краката му и започна да се трие в тях.
– Това е – обърна се към нас Бьорн. – Радвам се, че Скуби си има вече собственик, и ви благодаря. А сега моля да ме извините, но трябва да тръгвам.
– Хм, хм... Не се ли полага на този домашен любимец някаква издръжка от вас? – обади се зад гърба му инспекторът.
– Не, естествено – изгледа го учудено Бьорн. – Вие го пожелахте сами, за разлика от любезните ни домакини. Ние не сме виновни, че е попаднал при вас. Така че отговорността за издръжката му си е изцяло ваша. Приятен ден!
Едва забележимо ми смигна дяволито, и излезе. След момент размисъл хукнах подир него, и го настигнах в двора:
– Извинете... Може ли да ви попитам нещо?
– Разбира се – усмихна се предразполагащо той.
– Вярно ли е, че те се използват, за да учат децата на агресивност и войнственост? И затова ли ме помолихте за конфиденциалност – за да не се разпространят на Земята, и за да не станем ние опасни за вас?
Бьорн ме изгледа неочаквано сериозно, вдигна вежди и бавно тръгна към улицата. На изхода спря и се обърна към мен:
– Много раси наистина ги използват за това. Иска им се те един ден да са новите Ренди... И моята, уви също.
– А защо тогава ни научихте как да излекуваме Снупи? И защо дадохте Скуби на инспектора, вместо да си го приберете?
Бьорн ме изгледа внимателно, и внезапно в погледа му пробляснаха весели искрици.
– Защото във всяка раса има както хора, които вярват само на военната сила, така и хора, които виждат нейната безполезност. – Той се усмихна широко. – Действах може би в нарушение на някои наши правила, но в съгласие с ума и съвестта си.
– Не ви ли е страх, че някой ден ние ще... ще...
– Ще станете могъщи, и ще ни поробите? Не. Когато много раси притежават някакво оръжие, ако някоя успее да се въоръжи по-добре от другите, другите се обединяват срещу нея. Балансът се възстановява, и мирът се запазва. И колкото повече са въоръжените раси, толкова по-сигурно.
Той ми кимна усмихнато и се насочи към колата, която го очакваше.
Върнах се в хола. Инспекторът стоеше по средата му със Скуби в краката, и имаше вид, като че ли ще се пръсне. Стана ми жал за него – въпреки че беше получил според мен точно каквото заслужаваше.
– Господин инспектор, семеен ли сте? Споменахте предишния път, че имате дете.
– Да... Защо?
– Не съжалявайте за Скуби. Повярвайте ми, полезен е... А ако не смогвате да му давате достатъчно грижа, поканете Николайчо.
Не мога да отрека, че съседското хлапе беше успяло накрая да изпълни заканата си да среже Снупи на две.
mavi
mavi
Администратор
Администратор


Върнете се в началото Go down

alert Re: Приказки за деца

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 1 от 7 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите