Приказки за деца

Страница 6 от 7 Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Go down

alert Майка

Писане by mavi on Вто 14 Окт 2008, 14:48

Майка


Имало едно време една птица на име Герда. На нея й се излюпили птиченца. Дошло време да ги учи да летят. Герда знаела, че за да могат да летят са необходими три неща: здрави криле, желание и смелост.

Първото птиче нарекла Пъструшко. Той искал много да лети. Все пърхал радостно с крилцата си, дори се опитвал сам да се научи, но майка му нежно го издърпвала с клюна си обратно. Крилцата му все още не били достатъчно здрави. Герда пазела Пъструшко да не полети, защото още не бил готов и можел да се нарани, ако падне. А това значело, че вече няма да може да полети изобщо. Пъструшко отказвал да разбере притесненията на майка си и много й се сърдел. Постоянно правел опити да полети сам, а майка му не можела все да е до него. Трябвало да се отдалечава от гнездото, за да търси червейчета за останалите птичета в гнездото. Тогава един ден тя решила да го убеди да престане. Грабнала го с клюна си и го завела на една скала. След това литнала, грабнала от чуждо гнездо едно яйце и го занесла при скалата. Пуснала яйцето и то се разбило в скалите. Казала на Пъструшко: „Ето това те очаква, ако полетиш сега, когато крилете ти не са достатъчно здрави.“ Пъструшко нищо не продумал, но от този момент нататък престанал с опитите си да се учи сам да лети и оставил майка си да реши кога е готов.

Второто птиче се казвало Семко и имало достатъчно здрави крилца, било смело, но му липсвало всякакво желание да полети. Чувствало се добре и уютно в гнезденцето си, защо да го напуска, защо да гони вятъра? Герда знаела, че все някога детето й трябва да напусне гнездото, ако не по свое желание, то тя трябвало да го изгони, за да направи място за новите си яйца. Но решила, че е най-добре отсега да го подготви за този момент. Разказала му за прелестите и приключенията, които го очакват, ако се научи да лети: „Ще можеш да се рееш из безкрайните простори, дори хората ще ти завиждат, че можеш да летиш“, казала тя. „Ще видиш много страни и чудеса, ще опознаеш целия свят. Да — добавила Герда — може да те връхлетят несгоди и опасности, но те са нищо в сравнение с умението да летиш, дадено само на птиците.“ Семко слушал, слушал и неусетно започнал да се унася в блянове, докато накрая, без дори да разбере как, се влюбил в простора и пожелал да полети.

Третото птиче, на име Тото, имало достатъчно здрави крилца и огромно желание да полети, но както вече се досещате, му липсвала смелост. То било най-страхливото от братчетата си. Герда първоначално не го насилвала да се учи да лети и го оставяла на спокойствие да си мечтае в едно ъгълче на гнездото си. Но един ден решила, че е крайно време то да полети. Тогава отишла при него, погалила го нежно с голямото си крило, успокоила го и му обяснила, че ако политне и започне да пада, тя ще го хване с клюна си и то няма да може да падне. Тото се усмихнал, защото знаел, че майка му няма да го излъже и се пуснал от гнездото без капчица колебание.

Герда отишла и при четвъртото си птиче, което все пренебрегвала покрай грижите за другите три. Всъщност четвъртото птиче на име Анди не й създавало никакви проблеми. Крилцата му били здрави, искало да лети и не му липсвала смелост. Но не се опитвало, защото искало майка му да му обръща внимание като на братчетата му и да го учи както учи тях. Герда отишла при него, допряла клюнчето си до неговото, което означава, че го целунала и му рекла: „Не се сърди Анди, погледни небето. Виждаш ли тези облачета: те нямат нужда да ги учат да летят, защото те го могат откакто са създадени. Единственото нещо, от което имат нужда е любовта на вятъра, който да ги погали, за да тръгнат.“ Анди се усмихнал и спокойно се отпуснал на вятъра да го понесе.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
mavi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Златната чаша

Писане by Schatzе on Вто 14 Окт 2008, 21:53

Казват, че отдавна, в стари времена, живял един хан на име Санад.
Веднаж той решил да се премести заедно с целия си народ в други земи, където условията за живеене били по-удобни и пасбищата били по-обширни. Но пътят до тези земи бил дълъг и тежък.
Преди самото тръгване хан Санад заповядал да избият всички старци.
- Старците ще ни пречат из пътя! - казал ханът. - Нито един старец не трябва да дойде с нас, нито един старец не бива да остане жив! Този, който не изпълни моята заповед, ще бъде жестоко наказан.

Колкото и тежко да било на хората, те все пак трябвало да изпълнят жестоката ханска заповед. Всички се страхували от хана и не смеели да не му се подчинят.
Само един от поданиците на хан Санад, младият Цирен, решил да не убива своя стар баща. Той се уговорил с баща си, че ще го скрие в един голям кожен чувал и така, тайно от хана и от всички други, ще го пренесе в новите земи. А там вече - да става, каквото ще ...
Вдигнал се хан Санад със своя народ и със своите стада и се отправил от юг на север, към далечните земи. А заедно с всички в големия кожен чувал, преметнат върху гърба на коня, пътувал и старият баща на Цирен.
Скришом от всички хранил и поил той своя баща, а при почивките, когато се стъмвало съвсем, развързвал чувала и позволявал на стареца да излезе, за да си почине малко и да разкърши отеклите си ръце и крака.
Дълго вървели те така и стигнали до брега на едно голямо море. Там хан Санад заповядал да се спрат и да останат да пренощуват.
Един от придворните на хана се приближил до самия бряг на морето и забелязал, че на дъното нещо свети и блести. Вгледал се той и видял, че това е една голяма златна чаша с чудна форма. Придворният веднага отишъл при хана и му разказал, че на дъното на морето близо до самия бряг лежи скъпоценна златна чаша.
Без да му мисли много - много, хан Санад заповядал да му донесат незабавно тази чаша. Обаче никой не се решавал по своя воля да се гмурне до морското дъно. Тогава ханът заповядал да се хвърли жребие.
Паднало се на един от придворните на хана да се гмурне пръв. Скочил той в морето, но не се показал вече. Изтеглил жребие друг. Хвърлил се той от високия, стръмен бряг в морето и завинаги останал в морските глъбини ...
Така загинали много от хората на хан Санад.
Безжалостният хан обаче не мислел да се отказва от желанието си. По негова заповед покорните му поданици се хвърляли в морето и загивали там един след друг.
Дошъл ред и на младия Цирен да се хвърли в морето за златната чаша. Отишъл той там, където бил скрит баща му, и взел да се прощава с него.
- Татко - казал му Цирен, - прощавай! Ще загинем и двамата, и аз, и ти! ...
- Какво се е случило? Защо трябва да загинеш и ти? - попитал старецът.
Цирен разказал на баща си, че са хвърляли жребие и че сега той трябва да се спусне за чашата в морските глъбини.
- А оттам още никой не се е завърнал! - завършил той своя разказ. - И сега аз ще загина в морето по заповед на хана, а тебе ще те намерят тук и ще те убият ханските слуги ...
Старецът изслушал това и рекъл:
- Ех, че сте и вие! Тъй всички може да загинете в морето и пак няма да извадите златната чаша. Защото тази чаша не е на морското дъно!
- Виждаш ли ей там оная планина, която се издига близо до морето? На върха на тази планина именно се намира златната чаша. Онова, което вземате за чаша е всъщност само нейното отражение.Как никой от вас не се е сетил затова?
- Какво да правя сега? - попитал Цирен.
- Изкачи се на планината, намери чашата и я донеси на хана. Няма да бъде мъчно да я намериш в планината - тя блести отдалече. Но може би чашата е поставена на някоя непристъпна скала, на която ти не можеш да се изкачиш. Тогава направи така: почакай, докато върху скалата се появят диви кози, и ги подплаши. Козите ще се спуснат да бягат и ще бутнат чашата. Тогава не губи време - хвани я, иначе може да падне в дълбоката пропаст.
Цирен веднага се отправил към планината. Не му било лесно да се изкачи на върха. Той се хващал за храстите, за дърветата, за острите камъни, изподраскал лицето си до кръв, изпокъсал дрехите си. Най-после той се изкачил почти на самия връх на планината и видял, че там върху една висока, непристъпна скала блести красивата златна чаша.
Разбрал Цирен, че е невъзможно за него да се покатери на скалата. Тогава той си спомнил бащиния съвет и зачакал кога върху нея ще се появят диви кози. Не станало нужда да чака дълго: скоро върху скалата се появили няколко диви кози. Те стояли до златната чаша и спокойно гледали надолу. Цирен извикал, колкото му глас държи. Изплашените кози почнали да се мятат насам-нататък по скалата. Бутнали златната чаша. Тя се търкулнала надолу и Цирен ловко я уловил.
Весел и доволен, с чашата в ръце, той се спуснал от планината, отишъл при хан Санад и сложил чашата пред него.
- Как извади чашата от морето? - попитал го ханът.
- Не съм я извадил от морето - отвърнал Цирен. - Донесох я от върха на ей онази планина. В морето беше само отражението на чашата.
- Кой ти каза това?
- Сам се досетих - отвърнал му Цирен.
Ханът не го разпитвал повече и го пуснал да си върви.
На другия ден хан Санад и неговият народ потеглили по-нататък.
Вървели те дълго и стигнали до една обширна, пустинна земя. Слънцето било напекло земята и изгорило всичката трева. Нямало наоколо ни река, ни поточе. Хората и добитъкът почнали да се измъчват от силна жажда. Изпратените от хана мъже да търсят вода обикаляли навред, но не могли да намерят. Навсякъде земята била суха и нагорещена. Ужас обхванал хората. Никой не знаел какво да се прави.

Тогава Цирен отишъл тайно при баща си и го попитал:
- Кажи ни, татко, какво да правим? Така и хората, и добитъка ще загинат без вода!
Старецът казал:
- Отвържете една тригодишна крава и тръгнете след нея. Където тя се спре и почне да души земята, там копайте.
Цирен тичешком отишъл и отвързал една тригодишна крава. Кравата навела ниско глава и почнала да обикаля от едно място на друго. Най-после тя се спряла и взела шумно да души горещата земя.
- Копайте тука! - казал Цирен.
Хората почнали да копаят и скоро стигнали до голям подземен извор. Бликнала бистра студена вода и потекла по земята. Всички се напили до насита, развеселили се и се ободрили.
Хан Санад извикал при себе си Цирен и го запитал:
- Как можа да намериш подземния извор в това безводно място?
Цирен отговорил:
- Намерих го по някои признаци...
Напили се, отпочинали си хората и тръгнали по-нататък.
Вървели те много дни наред и се спрели на почивка. През нощта внезапно рукнал силен дъжд и залял огъня. Колкото и да се мъчили хората, не могли да запалят отново огън. Мокри и премръзнали, те не знаели какво да правят.

Най-после някой забелязал, че на върха на една далечна планина свети огън. Хан Санад заповядал да отидат веднага на планината и да донесат огън.
Спуснали се хората да изпълняват заповедта на хана. Отишъл един, отишъл втори, отишъл трети на планината. Всички те намирали огъня под една гъста елха и ловеца, който се греел на този огън. Всички вземали горяща главня, но не могли да я донесат до своя стан - главнята загасвала от дъжда.
Ядосал се хан Санд и заповядал да накажат със смърт всички, които отидат за огън и не го донесат.
Дошъл ред и на Цирен да отиде за огън. Отишъл той тайно при баща си и го попитал:
- Какво да правя сега? Как да пренеса огън от планината до стана?
Старецът рекъл:
- Не вземай горящи главни, защото те или ще изгаснат по пътя, или ще изтлеят, или дъждът ще ги изгаси. Вземи със себе си едно голямо гърне, сложи в него повече въглени и така ще пренесеш огън до стана!
Цирен постъпил така, както го научил баща му. Донесъл той от планината пълно гърне живи въглени. Хората запалили огньове, изсушили се и си приготвили храна.
Научил се ханът кой е донесъл огъня и заповядал да доведат при него Цирен.
Когато Цирен дошъл, хан Санад се нахвърлил ядосано върху него:
- Защо си мълчал досега, щом си знаел как да пренесеш огъня? Защо не каза веднага как трябва да се постъпи?
- Аз и сам не знаех ... - отвърнал Цирен.
- А как си научил после? - почнал да го разпитва ханът.
И той толкова дълго го разпитвал, че Цирен най-после признал, че е могъл да изпълни всички заповеди на хана само благодарение на своя стар баща.
- Къде е баща ти? - запитал го ханът.
- През целия път аз го крих в един голям кожен чувал - отговорил Цирен.
Тогава ханът заповядал да доведат стареца и му казал:
- Аз отменям своята заповед. Старците не са пречка за младите. Старостта е мъдра. Можеш да не се криеш повече и да пътуваш открито заедно с всички!

_________________
1*Обмислете, Структурирайте, Помислете добре какво е вашето питане!
2*Опишете ПОДРОБНО, какво желаете да се случва, НО НЕ РАЗБИРАЕМО САМО ЗА ВАС! ПОЗДРАВИ!!!
3*Писането на кирилица и грамотно (според основните правила на българския език) е задължително.
4*Забранява се обиждането или подтикването към обиди на членове от форума или други лица.
5*Забранява се публикуването на всяка нелегална информация (кракове, пачове, генератори, пароли, серийни номера и други) както и информация за извършване на нелегални действия (открадване на пароли, проникване в чужди компютри, нелегално наблюдение и други подобни), искането на подобна информация или подпомагането и чрез форума (чрез лични съобщения), както и препращането към сайтове с такава информация.
avatar
Schatzе
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Облакът от страх

Писане by cveti555 on Вто 14 Окт 2008, 21:59

Облакът от страх


Имало едно време едно непослушно патенце, което никога не вървяло с другите патенца и мама Патка. То все се оглеждало встрани — ту помирисвало цветенцата, ту се гонело с пчеличките, ту си тананикало тихичко: "па-па-па". Един ден то се загледало в един мравуняк. Това е замъкът на мравките, където мравките носят зрънца и пръчици и от тях строят малки къщички за дечицата си. Докато се любувало на пъргавите мравки, майка му и братчетата му се отдалечили и когато то ги потърсило с поглед, видяло че вече ги няма. Патенцето се загубило. Изведнъж му станало страшно и то закрило главичката си с крилца. Така минало известно време и патето решило да погледне какво става край него. Открило очички и какво да види: край него на всички страни се простирал огромен облак. То попитало боязливо облака:

— Ти пък откъде се появи?

Облакът се ядосал, че патето му задава въпрос и отвърнал заядливо:

— То си е моя работа. Само ще ти кажа, че ще ходя с теб, докато не спреш да се страхуваш.

— Но как така — заплакало патенцето — аз се изгубих защото не послушах моята мама Патка и сега много ме е страх.

— Въобще не ме интересува — троснало се облачето.

Като чуло начумерените думи на облачето патенцето се изплашило още повече. И тогава облакът станал още по-голям и по-заядлив.

— Ха-ха-ха. Никога няма да можеш да се измъкнеш от мен. Ще те преследвам винаги. Ха-ха-ха....

На патенцето му се свило сърчицето и заплакало безутешно. Плакало, плакало цял ден и накрая се уморило и заспало. На следващия ден една капчица роса паднала на малкото му клюнче и го събудила. То било забравило къде е и колко е уплашено и се усмихнало на изгряващото слънце. Разтъркало очи и какво да види: пред него се изправила една малка фея с вълшебната си пръчица. Патенцето се приближило и започнало да я разглежда с интерес. Изведнъж феята кихнала и започнала да мърмори бързо и задъхано:

— Пфу, най сетне те намерих, търся те цяла вечност.

Патенцето се слисало и не знаело какво да каже.

— Не, не, не се плаши пак, че отново ще дойде облакът от страх и ще те обгърне. Тогава пак няма да мога да те намеря.

— извикала феята.

Патенцето се поуспокоило и попитало:

— Но какво е това облак от страх?

— Ами не знаеш ли, той се появява винаги, когато много те е страх и ми пречи да видя къде си. Така не мога да те спася, когато си в беда и си се загубило.

— Аха — казало патенцето — значи си дошла да ме заведеш при моята мама.

— Да, щях да дойда и по-рано, но тебе все повече те беше страх и тогава облакът ставаше по-голям, докато накрая съвсем не можех да те видя. Добре че заспа и забрави да се страхуваш, та тогава най-сетне да изчезне облакът от страх.

Чак след тези думи на добрата фея патенцето се поуспокоило.

— Сега готово ли си да те заведа при мама Патка?

— Да, отвърнало радостно патенцето.

И феята влязла с патето в една локва наблизо, ударила с вълшебната си пръчица по водата и локвата политнала.

След като пристигнали при мама Патка тя целунала патето и преди да се сбогуват му заръчала:

— Друг път ако ти се случи да се загубиш, запомни едно: никога не се плаши, защото иначе няма как да те открия.

Патенцето кимнало в знак на съгласие и се сгушило в топлото тяло на майка си.

Феята се усмихнала:

— А сега трябва да вървя, че ме чакат и на други места.

После ударила с вълшебната си пръчица в един камък, бързо седнала на него и камъкът полетял към небето.
avatar
cveti555
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Зора

Писане by mamazavinagi on Сря 15 Окт 2008, 09:30

Зора

Имало едно време малко момиченце. То се родило в малко селце в малка къщичка.Родителите му го кръстили Зора, защото се родило по изгрев слънце.
Щом навършила осем години Зора започнала да става толкова красива, че малки и големи и завиждали за хубостта. Дългите и златни коси се сипели като буен водопад, очите и ,бистри езера, щом затанцувала,все едно вятъра се вселявал в нея. Никой не можел да отрече нейната несравнима красота!
Веднъж през следобеда на дъждовен ден, на вратата на дома и се почукало:
- Кой е? - попитала Зора.
- В името на Краля отворете! - чул се непознат мъжки глас.
Зора се стреснала, но въпреки това отишла до вратата и отворила.
- Идваме от името на крал Фаворит. - казал висок мъж с бляскава златна броня и дълго синьо наметало със сребърни и златни цветя избродирани по него - Негова милост сбира всички моми, знатни дами и принцеси от близко и далеч в своето прекрасно кралство!- каза наперено мъжът.
- Първо искам да узная вашето, предполагам знаменито име.- заговорила Зора с нежния си глас.
- Рицар Прекрасни!!!- казал рицаря с възторжен глас и махнал шлема си със замах и развял дългата си черна, буйна, чуплива коса след това пуснал закачлива усмивка на красивото си лице, показваща белите му зъби.
- О..- казала леко смутена тя- Приятно ми е. Моето име е Зора.
В този момент майка и дошла и изгледала с подозрение рицаря от глава до пети и каза:
- Какво искате от моето момиченце рицарю?
- Не аз госпожо, а моя Крал Фаворит!- отговорил гордо рицаря.- Той иска да сбере всички дами от околностите на неговото кралство.
- Дайте ми ден да подготвя багажа си.- каза момичето и влезе в къщата.
Рицаря с войниците пренощуваха в една гостилница докато Зора се приготвяше.
Рано по изгрев слънце потеглиха. Минаха през тучни градини, обширни поля, гъсти гори и дълги реки. Зора си беше взела най- красивите рокли, за да бъде красива.
Не след дълго на фона се различиха кулите на голям дворец.Повечето момичета в каляската започнаха да издават някакво подобие на миши цвърчене от възторг, което подразни нашето момиче. Тя изобщо не харесваше такива лигави изрази на чувства, смяташе, че са абсолютно излишни и въобще не прилягаха на добре възпитани като тях дами.Наистина всички бяха много красиви, с различни рокли кои от кои по цветни и елегантни. Щом пристигнаха Рицар Прекрасни!!! им отвори вратата. Щом излезе първата дама той махна с замах шлема си/ както бе направил при първата им среща/ и развя коса пред жената и я заслепи с усмивка. Жената се омая от неговото „величие” и започна да се смее отнесено. Зора също започна да се смее / едва не се напика/, само че не от безсилие пред неговата красота, а пред нелепостта на ситуацията. Той намигаше на всяка от жените.
Показаха на всяка една стаите им и ги оставиха да се подготвят за бала вечерта.
Зора реши да облече една жълта рокля с цветя избродирани с червен конец, върза косата си на висока опашка с червена панделка и нави краищата на масури с ролки от хартия. Сложи си малко парфюм и излезе от стаята. По пътя срещтна един войник и го попита за пътя:
- Все направо после на ляво после на дясно, после по едни стълби на доло, ляво, дясно, горе по стълбите, доло по стълбите и влизате през вратата пред вас.- каза бързо войника.
- М.. благодаря!- каза тя.
Макар и доста трудно нашето момиче успя да намери това което търсеше.
Пред нея се появи висока двукрилна, дъбова врата, върху която бяха изобразени различни бойни сцени разкриващи исторически факти свързани с историята на това кралство.
Щом вратите се отвориха, пред нея се разкри невиждана гледка. Милиони светлини, размиващи се цветове от танцуващите хора и приказната музика, която те омайва. Изведнъж пред нея изникна Рицар Прекрасни!!! и както обикновено махна шлема си и размаха коса, само че този път попита:
-Как сиии!
-М добре!- отговори тя с усмивка, а в същност искаше да му избие зъбите, но нали беше добро момиче сърце не и даваше. Докато Прекрасни!!! и говореше, забеляза някакъв мъж, който я гледаше. Той бе много красив. С дълга коса вързана на опашка, слаб, но с мускули и изражение на добряк. Той идваше към нея с усмивка тя също се усмихна, но изведнъж чу нещо в думите на Рицар, което я подлуди, без да се усети оставила се на гнева, му извъртя два бързи шамара последвани от силен, трети шамар с крак. С очи пълни с изненада Рицар Прекрасни!!! се строполи на земята повличайки след себе си някои от гостите, а те на свой ред тези около тях. Зора само мигна два пъти и когато отвори очи вече половината зала беше изпадала. Тя се притесни ужасно! Тъкмо се обърна да избяга, когато се блъсна в мъжът с лице на добряк.
- Спокойно той си го заслужаваше- каза `и той.
- Може би, но другите не!
- Е, нищо им няма. Гледай сега- той прилепи ръце до устата си и извика- Ставайте, идва група Фламинго!!!!!!!!
Точно след две секунди всички бяха станали и ръкопляскаха. На сцената излязоха двама мъже и една жена. Мъжете бяха облечени с цяло бойно снаряжение- ризници, шлемове, наколенници, кожени бойни ботуши и пр. Свиреха на дървени лютни.Жената беше с дълга рокля с голяма цепка стигаща до кръста.Пяха зашеметяващи песни и Зора се спука от танци. На следващия ден имаше мускулна треска на краката и кръста, но въпреки това тя бе изключително щастлива защото се беше влюбила в онзи сладур от бала. Между другото той се оказа принц Фаворит! Няма лошо в това, само дано и той да я беше харесал.
Минаха няколко дни, но принца не се появяваше никъде. Зора реши да го потърси, само че замъка беше толкова голям, че вътре спокойно можеше да се отгледат стада Слонове, Жирафи, Глигани, Коне и Лъвове, затова тя малко се шашна като излезе в един от големите коридори.
Обиколи целия замък, но от принца нямаше и следа. Изведнъж пред нея изникна врата, а от нея ръка, която я дръпна в стаята криеща се зад вратата.Пред нея се разкри ужасна гледка- пъпчива бабка да си търка носа нещо наподобяваща телена четка!
-Какво правите?- попита Зора превъзмогнала вече страха.
- Ох, мила опитвам да се отърва от тези гадни пъпки!- отговори навъсено бабата.
- Тогава защо ме дръпна така грубо?-сопна се Зора.
- Много се извинявам, но ми трябваш.
- За какво?
- Принц Фаворит е тежко болен и трябва някое младо момиче да намери лек за него.- каза бабата.
- Добре, обаче аз от къде да знам какъв трябва да е този лек?- попита момичето.
- Аз знам, но понеже съм стара и не мога да тръгна да го търся, затова ще го кажа на теб!
- Давай, слушам те ще тръгна да го търся.-усмихнато рече Зора
- Моята птица Пухчо ще те заведе до гъста гора. Там ще яхнеш моя кон Лайнал, ще преминете през гората. Там ще те чака моята риба Люспа и ще преминете голяма река.На поляната след нея ще видиш голямо и красиво цвете. Това ще бъде спасението на принца!
-Добре, а къде е тази птица?- попита Зора и точно в този миг видя голямо черно петно в небето, което ставаше все по-голямо и по-голямо, докато тя не различи прекрасна огнено червена птица да приближава. На последните няколко метра птицата започна да губи равновесие и да се поклаща застрашително и накрая се заби право в прозореца. Милото животно разтърси глава и се изправи на крака.
Бабката щракна с пръст и прозореца тутакси се оправи, след това погледна Зора, която гледаше с умиление огромното птиче.
- Това е Пухчо!- каза с гордост бабата.
- Казвам се Зора, Пухчо.- и тя погали меката му перушина.
- Вече трябва да тръгваш момиче, че току виж принца вземе да ритне камбаната преди да си се върнала!
Зора се качи на гърба на Пухчо и излетяха през отворения прозорец. Птицата летеше толкова бързо, че всичко на около изглеждаше размазано, та за това тя зарови глава в перата на Пухчо и не я вдигна докато не пристигнаха. Приземиха се пред гъстата гора, за която бабата и обясни. Там я чакаше обещания кон на име Лайнал. Той бе снежно бял с дълга сребриста грива. Зора слезе от птицата и се опита да стигне до коня, но леко и се зави свят и следователно падна,това си повтори няколко пъти. Както и да е, накрая обаче тя успя и се яхна на гърба на Лайнал и полетяха към голямата река.
Слава бого стигнаха я преди Зора да повърне.На повърхността се показа чудна риба събрала в себе си всичките цветове на дъгата! Рибата бе огромна, затова Зора се хвана и седна на една от перките показваща се над повърхността.
Тъй дългоочакваната поляна накрая се появи пред погледа на момичето. Тя слезе на земята с леко разочарование, беше и харесало да се носи из водата, но принца чакаше. Насред поляната растеше ярко синьо цвете високо половин стъпка. Зора го откъсна и се запъти към рибата, но точно да се качи на перката и нещо я ряза в корема! Бавно болката отшумя, но когато се свести осъзна, че нещо не е наред. Вдигна ръце да пипне лицето си и видя вместо тях две криле със златни пера, погледна на доло и видя вместо своите, пилешки крака. Първото, което си помисли беше, че я е изяла някаква птица, следващото бе, че е гладна, а най накрая осъзна, че в същност тя е превърната в птица, то в същност бе вярното. След ужасяващо гракане, цвърчене и подскачане, плод на паниката и, се сети да се върне на мястото където до преди малко растеше цветето. В тревата намери плочка с надпис „ Който откъсне цветето ще се превърне в Златна птица”! Това доведе до още една серия гракане, цвърчене и подскачане, само че този път съпътствани от чупене на плоча с предупреждението.
Скоро започна да се смрачава и Зора се притесни. Нямаше как да стигне до кралството на болния принц. Прекара нощта в умуване над връщането се. Чак при изгрев-слънце я озари гениалната идея, че може да полети! Замахна с криле и всичко останало си дойде от само себе си. Чувството, което Зора изпитваше беше несравнимо, до сега не са измислени думите, с които да се даде определение на чувството! Вълшебното цвете стискаше с ноктите на краката си, за малко щеше да го забрави от вълнение, че е намерила начин да се върне, но добре че се спъна в него та го взе със себе си.
Не след дълго обаче се измори и трябваше да кацне в един град за почивка. Там я видяха няколко деца и и замахаха с ръце. Това я развесели. Очакваше да и се присмиват или целят с камани, но остана доволна от добротата, с която я заляха. Гушите се в перата си и заспа. На следващия ден продължи пътя си.
Скоро видя разветите знамена от кулите на замъка на принц Фаворит. Събра последни сили и се приземи на терасата пред стаята на бабата изпратила да донесе цветето.
- О...боже какво е станало с теб Зора?!-уплаши се бабата.
- Как ме позна?- из грачи момичето.
- Не забравяй, че съм магьосница.
- Не трябваше да късам цветето. Доло под него имаше плоча с предупреждение, че ще се превърна в птица, а аз него видях!
-Дай ми цветето.-бабата взе растението, а след това се обърна към Зора, хвана я за крилото и я поведе към спалнята на принца.Щом влязоха в покоите му, той вече бе облечен и крачеше бодро.
- Ето гризнете малко- каза бабата и подаде на принца листо от цветето.
-Какво е това пиле?- попита принца.
- Това е Зора тя за съжаление се превърна в птица. Била е омагьосана от камъка пазещ цветето, но най важното, е че вече хремата ви е излекувана!
Изведнъж адски гняв обля Зора, беше направила толкова неща дори я превърнаха в птица и за какво за някаква си хрема!!!!!
- ГА..ГА....ГА...ГА....ГА...,КАР....ГА..ГА!!!!!!-развика се тя, но накрая се усети, че принца нея разбира.
-Тя защо грачи?- попита той.
- Яд я е на вас имен, защото не и казахме.- отговори простичко бабата. – Мила аз не знам противо-заклинание за тази магия.
Това вече вбеси Зора. Тя започна да се издува заплашително докато на изпищя. Писъка счупи прозорците на замъка и всички стъклени предмети. Явно, обаче това беше ключа към развалянето на магията, в този момент тя отново стана човек!
След като страстите се успокоиха и всичко се изясни принц Фаворит и Зора се ожениха и както традицията повелява те заживяха весело и щастливо до края на дните си.
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert СЕБЕЛЮБИВИЯТ ВЕЛИКАН

Писане by cveti555 on Сря 15 Окт 2008, 12:50

СЕБЕЛЮБИВИЯТ ВЕЛИКАН


Всеки следобед, на връщане от училище, децата се отбиваха да поиграят в градината на великана.
Това бе голяма, хубава градина с мека зелена трева. Туй-там от тревата се издигаха цветя, прекрасни като звезди, и имаше дванадесет праскови, които на пролет се покриваха с нежен розовобисерен цвят, а наесен даваха богат плод. Птичките кацаха по дърветата и пееха тъй сладко, че децата прекъсваха игрите си , за да ги послушат.
- Колко щастливи сме тука! – викаха си те едно на друго.
Един ден великанът се завърна. Беше отишъл на гости на своя приятел, огромния корнуолски людоед, и беше останал при него седем години. След като седемте години бяха изминали и бе казал всичко, което имаше да казва (защото говорът му беше ограничен), той реши да се върне в собствения си замък. Като си дойде, видя децата да играят в градината.
- Какво правите там? – извика той с много груб глас и децата избягаха. – Моята градина си е моя градина – продължи великанът. – Всеки може да разбере това и аз не ще позволя никому да играе в нея освен самия аз.
После я загради от всички страни с висока стена и сложи табела : НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ ПРЕСЛЕДВАНИ
Той беше много себелюбив великан.
Бедните деца нямаха къде да играят. Опитаха се да играят на мътя, но той беше прашен и осеян с остри камъни и не има се хареса. Те обикаляха около високата стена, когато излизаха от училище, и си приказваха за прекрасната градина от другата й страна.
- Колко щастливи бяхме там! – казваха си те.
После дойде пролетта и по цялата страна имаше цветенца и птиченца. Само в градината на себелюбивия великан бе още зима. Птичките не искаха да пеят в нея, понеже нямаше деца, а дърветата забравиха да цъфнат. Веднъж едно хубаво цвете подаде глава от тревата, но като видя табелата, стана му толкова мъчно за децата, че отново се скри в земята и потъна в сън. Единствените, които бяха доволни, бяха снегът и мразът.
- Пролетта е забравила тази градина – викаха те – и ние ще си живеем тук цяла година!
Снегът покри тревата с голямата си бяла наметка, а мразът посребри всички дървета. Те поканиха северния вятър да им дойде на гости и той дойде. Загърнат с кожи, той ревеше по цял ден из градината и събори шапките на комините.
- Това е чудесно кътче – рече той. – Трябва да поканим градушката да ни споходи.
Така дойде и градушката. Всеки ден по три часа трополеше тя върху покрива на замъка, докато почупи всички плочи, а след това се втурваше с всички сили да обикаля градината. Тя беше облечена в сиво и дъхът й бе като лед.
- Не мога да разбера защо пролетта е толкова закъсняла – казваше себелюбивият великан, докато седеше пред прозореца и гледаше навън към своята студена бяла градина. – Надявам се, че ще настъпи промяна във времето.
Но пролетта не дойде изобщо, нито лятото. Есента даде златен плод във всяка градина, ала в градината на великана не даде нито един. “Той е твърде себелюбив” – рече тя. И там все си оставаше зима и северния, и градушката, и мразът, и снегът кръжаха между дърветата.
Една сутрин великанът лежеше буден в леглото, когато чу някаква музика. Тя прозвуча много сладки и той реши, че сигурно наблизо минават царските музиканти. Всъщност това беше само една малка сипка, която пееше пред неговия прозорец, но той толкова отдавна не беше чувал птичка да пее в градината, чр му се стори да е най-хубавата музика на света. Тогава градушката престана да танцува над неговата глава, а северният вятър спря да реве и чудно ухание го лъхна през широко отворения прозорец.
- Пролетта, изглежда, е дошла най- после – рече великанът, скочи от леглото и погледна навън.
Какво видя той?
Той видя най-изумителната гледка. През малка дупка в стената децата се бяха промъкнали в градината и насядали по клоните на дърветата. На всяко дърво, което можеше да види, имаше по едно малко дете. А дърветата се бяха така зарадвали, задето децата са пак при тях, че се бяха покрили с цвят и нежно размахваха клони над главите на малките. Птичките прехвърчаха насам-натам и чуруликаха от възторг, а цветята надзъртаха през зелената трева и се смееха. Картината беше възхитителна; само в единия ъгъл бе още зима. Това беше най-далечния ъгъл на градината и там стоеше едно момченце. То беше тъй малко, че не можеше да стигне клоните на дървото и обикаляше около него с горчив плач. Бедното дърво още беше цялото покрито със скреж и сняг и северния вятър духаше и ревеше над него.
- Покатери се, малко момченце – казваше дървото и навеждаше клоните си, колкото можеше по-надолу, но момчето бе твърде мъничко.
И докато гледаше навън, сърцето на великана се стопи.
- Колко съм бил себелюбив! – каза той. – Сега зная защо пролетта не е искала да дойде тука. Аз ще сложа това бедно момченце навръх дървото, а след това ще съборя стената и моята градина ще бъде детско игрище за вечни времена. – Той наистина съжаляваше за предишната си постъпка.
Тогава той слезе полекичка долу, отвори съвсем тихо входната врата и излезе в градината. Но когато го видяха, децата така се уплашиха, че избягаха и в градината отново настъпи зима. Само малкото момченце на избяга, понеже очите му бяха така пълни със сълзи, че не можа да види приближаващият се великан. А великанът тихичко пристъпи зад него, взе го нежно в ръка и го сложи на дървото. И дървото веднага се покри с цвят, птичките долетяха и запяха на него, а момченцето протегна двете си ръце, обви ги около врата на великана и го целуна. И когато другите деца видяха, че великанът не е вече лош, те се върнаха тичешком и заедно с тях се върна пролетта.
- Сега това е ваша градина, дечица – каза великанът, взе огромна брадва и събори стената.
И по пладне, на път за пазара, хората видяха веилкана да играе с децата в най-хубавата градина, която някога бяха виждали.
Те играха целия ден, а вечерта дойдоха да пожелаят не великана лека нощ.
- Но къде е вашето другарче? – попита той. – Момченцето, което сложих на дървото. – Великанът го беше обикнал най-много, понеже то го беше целунало.
- Не знаем – отговориха децата. – Отишло си е!
- Трябва да му кажете утре непременно да дойде – каза великанът. Ала децата казаха, че не го знаели къде живее и не го били виждали преди, и великанът много се натъжи.
Всеки следобед, когато училището пуснеше, децата идваха и играеха с великана. Ала момченцето, което великанът беше обикнал, не се мярна никога вече. Великанът бе много добър с всички деца, но въпреки това копнееше да види първото си приятелче и често говореше за него.
- Как бих искал да го видя! – казваше той.
Минаха години и великанът много остаря и изнемощя. Не можеше вече да тича и да играе, затова седеше в едно огромно кресло, гледаше децата и техните игри и се възхищаваше на градината си.
- Аз имам много хубави цветя – казваше той, - но децата са най-хубавите между всички цветя.
Една зимна утрин великанът се обличаше и погледна през прозореца. Той н мразеше зимата сега, понеже знаеше, че тя не е нищо друго освен спяща пролет и че цветята си почиват.
Изведнъж той затърка очи в изненада и продължи да се взира и да се взира. Това наистина бе удивителна гледка. В най-далечния ъгъл на градината стоеше дърво, цяло покрито с хубав цвят. Клоните му бяха златни и сребърни плодове висяха от тях, а под него стоеше момченцето, което беше обикнал.
Зарадван, великанът изтича долу и изкочи вън в градината. Но когато дойде съвсем близо, лицето му се зачерви от гняв и той каза:
- Кой е посмял да те нарани? – Защото върху дланите ма момченцето имаше следи от два гвоздея и следи от други два гвоздея имаше на крачетата.
- Кой е посмял да те нарани? – извика великанът. – Кажи ми, та да взема меча си и да го убия!
- Недей! – отговори детето. – Това са раните на любовта.
- Кой си ти? – попита великанът. Странно благоговение го обзе и той коленичи пред малкото дете.
А детето се засмя на великанът му рече:
- Ти ми позволи веднъж да играя в твоята в твоята градина; днес ще дойдеш с мед в моята градина, която е раят.
И когато дотичаха същият следобед, децата намериха великанът да лежи мърътв под дървото целият покрит с бял цвят.

ОСКАР УАЙЛД
avatar
cveti555
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert СЛАВЕЯТ И РОЗАТА

Писане by mamazavinagi on Сря 15 Окт 2008, 19:39

СЛАВЕЯТ И РОЗАТА

Тя каза, че ще потанцува с мен, ако и донеса червени ризу – възкликна младият студент, - но в цялата ми градина няма нито една червена роза!
Славеят го чу от гнездото си на дъба, погледна през листата и се зачуди.
- Нито една червена роза в цялата ми градина! – възкликна студентът и хубавите му очи се напълниха със сълзи. – Аз съм прочел всичко, написано от мъдрите мъже, и зная всичките тайни на философията и въпреки това, пораади липсата на една червена роза, животът ми е разбит!
- Ето най-после един истински влюбен – каза славеят. – Нощ след нощ съм пял за него макар и да не го познавах; нощ след нощ съм разказвал за него на звездите и сега го виждам. Косата му е тънна като зюмбюлов цвят, а устните му са червени като розата, която желае; но от мъка лицето му е станало бледо като слонова кост и скръбта е сложила свля печат на челото му.
- Принцът дава бал утре вечер – мълвеше младият студент – и моята любима ще бъде между поканените. Ако й занеса червена роза, тя ще танцува с мен до зори. Ако й занеса червена роза, ще я държа в прегръдките си, а тя ще склони глава на рамото ми и моята ръка ще стисне нейната. Но в градината ми няма червена роза и затова ще седя самотен и тя ще ме отмине. Тя не ще ми обърне внимание и това ще съкруши моето сърце.
- Това безспорно е истински влюбен – каза славеят. – Това, за което аз пея, той изстрадва; което е радост за мен, за него е мъка. Наистина любовта е чудно нещо. Тя е по-драгоценна от изумрудите и по-скъпа от хубавите опали. Човек не може да я получи срещу гранати, нито я излагат за продан на пазара. Тя не може да се купи от търговците, нито да се отмери във везни срещу злато.
- Музикантите ще седят на галерията – продължаваше младият студент – и ще свирят на струнните си инструменти и моята любима ще танцува под звуците на арфа и на цигулка. Тя ще танцува тъй леко, че краката и не ще докосват пода, и царедворците, облечени с пъстри дрехи, ще се тълпят около нея. Но с мен тя не ще танцува, защото не мога да и дам червена роза. – Той се хвърли на тревата, зарови лице в ръце и зарида.
- Защо плаче? – попита едно зелено гущерче, вирнало опашка във въздуха, и изтича към студента.
- Защо ли наистина? – пошепна с мек, тих глас една маргаритка на своята съседка.
- Той плаче за червена роза – каза славеят.
- За червена роза ли? – извикаха те. – Колко смешно! – А гущерчето, което имаше доста цинични възгледи, направо се изсмя.
Но славеят разбираше странната мъка на студента – той се смълча на дъба и се замисли за тайната на любовта.
Изведнъж той разпери кафявите си крила за полет и се зарея във въздуха. Той мина като сянка през горичката и като сянка се понесе през градината.
Насред моравата имаше прекрасен розов храст, славеят го видя и се спусна към него и кацна на малко клонче.
- Дай ми една червена роза – извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Мойте рози са бели – отговори той, - бели като морската пяна и по-бели от снега на планината. Но иди при моя брат, който расте отвъд стария слънчев часовник, може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлеятя при розовия храст, който растеше отвъд стария слънчев часовник.
- Дай ми една червена роза – извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Мойте рози са жълти, отговори той, - жълти като косите на русалка, която седи на кехлибарен трон, и по-жълти от нарциса, който цъфти на ливадата, преди да дойде косачът със своята коса. Но иди при моя брат, който расте под прозореца на студента, и може би той ще ти даде каквото искаш.
Тогава славеят отлетя при розовия храст, който растеше подс прозореца на студента.
- Дай една червена роза – извика той, - и аз ще ти изпея най-сладката си песен!
Ала храстът поклати глава.
- Моите рози са червени – отговри той, - червени като краката на гълъбите и по-червени от огромните ветрила на коралите, които се люшкат и люшкат в бездната на океана. Но зимата е смразила жилите ми и мразът е нахапал пъпките ми, и бурята е изпочупила клоните ми, тъй че няма да имам никакви рози тази година.
- Една червена роза е всичко което искам! – извика славеят. – Само една червена роза! Няма ли начин, по който бий могъл да я получа?
- Има начин – отговори храстът, - но той е толкова ужасен, че не смея да ти го кажа.
- Кажи ми го – рече славеят, - мене не ме е страх.
- Ако искаш червена роза – каза храстът, - можеш да я създадеш от музика и лунна светлина и да я обагриш с кръвта на собственото си сърце. Трябва да ми пееш с гърди опрени на мой шип. Трябва да ми пееш цяла нощ, а шипът да проникне в сърцето ти и кръвта на твоя живот да ппотече в моите жили и да стане моя!
- Смъртта е голяма цена за една червена роза – извика славеят, - а животът е много скъп за всички. Приятно е да седиш в зелената гора да гледаш слънцето в неговата златна колесница и луната в нейната бисерна колесница. Сладък е дъхът на глогината и сладки са сините камбанки, които се таят в долината и изтравничето, което цъфти поо хълмовете. Но все пак любовта е по-силна от живота, а какво представлява сърцето на една причка, сравнено със сърцето на човека?
И той разпери кафявите си крила заа полет и се зарея във въздуха. Той се понесе като сянка през градината и като сянка преплува над горичката. Младият студенат ощ лежеше на тревата, където го беше оставил, и сълзите все пще не бяха изсъхнали в прекрасните му очи.
- Бъди щастлив! – просикна се славеят. – Бъди шастлив! Ти ще получиш твоята червена роза. Аз ще я създам от музика и линна светлина и ще я обагря с кръвта на собственото си сътце. Единственото, което искам от тебе в замяна, е да бъдеш верен в любовта, защото любовта е по-мъдра от философията, при все че философията е мъдра, и по-могъща от властта, при все че властта е могъща. Пламеноцветни са нейните крила и цвета на пламък има снагата й. Устните й са сладки като мед, а дъхът й е катодъх на тамян.
Студенатът вдигна очи от тревата и се ослуша, но не можа да разбере какво му казваше славят, защото знаеше само това, което е писано с книгите.
Но дъбът разбра и се натъжи, защото много обичаше славея, който си беше свил гнездо в клоните му.
- Изпей ми една последна песен! – пошушна той – Много ще ми е самотно, когато ме напуснеш.
Тогава славеят запя на дъба и гласът му звучеше като вода, бълболяща от сребърно гърне.
Когато той свърши песента си, студентът стана и извади бележник и оловен молив от джоба.
- Има форма – каза си той, докато се връщаше през горичката, - това не може да му се отрече; но има ли чувство? Боя се че няма. Всъщност той е като повечето хора на изкуството: целият е изтъкан от стил, но без всякаква искреност. Не би се пожертвал за някой друг. Той мисли само за музика, а всички знаят, че изкуството е себелюбиво. И все пак трябва да се признае, че ума красиви нотки в глада му. Колко жалко, че не означават нищо, нито има от тях някаква практическа полза! – И той влезе в своята стая, легна на тесния си одър, замисли се за любовта и след малко заспа.
А когато луната изгря на небето, славеят отлетя при розовия храст и опря гърди на един шип. Цяла нощ рой пя с гърди, опрени на шипа, и студената кристална луна се наведе надолу и се заслуша. Цяла нощ той пя и шипът се забиваше все по-дълбоко и по-дълбоко в гърдите му, и кръвта на неговия живот изтичаше от него. Първо рой пееше за раждането на любовта в сърцето на момче и момиче. И върху най-горното клонче на розовия храст разцъфтяваше великолепна роза, листче след листче, докато една песен следваше друга. Бледа беше тя отначалото, както мъглата, която виси над реката, бледа като стъпките на утрото и сребриста като крилата на зората. Като отражение на роза в сребърно огледало, като отражение на риза във водна повърхност – такава беше розата, която разцъфтяваше върху най-горното клонче на храста.
Но храстът извика на славея да се притисне по-силно към шипа.
- Притисни се по-силно, малко славейче – извика храстът, - илиденят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа и все по-силна и по-силна взе да става еговата песен, защото той пееше за разждането на мъката в дущите на мъж и девойка.
И нежна сянка от руменина се разля в листенцата на розата, като руменината по лицето на жениха когато целува устите на невестата. Ала шипът все още не беше стигнал до неговото сърце, затова и сърцето на розата оставаше бяло, защото само кръвта на славеят може да обагри сърцето на една роза.
И храстът извика на славеят да се притисне по-силно към шипа.
- Притисни се по-силно, малко славеяче – извика храстът, - защотоденят ще дойде, преди розата да е готова.
Тогава славеят се притисна по-силно към шипа, шипът допря неговото сърце и жесток пристъп от болка го прониза от глава до крака. Все по-люта и по-люта беше болката и все по-буйна и по-буйнаставаше неговата песен, защото той пееше за любовта, която постига съвършенство чрез смъртта, за любовта, която не умира и в гроба.
И великолепната роза стана червена като изгрева в небето. Червен бе венецът от листенца и червено като пубин беше сърцето.
Но гласът на славеят започна да глъхне, крилцата му запляскаха и пелена се спусна пред неговите очи. Все повече глъхнеше песентаму и той усети нещо да го задава в гърлото.
Тогава от него се изтръгна още един сетен изблик на музика. Бялата луна го чу, забрави зората и се спря в небето. Червената роза го чу, потрепера цялата от възторг и разтвори своите листнеца на студения утринен въздух. Ехото го отнесе към синкавите гънки в планините и изтръгна пастирите от техните сънища. Той премина през тръстиките на реката и те предадоха неговия отглас чак до морето.
- Виж, виж! – извика храстът. – Розата е вече готова.
Но славеят не му отговори, защото лежеше мъртъв във високата трева с шипа в сърцето.
А по пладне студентът отвори прозореца и погледна навън.
- Я какъв чуден късмет! – възкликна той, - Ето червена роза! Никога в живота си не съм виждал друга като нея! Тя е тъй хубава, че положително трябва да има дълго латинско име. – И той се наведе и я откъсна. След това се сложи шапката и изтича към дома на професора с розата в ръка.
Дъщерята на професора седеше на входа и навиваше синя коприна на чекрък, а нейното кученце лежеше в краката й.
- Ти ми каза, че ще танцуваш с мен, ако ти донеса червена роза! – извика студентът. – Ето най-червената роза на света. Ти ще я носиш довечера до сърцето си и когато танцуваме заедно, тя че ти разказва колко те обичам!
Но момичето се навъси.
- Страхувам се, че няма да отива на роклята ми – отвърна то, - пък и племеника на шамбелана ми изпрати няколко истински скъпоценни камъка, а всеки знае, че скъпоценните камъни струват много повече от цветята.
- Честан дума, ти си много неблагодарна1 – каза ядно студентът и захвърли розата на улицата, където тя падна в канавката и една каруца я смачка с колелото си.
- Неблагодарна ли? – отвърна момичето. – Знаеш ли какво ще ти кажа? Ти пък си много груб, и в края на краищата кой си ти? Само някакъв си студент! Ами че аз не вярвам да имаш дори и сребърни закопчалки на обувките си, като племенника на шамбелана! – И тя стана от стола и влезе вътре.
- Какво глупаво нещо е любовта! – рече студентът, когато си тръгна. – Тя не е и наполовина толкова полезна, като логикатам защото нищо не диказва, винаги разправя неща, които няма да станат, и те кара да вярваш в неща, които не са верни. Всъщност ря е съвсем непрактична, а понеже в нашия век да бъдеш практиен значи всичко, аз ще се върна към философията и ще изучавам метафизика.
И той се върна в стаята си, издърпа голяма прашна книга и седна да чете.
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Златното момиче

Писане by mamazavinagi on Чет 16 Окт 2008, 23:05

Златното момиче



Живели едно време мъж и жена. Те си имали дъщеричка , хубава като цвете. Който я видел, очи не можел от нея да откъсне. Живели си те сговорно и щастливо, но не било писано това да продължи дълго - майката се разболяла от тежка болест и скоро починала. Останал сам-самичък мъжът с момичето. Трудно му било да се грижи за всичко и съседите му го посъветвали да се ожени повторно. Скоро той довел в къщи новата си жена. Мащехата също си имала момиче и така намразила заварената си дъщеря, че не можела да я търпи. Все я хокала и карала да върши най-тежката работа и все мърморела на мъжа си заради нея. Една вечер мащехата му рекла:
- Не ща дъщеря ти вкъщи. Да се маха оттук! Ако ли не - аз ще се махна!

Натъжил се мъжът. Той обичал много момичето си и не искал да послуша мащехата. Започнали всеки ден да се карат. Днес кавга, утре кавга и най-подир на бащата му причерняло пред очите. Дотегнал му такъв живот и склонил да направи каквото втората му жена искала. Мащехата замесила питка с пепел, турила я в торбата на мъжа си и го изпроводила от къщи заедно със завареничето. Заръчала му да не се връща с дъщеря си.

Мъжът повел момичето към затънтена планина, обрасла с гъста гора. И щом се изкачил на един висок връх, извадил питката, търкулнал я по стръмното и казал на момичето да я донесе, за да обядват.

То хукнало след питката и дълго я гонило из тъмните гъсталаци. Когато се върнало, бащата си бил отишъл. То взело да вика и да го търси. Викало и плакало, викало и плакало, скитало се из пущинака докато се мръкнало. Изведнъж в тъмното съгледало малка къщичка на горската поляна.

От прозорчето й се чул глас:

- Кой плаче? Момче ли си или момиче? Ако си момче - върви си по пътя, ако си момиче - влез при мене!

В горската къщичка живеела чудновата бабичка. Сивозелените й коси били много редки, но дълги и вятърът ги духал на всички страни, тъй че приличали на паяжина. Носът й бил остър, ноктите - дълги и закривени, а на рамото й седял бухал. Горската магьосница прибрала момичето при себе си и го нагостила.

На сутринта то станало рано и докато магьосницата още спяла, разтребило, поръсило пода с вода и измело. А бабичката станала, умила се, взела бухала и тръгнала по свои работи из гората. Ала преди това заръчала на момичето да нахрани животинките й - все разни змии и гущери.

- И да не те е страх от гадинките ми! - рекла тя. - Те не хапят.

Момичето запарило трици, оставило ги да изстинат и нахранило змиите и гущерите. После откачила мънистата от врата си и вързало на всяка гадинка по едно герданче.

По пладне бабичката се върнала, а гадинките я посрещнали и взели да й се хвалят:

- Бабо, кака ми върза герданче! Бабо, кака и на мене ми върза герданче!

Пък бабичката отвръщала:

- И баба ще върже на кака герданче! И баба ще върже на кака герданче!

Близо до къщичката течала река. Щом се наобядвали със сладката гозба, бабичката рекла на момичето да идат да поседнат край брега на реката. Подир малко слънцето напекло бабичката, тя се прозинала и рекла:

- Аз може и да заспя, а ти видиш ли водата да тече червена, не ме събуждай. Видиш ли я да тече синя, пак не ме събуждай. Ала щом потече жълта, веднага ме събуди!

И бабичката заспала. По едно време реката придошла червена. След червената вода потекла синя. Синята вода се сменила със зелена, после на талази заприиждала черна. Най-накрая забълбукала жълта вода и момичето събудило бабичката. Тя бързо го уловила за косата, потопила го в реката и викнала:

- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Момичето я послушало, хванало каквото му попаднало между ръцете и когато бабичката го извадила от водата, държало едно сандъче. После горската магьосница изпратила момичето до пътя в края на гората, махнала му с ръка за сбогом и изчезнала. А то тръгнало по пътя и скоро се прибрало в къщи. Щом застанало на прага, мащехата и бащата ахнали - едно златно момиче стояло на вратата и греело с невиждана хубост. Протегнало ръце златното момиче, подало сандъчето на баща си и когато той го отворил, що да видят - сандъчето било пълно до горе с жълтици. От този ден мащехата взела да вехне от завист, а й на мъжа си мира не давала да заведе и нейното момиче в гората, та да стане и то хубаво и богато.

- Щом толкова искаш, ще го заведа - склонил той.

И мащехата запретнала ръкави, гребнала от най-хубавото бяло брашно и го пресяла три пъти. Омесила питка, опекла я, увила я в чиста кърпа, после я сложила в торбата и я дала на мъжа си. Той нарамил торбичката и повел доведената си дъщеря към върха. Като стигнали на същото място, бащата търкулнал питката и изпратил момичето да я търси. После бързо се скрил и се върнал в къщи. Щом настигнало питката, момичето взело да търси баща си. Търсило, търсило, не го намерило. Заплакало, завикало и започнало да се лута из гъстата гора. Вечерта излязло край къщичката на бабичката и чуло гласа й:

- Какво си ти, баби? Момче ли си или момиче? Ако си момиче - ела при баба, ако си момче - върви си по пътя!

- Момиче съм, бабо, момиче съм!

- Като си момиче, влез!

И също като предишния път, бабичката магьосница прибрала гостенчето и го нагостила. Ала на сутринта то не станало от леглото преди бабичката. Почакало да му направят попара за закуска и пръста си дори не помръднало да разтреби и помете, както сторило другото момиче. Бабичката си замълчала, нищо не казала. Взела бухала и пак тръгнала в гората. Ала се върнала от прага и заръчала на гостенчето да попари трици и да нахрани животинките й. Казала му да не се плаши, защото не хапят. Момичето попарило триците, но не почакало да изстинат, ами веднага ги дало на змиите и гущерите да ядат и те си изпопарили езиците. И щом се върнала бабичката по пладне, посрещнали я и взели да се оплакват:

- Бабо, мене кака ме попари! Бабо, и мене кака ме попари!

- И баба ще попари кака! И баба ще попари кака! - намръщила се магьосницата.

Наобядвали се двете и тя рекла на момичето да идат край реката. Поседели малко, на бабичката й се додрямало и тя рекла:

- На мен ми се доспа, може и да задремя. Пък ти, видиш ли реката да идва червена, не ме буди. Видиш ли я да дойде зелена, пак не ме буди! Не ме буди и като я видиш бяла. Щом стане жълта също не ме буди, ала видиш ли я черна, да ме събудиш!

Бабичката задрямала, а момичето видяло, че реката придошла червена. Изтекла се червената вода и дошла зелена. След нея потекла бяла. После бялата се сменила с жълта като злато. Момичето харесало жълтата вода и топнало малкия си пръст в нея. Пръстът се позлатил и така си останал-златен. А подир златната вода потекла черна. Тогава момичето събудило бабичката, тя станала, хванала го за косите и го потопила в черната вода. Държала го и му викала:

- Дръж, баби, каквото можеш! Дръж, баби, каквото можеш!

Грабнало момичето каквото му попаднало и бабичката го извадила от водата. Девойчето държало в ръце едно сандъче. После магьосницата изпроводила гостенчето до края на гората и го пуснала да си върви. Щом момичето влязло вкъщи, мащехата примряла - дъщеря й била черна като дявол, а като отворили сандъчето, от него се разпълзели жаби, змии и гущери.

- Какво си направил с дъщеря ми, проклетнико? - закрещяла злата жена на мъжа си.

- Ох! - рекъл той - където заведох едната, там заведох и другата. Каквото сторих с едната, същото сторих и с другата. Пък къде са ходили те, какво са правили и какво е станало - колкото знаеш ти, толкова знам и аз.

Не минало много време и царският син чул за златното момиче, което било толкова хубаво, че нямало второ като него, и го поискал за жена. Изпроводил сватове, ала мащехата скрила от тях златното момиче под едно корито и вместо него облякла в булчинска рокля и забулила в було своята дъщеря. Казала й да подава изпод булото само позлатения си пръст, та хората да мислят, че тя е златната невеста. Сватбарите тръгнали, а петелът спрял да рови из бунището, плеснал с криле, кацнал на стобора и изкукуригал:

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди!

Сватбарите се спогледали, почудили се и като не разбрали нищо, пак тръгнали. Петелът пак пропял:

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди!

- Каква ще е тази работа? - спрели се сватбарите, ала черната булка сритала коня и той пак тръгнал.

- Кукуригууу! Златна кака под корито скрита, черна кака - на кон язди! - продрал се пак петелът.

- Тази работа не е чиста! - решили сватбарите. - Я да видим кого водим на царския син!

Вдигнали булото на булката и що да видят - черна като дявол грозница. Върнали обратно лъжкинята на майка й и намерили златното момиче скрито под коритото. И когато въвели златното момиче при царския син, целият дворец грейнал от хубостта й. Двамата се оженили и живели честито чак до старини
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Сънят на първата шивачка

Писане by cveti555 on Пет 17 Окт 2008, 12:05

Сънят на първата шивачка


Преди не чак толкова много години жените не можели да работят редом с мъжете. Те стояли вкъщи и гледали децата. Никой не знаел как и защо се е получило така, но то било факт. Жените се раждали, за да гледат деца. Затова и никой не се радвал, когато му се раждало момиче. И защо ли? Чакал го единствено слугински живот, нещо, което не всяка жена е заслужила. От цялата история губели всички, защото много жени, които били родени за обущарки, или за учителки, или за ръководителки, или за монтьорки, или за продавачки не следвали призванието си, а стоели вкъщи. Един ден обаче се родило момиче на име Теа, което било избрано да промени цялата тази нелепост. Теа била една обикновена жена, която живеела в малка къща на края на занаятчийско градче с двете си деца и съпруга си Антон. Тя като всички останали майки се грижела за децата си, миела ги, хранела ги, извеждала ги навън, водела ги на училище, разказвала им приказки, подстригвала ги, перяла ги и безброй още други неща. Теа имала едно съкровено желание и то било да шие, да шие нови и красиви рокли и костюми. Но за жалост нито имала време да се учи, нито платове. Една нощ на Теа й се присънил странен сън, който завинаги щял да промени живота на милиони жени по света.

Теа сънувала, че стояла пред огледалото в банята и се гледала в него. Изведнъж срещу нея изникнала друга жена — издокарана, с прибрани коси, с красива рокля и цяла кутийка с игли и конци. Теа я гледала няколко минути и най-сетне се престрашила да я заговори:

— Коя си ти?

— Шеа.

— Откъде се появи?

— От теб.

— От мен ли? — разтреперала се Теа, защото помислила че пред нея стои дух.

— Да не би да полудявам?

— Не. Просто си малко уплашена. Знам, че нищо не разбираш. Това е нормално в човешкото царство.

— За какво си дошла?

— Идвам да ти помогна в царуването.

— Та аз не съм никаква царица, сигурно си сбъркала.

— Царица си и още как. В царството Теа има много царици. Всяка от тях царува известно време и докато е на трона забравя, че е царица на многото други Теи. Това е единственото условие, за да може царството да оцелее в истинския свят.

— Нищо не разбирам — въздъхнала Теа.

— За да живееш като човек в истинския свят, трябва да си забравила, че вътре в теб има много души. И да дадеш предимство само на една от тях.

— Да, започва нещо да ми просветва. Но как избирам коя да царува у мен?

— О, това никой не знае. Аз съм дошла да ти помогна в царуването и затова ти разкривам тайната. Останалите хора вероятно никога няма да разберат, че и те са едни царства пълни с царе и царици. Но ти си избраната. Узнаваш тайната само защото на теб се пада да промениш жените.

— На мен?! Та аз съм само една проста домакиня.

— Точно затова. Вече няма да си само една домакиня. Ще царуваме заедно така че освен домакиня, ще трябва да си вече и шивачка. Слушай сега, няма да се плашиш, защото това може да провали всичко. Утре мъжът ти ще бъде уволнен и ще остане без работа. Дълго ще си търси работа, докато всичките ви пари свършат. Но ти знай че това се случва единствено и само за да станеш шивачка. Накрая ти ще тръгнеш на работа и ще започнеш да шиеш.

— Но жените не шият!

— Ти ще си първата шивачка, затова си избрана. Но освен това, ще си и първата жена, която ще работи. Това ще промени много животът ти. Не очаквай да ти е по-леко. Всички мъже ще се обърнат против теб, ще трябва да търпиш присмех и неразбиране. За да те приемат като равна в занаята, ще трябва да си много по-добра от тях и да работиш много повече от тях. Знам, че не е честно, но това е истината.

— Ами ако откажа?

— Ако откажеш, си оставаш домакиня. Но... едва ли. Точно затова си избраната, защото за разлика от другите ти няма да се откажеш.

— Добре, може би е така. Изясни ми само още две неща. Как така ще царуваме двете и коя съм аз тогава?

— Ти си Меа — майката. Ще царуваме двете, защото освен, че ще работиш, ще си и майка. Не ми се сърди, не съм го решила сама. Цялата навалица в теб гласува за това решение. Ами така де, то какво беше — когато майката се възкачи на трона, вече никоя от нас не може да я смени. Тя е последната царица. А това не ни хареса, все пак и ние сме царици, трябва да поцаруваме. Всяка царица си иска своето, аз искам цялата Теа да шие, Мързеа иска цялата Теа да се излежава, Хеа иска цялата Теа да ходи и т.н. — да не изпадам в подробности. Сега всичко ясно ли е?

— Долу-горе.

Теа се събудила цялата в пот. Избърсала челото си и въздъхнала. Антон и децата й кротко спели до нея. Повече не могла да мигне тая нощ. На следващия ден тя се запътила към първата текстилна фабрика. После към втората, третата и т.н. Дълъг и мъчителен щял да бъде животът й. Но Теа знаела, че женската съдба лежала в нейните ръце.

Днес сме дълбоко благодарни на тази бедна и изнурена шивачка, която първа видя и се осмели да се довери на силата в себе си.
avatar
cveti555
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert ТРИМАТА БРАТЯ

Писане by bambolina on Пет 17 Окт 2008, 17:18

ТРИМАТА БРАТЯ

Живял някога един баща, който имал трима син, но нямл никакъв друг имот освен къщата, в която живеели. Разбирал той, че след смуртта му всеки един от синовете ще иска да вземе къщата, но обичал еднакво и тримата и не знаел как да постъпи, та да не наскърби никого. Не искал също да продаде къщата и да подели парите между синовете се, защото била наследство от дядо и баба. Най-после намислил нещо, събрал синовете си и им рекъл:
- Пръснете се по света и нека всеки се потруди да изучи някакъв занаят. Като се завърнете, ще дам къщата на оногова, който е станал най-добър майстор.
Съгласили се синовете и големият решил да стане подковач на коне, вторият – бръснар, а третият – фехтовач. После насрочили деня, когато пак щели да се съберат в къщи, и тръгнали на път.
Случило се, че всеки от тях попаднал на добър майстор и изучил добре занаята си. Подковачът подковавал царските коне и си мислел: “Непременно аз ще взема къщата”. Бръснарят бръснел все видни хора и също мислел, че къщата ще стане негова. Фехтовачът понесъл не един удар, но стискал зъби и не се сърдел, защото също си мислел: “Ако се плаша и не искам да ме докосне сабя, никога няма да взема къщата”.
Минало уреченото време и те отново се събрали при баща си. Но не знаели как да намерят най-добра сгода да покажат сръчността си, та седнали да се посъветват помежду си. Както седели, изведнъж през полето притичал заек.
- Ха – виканл бръснарят, - заекът ми иде тъкмо на време!
Извадил паничката и сапуна и почнал да разбива пяна, докато заекът наближил. После го насапунисал и го обръснал, като търчал презгалва редом с него, подрязал му мустаците и нито го порязал, нито му причинил някаква друга болка.
- Хареса ми това – рекъл бащата – и ако другите двама не се потрудят, както трябва, къщата ще бъде твоя.
Не минало много време и ето че по пътя затрополола кола, в която седял един господин и конят пропъскал като бесен.
Сега, татко, ще видиш какво умея пък аз! – рекъл подковачът.
Хуканл подир колата, отпрал четирите подкови на лудешки препусналия кон и все така бегом му заковал четири нови подкови.
- Бива те и тебе, юначага си – рекъл бащата, - не падаш по-долу от брата си по сръчност. Просто не зная кому да дам къщата.
Обадил се тогава третият:
- Татко, почакай да видиш какво мога и аз!
И тъй като завалял дъжд, третият брат извадил сабята си и почнал да я върти тъй бързо над главата си, че вътху него не паднала нито една дъждовна капка. Дъждът се усилвал непрекъснато и накрая станал толкова силен, като че от небето изливали ведра с вода. Но третият син въртял все по-бързо и по-бързо сабята си и останал напълно сух, сякаш седял под здрава стряха.
Удивил се бащата, като видял това, и рекъл:
- Ти показа най-голям майсторлък, затова къщата ще бъде твоя!
Другите двама братя не възразили, защото така се били уговорили по-рано. И тъй като много се обичали, то и тримата останали да живеят заедно в бащината къща и да упражняват в нея занятието се. И тримата били се изучили добре и били много сръчни, та напечелили много пари.
Живели така честито до дълбоки старини, и когато единият се разболял и умрял, другите двама не могли да го прежалят и накрая също се разболели и умрели. И тъй като приживе и тримата били много сръчни и много се обичали, погребали ги в един гроб.
avatar
bambolina
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНАТА РАКЕТА

Писане by mavi on Пет 17 Окт 2008, 19:21

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНАТА РАКЕТА

Царският син щеше да се жени и затова имаше всенародни празненства. Цяла година беше чакал годеницата си и най-после тя пристигна. Тя беше руска княгиня и беше дошла чак от Финландия с шейна, теглена от шест северни елена. Шейната имаше формата на голям златен лебед, а между крилата на лебеда – самата малка княгиня. Дългата хермелинова наметка й стигаше до петите, на главата й имаше малка шапчица от сребърна тъкан, а княгинята беше бледа като Снежния дворец, в който беше живяла цял живот. Беше тъй бледа, че когато минаваше по улиците, всички хора се чудеха. “Тя прилича на бяла роза!” – викаха те и хвърляха цветя от балконите.
Принцът беше излязъл пред портите на замъка, за да я посрещне. Той имаше замечтани теменужени очи, а косата му бе като чисто злато. Когато я видя, отпусна се на едно коляно и й целуна тъка.
- Портретът ви бе прекрасен – пошепна той, - но вие сте по-прекрасна от своя портрет.
И малката княгиня се изчерви.
- Тя приличаше преди на бяла роза – каза един млад паж на съседа си, - а сега прилича на червена роза.
И целия двор бе възхитен.
Три дена след това, където и да отидеха, всички повтаряха: “Бяла роза, червена роза, червена роза, бяла роза”, а кралят издаде заповед да се удвои заплатата на пажа. Понеже той изобщо не получаваше заплата, за него от цялата работа нямаше никаква полза, но то бе сметнато за голяма чест и бе съответно обнародвано в дворцовия вестник.
След три дни отпразнуваха сватбата. Това бе великолепна церемония, женихът и невестата вървяха тъка за тъка под балдахин от пурпурно кадифе, бродирано със ситен бисер. После имаше държавно пиршество, което трая пет часа. Принцът и принцесата седяха в дъното на голямата зала и пиеха с чаша от прозрачен кристал. Само верните в любовта можеха да пият от тази чаша, защото докосваха ли я лъжливи устни, кристалът ставаше сив, мътен и замъглен.
- Ясно е, че те се обичат – каза малкият паж, - ясно като кристал!
И царят удвои заплатата му още веднъж.
- Каква чест! – възкликнаха всички царедворци.
След пиршеството щеше да има бал. Женихът и невестата щяха да танцуват заедно танца на розата, а кралят беше обещал да свири на флейта. Той свиреше много лошо, ни никой никога не бе посмял да му го каже, защото беше крал. Всъщност той знаеше само две мелодии и никога не беше съвсем сигурен коя от тях свири, но това нямаше никакво значение, защото, каквото и да направеше, всички викаха: “Очарователно!Очарователно!”
Последният номер от програмата бяха великолепните фойерверки, които трябваше да започнат точно в полунощ. Малката княгиня никога в живота си не беше виждала фойерверки и затова кралят беше издал заповед през сватбеният ден придворният пиротехник да бъде на поста си.
- На какво приличат фойерверките ? – попита тя принца една сутрин, когато се разхождаше на терасата.
- Приличат на Северното сияние – каза кралят, който винаги отговаряше на въпросите, отправени към други хора, - само че са много по-естествени. Лично аз ги предпочитам пред звездите, защото човек винаги знае кога ще се появят, а са омайни като моята свирня на флейта. Трябва непременно да ги видиш.
Затова в дъното на кралската градина издигнаха голяма платформа и щом придворния пиротехник подреди всяко нещо на мястото му, фойерверките започнаха да си приказват.
- Светът е наистина много красив! – възкликна една малка жабешка бомбичка. – Погледнете само тия жълти лалета! Знаете, дори да бяха истински фишеци, пак нямаше да бъдат по-хубави. Много се радвам, че попътувах. Пътуването чудесно развива ума и помага да се отървеш от предразсъдъците си.
- Кралската градина не е светът, глупава бомбичка! – каза една голяма римска свещ. – Светът е огромен, за да го разгледаш, ще ти трябват цели три дни.
- Всяко място, което обичаш, представлява за теб светът – възкликна меланхоличното огнено колело, което било влюбено на младини в един сандък от борови дъски и се гордееше с разбитото си сърце, - но любовта вече не е на мода, убиха я поетите. Те писаха за нея толкова много, че никой повече не им вярва и това ме учудва. Истинската любов страда и мълчи. Самото аз си спомням веднъж... Но сега това няма значение. Романтиката си е изживяла времето.
- Глупости! – възрази римската свещ. – Романтиката не умира. Тя е като луната и живее вечно. Женихът и невестата например се обичат много нежно. Чух всичко за тях тая сутрин от една кафява картонена гилза, с която случайно бяхме в същото чекмедже и която знаеше последните дворцови новини.
Но огненото колело поклати глава.
- Романтиката е умряла! Романтиката е умряла! – пошепна то. То беше от тия личности, които смятат, че ако повтаряш нещо безброй пъти, накрая то става истина.
Изведнъж се чу остра суха кашлица и всички се обърнаха.
Кашляше висока ракета с надменен вид, която беше вързана за края на дълъг прът. Преди да направи някоя забележка, тя винаги се закашляше, за да привлече внимание.
- Кхъ! Кхъ!- обади се тя и всички се ослушаха освен нещастното огнено колело, което все още клатеше глава и мърмореше: «Романтиката е умряла!»
- Призовавам ви към ред! Призовавам ви към ред!- провикна се един фишек. Той се занимаваше с политика и винаги беше играл видна роля в местните избори, тъй че умееше да употребява правилни парламентарни изрази.
- Съвсем умряла!- пошепна огненото колело и заспа.
Щом настъпи пълна тишина, ракетата се изкашля за трети път и заговори. Тя говореше много бавно и отчетливо, сякаш диктуваше своите мемоари и винаги гледаше през рамото на този, комуто говореше. Тя наистина имаше най-изискани обноски.
- Какво щастие е за царския син- забеляза тя,- че ще се ожени тъкмо в деня, когато аз ще бъда изстреляна! Наистина да бяха го нагласили предварително, пак не би могло да се нареди по-сполучливо за него; но принцовете винаги имат късмет
- Гледай ти! - възкликна малката жабешка бомбичка. - Аз смятах, че положението е точно обратно и че нас ще ни изстрелят в чест на принца.
- При тебе може да е така- отвърна ракетата,- всъщност не се и съмнявам, че е така, но при мене е другояче. Аз съм много забележителна и съм дете на забележителни родители. На времето си майка ми беше най-знаменитото огнено колело и се прочу с грандиозното си танцуване. Когато даде своето голямо представление, тя се завъртя деветнадесет пъти, преди да изгасне, и при всяко завъртане изхвърли във въздуха по седем розови звезди. Беше три и половина стъпки в диаметър, направена от най-добър барут. Баща ми беше ракета като мене, но от френско потекло. Той изхвърча толкова високо, че хората се уплашиха да не би да не се върне вече долу. Но той се върна, защото имаше добро сърце, и се изсипа като пороен златен дъжд. Вестниците се отзоваха много ласкаво за неговия номер. Дори «Дворцов вестник» го нарече «триумф на пиротехническото изкуство».
- Искаш да кажеш пиротехническото - обади се бенгалският огън. - Зная, че се казва пиротехническо, понеже го видях написано на моята собствена кутия.
- Аз казах пиротехническото - отговори ракетата с безмилостен глас и бенгалският огън се почувствува толкова съкрушен, че започна веднага да нагрубява малките фишеци, за да покаже, че все пак не е съвсем незначителна личност,
- Та аз казвах - продължи ракетата, - аз казвах. , . Какво казвах?
- Ти говореше за себе си - отвърна римската свещ.
- Разбира се, знаех, че съм разглеждала нещо интересно, когато толкова грубо ме прекъснаха. Аз мразя грубостта и всякакви лоши обноски, понеже съм извънредно чувствителна личност. Никой в целия свят не е чувствителен като мене, аз съм съвсем сигурна в това.
- Какво е «чувствителна личност»? - обърна се жабешката бомбичка към римската свещ.
- Това е личност, която вечно настъпва другите по краката, понеже самата има мазоли - отговори с нисък шепот римската свещ и жабешката бомбичка за малко щеше да избухне от смях.
- На какво се смееш, моля? - поиска да знае ракетата. - Аз не се смея.
- Смея се, защото съм щастлива - отвърна жабешката бомбичка.
- Това е много егоистична причина - каза ядно ракетата. - Какво право имаш да си щастлива? Би трябвало да мислиш за другите, всъщност би трябвало да мислиш за мен. Аз винаги мисля за себе си и очаквам всички други да правят същото. Това се казва съчувствие. То е прекрасна добродетел и аз я притежавам в най-висша степен. Да предположим например, че нещо се случи с мен тая вечер, какво нещастие ще бъде това за всички! Принцът и принцесата никога вече не ще бъдат щастливи, целият им семеен живот ще се провали, а колкото за царя, сигурна съм, че той не би преживял такова нещо. Наистина, като се замисля колко важно е моето положение, трогвам се почти'до сълзи.
- Ако искаш да доставиш удоволствие на другите - провикна се римската свещ, - по-добре се пази да не овлажнееш!
- Разбира се! - възкликна бенгалският огън, чието настроение сега се подобри. - Това ще го разбере и най-простият.
- Най-простият, как ли не! - възмути се ракетата. - Ти забравяш, че аз съвсем не съм проста, а съм много забележителна. Всеки, който няма въображение, е прост. Но аз имам въображение, понеже никога не се представям нещата такива, каквито са в действителност, винаги си представям съвсем други. А колкото за овлажняването, ясно е, че никой от вас тука не е способен да оцени една сантиментална душа. За мое щастие това ми е безразлично. Единственото нещо, което може да те крепи в живота, е съзнанието, че всички други стоят безгрижно по-долу от себе си. Но вие всички сте безсърдечни. Ето, вие се смеете и веселите, сякаш принцът и принцесата не са се току-що венчали.
- Гледах ти! – възкликна едно огнено балонче. – Защо да не се веселим? Това е много радостно събитие и когато литна нагоре във въздуха, искам да разправя на звездите за сватбата... Ще видите как ще затрепкат, когато им заговоря за хубавата невеста.
- Ах какъв банален възглед! – рече ракетата. – Не съм и очаквала по-друго. В тебе няма нищо: ти си кухо и празно. Ами ако принцът и принцесата се заселят в местност, където има дълбока река, и ако имат един-единствен син, някое русокосо момченце с теменужени очи, също като на принца, и ако някой ден то излезе на разходка с бавачката се, и ако бавачката заспи под някой голям бъз, а момченцето падне в реката и се удави! Каква страшна беда! Нещастните хора, да загубят единствения си син! Това е наистина ужасно! Никога няма да го преживеят!
- Но те не са загубили единствения си син – каза римската свещ; - не ги е сполетяло нещастие.
- Не съм казвала, че са загубили – отвърна ракетата; - казах, че биха могли. Да бяха загубили единствения си син, нямаше да има полза от този разговор. Аз мразя тия, които се вайкат, след като стане бедата. Но като си помисля, че може да загубят единствения си син, струва ми се, че ще умра от мъка.
- Има си хас! – извика бенгалския огън. – Ти си най-престорената личност, която съм виждал.
- А ти си най-грубата личност, която съм виждала – каза ракетата, - и не можеш да разбереш приятелските ми чувства към принца.
- Че ти дори не го познаваш – изръмжа римската свещ.
- Не съм казвала, че го познавам – отговори ракетата. – Ако го познавах, не е изключено да нямах към него приятелски чувства. Да познаваш приятелите си е много опасно.
- По-добре се пази да не овлажнееш – обади се огненото балонче. – То е по-важно.
- Много важно за тебе, не се съмнявам – отговори ракетата, - но аз ще плача, колкото си искам. –


......................
avatar
mavi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНАТА РАКЕТА

Писане by mamazavinagi on Съб 18 Окт 2008, 17:15

И действително тя избухна в истински сълзи. Те потекоха надолу по
пръчката й като капки дъжд и без малко щяха да удавят две бръмбарчета,
които току-що бяха решили да си свият семейно гнездо и търсеха за
жилище някое сухо, хубаво местенце.
- Трябва да е наистина
романтична по природа – каза огненото колело, - понеже плаче, когато
няма за какво да плаче. – И то тежко въздъхна и си спомни за сандъка от
борови дъски.
Но римската свещ и бенгалският огън бяха дълбоко
възмутени и завикаха, колкото им глас държи: “Глупости! Глупости!” Те
бяха извънредно практични и щом нещо не беше по вкуса ум, наричаха го
глупост.
В това време луната се вдигна като чуден сребърен щит, звездите заблестяха, а от към двореца се разнесоха звуци на музика.
Принцът
и принцесата водеха танца. Те танцуваха тъй красиво, че високите бели
лилии надзъртаха през прозорците, а големите червени макова закимаха в
такт с музиката.
После удари десет часът, после единадесет, после
дванадесет и при последния полунощен удар всички излязоха на терасата,
а кралят изпрати да повикат придворния пиротехник.
- Да започнат
фойерверките – рече кралят; придворният пиротехник направи нисък поклон
и тържествено се запъти към дъното на градината. Той водеше със себе си
шестима помощници, всеки от които носеше запалена факла върху дълъг
прът.
- Това без съмнение бе великолепна гледка.
- Бъз-з-з! Бъз-з-з! – забръмча и се завъртя огненото колело.
- Бум! Бум! – изгърмя римската свещ.
Жабешките бомбички затанцуваха из цялата градина, а бенгалските огньове обагриха всичко в червен цвят.
- Сбогом! – извика огненото балонче, когато се заиздига нагоре и от него полетяха мънички сини искри.
- Прас! Прас! – обадиха се в отговор фишеците, които се забавляваха от все сърце.
Всички
постигнаха голям успех освен забележителната ракета. Тя беше така
овлажняла от плач, че не можа изобщо да се запали. Най-хубавото в нея
беше барутът, а той беше толкова мокър от сълзи, че не ставаше за нищо.
Всичките й бедни сродници, за които тя говореше само с презрителен
смях, се вдигнаха в небето като чудни златни цветя с огнени листенца.
- Ура! Ура! – крещяха придворните, а малката принцеса се смееше от удоволствие.
-
Предполагам, че ме пазят за някой особено тържествен случай – каза
ракетата, - сигурно такава ще е работата. – И доби още по-високомерен
вид.
На другия ден работниците дойдоха да приберат всичко.
- Това е явно някаква делегация – каза ракетата, - ще ги посрещна с подобаващо достойнство.
Тя
вирна нос във въздуха и взе да се мръщи с такова ожесточение, сякаш
мислеше за нещо много важно. Но те не й обърнаха никакво внимание,
докато не тръгнаха да си вървят. Тогава един от тях случайно я забеляза.
- Я! – извика той. – Каква отвратителна ракета! – и я изхвърли през оградата в рова.
-
Отвратителна ракета? Отвратителна ракета? – повтаряше си тя, докато се
преобръщаше във въздуха. – Невъзможно! Удивителна ракета, ето какво
каза тоя човек. Отвратителна и удивителна много си приличат по звук,
всъщност много често те са едно и също! – И падна в калта.
- Не е
удобно тука – забеляза ракетата, - но сигурно това е някой моден бански
курорт и са ме изпратили тука да си възстановя здравето. Нервите ми са
много разклатени и имам нужда от почивка.
Тогава при нея доплува една жаба с блестящи като елмази очи и шарена зелена дрешка.
-
Нова гостенка, както виждам! – каза жабата. – Е, в края на краищата
няма нищо по-хубаво от калта. Дайте ми дъждовно време и някой ров и аз
съм напълно щастлива. Мислите ли, че ще вали след обяд? Аз се надявам,
че ще вали, но небето е съвсем синьо и безоблачно. Колко жалко!
- Хм! Хм! – обади се ракетата и се закашля.
-
Какъв прекрасен глас! – възкликна жабата. – Съвсем прилича на квакане,
а то се знае, квакането е най-музикалния звук на света. Довечера ще
чуете нашия любителски хор. Ние седим в стария патешки гьол, който е до
къщата на чифликчията, и щом месецът изгрее започваме. То е така
упоително, че всички лежат будни да ни слушат. Всъщност вчера чух
жената на чифликчията да казва на майка си, че заради нас не могла да
мигне цяла нощ. Много приятно е да узнаеш, че си тъй популярен.
- Хм! Хм! – сърдито се обади ракетата. Беше твърде ядосана, че не може и тя да вземе думата
-
Прекрасен глас наистина – продължи жабата. – надявам се да дойдете в
патешкия гьол. Аз отивам да потърся дъщерите си. Имам шест красиви
дъщери и ме е страх да не ги срещне щуката. Тя е такова чудовище, че не
би се поколебала да ги изяде за закуска. Е, довиждане. Уверявам ви, че
нашия разговор ми достави голямо удоволствие.
- Какъв разговор! – каза ракетата. – През цялото време говорихте само вие. Това не е разговор.
-
Някой трябва да слуша – отвърна жабата, - а толкова обичам през цялото
време да говоря само аз! Това пести време и предотвратява споровете.
- Но аз обичам да споря – възрази ракетата.
-
Моля ви се, недейте – каза добродушно жабата. – Споровете са много
просташко нещо, защото в доброто общество всички са на едно и също
мнение. Още веднъж довиждане, виждам отдалече дъщерите си. – И заплува
нанякъде.
- Вие сте много досадно същество – каза ракетата – и много
невъзпитано. Мразя личности, които говорят за себе си като вас, когато
човек му се ще да поговори за себе си, като мен. Това наричам егоизъм,
а егоизмът е най-отвратителното нещо, особено за хора с моя
темперамент, понеже аз съм известна със своята съчувствена душа.
Всъщност би трябвало да вземете пример от мен: надали бихте могли да
намерите по-добър образец. Сега като ви се предлага този случай,
възползвайте се от него, защото аз почти веднага се връщам в двореца.
Аз съм на голяма почит в двореца; всъщност принцът и принцесата се
ожениха вчера в моя чест. Разбира се, вие нищо не знаете за тези неща,
понеже сте провинциалистка.
- Няма смисъл да й говорите – обади се
едно водно конче, кацнало върху голяма кафява тръстика; - няма никакъв
смисъл, защото тя си отиде.
- В такъв случай губи тя, а не аз –
отвърна ракетата. – Няма да спра да й говоря само защото не ми обръща
внимание. Обичам да слушам сама себе си, когато говоря. Това е едно от
най-големите ми удоволствия. Често съм водила разговори съвсем сама и
съм толкова умна, че понякога не разбирам нито дума от това, което
казвам.
- Тогава би трябвало да четете лекции по философия – каза
водното конче, разтвори две прекрасни прозрачни крилца и се зарея в
небето.
- Колко е глупаво от негова страна да не остане тука – каза
ракетата. – Сигурна съм, че не му се пада често такъв случай да
усъвършенства умствените си способности. Но аз никак не се засягам.
Гений като мен положително ще получи признание някой ден. – И тя затъна
по-дълбоко в калта.
След време до нея доплува голяма бяла птица. Тя
имаше жълти крака и ципа между пръстите си и я смятаха за голяма
хубавица, понеже ходеше с клатушкане.
- Кряк, кряк, кряк – обади се
тя. – Интересна фигура имате! Мога ли да попитам, дали така сте родена,
или това е следствие на злополука?
- Ясно е, че винаги сте живели на
село – отговори ракетата, - иначе бихте знаели коя съм. Но ще ви простя
невежеството. Би било несправедливо да очакваш, че другите ще бъдат
така забележителни, както си самата ти. Вие сигурно ще се изненадате,
ако чуете, че мога да литна в небето и да се изсипя надолу в порой от
златни капки.
- Че какво толкова има тук? – каза патицата. – Не
виждам никаква полза за никого. Виж, ако можехте да орете нивите, както
волът, или да теглите кола, както конят, или да пазите овцете, както
кучето, това щеше да е повече.
- Драга моя! – извика ракетата с
много високомерен тон. – Виждам, че сте от простолюдието. Една личност
с моето положение никога не е полезна. Ние се отличаваме с външен
блясък и това е повече от достатъчно. Самата аз не изпитвам никакво
пристрастие към никаква работа, а най-малко към такава, каквато искате
да ми препоръчате. Винаги съм мислила, че тежкия труд е само утеха за
тия, които нямат какво да правят.
- Добре, добре – каза патицата,
която беше миролюбива по природа и никога с никой не се караше, - всеки
си има свой вкус. Надявам се поне, че ще останете тук за постоянно.
-
О, в никакъв случай! – възкликна ракетата. – Аз съм само гостенка.
Работата е там, че това място ми се вижда доста отегчително. Тук няма
нито общество, нито спокойствие. Всъщност това е направо провинция. По
всяка вероятност ще се върна в двореца, понеже съм предопределена да
направя сензация на този свят.
- Едно време и аз мислех да участвам
в обществения живот – забеляза патицата. – Има толкова много неща,
които трябва да се оправят. Да, преди известно време председателствах
събрание, на което приехме резолюции и с тях осъдихме всичко, което не
ни харесва. Но те сякаш не оказаха особено въздействие. Сега съм се
посветила на своя дом и се грижа за семейството си.
- Аз пък съм
създадена за политически живот – каза ракетата, - а също и всички мои
роднини, дори и най-скромните. При всяко появяване ние привличаме
голямо внимание. Самата аз всъщност още не съм се появила, но когато се
появя, ще бъда великолепна гледка. Колкото за семейния живот, той
твърде скоро състарява и отвлича ума от по-възвишени неща.
- О да,
колко са чудесни възвишените неща в живота! – възкликна патицата. –
Това ми напомня, че съм гладна. – И тя заплува надолу по течението,
като си повтаряше: - Кряк кряк, кряк.
- Върнете се! Върнете се! –
закрещя ракетата. – Имам да ви разправям много неща. – Но патицата не й
обърна внимание. – Радвам се, че си отиде – рече си ракетата, - защото
има еснафски разбирания. – Тя потъна още малко в калта и тъкмо се
замисли за самотната съдба на гениите, когато изведнъж на брега се
зададоха тичешком две момчета с бели престилки, с котле и съчки.
- Това трябва да е делегацията – каза ракетата и се помъчи да си даде важен вид.
- Хей! – извика едно от момчетата. – Виж тая блатна пръчка! Интересно как ли е попаднала тука. – И извади ракетата от рова.
-
Блатна пръчка ли? – рече ракетата. – Невъзможно! То каза златна пръчка;
“златна пръчка” звучи доста ласкаво! Сигурно ме мисли за придворна дама!
- Хайде да я сложим в огъня! – каза другото момче. – Ще ни помогне да възварим котлето.
Те струпаха съчките накуп, сложиха ракетата най-отгоре и запалиха огъня.
- Това е великолепно! – провикна се ракетата. – Те ще ме пуснат сред бял ден, та да ме видят всички.
-
Сега ще легнем да си поспим – казаха момчетата – и когато се събудим,
котлето ще е завряло. – Те легнаха на тревата и затвориха очи.
Ракетата беше много влажна и дълго не можа да се запали. Но най-после се разгоря.
-
Сега ще литна! – извика тя и цялата се скова и изправи. – Зная, че ще
литна много високо, много по-високо от звездите, много по-високо от
месеца, много по-високо от слънцето. Всъщност ще литна толкова високо,
че ...
Фъсс! Фъсс! Фъсс! И тя излетя право нагоре във въздуха.
- Чудесно! – извика тя. – Ще летя така вечно. Какъв успех!
Но никои не я видя.
Тогава започна да усеща някакво странно треперене по цялото тяло.
-
Сега ще избухна! – извика тя. –Сега ще подпаля целия свят и така ще
изгърмя, че цяла година никой няма да говори за нищо друго. – И тя
наистина избухна: - Прас! Прас! Прас! – изгърмя барутът. В това нямаше
никакво съмнение.
Но никой не я чу, дори и двете момченца, защото бяха дълбоко заспали.
След това от нея не остана нищо друго, осен пръчката и тя падна върху гърба на една гъска, която се разхождаше край рова.
- Божичко! – извика гъската. – Започва дъжд от пръчки! – И се втурна във водата.
- Аз си знаех, че ще предизвикам голяма сензация – прошепна ракетата и изгасна
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Храни душа, да те слуша

Писане by mamazavinagi on Съб 18 Окт 2008, 17:26

Някога живели един поп и една попадия. Те си имали ратай и голяма
хубава нива, засята с пшеница. Попът и попадията били големи скъперници
и цепели стотинката на две. Когато момъкът отивал на нивата да работи,
те му слагали в торбата само една глава кромид лук и комат сух хлебец.
Днес така, утре така, дошло време за жътва. Попът повикал ратая и му казал:
— Утре ще вървиш да жънеш!
— Бива, дядо попе, нали това ми е работата — да ора, да сея и да жъна! — отвърнал ратаят.
На сутринта момъкът взел сърпа, метнал торбата и бъклето с вода на рамо
и тръгнал да жъне. Като стигнал на нивата, той окачил торбата на
крушата, седнал на сянка и попитал дървото:
— Добро утро, крушо, как си?
И си отговорил сам:
— Дал ти бог добро, момко, добре съм!
Ратаят погледнал към торбичката, на дъното на която се гонели лукът и сухите корички и пак попитал:
— Днес ще жънем ли или ще спим? Я да видим първо какво има в торбата — само сух хляб или и някаква гозбица е турила попадията?
Отворил торбата, видял, че няма ядене и пак рекъл на крушата:
— Е, щом е така, щом няма пита и ядене като за добър работник— ще спим, крушо!
Цяла неделя ходил ратаят на нивата и всеки ден питал крушата ще работят
ли или ще спят. И нали торбата винаги била празна, изтягал се на сянка
и по цял ден спял. видели селяните, че поповата нива стои непожъната и
го попитали:
— Дядо попе, защо не си жънеш нивата? Идат горещници - ще презрее житото и ще се орони!
— Как така стои непожъната? — не повярвал на ушите си попът. — Нали
всеки ден пращам ратая да жъне? Ами че какво прави по цял ден на нивата
този синковец?
— Какво прави ли? — засмели се селяните. — Отвори торбата да види какво
има вътре и вика: ако има зелник и пиле — ще жънем. Ако няма — ще спим.
Пък ти нали само сух хляб и кромид лук му слагаш... И той легне и спи
цял ден.
Не им повярвали попът и попадията. На другата сутрин отчето изскочил
рано-рано, изтичал на нивата преди ратая и се скрил в житото. След
малко дошъл момъкът и отдалече извикал:
— Добро утро, крушо!
— Дал ти бог добро! — отвърнал си сам.
— Ще жънем ли днес или ще спим?
— Чакай да видим какво има в торбата, пък тогава ще решим! — отговорил си пак сам.
Отворил торбата, видял хляба и лука вътре, окачил пак торбата на
крушата и се изтегнал на сянка. Попът видял всичко, но не се обадил.
Полекичка се измъкнал от нивата, прибрал се в къщи и разказал на
попадията какво се случило:
— Нищо не пипа на нивата ратаят ни, попадийо! Само си приказва с крушата.
Когато вечерта момъкът си дошъл, отчето викнало насреща му да се кара, че нивата още стои непожъната.
— Другите ниви вече ги свършват, а моята не е почната! — лютял се попът и брадата му треперела от яд.
Тогава момъкът му рекъл:
— Не жали за нивата, попе! За един ден ще я ожъна. Причерняло му на попа пред очите:
— Цяла неделя ходиш, един клас не си отрязал, как ще я пожънеш за един ден? Какво ти трябва, за да работиш добре?
— Ти знаеш добре какво му трябва на работника — подсмихнал се ратаят. —
Нали хората имат една приказка — храни душа, да те слуша! 3наеш ли я
тази приказка, дядо попе?
вечерта попът рекъл на попадията:
— Я вземи направи баница, бабо! Свари пиле и опечи бяла погача. Да го видим утре нашият работник какво ще прави.
Станала рано попадията, направила каквото заръчал попът и още слънцето
не се било показало, когато тя напълнила торбата на момъка с вкусно
ядене. В бъклето вместо вода сипала вино. Станал ратаят, нарамил
тежката торба и сърпа и отишъл на нивата. Още отдалече извикал:
— Добро утро, крушо, и дал ти бог добро! Ще жънем или ще спим днес — как ти се вижда работата?
Отворил торбата, надникнал в нея и слюнките му потекли, като видял какво е наслагала баба попадия.
— Е, това е вече друга работа! — облизал се доволно той.
— Днес ще жънем, крушо!
Седнал под дървото момъкът и се нахранил добре. Пийнал глътка вино,
грабнал сърпа, прекръстил се и навел гръб. До обяд пожънал нивата, до
вечерта вързал снопите и наклал кръстците. Огледал се и си рекъл засмян:
— Ей така се работи! Храни душа, да те слуша!


Последната промяна е направена от tuci_iv на Съб 18 Окт 2008, 17:47; мнението е било променяно общо 2 пъти
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Дванадесетте месеца

Писане by mamazavinagi on Съб 18 Окт 2008, 17:50

В едно малко селце живеела една жена, зла и скъперница, с дъщеря си
и с доведената си дъщеря. Дъщеря си обичала, но доведената с нищо не
можела да й угоди. Каквото и да направи горкото дете – все не е така,
както трябвало, накъдето и да се обърне – все не е на тази страна, дето
трябвало.
Дъщеря й по цели дни се излежавала на пухената постеля и ядяла сладки
курабийки, а доведената от сутрин до вечер не можела да седне: ту вода
мъкне, ту клони от гората докара, ту на реката пере, ту в зеленчуковата
градина лехите плеви. Знаела тя и студ, и лятната жега, и пролетния
вятър, и есенния дъжд. Затова може би й се паднало да види на един път
всичките дванадесет месеца.
Било зима. Месец януари. Толкова сняг се натрупал, че пред вратите
трябвало да се разрива с лопати, а в гората дърветата били до половина
в преспи и дори когато ги връхлитал вятър, не можели да се клатят.
Хората си седели в къщите и палели печките. В такова време привечер,
злата мащеха открехнала вратата, видяла бурята как мете, а след това се
върнала до топлата печка и казала на доведената си дъщеря:
– Да отидеш в гората за кокичета! Утре сестра ти има имен ден.
Погледнало момиченцето мащехата си: шегува ли се, или наистина я праща
в гората? Сега в гората е страшно! А пък и какви кокичета сред зима?
По-рано от месец март, колкото и да ги търсиш, те няма да се покажат.
Само ще загинеш в гората, ще загинеш в преспите.
А сестра й казала:
– И да загинеш, няма кой да плаче за теб. Отивай и да не се връщаш без цветя. На ти кошничка.
Заплакало момиченцето, завило се в скъсано шалче и излязло от къщи.
Вятърът навявал сняг в очите му, късал шалчето. Вървяло то, едва си
измъквало краката от преспите. Наоколо ставало все по-тъмно. Небето –
черно, ни една Звездица не гледала към земята, а земята била едва-едва
по-светла. Това било от снега.
Стигнало гората. Тук вече било съвсем тъмно – и ръцете си не можеш да
видиш. Седнало момиченцето на едно съборено дърво. Все едно, мислело
си, къде ще замръзна. И изведнъж далеч между дърветата блеснала
светлинка – сякаш звезда се била заплела в клоните.
Станало момиченцето и тръгнало към тази светлинка. Потъвало в преспите,
катерело се над съборените дървета. “Дано само – мислело си то – не
угасне светлинката!” А тя не само че не угасвала, ами светела все
по-силно. Дори замирисало на топъл дим и се чувало как пращят съчки в
огън.
Момиченцето забързало и излязло на една полянка. И се смаяло.
На полянката било светло като от слънце. Насред полянката горял голям
огън, кажи-речи, до небето. А около него били насядали хора – кой
по-близо, кой по-далеч от огъня. Седят и си приказват тихо.
Гледало ги момиченцето и си мислело: какви са тези хора? На ловци не
приличат, на дървари още по-малко – били пременени в златошити и
среброшити дрехи, а други в зелено кадифе. Почнало да ги брои,
преброило дванадесет: трима стари, трима възрастни, трима млади, а
последните трима още съвсем момченца.
Младите били до самия огън, старите – по-отстрани.
И неочаквано един от старците, най-високият, брадат, с големи вежди, се
обърнал и погледнал към момиченцето. То се уплашило, искало да избяга,
но било късно. Старецът високо го запитал:
– Ти откъде си дошла и какво търсиш тук? Момиченцето му показало празната си кошничка и рекло:
– Трябва да набера в тази кошничка кокичета.
Старецът се засмял:
– През януари ли? Виж какво намислила!
– Не съм го аз измислила – рекло момиченцето. – Изпрати ме тук за
кокичета моята мащеха и ми заповяда да не се връщам с празна кошница.
Сега всичките дванадесет мъже я погледнали и заговорили помежду си.
Стояло момиченцето, слушало, а думица не разбирало – разговаряли хора,
а дърветата шумели. Приказвали те, приказвали и млъкнали. Високият
старец се обърнал пак и попитал:
– Ами какво ще правиш, ако не намериш кокичета? Та те по-рано от месец март няма да се покажат.
– Ще остана в гората – рекло момиченцето. – Ще чакам месец март.
По-добре да замръзна тук, отколкото да се върна вкъщи без кокичета.
Казало това и заплакало.
И изведнъж един от дванадесетте, най-младият, весел, с наметнато на едното рамо кожух, станал и отишъл до стареца.
– Братко Януари, отстъпи ми за един час мястото си.
Старецът погладил дългата си брада и казал:
– Бих ти го отстъпил, но Март не може да пререди февруари.
– Добре де – измърморил друг старец, целият чорлав, с разрошена брада,
– отстъпи му, аз не възразявам. Ние всички добре познаваме момиченцето:
ту на реката над ледената дупка, ще го срещнем с кофа, ту в гората с
товар дърва. То е познато на всички месеци. Трябва да му помогнем.
– Добре, както кажете – рекъл Януари.
Тропнал той по земята с ледената си тояжка и заговорил:
Стига вече, не разпуквай,
леден студ, корите!
Стига вече да замръзват
враните в горите.
Стига хората да зъзнат,
вкъщи изпокрити!
Млъкнал старецът и станало тихо в гората. Спрели да пукат от мраз дърветата и завалял гъст сняг на големи меки парцали.
– Хайде, сега е твой ред, братко – казал Януари и дал тояжката на по-малкия брат, чорлавия февруари.
Февруари тупнал с тояжката, тръснал брада и забучал:
Ветрища и бесни хали,
вдигайте се, вейте!
Вихри, бури, урагани,
посред нощ вилнейте!
Нека тътнат небесата,
да пищи полето!
И със снежен тор земята
вредом наторете!
И щом казал това, зашумял веднага в клоните мокрият вятър. Завъртели се
снежните парцали, завъртели се над земята бели вихрушки.
А Февруари дал ледената тояжка на по-младия брат и рекъл:
– Сега е твой ред, братко Март.
Взел по-младият брат тояжката и тупнал с нея по земята. Погледнало
момиченцето – това вече не било тояжка, а голям клон, целият напъпил.
Усмихнал се Март и запял звънливо с младежкия си глас:
Тичайте, бързи рекички,
локви, и вий се разлейте!
Мравки, излизайте всички,
минаха веч студовете!
Мечката тръгна в гората,
пее във клоните птичка.
Вместо снега по земята,
ето – разцъфна кокиче.
Момиченцето дори плеснало с ръце. Къде се дянаха високите преспи? Къде
са ледените висулки, които висяха по всяко клонче? Под краката му сега
била мека пролетна пръст. Наоколо капе, тече, шурти. Пъпките по клоните
се надули и през тъмната кожица занадничали първите зелени листенца.
Гледало момиченцето, не можело да се нагледа.
– Защо стоиш? – попитал Март. – Бързай, че братята ни подариха само един час.
Момиченцето се опомнило и хукнало да търси кокичета между храстите. А
пък те били навсякъде, колкото щеш. До храстите, до камъните, по
хълмовете – накъдето погледнеш! Набрало то пълна кошничка и пълна
престилка – и бързо пак на полянката, където горял огънят и седели
дванадесетте братя.
А там вече нямало нито огън, нито братя. Било светло, но не както
преди. Не било светло от огъня, а от пълния месец, който бил изгрял над
гората. Съжалило момиченцето, че нямало на кого да благодари, и се
затичало към дома си.
А месецът заплувал след него.
Без да усеща краката си, стигнало то до вратата и щом влязло вкъщи, зад
прозорците веднага забучала зимната буря, а месецът се скрил в
облаците.
– Вече се върна? – попитали го мащехата и сестрата. – А къде са кокичетата?
Момиченцето не отговорило нищо, само изсипало на миндера кокичетата от престилката си и сложило до тях кошничката.
Мащехата и сестрата се смаяли:
– Но отде си ги взела?
Разказало им момиченцето всичко, както си било. Слушали и двете,
клатели глави – и вярват, и не вярват. Мъчно е да се повярва, а пък ето
на, на миндера – цял куп кокичета, пресни, синкавички. И лъхало от тях
на пролет. Спогледали се майка и дъщеря и попитали:
– А друго нищо ли не ти дадоха месеците?
-Че аз нищо друго и не исках.
– Глупачка с глупачка! – рекла сестрата. – Да се срещне навред с всичките дванадесет месеци и нищо да не поиска освен кокичета.
– Ех, да бях аз на твое място, знам какво щях да поискам. От един
сладки ябълки и круши, от друг – зрели ягоди, от трети бели гъбки, от
четвърти – пресни краставички!
– Умна си ми, щерко! – казала мащехата. – През зимата цените на ягодите
и крушите са високи. Щяхме да продадем всичко и колко пари бихме взели!
А тази глупачка – кокичета домъкнала! Я се облечи по-хубаво, дъще, и
иди на тази поляна. Теб няма да те излъжат, макар да са дванадесет, а
пък ти – една.
– Да, ще ме излъжат! – отговорила щерката и бързо се облякла.
Майка й извикала след нея:
– Тури си ръкавичките, кожухчето си закопчай!
А щерката била вече излязла. Отърчала в гората.
Вървяла по следите на сестра си, бързала. “По-скоро – мислела – да стигна до полянката!”
Гората ставала все по-гъста и по-тъмна, преспите все по-високи, съборените дървета били като стена.
“Ох – помислила дъщерята на мащехата, – защо ми трябваше да идвам в
гората? Щях да си лежа в топлата постеля, а сега – ходи и мръзни. Че
може и да загинеш тук!”
И щом помислила това, видяла надалеч светлинка – сякаш звезда вплела се
в клоните. Тръгнала тя към светлинката. Вървяла, вървяла и излязла на
полянката. Насред полянката горял голям огън, а около огъня били
насядали дванадесетте братя, дванадесетте месеца. Седели и тихо си
приказвали.
Отишла дъщерята на мащехата до самия огън, не се поклонила, не казала
любезна дума, а си избрала място, където е по-топло, и седнала да се
грее. Млъкнали братята. Станало тихо в гората. И изведнъж месец Януари
тропнал с тояжка по земята.
– Ти коя си? – попитал. – Откъде се взе?
– От къщи – отговорила дъщерята на мащехата. – Вчера сте дали на сестра
ми цяла кошничка кокичета. Та сега и аз дойдох по нейните следи.
– Твоята сестра я познаваме – рекъл месец Януари, – а теб не сме ти виждали лицето. Защо си дошла при нас?
– За подаръци. Нека Юни ми насипе в кошничката ягоди, ама да са
по-едри. А Юли – пресни краставички и бели гъби, а пък Август – сладки
ябълки и круши. А месец Септември – узрели орехи.
– Чакай – рекъл месец Януари. – Не може лятото да дойде преди пролетта,
а пролетта преди зимата. До Юни месец още е далеч. Сега в гората аз съм
господар, ще царувам тук тридесет и един ден.
– Какъв е сърдит! – казала дъщерята на мащехата. – Че аз не съм дошла
при теб, от теб освен сняг и скреж нищо не може да се очаква. На мен ми
трябват летните месеци.
Навъсил се месец Януари.
– Търси лятото сред зимата! – рекъл той.
Замахал с широкия си ръкав и се вдигнала буря в гората от земята до
небето, замъглила и дървета, и полянката, където седели дванадесетте
братя.
Уплашила се дъщерята на мащехата.
– Престани! – извикала тя.
Къде ти! Завъртяла я вихрушката, ослепила й очите, спряла дъха й. Сринала се тя в една пряспа и там я затрупал снегът.
А мащехата чакала, чакала дъщеря си, гледала през прозорчето, излизала
на вратата – няма я и това си е. Облякла се тя по-дебело и тръгнала към
гората. Но мигар можеш да намериш някого в гъсталаците сред такава
вихрушка и мрак! Вървяла тя, вървяла, търсила, търсила, докато и тя
замръзнала. Така си останали те в гората да чакат лятото.
А доведената дъщеря живяла дълго, пораснала, омъжила се и отгледала деца.
И разправят, че около къщата си имала тя градина, каквато нямало в цял
свят. В тази градина по-рано, отколкото у всички други, нацъфтявали
цветята, узрявали ягодите, ябълките и крушите. В жега там било
прохладно, в буря – тихо. На тази стопанка всичките дванадесет месеца
едновременно гостуват – думали хората.
Кой знае, може и тъй да е било.
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert История на Момотаро

Писане by mamazavinagi on Съб 18 Окт 2008, 17:51

Някога живели стар мъж и жена. Те нямали собствени деца и винаги
мислели: "Кой ли ще се грижи за нас, когато остареем напълно"? Като
нямали собствени деца, те обичали всички останали деца и правели
всичко, за да бъдат щастливи. Дори котките, птиците и катериците,
считали за приятели стария мъж и жена. Нямало никъде вишни с по красиви
цветове, отколкото тези, които цъфтели на входната врата на къщата на
старците. Дори всички пчели от селото харесвали да бръмчат в техния тих
дом.
Един ден старецът казал: "Днес аз ще отида в планината да нарежа дърва.
Ох, ако имах здрав млад син, с който да тръгнем заедно на това дълго
пътуване! Но аз не трябва да се оплаквам, защото ние имаме един друг.
Така успокоен, тръгнал щастлив и доволен. Тогава старата жена си
казала: "Щом моят добър съпруг тръгна на такова тежко пътуване, аз също
трябва да свърша нещо в къщи. Ще събера всички дрехи, за да ги изпера
на реката. "
Скоро била на реката и перяла весело, а птичките цвърчели и весело подскачали от вейка на вейка.
"Как ли са моите малки приятели днес"! мислела си старата жена.
"Те цвърчат и пеят, като че ли се опитват да ми кажат нещо тайно".
Точно тогава нещото дошло с плясък, катурвайки се надолу по реката и
заклещено между чистите дрехи. Старата жена взела пръчка и го издърпала
навън от реката. Било огромна праскова. "Аз ще взема тази праскова за
вечеря на мъжа ми. Той ще се върне уморен, и ще хареса вкусът й ",
помислила си тя.
Ах! Ето защо пяха птичките!
Същата вечер старецът се върнал в къщи от планината. Неговата съпруга
му казала: "Виж, имаме праскова за вечеря, която дойде плувайки по
реката при мен. Мисля си, че птиците са я пратили, защото пяха много
доволни и щастливи". Старият мъж казал: " Донеси нож, ще я разрежа на
две, половината праскова е за теб". Когато старецът разрязал прасковата
на две, вътре "то лежало " мъничко бебе, момче, кръгличко, прекрасно,
каквото може да бъде едно малко бебе. Заради неговата първа люлка го
нарекли Момотаро (което значи "любимеца от прасковата,") и го обикнали
като дете, изпратено от боговете.
То станало високо и силно момче и всички харесвали благородния му
характер. Нямало никой равен по сила и мъдрост. Всички деца в селото го
обичали, и всички животни и птици били негови приятели. Момотаро се
грижел за старите си родители и те имали радост, сигурност и
спокойствие.
Момотаро станал млад мъж, когато чул за ужасното чудовище Акандожи.
Години преди това Акандожи крадял злато и сребро от селяните. Всички
казвали че е много страшен, никои никога не дръзвал да се опълчи срещу
него. Когато чул за това, Момотаро си казал: "Аз ще отида да се бия с
Акандожи. Кой ще дойде с мен," но никой не посмял да отиде и тогава той
решил да тръгне сам. Родителите му били горди със своя смел син, но
сърцата им се свивали при мисълта за предстоящото премеждие. "Нека
приготвим за него храна от стрити семена на просо. Те ще му дадат сили"
- казала майката.
Старецът стрил семена от просо, а жена му приготвила вкусни хлебчета. Момотаро ги прибрал в своята кесия и се отправил на път.
Не след дълго, както си вървял по пътя, едно старо куче се приближило
до него и подушило кесията с храна. Момотаро си помислил: "Това куче е
гладно, най добре да му дам хлебче. Аз съм силен и няма да огладнея."
Дал на кучето от храната си. След като кучето се нахранило, изведнъж
проговорило с човешки глас: "Ти ми даде от храната си, аз ще дойда с
теб, не мога да те оставя сам". И така тръгнали заедно. Много скоро те
видели маймуна да лежи встрани от пътя, и сякаш се задушавала от
нетърпима болка. Момотаро разбрал, че маймуната е гладна и изгубила
сили. Той развързал кесията си и й дал хлебче.
След като маймуната се нахранила, веднага се почувствала добре и
казала: "Вие спасихте моя живот и аз ще дойда с вас, за да ви помогна с
нещо." Така тримата се отправили заедно надалеч и се спрели едва на
брега на реката. Там имало лодка, на която се качили и заплували по
течението към двореца на Акандожи. В същото време пърхайки с криле при
тях кацнал един фазан. Фазанът също бил гладен. "Аз няма да позволя да
умрете от глад". казал Момотаро и дал от храната си. Щом се нахранил,
фазанът казал: Аз ще летя близо до вас, така че ако срещнете опасност,
да мога да помогна. След дълъг път, най после достигнали острова на
чудовището и изкачили стръмния хълм до портата на замъка.
Когато достигнали замъка, всички те, четиримата, започнали да тропат
силно. Момотаро викал, кучето лаело, пищял фазанът, а маймуната тропала
и хвърляла камъни. Хората вътре помислили, че са нападнати от голяма
вражеска армия и бързо отворили вратата на замъка. Момотаро търсил
дълго и открил самото чудовище Акандожи. Акандожи хвърлил голям камък,
но не улучил. Тогава кучето още по-силно залаяло, а Фазанът закълвал
главата на Акандожи. Акандожи хвърлил голям камък но пак не улучил.
Хората му започнали да носят големи торби с богатства и да товарят в
лодката. Те много се радвали на свободата си, и никак не им тежало.
Момотаро заедно с приятелите си потеглил с натоварената лодка, а
островът на Акандожи станал малък, бързо съвсем изчезнал. Когато
тримата приятели се завърнали в селото, всички хора много се зарадвали
и им устроили голям празник. Те се гордеели с Момотаро, победил
чудовището Акандожи и го дарили с подаръци и почести. Момотаро не искал
нищо за себе си и казал:
"Дайте цялата почест и всички подаръци на моите трима спътници, без
тяхната смелост и преданост, нищо не можех да направя." Момотаро живял
до дълбока старост, бил мъдър и уважаван. Много хора идвали при него за
съвет. Те казвали: Ние те обичаме не само защото върна нашето богатство
и победи Акандожи, а най вече защото си мъдър и благороден човек. И му
дарили чудесна праскова, изваяна от чисто злато.
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Сит свекър, сита свекърва

Писане by mamazavinagi on Съб 18 Окт 2008, 17:58

Ние бяхме трима братя и една сестра. Излезе късметът на наша сестра.
Искаше я попски син, един на майка и баща, от далечно село. Богато
семейство. Оженихме я за това момче. След сватбата, тя заживя далеч от
нас. От време на време получавахме някакви известия за нея, от наши
съселяни, които минаваха през онова село. Бяхме научили, че мъжът й е
отишъл на гурбет, да печели пари и тя живеела сама със свекъра и
свекървата. Мина доста време без да получим хабер за нея. Улисани в
работа, не намерихме време да я посетим. Един ден, един наш съсед ни
запита:

- А бе, вие, сестра нямате ли? Няма ли да отидете да я видите?

Усетихме тревога в думите на съседа и решихме най-големият брат да
отиде да я види. Отиде батьо, но на другия ден се прибра. Когато го
разпитвахме смутолеви нещо:

- Ами добре е. - но когато говореше не ни поглеждаше в очите.

Ние, едно време, бяхме срамежливи. Имахме уважение към възрастните
хора.
Не ми хареса държането на батьо. Но скоро забравихме за неговото
посещение. Дните минаваха еднообразни в работа, докато нашият съсед не
ни стресна отново с въпроса си:

- А бе, вие, вашата сестра да не сте я отписали от живите?

Нещо ставаше с нашата сестра в онова село. Този път решихме,
по-малкият брат да отиде. Аз бях най-малкият. Но и той, като големия,
нищо не каза и той гузно гледаше и тъжно. Аз бях малко дели акъллия. Не
останах доволен от отговорите на двамата ми братя. След няколко дена
отидох на лов с пушката, нататък към онова село. Успях да прострелям
няколко яребици и привечер пристигнах в селото на сестра ми.

- Добра вечер свато, свате. Бях на лов насам във вашите гори и
рекох да се отбия да ви видя. Сестро, я вземи тези яребици, изчисти ги
и ги сготви, че съм огладнял като вълк.

Свекървата и невестата се разшетаха около яребиците. Ние със свата
докато да изпием по една ракийка и да се разговорим, вечерята стана.
Сестра ми приготви масата и седнахме да вечеряме. Още не изяли първите
залъци и свекърът каза:

- Сит свекър, сита свекърва, хайде снахо прибирай масата.

- Извинявай свато, ако вие със сватята не сте гладни, не вечеряйте.
Аз цял ден, днес, бях на лов и не съм ял от сутринта. А мисля, че и
сестра ми не се е нахранила. Ние с нея ще си похапнем.
Наядохме се със сестра ми.

- Сестро, събери остатъците от яденето и нахрани с тях кучетата, че и те трябва да хапнат.

Настана време за спане и си легнахме да спим. Едно време всички
спяхме в една стая. Огъня в оджака гори. Таман бях започнал да се
унасям, чувам сватът да шепне на сватята:

- Жено, гладен съм, виж там, направи нещо за хапване.

Става попадията, омесва една питка и я слага в жарта да се опече. Поразмърдах се аз в леглото.

- Попе, мисля, че още не спиш. Сега се сетих да те питам. Кажи ми
по коя пътека да мина, за да отида утре на отсрещния баир. Нали знаеш
ловец съм и то мераклия.

Едно време нямаше ток и вечерно време ползвахме светлината от огъня на оджака.

- Ела тук да ти покажа. Ако хвана този главния път за нагоре - и с
машата чертая върху пепелта, над питката - после наляво ли да тръгна
или надясно. - отново чертая разклонение наляво и надясно.

И така питката още неопечена се разбърка с пепелта и нищо не
остана от нея. Връщам се към постелята. Обръщам се на другата страна и
заспивам. По едно време усещам, че свата и сватята се измъкват от
постелята и се запътват навън към двора. Ставам и аз след тях, гледам
запътват се към праза. Взимам една пръчка и започвам да ги налагам по
гърбовете с нея и започвам да викам:

- Ставай попе, козите ти изядоха праза. Къш, къш оттука.

Прибираме се в къщи и отново се нагласяме да спим.
По едно време, чувам:

- Попадиьо, гладен съм.

- И аз. Да излезем да наберем малко сливи от сливата, да залъжем глада.

И отново се промъкват навън. А аз след тях. Намерих един кол, заудрях и завиках:

- Излез попе, магаретата изпокършиха клоните на сливата. Излез да ги прибереш.

- Не са магаретата, момче, ние сме с попадията. Гладни сме и не
можем да заспим. Голям грях имаме към твоята сестра. Горката тя, как си
е лягала гладна всяка вечер. Прости ни, това няма да се повтори повече.

- Простено да ви е. Ако това се случи още веднъж, цялото село ще
научи какъв поп и каква попадия имат. Но ще трябва утре сутринта да
искате прошка и от сестра ми.

И така моята сестра заживя нормален живот. Скоро мъжът й се завърна.

Поука: Трябва да се уважават старите хора. Трябва да уважаваме
всички хора и да не вършим неща, с които да ги нараняваме. Животът е
въртележка и не се знае кога ще ни поднесе такава гозба, каквато
поднасяме на другите.
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Добрият урок

Писане by mamazavinagi on Чет 23 Окт 2008, 16:46

Едно време всички животни шетали по земята свободно. Човекът не ги преследвал, те ходели на воля и си живеели добре.
Веднъж човекът отишъл да оре. Орал що орал, станало пладне и той пуснал
воловете да починат и попасат трева, па легнал да дремне малко. Докато
спал орачът, минал вълкът, изял единия вол и се излегнал сит и щастлив
на ливадата. Орачът се събудил, видял каква беда го сполетяла, отишъл и
хванал вълка, та го впрегнал в ралото. Така орал орачът през целия ден
— с един вол и с един вълк. Волът, понеже си знаел работата, ходел
кротко в браздата и теглил ралото. А вълкът, научен да живее на свобода
и безгрижно, искал да се измъкне из ярема, та се дърпал насам-натам,
спирал се без време и орачът го биел с остена и бол с железен бод.
Поорал така човекът докъм залез слънце, мушил с копралята си вълка и
тоя най-после паднал обезсилен в браздата.
— Видя ли — рекъл орачът — колко си по-слаб от вола и не можеш да
теглиш ралото? Отсега нататък волът винаги ще те муши с роговете си, а
ти да бягаш от него и отдалеч да му правиш поклон!
След това орачът изпрегнал вълка, изгърбил го силно още два-три пъти с остена и си отишъл.
Оттогава, та и до днес вълкът никога не напада на вол. Той удавя кон,
овца, агнета, магарета, но вол — никога! Щом види вол, бяга далеч от
него, защото го е страх да не го впрегнат пак да оре.


Последната промяна е направена от tuci_iv на Пет 24 Окт 2008, 17:02; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА ИНФАНТАТА

Писане by Bubsi on Вто 28 Окт 2008, 22:07

РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА ИНФАНТАТА

Беше рожденият ден на инфантата. Тя ставаше точно на дванадесет години и слънцето грееше ярко в градината на двореца.
Макар и да беше истинска принцеса и инфанта на Испания, тя имаше само по един рожден ден на годината, също като децата на най-бедните хора, и поради това за цялата страна несъмнено бе от голяма важност този ден да бъде много хубав за нея. И денят наистина бе хубав. Високите шарени лалета стояха изправени на своите стъбла като дълги редици воини, гледаха предизвикателно през тревата към розите и казваха: “Сега и ние сме разкошни като вас!” Пурпурни пеперуди пърпореха край тях със златен прашец по крилете и се отбиваха поред при всяко цвете; гущерчетата бяха изпълзели от пукнатините на зида и се припичаха в ослепителния бял блясък, а наровете се цепваха и се пръскаха от зноя и показваха кървящите си червени сърца. Дори бледожълтите лимони, които висяха в такова изобилие по полуизгнилата решетеста ограда и по сенчестите аркади, сякаш бяха добили по-наситен цвят от чудесната слънчева светлина, а магнолиите бяха отворили огромните си свити кълбовидни цветове от слонова кост и изпълваха въздуха с тежко сладко ухание.
Самата малка принцеса се разхождаше надолу-нагоре по терасата с другарчетата си и играеше на криеница около каменните вази и старите, обрасли с мъх статуи. В обикновените дни й се позволяваше да играе само с деца от собствения й ранг, поради което трябваше винаги да играе сама, но рождения ден беше изключение и кралят бе наредил да покани когото иска от младите си приятели и да се забавлява с тях. Някаква величествена грация лъхаше от тия стройни испански деца, когато се движеха плавно насам-натам. Момчетата носеха шапки с големи пера и къси развяващи се плащове, момичетата прихващаха шлейфовете на дългите си рокли от златотъкан плат и закриваха очите си от слънцето с огромни черно-сребърни ветрила. Но инфантата бе най-грациозна, облечена с най-голям вкус по малко претрупаната мода на ония дни. Роклята й бе от сив сатен, полата и широките бухнали ръкави – тежко везано сребро, а стегнатия корсаж – осеян с редици ситен бисер. Две мънички пантофки с големи бледо червени розетки се подаваха изпод роклята й, когато ходеше, голямото й ветрило от прозирен плат бе в розов и бисерен цвят, косата й заграждаше в скован кръг бледото личице като ореол от матово злато и в нея имаше затъкната прекрасна бяла роза.
През прозореца на двореца ги наблюдаваше тъжния и мрачен крал. Зад него стоеше брат му дон Педро Арагонски, когото той мразеше, а до него седеше изповедника му, великия инквизитор на Гренада. По-тъжен от всеки път беше сега кралят, защото, гледайки как инфантата се покланя с детинска сериозност на събиращите се придворни или се смее зад ветрилото си към навъсената херцогиня Албукерке, която винаги я придружаваше, той мислеше за младата кралица, нейната майка. Съвсем неотдавна – поне тъй му се струваше на него – тя беше дошла от пределите на веселата Франция, беше се стопила в мрачното великолепие на испанския двор и беше умряла само шест месеца след раждането на детето, преди бадемите да цъфнат два пъти в градината, преди да се набере за втори път плодове от старата възлеста смокиня, която растеше сред обраслия с трева вътрешен двор. Толкова велика бе любовта му към нея, че не можеше да понесе дори и гробът да я скрие от него. Тя беше балсамирана от един мавритански лечител, комуто за тая услуга беше подарен животът, макар че същия този лечител, както казваха хората, по-рано, заради ерес и подозрение в магьосничество, бил обречен на Светата инквизиция. Сега тялото на кралицата все още лежеше върху постланото с килими погребално носило в дворцовия параклис от черен мрамор, точно както монасите я бяха внесли там в онзи ветровит мартенски ден преди около дванадесет години. Веднъж на месеца кралят, загърнат с тъмно наметало и със затъмнен фенер в ръка, влизаше вътре, коленичеше до нея, зовеше я “Моя кралице! Моя кралице!”, а понякога нарушаваше строгия етикет, който в Испания определя всяко действие и поставя граници дори за скръбта на един крал, стискаше бледните, покрити със скъпоценни камъни ръце в неудържим пристъп на скръб и се мъчеше да я събуди със страстни целувки по студеното, боядисано лице.
Днес му се струваше, че я вижда отново, каквато я беше видял в замъка на Фонтенбло – тогава той беше само петнадесетгодишен, а тя още по-млада. При този случай двамата бяха официално сгодени от папския нунций в присъствието на френския крал и целия му двор и той се беше върнал в Ескуриал с малка къдрица руси коси и спомена за две детински устни, наведени, за да му целунат ръка, докато се качваше в каляската си. Сетно беше дошла сватбата, извършена набързо в Бургос, малко градче на границата между двете страни, и величественото многолюдно влизане в Мадрид с обичайното отслужване на празнична литургия в черквата “Ла Аточа”. Бяха устроили и аутодафе – по-тържествено от всеки друг път, в който близо триста еретици, сред тях и много англичани, бяха предадени на гражданските власти за изгаряне.
Той наистина я беше обичал лудо, дори мнозина мислеха, че я беше обичал в ущърб на собствената си страна, която тогава воюваше с Англия за имперските си владения в Новия свят. Почти не й беше позволявал да се отдалечи извън погледа му; заради нея беше забравил, или изглеждаше да е забравил, всички важни държавни дела; и с тая страшна слепота, с която страстта поразява своите роби, не забелязваше, че сложните церемонии, с които се мучеше да й достави удоволствие, само влошаваше странната болест, от която тя страдаше. След нейната смърт бе за известно време като безумен. Той сигурно щеше официално да се откаже от престола и да се оттегли в големия трапистки манастир в Гренада, където бе вече назначен за игумен, ако не го беше страх да остави малката инфанта на милостта на брат си, чиято жестокост бе твърде голяма дори за Испания и когото мнозина подозираха, че е причинил смъртта на кралицата с чифт отровни ръкавици, подарено по случай гостуването й в неговия арагонски замък. Дори и след като изминаха трите години всенароден траур, наложен в цялата държава с кралски указ, той не търпеше министрите да му говорят за нова женитба и когато самият император изпрати при него посланици и му предложи ръката на хубавата ерцхерцогиня на Бохемия, той ги помоли да предадат на своя господар, че кралят на Испания вече се е венчал със скръбта и макар тя да е съпруга, която не носи радост, той я обича повече от красотата – този отговор струваше на короната му загубата на богатите Нидерландски владения, които скоро след това, подбудени от императора, въстанаха против него под водачеството на няколко фанатици от протестантската църква.
Целият му брачен живот с неговите бурни пламенноцветни радости и с ужасното страдание, причинено от внезапния край, сякаш възкръснаха пред него днес, когато наблюдаваше как инфантата играе на терасата. Тя притежаваше напълно прелестното нетърпение на кралицата, също така своенравно отмяташе глава, имаше същата горда, извита красива уста, същата очарователна усмивка – “Истинска усмивка на Франция”, - докато поглеждаше от време на време нагоре към прозореца или протягаше ръчицата си, за да я целуне някой величествен испански благородник. Но пискливия смях на децата режеше слуха му, а ярката безмилостна слънчева светлина се подиграваше с неговата скръб и неясен мирис на непознати подправки, каквито се употребяват при балсамирането, сякаш се смесваше – или той само си въобразяваше – с чистия утринен въздух. Той зарови лице в ръцете си и когато инфантата погледна пак нагоре, завесите бяха дръпнати – кралят се беше оттеглил.
Тя направи малка гримаса на разочарование и сви рамена. Наистина, би могъл да постои с нея поне на рождения й ден! Какво значение имаха скучните държавни дела? Или е отишъл в тоя мрачен параклис, където винаги горяха свещи и където никога не й позволяваха да влезе? Колко глупаво от негова страна, когато слънцето грее тъй ярко и всеки е тъй щастлив! Освен това нямаше да види лъжливия бой с бикове, за който вече свиреше тръбата, да не говорим за кукления театър и другите чудни неща. Чичо й, както и великия инквизитор бяха по-разумни. Те излязоха на терасата и й поднесоха много мили благопожелания. И тя отметна хубавата си глава, хвана дон Педро за ръка и бавно се запъти по стълбата към дълъг павилион от пурпурна коприна, издигнат в края на градината, и другите деца я последваха в строг ред, според първенството си, като тия с най-дългите имена вървяха най-напред.
Шествие от благородни момчета, фантастично облечени като тореадори, излезе да я посрещне и младият граф Тиера-Нуева, чудно хубаво четиринадесет годишно момче, свали шапка с цялата грация на роден хидалго и испански гранд и тържествено я заведе вътре при малък стол от позлата и слонова кост, поставен над арената върху подиум. Децата се разделиха на групички наоколо, вееха си с големите ветрила и си шепнеха, а дон Педро и великият инквизитор останаха, засмени, при вратата. Дори херцогинята – камерера-майор или старша придворна, както я наричаха, - слаба жена със сурови черти и с жълта гофрирана яка, не изглеждаше чак токова лоша, както винаги, нещо като студена усмивка се плъзна по набръчканото й лице и присви тънките й безкръвни устни.
Това бе наистина чудесен бой с бикове и много по-приятен – мислеше си инфантата, - отколкото истинския бой, на който я бяха завели в Севиля по случай гостуването на пармския херцог при баща й. Някои от момчетата яздеха наперено пръчки с конски глави и размахваха дълги копия с пъстри снопове ярки панделки, вързани на тях; други бяха без коне, развяваха червените си наметала пред бика и леко се прехвърляха през преградата, когато той се спускаше срещу тях; а колкото за самия бик, той беше също като жив бик, при все че беше направен от кожа, обтегната на преплетени пръчки, и току му хрумваше да обикаля арената непременно на задните си крака, което никога не би хрумнало на един жив бик. Освен това той се биеше чудесно и децата така се възбудиха, че се качиха на пейките и взеха да махат дантелените си кърпички и да викат “Чудесен бик! Чудесен бик!” така разгорещено, сякаш бяха възрастни. Но най-после след продължителна борба, през време на която няколко от пръчките с конски глави бяха намушкани, а ездачите им свалени, младият граф Тиера-Нуева накара бика да коленичи и след като получи от инфантата позволение да нанесе решителен удар, заби дървената шпага във врата на бика с такъв устрем, че главата направо падна и откри засмяното лице на малкия мосьо дьо Лорен, сина на френския посланик в Мадрид.
Тогава сред шумни ръкопляскания арената бе разчистена, а мъртвите пръчки-коне бяха тържествено измъкнати от двама пажове мавританци, облечени с ливреи в жълто и черно. Подир кратък антракт, през време на който един французин, учител по пластична гимнастика, игра на опънат въже, италиански куклен театър представи полукласическата трагедия “Софонисба” на малка сцена, издигната за тая цел. Те играха тъй добре и жестовете им бяха тъй изключително естествени, че в края на пиесата очите на инфантата съвсем се замъглиха от сълзи. Всъщност някои от децата наистина се разплакаха и трябваше да ги утешат със сладкиши, а и самият велик инквизитор се трогна и не се стърпя да каже на дон Педро, че това му се стрива прекалено – не можеше предмети, направени от дърво и боядисан восък и движени механично с конци, да бъдат толкова нещастни и изложени на такива беди.
После излезе африкански фокусник, който донесе голяма плитка кошница, покрита с червен плат, постави я сред арената, извади от чалмата си чудновата тръстикова свирка и я наду. След няколко мига платът се размърда, свирката звучеше все по-пискливо и по-пискливо и две зеленозлатисти змии подадоха странните си клинообразни глави, бавно се заиздигаха и се залюляха насам-натам в такт с музиката, както цветята се поклащат във водата. Децата обаче доста се уплашиха от техните петнисти качулки и бързо стрелкащи се езици и бяха много по-доволни, когато фокусникът накара мъничко портокалово дръвче да порасне от пясъка, да се покрие с хубав цвят и гроздове от истински плодове; а когато взе ветрилото от дъщеричката на маркиза де Лас Торес и го превърна в синя птица, която захвърча из павилиона и запя, възторгът и изумлението им нямаха граници.

.............................
avatar
Bubsi
упорит
упорит


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА ИНФАНТАТА

Писане by Dani on Вто 28 Окт 2008, 22:37

Тържественият менует, който изпълниха момчетата-танцувачи от черквата “Нуестра Сеньора дел Пилар” бе също очарователен. Инфантата никога досега не беше виждала тая чудесна церемония, устройвана всяка година през мой пред олтара на Богородица и е нейна честа; всъщност никой от испанското кралско семейство не беше влизал в голямата катедрала на Сарагоса, след като един луд свещеник, платен, както смятаха мнозина, от Елизабета, кралица на Англия, се беше опитал да даде отровна нафора на принц Асгурийски. Затова инфантата беше само чувала за “Танеца на Богородица”, както го наричаха, а той наистина бе прекрасно зрелище. Момчетата носеха старомодни дворцови облекла от бяло кадифе, а чудноватите им триъгълни шапки бяха поръбени със сребро и увенчани с огромни пискюли от щраусови пера и ослепителната белота на дрехите им, когато се движеха на слънце, се подчертаваше от мургавите им лица и дългите черни коси. Всички бяха очаровани от тържественото величие с което те изпълняваха сложните фигури на танеца, от безпогрешно изработената грация на бавните им движения и от изпълнените с достойнство поклони, а когато свършиха играта и свалиха големите си, украсени с пера шапки пред инфантата, тя прие поклона им с голяма благосклонност и даде обет да изпрати огромна восъчна свещ за олтара на “Светата дева на Колоната” като благодарност за удоволствието, което й беше доставила.
Група хубави египтяни, както наричаха по онова време циганите, влязоха след това на арената, седнаха в кръг с подгънати крака, засвириха тихичко на цитрите си, запоклащаха се в такт и едва чуто запяха тиха, мечтателна мелодия. Когато зърнаха дон Педро, те се смръщиха, а някой сякаш се изплашиха, защото само преди няколко седмици той беше обесил заради магьосничество двамина от племето им на пазара на Севиля. Но хубавата инфант ги смая – тя се облегна на стола и ги загледа над ветрилото с големите си сини очи и те почувстваха със сигурност, че едно тъй прекрасно създание никога не би могло да бъде жестоко. Затова продължиха да свирят много нежно, само допирайки стрините на цитрите с дългите си островърхи нокти, а главите им започнаха да клюмат, сякаш заспиваха. Изведнъж те нададоха вик, толкова рязък, че всички деца се стреснаха, а дон Педро стисна ахатовата дръжка на камата, скочиха на крака, лудо закръжиха около арената, заудряха дайретата и запяха някаква дива любовна песен на своя непонятен гърлен език. Сетне по даден знак всички се проснаха пак на земята, останаха да лежат безмълвни и само глухото звънтене на цитрите нарушаваше тишината. Те повториха това няколко пъти, изчезнаха за миг и пак се завърнаха, като водеха на синджир рунтава мечка, а на раменете си носеха няколко малки маймунки от Варвария. Мечката с безкрайно важен вид се изправи на главата си, а сбръчканите маймунки правеха всевъзможни забавни фокуси с две циганчета, които, изглежда, бяха техни господари, биеха се с мънички шпаги, стреляха с пушки и провеждаха редовно войнишко обучение, също като кралската гвардия. Циганите наистина пожънаха голям успех.
Но най-смешната част от цялата утринна забава без съмнение бе танцът на малкото джудженце. Когато то излез със запъване на арената, заклатушка се на кривите си крачка и залюля насам-натам огромната си разкривена глава, децата от възторг нададоха високи крясъци. Самата инфанта се смя толкова много, та чак камерерата беше принудена да й напомни, че макар да е имало много случаи, в които дъщеря на крал е плакала пред равни на себе си, никога още една принцеса с кралска кръв не се е веселила така пред хора, по-нискостоящи по произход. Джуджето обаче бе наистина неотразимо и дори в испанския двор, известен открай време със своята изтънчена слабост към ужасното, никога не бяха виждали такъв фантастичен малък изрод. А това беше и първото му излизане. Както си тичало свободно между дърветата, то било открито едва предишния ден от двама благородници, които случайно отишли на лов в отдалечената част на голямата крайградска гора от корков дъб, и било доведено от тях в двореца за сюрприз на инфантата, понеже баща му, беден въглищар, бил много доволен да се отърве от толкова грозно и безполезно дете. Може би най-забавното у него беше това, че нямаше никаква представа за собствения си смешно-грозен вид. Всъщност то изглеждаше съвсем щастливо и в най-добро разположение на духа. Когато децата се смееха, то се смееше също тъй несдържано и радостно, а в края на всеки танц правеше най-смешни поклони, усмихваше се и кимаше, сякаш беше наистина едно от тях, а не дребно уродливо същество, което природата, изпаднала в шеговито настроение, бе създала, за да му се подиграват всички други. А колкото за инфантата, тя съвсем го очарова. То не можеше да откъсне очите си от нея и танцуваше едва ли не само в нейна чест. Накрая тя си спомни как бе виждала знатните придворни дами да хвърлят букети на Кафарели, прочутия италиански дискант, когото папата бе изпратил от собствения си параклис в Мадрид, за да излекува тъгата на краля със сладкия си глас, дръпна розата от касата си и отчасти на шега, отчасти за да ядоса камерерата, му я хвърли през арената с най-милата си усмивка. Но джуджето прие цялата работа много сериозно, притисна цветето до грубите си напукани устни, сложи ръка на сърцето, отпусна се на коляно пред нея, захили се до уши и малките му лъчисти очички заискриха от удоволствие.
Това накара инфантата дотолкова да забрави сериозното си държане, че продължи да се смее дълго след като джудженцето беше изтичало от арената. Тя пожела пред чичо си танцът да бъде незабавно повторен. Обаче камерерата, под предлог, че слънцето припича твърде силно, реше, че ще е по-добре нейно височество незабавно да се завърне в двореца, където за нея бил вече приготвен чудесен пир, имало дори и истинска торта за рождения ден, цялата украсена с нейните инициали, изписани с цветна захар, и с хубави сребърно знаме, което се веело на върха. Тогава инфантата се изправи с голямо достойнство, заповяда джудженцето да танцува отново за нея след часа на сиестата, изказа своята благодарност на младия граф Тиера-Нуева за очарователния прием и се запъти обратно към покоите си, последвана от децата в същия ред, в който бяха дошли.
А джудженцето чу, че ще танцува повторно пред инфантата, и то по изрична нейна заповед, и се почувствува толкова гордо, че изтича в градината и тук, в смешен изблик на радост, обсипваше бялата роза с целувки и изразяваше с най-недодялани и несръчни ръкомахания възхищението си.
Цветята бяха крайно възмутени от неговото дръзко нахлуване в прекрасния ум дом, а когато го видяха да подскача нагоре-надолу по пътеките и да размахва така смешно ръце над главата си, не можаха да сдържат повече своя яд.
- То е наистина твърде грозно, за да му се позволи да играе тук при нас! – възкликнаха лалетата.
- Трябва да пие маков сок и да заспи за хиляди години – казаха големите алени кремове и много се раздразниха и разгневиха.
- То е истински ужас! – изкрещя кактусът. – Колко е разкривено и смачкано, а главата му е крайно несъразмерна с краката. Бога ми, то ме кара да се чувствам целия бодлив и ако се приближи до мен, ще го жегна с моите тръни.
- Вижте го как държи един от най-хубавите ми цветове! – възкликна белият розов храст. – Аз лично го дадох на инфантата тая сутрин като подарък за рождения й ден, а сега то й го отнема. – И се развика колкото му глас държи: - Крадец, крадец, крадец!
Дори червеното мушкато, което обикновено не си придаваше важност и бе известно, че има безброй бедни роднини, при вида му затвори цветчетата си от отвращение, а когато теменугите меко забелязаха, че макар да е извънредно грозно, джуджето все пак не е виновно за това, мушкатото справедливо се сопна: тъкмо тук бил главния му недостатък и няма причина да уважаваш някого, защото бил непоправим. И наистина, дори някои от теменугите чувстваха, че грозотата на джудженцето е почти преднамерена и че то щеше да прояви много по-добър вкус, ако си дадеше тъжен или поне замислен вид, вместо весело да скача и тъй смешно и глупаво да се кълчи.
А старият слънчев часовник, който беше твърде забележителна личност и бе показвал някога дневните часове на такава велика особа като самия император Карл V, така се смая от външността на джудженцето, че насмалко да забрави да отбележи цели две минути с дългия си сенчест пръст. Той не можа да се сдържи и каза на големия бял паун, кацнал на слънце върху балюстрадата, че, както знае, децата на кралете са крале, а децата на въглищарите са въглищари и няма смисъл да се преструваме, че не е така, а паунът напълно се съгласи с тая мисъл и дори изкряска “Разбира се, разбира се!” с такъв висок глас, че златните рибки, които живееха в басейна на хладкия плискащ водоскок, подадоха глави от водата и попитаха огромните каменни тритони както, за бога, се е случило.
Но, кой знае защо, птичките го харесваха. Те го бяха виждали често да танцува нагоре-надолу из гората, като горски дух, подир вихрушка от листа, или да се свива в хралупата на някой стар дъб и да дели орехите си с катеричките. Те нямаха нищо против това, че е грозно. Дори и славеят, който пееше толкова сладко в портокаловите горички, че понякога луната се навеждаше надолу да го послуша, не беше чак толкова хубав; освен това то се бе държало добре с тях през онази ужасна сурова зима, когато нямаше плодове по дърветата, земята беше корава като желязо, а вълците бяха слезли чак до портите на града да търсят храна, никога не ги бе забравяло, винаги им бе давало трохички от малкото си коматче от черен хляб и бе делило с тях закуската се, колкото и да беше бедна.
Затова те кръжаха около него, на минаване леко докосваха бузите му с крилата си и си цвъртяха една на друга, а джудженцето така се радваше, че не можа да не им покаже прекрасната бяла роза. То им разправи също, че самата инфанта му я е дала, понеже го обичала. Те не разбираха нито една дума от разказа му, но това нямаше значение, понеже те навеждаха главичките си и си даваха умен вид, а то е почти същото, както да разбираш нещо, и е много по-лесно.
И гущерите го харесваха много. Когато то се умори да тича и се хвърли на тревата да си почине, те заиграха и залудуваха отгоре му и се мъчеха да го забавляват с всичко, с каквото могат. “Всеки не може да бъде красив като гущер – викаха те, - би било прекалено да се иска такова нещо! И макар да звучи смешно, в края на краищата джудженцето не е чак толкова грозно, разбира се, ако си затвориш очите и не го гледаш.” Гущерите бяха големи философи по природа и често седяха и мислеха с часове наред, когато нямаше както друго да правят или времето бе твърде дъждовно за излизане.
Цветята обаче бяха много ядосани от тяхното държане и от държането на птичките. “Това само показва колко много се опростява от това неспирно търчане и подхвърчане – казаха те. – Добре възпитаните хора винаги стоят на едно и също място като нас. Никой никога не ни е виждал да подскачаме нагоре-надолу по пътеките, нито да препускаме лудо в тревата подир водните кончета. Щом ни се поиска да променим обстановката, ние изпращаме да повикат градинаря и той ни пренася на друга леха. В това има повече достойнство и то е по-прилично. Но птиците и гущерите не знаят какво е покой, а птиците всъщност нямат постоянен адрес. Те са чисто и просто скитници като циганите и човек трябва да се отнася към тях по съвсем същия начин.” И те вирнаха нос във въздуха, добиха много горделив вид и бяха направо възхитени, когато след малко джудженцето стана от тревата и се запъти през терасата към двореца.
- Би трябвало да го затворят вътре до живот – казаха те. – Вижте гърбицата му и кривите му крака! – И те се закискаха.
Но джудженцето не подозираше за всичко това. То обичаше птичките и гущерчетата безкрайно много и мислеше, че цветята са най-чудесното нещо на света, след инфантата, разбира се, но тя пък му беше дала прекрасна бяла роза и го обичаше, а това имаше огромно значение.
Колко съжаляваше, че не се беше върнал с нея! Тя щеше да го сложи от дясната си страна и да му се усмихне, а той нямаше нито за миг да се отдели от нея, щяха заедно да си играят и да я научи на какви ли не чудесни фокуси. Защото, макар и да не беше влизало дотогава в дворец, то знаеше множество смайващи неща. Умееше да прави мънички тръстикови кафези за жетварчета, за да пеят в тях, и да изработва от дългоколенчати бамбукови стебла свирката, която обича да слуша Пан. Знаеше гласа на всяка птица и можеше да повика скорците от върха на дървото и чаплата от мочура. Познаваше дирите на всяко животно и можеше да проследи заека по леките му стъпки и глигана по отъпканата шума. Знаеше танца на всички ветрове, лудешкия танц с червените одежди на есента, лекия танц със сини сандали над житата, танца с белите снежни венци през зимата и танца на цветчетата през овощните градини в пролетта. Знаеше къде вият гнездата си горските гълъби и веднъж, когато ловец на птици бе хванал в примка бащата и майката, само бе отгледало малките и беше им направило малък гълъбарник между клоните на един пречупен бряст. Те бяха съвсем питомни и се хранеха от ръцете му всяка утрин. Тя щеше да ги хареса – и тях, и зайчетата, които сноват във високата папрат, и сойките със стоманеносините им пера и черни човки, и таралежите, които могат да се свият на бодливо кълбо, и големите умни костенурки, които пълзят насам-натам, поклащат глави и похапват младите листа. Да, тя непременно трябваше да дойде в гората да играе с него. То ще й отстъпи своето креватче и ще бди пред прозореца до зори, да не би дивите рогати животни да й сторят някакво зло или мършавите вълци да се промъкнат твърде близо до колибата. А на съмване ще почука на капаците на прозорците, за да я събуди, и двамата ще излязат и ще танцуват заедно цял ден. В гората съвсем не е самотно. Понякога минава някой епископ на бяло муле, зачел рисувана книжка. Понякога, облечени със зелени кадифени шапки и куртки от дъбена еленска кожа, вървят соколари, сложили върху китките си соколи с качулки на главите. По гроздобер идват винари с червени ръце и крака, с венци от лъскав бръшлян и носят мокри мехове с вино; въглищарите седят нощем около огромните си мангали, гледат как сухите дървета се овъгляват бавно на огъня и пекат кестени в пепелта, а разбойниците излизат от своите пещери и се веселят с тях. Веднъж пък беше видял красиво шествие, проточило се по дългия прашен път за Толедо. Отпред вървяха монаси, сладко пееха и носеха пъстри хоругви и златни кръстове, след тях идваха войници със сребърни брони, с мускети и пики, а обкръжени от войниците, вървяха трима боси мъже със странни жълти дрехи, изрисувани целите с чудни фигури, и носеха запалени свещи в ръце. Наистина има много нещо за гледане в гората. И когато тя се умори, то ще й намери меко място, обрасло с мъх, или ще я носи на ръце, защото е много силно, макар и да знае, че не е високо. Ще й направи огърлица от червен брей и тя няма да е по-грозна от белите зърна, които имаше по роклята й, а когато й омръзнат, ще я захвърли и той ще й намери други. Ще й донася шапчици от жълъди и мокри от роса съсънки, и мънички светулчици, които да светят като звезди в матово злато на нейните коси.


..........................

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА ИНФАНТАТА

Писане by Cveti789 on Сря 29 Окт 2008, 08:59

Но къде ли е тя? Джудженцето попита бялата роза, ала розата не му отговори. Целият дворец като че ли беше заспал и дори там, където капаците не бяха затворени, тежки завеси бяха дръпнати пред прозорците, за да не пропускат слънчевия блясък. То обиколи отвред, потърси място, през което би могло да влезе и най-сетне зърна една тайна вратичка, останала отворена. Мушна се през нея и се озова в разкошна зала, като че по-разкошна и от гората – навсякъде имаше толкова много позлата, дори подът беше направен от големи цветни камъни, подредени в някаква геометрична рисунка. Но малката инфанта не беше там, само няколко чудни бели статуи гледаха надолу към него от ясписовите си подставки с тъжни празни очи и странно усмихнати устни.
В дъното на залата висеше богато извезана завеса от черно кадифе. Тя бе осеяна със слънца и звезди – любимите изображения на краля, шити с цвета, който обичаше най-много. Може би инфантата се криеше зад нея? Трябваше да провери на всека цена.
И тъй джудженцето тихичко прекоси залата и дръпна завесата. Не, там имаше само друга стая и тя му се видя по-хубава от стаята, която беше току-що напуснало. Стените бяха облечени със зелен гоблен, на който имаше извезани с игла множество фигури, представляващи лов – творба на няколко фламандски художници, които бяха посветили повече от седем години, за да я довършат. Едно време това е било стая на Jean le Fou, лудия крал, който бил толкова влюбен в лова, че в пристъпите на безумие често надувал ловния си рог, пронизвал с камата си бледите бягащи елени, мъчел се да яхне огромните коне, вдигнали се на задните си крака, и да повали рогача, върху който се нахвърляха едрите кучета. Сега я използуваха като стая за съвещания и върху масата по средата лежаха червените портфейли на министрите, щампосани със златните лалета на Испания и с гербовете и емблемите на Хабсбургския род.
Джудженцето се огледа в почуда наоколо и малко го достраша да продължи нататък. Странните безмълвни конници, които препускаха тъй бързо и безшумно през дългите горски поляни, му се сториха като ония страшни призраци, за които бе чувал да говорят въглищарите – компрачо. Те излизат на лов само нощем и ако срещнат човек, превръщат го в кошута и го подгонват. Но си помисли за инфантата и доби смелост. Искаше да я намери сама, да й каже, че и то я обича. Може би тя беше в следващата стая.
То изтича по меките мавритански килими и отвори вратата. Не! Тя не беше и там. Стаята бе съвсем празна. Беше тронна зала, използувана за приемане не чуждестранни посланици, когато кралят се съгласеше да им даде лична аудиенция – напоследък това не се случваше често, - същата стая, в която преди много години се бяха явили пратеници от Англия да уговорят женитбата на тяхната кралица, тогава една от католишките владетелки в Европа, с най-големия син на императора. Стените бяха облечени с позлатена кордовска кожа и тежък позлатен полилей с разклонения за триста восъчни свещи висеше от черно-белия таван. Под голям балдахин от златотъкан плат, на който със ситен бисер бяха извезани лъвовете и кулите на Кастилия, стоеше самият трон, покрит с богата мантия от черно кадифе, осеяно със сребърни лалета и тежко поръбени със сребро и бисер. Върху второто стъпало на трона бе сложени нисичко столче с възглавница от сребърна тъкан, на което инфантата заставаше на колене, а по-долу от него и извън обсега на балдахина стоеше столът на папския нунций – той единствен имаше право да седи в присъствието на краля по време на всякакви публични церемонии и неговата кардиналска шапка с обърканите алени пискюли лежеше на пурпурна табуретка отпред. На стената срещу трона висеше в естествена големина портрет на Карл V с ловни дрехи и с голямо куче до него, а картина, на която Филип II приема от холандците феодална клетва за вярност, заемаше средната част на другата страна. Между прозорците стоеше черно абаносово шкафче, инкрустирано с плочки от слонова кост, с фигури от Холбайновия “Танц на смъртта”, гравирани – както казват някои – собственоръчно от прочутия майстор.
Но малкото джудженце бе безразлично към цялото това великолепие. То не би дало розата си срещу всички бисери на балдахина и нито едно бяло листенце от розата се срещу самия трон. Това, което искаше, бе да види инфантата, преди тя да отиде в павильона, и да я помоли да избяга с него, щом свърши своя танц. Тук, в двореца, въздухът е спарен и тежък, а в гората вятърът духа свободно и слънцето с блуждаещи златни ръце отмества трепетни листи. Цветя има и в гората, може би не тъй разкошни, както цветята в градината, но въпреки това с по-сладък дъх: зюмбюли в ранната пролет, които с люшкаща се синевина заливат прохладни поляни и тревисти могили; жълти иглики, които се гнездят на малки кичури около възлестите корени на дъбовете; ярки жълтурчета и сини великденчета, и перуники – морави и жълти. Има сиви реси по леските, а напръстничета клюмат под тежестта на шарените си чашки, които привличат пчелите. Кестенът си има своите островърхи свещници от бели звезди, а глогът – своите прекрасни бели лунички. Да, тя непременно ще дойде с него в хубавата гора и то ще танцува цял ден за нейно удоволствие. Усмивка блесна в очите му при тая мисъл и то влезе в следващата стая.
От всички стаи тя беше най-светлата и най-красивата. Стените покриваше розова дамаска от Лука с изтъкани по нея птици и нежни сребърни цветчета; мебелите бяха от тежко сребро, украсени с пищни венци и люлеещи се купидони; пред двете широки камини стояха големи паравани с извезани на тях папагали и пауни, а подът, който беше от морскозелен оникс, сякаш се губеше в далечината. И джудженцето не беше само. То видя в сянката на една врата в отсрещния край на стаята да стои и да го наблюдава една фигурка. Сърцето му трепна, радостен вик се откъсна от устните му и то излезе на осветено от слънце място. Щом направи това, фигурката се мръдна също и то я видя ясно.
Инфантата! Това беше изрод, най-грозния изрод, какъвто беше виждало. Не правилно сложен като всички хора, а гърбав, с криви ръце и крака, с огромна и клатеща се глава и грива от черни коси. Джудженцето се навъси, и изродът се навъси също. То се засмя, и изрода се засмя с него и сложи ръце на хълбуци, както ги сложи и то. Направи му подигравателен поклон, и изродът му отвърна с нисък поклон. Запъти се към него, изродът се запъти насреща му, подражавайки на всяка стъпка, и спря, когато се спря и то. То изкрещя развеселено, изтича напред и протегна ръка, а ръката на изрода допря до неговата и беше студена като лед. Джудженцето се уплаши, дръпна ръката си настрана и ръката на изрода бързо я последва. То се пита да отиде напред, но нещо гладко и твърдо не го пусна. Лицето на изрода беше сега близо до неговото и изглеждаше изпълнено с ужас. То отметна косата от очите си. Изродът повтори движението. То го удари, и изрода отвърна на удара с удар. То се погнуси от изрода, и изрода взе грозно да му криви лицето си. То се отдръпна, и изродът отстъпи назад.
Какво бе това? Джудженцето помисли за миг и огледа всичко в стаята. Беше странно, но като че всичко имаше двойник в тая невидима стена от бистра вода. Да, срещу всяко картина имаше картина, срещу всяко канапе имаше канапе. Спящия фавн, който лежеше в алкова до вратата, си имаше дремещ брат близнак, а сребърната Венера, която стоеше на слънчева светлина, протягаше ръце към друга Венера, хубава като самата нея.
Да не беше това ехо? Джудженцето му се беше обаждало веднъж в долината и то му бе отговорило дума по дума. Дали ехото можеше да повтаря видяното от окото, както можеше да повтаря казаното от гласа? Дали можеше да направи измамен свят съвсем като истинския? Дали сенките на нещата можеха да имат цвят и движение? Дали беше възможно това да е...
То се сепна, извади от пазвата си прекрасната бяла роза, обърна се и я целуна. Изродът също имаше роза, същата като неговата – листенце по листенце. Той също я целуваше със същите целувки и я притискаше до сърцето си със страхотно кривене. Когато истината проблесна в ума му, джудженцето нададе безумен вик на отчаяние и падна с плач на земята. И тъй, де друг, а то бе уродливо и гърбаво, безобразно наглед и чудовищно смешно. Самото то бе изродът и не друг, а на него се бяха смели децата и малката принцеса, за която мислеше, че го обича – тя също се беше присмивала на неговата грозота и глумила на разкриваните му ръце и нозе! Защо не го бяха оставили в гората, където нямаше огледало, което да му каже колко е отвратително? Защо баща му не го беше убил, вместо да го продаде за позор? Горещи сълзи потекоха по бузите му и то разкъса бялата роза на парченца. Просналият се изрод направи същото и пръсна леките листенца във въздуха. Изродът се търкаляше на земята, когато джудженцето го погледна, и се взря в него с лице, измъчено от болка. То се дръпна настрана, за да не го вижда, и закри очите си с ръце. Изпълзя като ранена животинка на сянка и остана да лежи там и да стене.
И в тоя миг самата инфанта влезе вътре с другарчетата си през отворената стъклена врата и когато видяха грозното малко джудже да лежи на земята и фантастично и пресилено да блъска пода със стиснати юмруци, всички избухнаха в гръмогласен безгрижен смях, заобиколиха го от всички страни и го загледаха.
- Като танцьор то беше смешно – каза инфантата, - но като актьор е още по-смешно. Съвсем не е по-лошо от куклите, само че, разбира се, не е чак толкова естествено. – И тя размаха ветрилото си и заръкопляска.
Но джудженцето не вдигаше глава, а риданията му ставаха все по-глухи и по-глухи; изведнъж то някак странно изпъшка и се хвана за гърдите. След това падна пак и остана съвсем неподвижно.
- Това е чудесно – каза инфантата след кратко замълчаване, - но сега трябва да танцуваш за мен.
- Да – развикаха се всички деца, - трябва да станеш и да танцуваш, защото си пъргав като маймуните от Вавария и много смешен.
Но джуджето не им отговори.
Тогава инфантата тропна с крак и извика чичо си, който се разхождаше по терасата с шанбелана и четеше някакви депеши, току-що пристигнали от Мексико; там наскоро бе учредена Светата инквизиция.
- Моето смешно джудженце се муси – каза тя, - трябва да го постреснеш и да му кажеш да танцува за мен.
Те се усмихнаха един на друг, влязоха без да бързат, вътре, дон Педро се наведе и плесна джуджето по бузата с везаната си ръкавица.
- Трябва да танцуваш, малко чудовище – каза той. – Трябва да танцуваш. Инфантата на Испания и на Индиите иска да я забавляваш.
Но джуджето не се помръдна.
- Налага се да повикаме палача с бича – рече с отегчение дон Педро и се върна на терасата. Обаче шамбеланът доби мрачен вид, коленичи до джудженцето и сложи ръка на сърцето му. А след няколко мига сви рамене, изправи се, направи нисък поклон пред инфантата и каза:
- Моя хубава принцесо, вашето смешно джудженце никога няма да танцува пак. Жалко, защото е толкова грозно, че би могло да накара краля да се усмихе.
- А защо няма вече да танцува? – запита със смях инфантата.
- Защото му се е пръснало сърцето – отговори шамбеланът.
Инфантата се начумери и нежните й устни, които приличаха на листенца на роза, се свиха с прелестно пренебрежение.
- Нека занапред тия, които идват да играят с мен, да нямат сърца! – извика тя и изтича в градината
avatar
Cveti789
Модератор
Модератор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Възкресението на Иисус Христос

Писане by teqnstal on Пет 31 Окт 2008, 06:24

В деня, в който евреите празнували Пасха, Исус Христос събрал своите
дванадесет ученици и им казал, че скоро ще си отиде от този свят.
Израилтяните са щели да го хванат и да го убият и той е трябвало да
умре заради всички, които го обичат. Хората през целия си живот
извършвали грехове и по собствена воля ще ги поеме върху себе си: “Нека
аз да понеса наказание за всички хорски грехове.”, рекъл им. Учениците
не могли да повярват на ушите си, а един от тях – Иуда – бил особено
объркан тази вечер. Той не можел да разбере защо Божия син не може да
стане цар и в същия ден обещал срещу награда на фарисеите и свещениците
да им помогне в залавянето на Исус. Иуда не предполагал, че Исус знае
за неговото деяние. В стаята била сложена маса, на която имало блюдо с
пасхално агне, хляб и кана с вино.

По време на вечерята Учителят взел хляба, благословил го, разчупил
го и го раздал на учениците. “Вземете, яжте това е моето тяло!”. После
вдигнал чаша с вино и казал: “Пийте. Това е моята кръв, която се
пролива за прощение на греховете. Това правете за мой спомен”. Всички
ученици включително и Иуда си взели от хляба и виното. Тогава Исус
казал, че знае кой ще го предаде и той е негов ученик. Учениците не
искали да повярват на думите. “Ще ме предаде този, който си натопи
залъка в блюдото.” След като го изрекъл Иуда си натопил залъка, но
никой не помислил, че това е той. След известно време Иуда попитал
учителя не е ли той. Исус кротко му отговорил: “Ти сам го каза, направи
така, както си намислил.” Тогава разгневен Иуда напуснал стаята, а
неговите събратя си помислили, че има да свърши нещо.

След вечерята Исус отишъл с учениците си в Гетсиманската градина,
където се отдал на молитва, за да издържи на тежките мъки и страдания,
които трябвало да изтърпи.

Минало се време и Иуда се появил водейки със себе си войници.
Когато влезли в градината войниците казали, че търсят Исус от Назарет.
Иуда целунал Иисус, чрез което показал на войниците кой е Исус от
Назарет, както се били разбрали предварително. Исус бил предаден. Стоял
спокойно, докато войниците го връзвали. През това време учениците се
разбягали, като разбрали, че и тях може да ги арестуват. Войниците
повели Учителя към къщата на първосвещеника Каиафа, където били събрани
книжници, фарисеи и иудеи. Там му се присмивали и го били жестоко. Не
след дълго го завели в дома на Пилат, римския управител на Израел.
Тълпата крещяла: “Исус трябва да умре! Той не е наш цар! Разпънете го
на кръст!” Пилат не искал да мърси ръцете си с невинна кръв и дал
решението за съдбата на Исус в ръцете на разбунтувалия се народ. Божия
син мълчал, защото знаел, че трябвало да изкупи греховете на хората.
Обявили смъртната присъда на Христос и сложили на главата му трънен
венец, а на раменете мръсен плащ. Той сам трябвало да занесе кръста на
Голгота. След като го разпнали макар да е било през деня, се спуснал
мрак и всичко се обвило в тъмнина. По този начин Господ съобщавал на
всички хора, че неговия син е разпнат на кръст. След като казва
последните си думи “Свърши се”, Исус издъхнал. Разтреперила се земята и
завесата в храма се разкъсала на две. Тълпата се разбягала. А римските
войници, стреснати, започнали да говорят, че това наистина е Сина
божий.

Само приятелите на Исуса свалили тялото и го положили в гроб зад
голям камък в Гетсиманската градина. На третия ден в неделя ангел
слязъл на земята и поместил камъка и станало чудо: Иисус Христос
Възкръснал! Той отново бил жив.
avatar
teqnstal
форум-фен
форум-фен


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Магарешки съвет

Писане by Schatzе on Съб 01 Ное 2008, 16:24

Двата работни вола влезли в обора, капнали от дневния труд. Заварили
магарето: хрупа прясно накосено сено в яслата и си върти доволно
опашката.

– Добър вечер, братко! – рекъл единият вол. – Как си?

– Отлично! – отвърнало магарето.

– Ти си едно щастливо магаре – със завист добавил волът и въздъхнал, – а пък аз съм един нещастен вол.

– Защо? – попитало магарето.

– Защото съм роден без късмет, цял ден тегля ралото, а вечерно време мъкна към село и колата, и ралото, и стопанина.

– Ако не искаш да се трепеш – рекло магарето, – престори се на
болен. Легни на земята, почни да пъшкаш и утре стопанинът няма да те
впрегне.
Стопанинът бил до вратата и чул разговора между вола и
магарето. Той нищо не казал, само се усмихнал и поклатил глава. На
другия ден волът постъпил, както го научило магарето. Тръшнал се на
земята и захванал да пъшка. В обора влязъл стопанинът, поклатил глава и
рекъл:

– Разболял се е добрият ми вол. Няма що. Ще впрегна на негово място магарето. И си подострил остена.
Цял ден хитроумното магаре теглило ралото и се спъвало в
браздите. Вечерта се върнало в обора с увиснали уши. Болният вол лежал
и си пригризвал.

– Благодаря ти, братко! – рекъл той на магарето. – Ти си моят спасител. Обещавам ти цял живот да се преструвам на болен!

– Не ще можеш дълго време да се преструваш на болен! – викнало ядосано магарето.

– Защо?

– Защото днес чух как стопанинът рече на съседа си: "Волът ми се
разболя тежко. Ако не стане до утре, ще го закарам на месаря да му
тегли ножа!"
Волът се разтреперал. Цяла нощ не мигнал. А на другия ден се дигнал, преди да пропеят първи петли.

_________________
1*Обмислете, Структурирайте, Помислете добре какво е вашето питане!
2*Опишете ПОДРОБНО, какво желаете да се случва, НО НЕ РАЗБИРАЕМО САМО ЗА ВАС! ПОЗДРАВИ!!!
3*Писането на кирилица и грамотно (според основните правила на българския език) е задължително.
4*Забранява се обиждането или подтикването към обиди на членове от форума или други лица.
5*Забранява се публикуването на всяка нелегална информация (кракове, пачове, генератори, пароли, серийни номера и други) както и информация за извършване на нелегални действия (открадване на пароли, проникване в чужди компютри, нелегално наблюдение и други подобни), искането на подобна информация или подпомагането и чрез форума (чрез лични съобщения), както и препращането към сайтове с такава информация.
avatar
Schatzе
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Баба и внуче

Писане by деси on Съб 01 Ное 2008, 17:17

Имала си една баба внуче. Мъничко, ала хитричко. Един ден му се дояли ябълки, а кошницата била нависоко.

– Бабо, била ли си мъничка?

– Била съм, бабиното. Който не е бил мъничък, не може да остарее.

– По-добре да не си била мъничка, че да не остаряваш.

– Ех, де да съм знаела, бабиното.

– Бабо, когато си била малка, играла ли си с топка?

– Играла съм.

– Бабко, вземи една ябълка от кошницата! Хвърли я като топка да си
спомниш младите години. Аз ще се мъча да я хвана. Ако не я уловя, ще се
натърти. Не бива да се слага в кошницата. Може да изгние. Ще повреди и
другите ябълки. Ще я умия и ще я излапам.

– Ами, ако я хванеш? – пита бабата.

– Ако я хвана, направо ще я изям, да стана голям, та ябълките да си вземам сам.
avatar
деси
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Приказка за баба Марта

Писане by Schatzе on Нед 02 Ное 2008, 15:31

Живяла Марта със своите братя далеч в планината. Братята й носели едно
име – Сечко. Само че единият наричали малък, а другия – голям Сечко.

От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по
земята. Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички.
Стопляла простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето,
прелитали весело птичките.

Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в
планината, зер топло слънчице огряло, птички се обадили, та тревица
стоката да попасе.

– Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро Сечко си отиде – думал й свекърът, стар стария.

Преживял е много той и мъдро може да поучи. По слънцето познавал
старецът кога ветрове ще завеят, по месеца разбирал кога дъжд ще
захване, кога град ще бие, кога зла зима ще вилнее.

– Кърпикожусите цъфтят сега, снахо – топло й напомнил старецът. –
Това е цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не
сваляй!

– Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не
може да направи – казала невестата и подбрала овцете и козите нагоре
към планината.

Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и
тя може да покори слънцето като братята си, и тя има сила бури и хали
да посее, и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че
жена й думат!

Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветрове
забрулили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала
люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на
ручея.

Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече. Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.
Така останал обичаят да се правят мартеници, за да е радостна "баба Марта" и да носи само добрини на хората.

_________________
1*Обмислете, Структурирайте, Помислете добре какво е вашето питане!
2*Опишете ПОДРОБНО, какво желаете да се случва, НО НЕ РАЗБИРАЕМО САМО ЗА ВАС! ПОЗДРАВИ!!!
3*Писането на кирилица и грамотно (според основните правила на българския език) е задължително.
4*Забранява се обиждането или подтикването към обиди на членове от форума или други лица.
5*Забранява се публикуването на всяка нелегална информация (кракове, пачове, генератори, пароли, серийни номера и други) както и информация за извършване на нелегални действия (открадване на пароли, проникване в чужди компютри, нелегално наблюдение и други подобни), искането на подобна информация или подпомагането и чрез форума (чрез лични съобщения), както и препращането към сайтове с такава информация.
avatar
Schatzе
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Баба Марта ту плаче, ту се смее

Писане by Dani on Пон 03 Ное 2008, 00:02

Имало двама братя – Голям Сечко Януари и Малък Сечко Февруари. Тяхната
сестра била Баба Марта. Тримата имали едно лозе и цяла година се
грижели за него.
Като дошло времето – направили три бъчви вино.
Чашка по чашка, изпили двамата братя цялото вино, без да кажат на сестра си.
Решила веднъж и баба Марта да си вземе чашка вино. Отишла при
бъчвите – и що да види – виното изпито. Ядосала се баба Марта,
разфучала се, развилняла се, пък накрая се разсмяла. Казала си "Какво
пък, нали братята ми са го изпили, не са чужди хора".

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Хитрият кръчмар

Писане by Schatzе on Нед 16 Ное 2008, 08:07

Един хитрец отворил кръчма в някакъв град отвъд морето. От всички
страни пристигали морни пътници и се отбивали в кръчмата да отпочинат и
да сръбнат по едно вино. Отначало кръчмарят поднасял на своите гости
вино, разредено с малко вода, а по-късно, когато разбрал, че пътниците
не са много придирчиви, започнал да им поднася вода, зачервена с малко
вино. За една-две години той събрал цяла торбичка с жълтици, затворил
кръчмата и тръгнал да си ходи. В близкия пристанищен град богатият
кръчмар си купил една маймунка – да му весели децата, качил се на
кораба и потеглил. На обяд той се разположил в корабната гостилница и
се нахранил хубаво, а на маймунката хвърлил два-три лешника. След като
свършил яденето, ситият човек се изтегнал на палубата да подремне
малко. Преди да заспи, той си спомнил за жълтиците, извадил торбичката
от пазвата си и я мушнал под главата си – на сигурно място. Маймунката
стояла клекнала край него и го следяла с умните си очи. Тя била гладна
и щом видяла, че господарят й скрил торбичката под главата си, с
нетърпение зачакала, додето заспи.
Щом кръчмарят заспал, маймунката посегнала тихичко, измъкнала
торбичката изпод главата му, бръкнала вътре и изкарала една жълтица.
Почнала да я разглежда, захапала я, но като разбрала, че не е за ядене,
ядосала се, грабнала торбичката, завъртяла я над главата си и я
хвърлила в морето.
Заспалият кръчмар се стреснал, скочил на крака и погледнал
втрещен торбичката, която бавно потъвала във водата. Захванал да се
удря с юмруци по главата.
– Защо ми трябваше тая проклета маймуна!
– Приятелю, не се съкрушавай – обадил се зад гърба му един
селянин, който често пъти се отбивал в кръчмата на хитреца, – тия
жълтици водата ги донесе и пак водата ги отнесе.

_________________
1*Обмислете, Структурирайте, Помислете добре какво е вашето питане!
2*Опишете ПОДРОБНО, какво желаете да се случва, НО НЕ РАЗБИРАЕМО САМО ЗА ВАС! ПОЗДРАВИ!!!
3*Писането на кирилица и грамотно (според основните правила на българския език) е задължително.
4*Забранява се обиждането или подтикването към обиди на членове от форума или други лица.
5*Забранява се публикуването на всяка нелегална информация (кракове, пачове, генератори, пароли, серийни номера и други) както и информация за извършване на нелегални действия (открадване на пароли, проникване в чужди компютри, нелегално наблюдение и други подобни), искането на подобна информация или подпомагането и чрез форума (чрез лични съобщения), както и препращането към сайтове с такава информация.
avatar
Schatzе
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Re: Приказки за деца

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 6 от 7 Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите