Приказки за деца

Дядо Павел бил овчар. Имал си кошара в балкана и затварял нощем
десетина овце в кошарата. Имал си колиба с покрив от плочи, а в
колибата – едно коте и едно пате. Само си нямал дядо Павел балканецът
светилник – да му свети нощно време.
Веднъж дядо Павел, като вървял подир стадото си, на една поляна край гората чул писък – сякаш тънка свирка свирила жална песен.
Навлязъл в шумака, да разбере какво има, и видял, че гората гори
и пращи, а край един обгорял пън се гърчи в пламъците пъстро гущерче и
пищи.
– Овчарко – продумало гущерчето, като го зърнало, – братко, помогни ми да изляза от огъня!
Дядо Павел отвърнал:
– Да ти помогна, но как да нагазя в тая жар? Ще ми изгорят краката!
– Тогава подай тоягата си – аз ще се хвана за нея, а ти ме изтегли.
Дядо Павел протегнал дългата си овчарска тояга, гущерчето стъпило на нея и се измъкнало от огъня.
– Искам да ти се отплатя – продумало гущерчето, като дошло на себе си, – ела подире ми!
– Какво ще ми дадеш? – попитал дядо Павел.
– Аз съм чедо – рекло гущерчето – на гущерския цар. Моят баща
живее в една дълбока и тъмна пещера. На короната му има девет безценни
камъчета, които светят като девет слънца. Ще ти дам едното.
Тръгнало гущерчето по тревата надолу към реката, потеглил подире му старецът. Вървели, що вървели – стигнали до пещерата.
– Ти почакай тук, пък аз ще ида за камъка! – продумало гущерчето.
Дядо Павел седнал на земята. Свечерило се вече. Додето гущерчето
излезе – станало тъмно. Най-сетне то се показало с безценното камъче в
уста. Когато излязло – цялата поляна наоколо грейнала. Птичките от
околните дървета трепнали с криле и зачуруликали. Те помислили, че вече
се е съмнало и слънцето е огряло.
– Вземи туй камъче и си иди в колибата. Трябва да ти кажа, че
туй камъче не е само за светене. То може да прави и други работи.
Когато стигнеш вкъщи, почукай с камъчето три пъти по земята и речи:
– Да ми дойде туй и туй! – Каквото поискаш, ще ти дойде.
Взел дядо Павел светлото камъче и го погледнал: то било голямо
колкото лешник. Пуснал го в торбата си и кривнал към колибата. Заварил
стадото си пред кошарата, а патето и котето чакали до прага. Прибрал си
овцете старецът, влязъл в колибата и извадил камъчето. Като светнало
онуй ми ти камъче – цялата колиба озарило. Котето и патето си затулили
с лапички очите – да не ослепеят. Дядо Павел се навечерял и си рекъл:
– Защо ми трябва други работи да искам от камъчето, когато си
имам всичко: и колиба, и овце, и сиренце, ето сега и светлинка ми
грейна на трапезата.
Легнал си да спи. Ала сън не му дохождал. Почнал да си мисли:
"Защо пък да не опитам камъчето? Я да поискам нещо! Какво ли да
поискам, какво ли да поискам – ще поискам един мраморен дворец."
Станал от постелята, посегнал към камъчето, което си светело на полицата. Взел го, чукнал го три пъти по земята и рекъл:
– Да ми дойде тука един мраморен дворец!
Додето изрече тия думи – ето че колибата се отместила, загубила
се някъде и на мястото й се появил чуден мраморен дворец. Стените на
стаите били от огледала, съдовете от чисто злато, а столовете и масите
– от слонова кост. Учудил се старецът, разходил се по стаите, разгледал
ги и легнал на едно меко пухено легло. Скрил камъчето в пазвата си.
Не щеш ли, нея вечер дошъл да го навести съседът му Иван.
– Дойдох – рекъл Иван – да те видя жив ли си и да си
поприказваме, защото не ми се спеше тая нощ. Какво е туй чудо? Не мога
да повярвам на очите си! Кой ти издигна тоя дворец?
– Камъчето – отвърнал дядо Павел и се усмихнал.
– Кое камъче? Я дай да видя туй камъче!
Дядо Павел бръкнал в пазвата си, извадил камъчето и му го подал. Иван го разгледал и попитал:
– Ами как построи туй малко камъче такъв дворец?
Дядо Павел му разправил как и си прибрал камъчето. Приказвали, що приказвали, почнали да се прозяват.
– Остани да нощуваш, Иване, в моя дом – поканил дядо Павел съседа си.
– Къде ще легна?
– Легни до мене на тоя пух!
Легнал Иван до стареца и почнал да слухти. Чакал стопанинът да
захърка. Щом дядо Павел захъркал, Иван бръкнал в пазвата му, взел
камъчето, чукнал го три пъти на земята и рекъл:
– Да дойдат четирима кралимарковци, да вземат този дворец и да го отнесат отвъд Дунава!
Додето изрече тия думи, явили се четирима кралимарковци,
вдигнали двореца и го понесли. Иван с камъчето поел подире им, а дядо
Павел останал. Кога се събудил сутринта – погледнал наоколо и що да
види? – няма никакъв дворец, няма го и безценното камъче. Само вехтата
плочена колиба, котето и патето. Заплакал старецът с два реда сълзи.
Нажалили се овцете и блейнали. Домъчняло на котето, докривяло и на
патето.
– Искаш ли да идем отвъд Дунава за дядовото камъче? – казало котето.
– Искам – съгласило се патето.
Тръгнали. Извървели цялата Дунавска равнина, стигнали широката тиха река Дунав.
– Аз мога да плувам – рекло патето, – а ти не можеш. Качвай се на гърба ми да те пренеса отвъд!
Качило се котето върху гърба на своето другарче, а патето
преплувало отвъд. Повървели още малко, стигнали двореца. Промъкнали се
в градината и влезли през един отворен прозорец. Заварили Иван – спи на
пухеното легло, а камъчето скрил под езика си. Те разбрали, че то е
там, защото в Ивановото гърло блещукала светлинка.
– Как да го взема от устата му? – попитало патето.
– Ще ти кажа как – отвърнало котето. – Аз ще натопя опашката си
в кратунката с червения пипер и ще погладя с нея Ивановия нос. Иван ще
кихне и камъчето ще падне от устата му.
Както рекло, тъй сторило котето. Натопило опашката си в пипера,
погладило Ивановия нос, Иван кихнал и камъчето изскочило от устата му.
Котето го грабнало и хукнало да бяга. Подире му се завтекло патето.
Бягали, бягали, стигнали пак до Дунава. Котето яхнало патето и патето
заплувало. Насред Дунава патето се обадило:
– Какво е туй чудно камъче, дай да го видя!
– Не може сега – ще го изтървем във водата. Когато излезем на брега, ще го гледаш.
– Дай го сега или ще се гмурна във водата и ти ще се удавиш! – заграчило патето.
Котето се уплашило и рекло:
– Дръж!
Патето посегнало да вземе камъчето с крачето си, ала го изтървало. Камъчето цамбурнало във водата и потънало.
Излезли двете животинки на брега и заплакали.
Минал един рибар с въдица и ги запитал:
– Котенце, патенце, защо плачете?
– Гладни сме – измяукало котето.
Рибарят пуснал въдицата във водата, хванал една голяма риба и я дал на патето и котето.
– На – рекъл им той – че да не плачете!
Котето и патето отнесли рибата във върбалака, почнали да ядат и
какво, мислите, намерили в корема й? Намерили камъчето. Рибата стояла
във водата с отворено гърло и щом патето изтървало камъчето, тя го
налапала.
Зарадвали се много животинките, затепкали пак през Дунавското
поле, извървели го и стигнали дядовата Павлова кошара. Дядо Павел лежал
на земята и плачел. Търкулнали камъчето до главата му. Тогава изведнъж
дядовите Павлови очи светнали. Грабнал старецът камъчето, чукнал с него
три пъти по земята и викнал:
– Искам тука Иван – вързан в един чувал!
Додето изрече тия думи – напреде му се изтърсил един чувал, а
вътре – Иван. Грабнал си тоягата дядо Павел и – тупа-лупа – дръпнал на
Иван един бой, па го развързал и го изпроводил да си ходи.
След туй старият овчар си прибрал камъчето в кесията и рекъл:
– Не ми трябва никакъв дворец, защото Иван ще го открадне пак. Зная му нрава.
И тръгнал подир овцете си. Всяка вечер слагал камъчето на
полицата – да му свети. А когато се поминал, гущерчето влязло в
колибата и пак си прибрало камъчето.

Имало едно време един сиромах човек. Той си нямал нито земя, нито къща, а само едно дръгливо, старо магаре. Чул веднъж този бедняк, че имало на земята такава страна, в която не се въдели магарета и където никой никога не бил виждал магаре.

"Я да заведа там моето магаре - помислил си сиромахът. - Може би там ще го купи някой."
Яхнал човекът магарето си и тръгнал да търси тази страна. Превалил много планини, прекосил много долини, избиколил много езера и най-сетне намерил страната, в която никой никога не бил виждал магаре.
Още при влизането му в града жителите се стекли от всички страни да гледат това чудновато животно. Неочаквано магарето заревало, както си му е обичаят да реве. Оглушителният рев на магарето така изплашил жителите, че те се разбягали. Но след като се наревало, магарето млъкнало и се умирило. Това успокоило хората. Те започнали да се приближават към магарето и да питат стопанина му:
- Какво е това чудо?
- Това е победителят на света - отвръщал беднякът.
Сред събралите се имало и приближени на падишаха.
- Ако това е победителят на света, трябва веднага да съобщим за него на господаря. Да не би да попадне в други ръце - разсъждавали придворните.
И те завели бедняка с магарето при падишаха. Там магарето вдигнало глава и пак заревало.

Падишахът помислил, че стените на двореца ще се съборят. От внезапния оглушителен рев конете в двора се подплашили, скъсали поводите и побягнали. Настанала бъркотия. Придворните се блъскали един в друг, задръствали се на вратите и портите.
Падишахът наблюдавал цялата бъркотия и останал поразен от вида на спокойно застаналото магаре. Той бил възхитен от него.
- Това се казва късмет! ... Хей, човече, ще ми продадеш ли победителя на света? - запитал той сиромаха.
- Че какво, може и да го продам.
- Колко ще ми вземеш?
- Толкова злато и сребро, колкото е теглото му.
- Купувай, господарю! Той ще ти покори която щеш страна и стократно ще си плати цената! - съветвали везирите падишаха.
Падишахът заповядал да купят магарето и на бедняка изсипали злато и сребро, колкото тежало добичето. Придворните започнали да разпитват чужденеца как да се грижат за победителя на света и с какво да го хранят.
- Поставете го в хубав, чист обор с гладки белосани стени. Направете му високи ясли и в тях му насипвайте нарязана слама и ечемик със стафиди. А поенето на победителя на света ще трябва да става с ведро в самия обор. Когато пък падишахът реши да воюва, изведете го от обора и го пуснете срещу врага. Ще видите какво ще стане тогава - разправял беднякът.
Човекът си купил кон, натоварил златото и среброто в дисаги, преметнал ги през седлото и поел за родината.


Мълвата, че падишахът купил победителя на света, бързо се разнесла из съседните страни. Всички съседни владетели узнали, че победителя на света се охранва и скоро ще бъде пуснат да завоюва чуждите страни.
Един от владетелите си рекъл:
"Трябва да се действува, докато още не са охранили победителя. "

Една нощ този владетел събрал цялата си войска и обкръжил града на падишаха, който купил владетеля на света.
На сутринта жителите му видели, че са обградени от неприятелска войска. Като узнал за обсадата, падишахът заповядал да изведат от обора победителя на света и да го пуснат срещу врага.
През всичкото това време, магарето не било извеждано никак от обора. Хранели го обилно със ситно нарязана слама и ечемик със стафиди. Поили го също в обора. Магарето така се охранило, така затлъстяло, че не могло да мине през вратата на обора. Трябвало да разбият стената, за да го изведат навън.
Слугите на падишаха подкарали победителя на света към градските порти. Там те свалили юздата от магарето, отворили портите и го пуснали на свобода.
Понеже стояло все затворено, на магарето му домъчняло за просторните ливади. Свежият въздух го опиянил. Възбудено, то запрепускало насам-натам из полето. Сетне се тръшнало на земята и почнало да се търкаля, да се обръща от една страна на друга, да рита с крака.
Прах като облак се вдигнал около него и го скрил от погледите.
Тези магарешки лудории ужасили неприятелската войска. Никой не смеел да тръгне срещу победителя на света.
А когато магарето се натъркаляло до насита, скочило на крака, вдигнало муцуна към небето и гръмогласно изревало няколко пъти поред. Сетне вирнало уши и препуснало право към неприятелската войска.
Войниците се изплашили много. Те се втурнали неудържимо назад, спасявайки се с бягство от победителя на света.
Славата за страшния победител се разнесла по всички страни. Никой от владетелите на съседните страни не смеел вече да напада могъщия стопанин на магарето.
Благодарният падишах заповядал да хранят победителя на света още по-добре. Всеки ден му насипвали все повече ечемик със стафиди.
Магарето така се надуло, че станало кръгло като топка. Най-сетне то съвсем преяло и се пукнало.

- Кой е? - попита момчето.
- Аз, Новата година. Отвори!
- Новата година? Какво търсиш тук? Защо си дошла? Аз не обичам Новите години. Те всички се наричат “нови”, но не носят нищо ново.Дори на самия си празник са безсилни да спрат смъртта на хората.
- Ти си несправедлив! - отвърна Новата година - Разсъди сам: животът е твърде кратък, за да може всичко, което се върши да е ново, но е достатъчно дълъг, за да оцени човек колко много новости са направени.Огледай се добре наоколо и сам ще разбереш... А колкото до смъртта, аз не ти нося смърт. Аз искам да ти направя някакъв хубав подарък. Кажи какво желаеш.
И тя погледна момчето. Не получи отговор от безразличния му поглед, но продължи:
- Искаш ли щастие?
- Щастие... - замислено повтори момчето. Аз не познавам щастието, не знам какво значи да си щастлив, но вярвам, че всяко нещо е красиво само докато е ново. Може би щастието е хубаво, но аз не искам да го опозная, за да не го разруша.
- Колко си странен! - възкликна Новата година и пак запита:
- Искаш ли любов?
- Любов ли?! Чух веднаж двама възрастни да казват, че любовта не е нищо друго, освен една илюзия, в която вярват двама. Лъжа! Защо е нужно да се вярва в лъжа и сам да лъжеш? Хората не бива лъжат - нали трябва да са честни.
- Ах, тези възрастни - ядоса се Новата година, - когато не са в настроение, те винаги говорят така.
После каза:
- Аз наистина не знам какво да ти подаря. Може би трябва да ти дам вяра - тя ще те избави от черногледството ти.
- Не, не искам , не мога. Та как, кажи ми, мога да повярвам например, че ти си жива, материална, че си приказната добра царкиня на снежните полета в еленова шейна, както те рисуват за радост на децата, когато не те виждам, не те чувствам? Кажи!
Новата година се надвеси над него и се вгледа в лицето му. Едно много тъжно лице...
И разбра. Разбра какъв подарък е нужен на момчето. То ще се промени, ще стане друго, ново...
На следващия ден видяха момчето с приятел.

КРАВАТА МАША И СЪКРОВИЩЕТО

Кравата Маша седеше на малката си верандичка, скръстила крак върху крак и съсредоточено разглеждаше един тефтер. На пръв поглед утрото си беше най-обикновено утро. Малко хладничко, в сравнение с това, което щеше да бъде към обяд. Слънцето обича да се излежава пред къщичката на Кравата Маша. В резултат на това полянката представлява много кофти гледка – кафява, прашна земя и тук-таме някой речен камък. Близо до къщата на Кравата Маша тече едно мързеливо поточе. В него обикновено се къпеше един самотен щъркел, който отдавна е престанал да бъде заплаха за жабите.
Кравата Маша задълбочено изучаваше два листа със сметки. Сметки за ток, за вода, за храна... Толкова много цифри и все с минуси. Кравата Маша сериозно се замисли за това, че скромното наследство, което остави баща й почти се е стопило. Тя съсредоточено гризеше края на молива, с който пишеше и се опитваше да измисли нещо, когато:
- Здравей, Маша.
- Здравей – отговори Маша и отново захапа върха на молива.
- Какво си се замислила така? – продължи да любопитства съседката: Черната Сврака.
Кравата Маша разбра, че няма да може да си довърши мисленето, за това се примири:
- Защо не дойдеш да пием чай на верандата? Може да поговорим.
- Добре – съгласи се Черната Сврака – аз съм направила курабийки с какао. Сега ще взема от тях и ще донеса.
Двете съседки седяха на верандата на Кравата Маша до обяд. През цялото време не преставаха да се оплакват една на друга как нямат пари, накити, блузи с мъниста и обувки с високи токчета. Както и рокли от онзи страхотен магазин.... В интерес на истината Кравата Маша беше най-много притеснена за това, че идва зимата и тя може да остане без храна. Градът беше много далече. А и колко беше трудно да се пътува с автобус!!!!!!
- Аз мога да прелетя до града – с готовност се съгласи Черната Сврака – но ми се струва невъзпитано една достопочтена сврака като мен да лети толкова дълго време.
- Не мога да разбера какво точно предлагаш – разсърди се Кравата Маша – че какво можеш да донесеш от града?
- Ами каквото искаш – сконфузено продума Черната Сврака.
- Разбира се – отново се сопна Кравата Маша – като те гледам, каквото и да ми донесеш не може да ми стигне само за закуска.
- Права си – съгласи се Черната Сврака... – Какво ще правим тогава?!?
Двете съседки вече си бяха допили чая, бяха изяли и курабийките с какао. Слънцето се беше настанило в двора, а плахите опити на няколко бели облачета да го засенчат, бяха осуетени от слаб ветрец...
- Добър ден, дами.
- Добър ден – отговориха те.
- Може ли да поседя при вас? Около рекичката е хладно, но няма с кого да си говоря.
- Искаш ли чай? – попита Кравата Маша.
- Може – съгласи се Щъркела.
- Съжалявам – извини се Черната Сврака – но изядохме всички курабийки с какао, които донесох. Ако искаш да останеш за малко сам, ще отида да донеса още.
- Моля те – бавно каза Щъркела – моля те не ходи никъде. Не искам курабийки. Не ми се стои сам. Мога да съм сам, но само по половин ден.
Кравата Маша донесе чая и само две обикновени вафли. Тя много се притесни, че няма какво друго да предложи на Щъркела.
- Чух ви какво си говорехте – каза Щъркела – съжалявам.
- Няма нищо – великодушно му простиха и двете – просто женски приказки...
- Моят дядо ми е разказвал, че недалече от тук има съкровище.
- Ако е истина – позволи си да се усъмни Кравата Маша – защо не е взел той съкровището?
- Сигурно защото и той не е знаел къде е – усъмни се Черната Сврака.
- Не знам защо – отговори щъркелът – но знам къде е картата.
На малката верандичка настъпи пълна тишина. Едно зелено гущерче боязливо се разходи, огледа смълчана група и бързо изчезна. Подухна слаб северен вятър. Бавно, много бавно се промъкна Голямата Идея.
- Ще търсим съкровище – осмели се да каже Голямата Идея на глас Черната Сврака.
“Защо не? – запита се Кравата Маша”.
- Добре – отсече тя – утре точно в 7 часа да сте отново тук. Ти Щъркеле, ще донесеш картата. Черната Сврака ще лети, за да показва пътя..
- Няма да летя – не е възпитано. Аз съм дама с положение в обществото. Срамно е да летя.
- Още по-срамно е да отидеш на годишния бал със старата си рокля и старите накити. Всички ще ти се смеят.
Не си мислете, че Кравата Маша е лоша крава. Тя просто иска част от съкровището, за да има какво да яде зимата. Лятото е лесно – има трева около реката, от която става страхотна салата. Може и да си поръча различни неща от магазина в града. Но за това трябват пари. А както вече уточнихме в началото – наследството почти беше изчезнало...
На следващата сутрин Кравата Маша, Черната Сврака и Щъркела се отправиха на пътешествие. Щъркела беше донесъл скъпоценната карта. Черната Сврака беше облякла спортен екип, с който да лети. Кравата Маша сложи в една раница малки питки със сирене, солени бисквити, шоколад и бонбони с карамелов пълнеж. И тръгнаха.
Преди слънцето да се прибере зад хълма тримата търсачи на съкровище бяха изминали доста път. Черната Сврака, се измори да лети и креташе бавно след Кравата Маша. Щъркелът реши, че вече е изморен и помоли да поседят малко.
- Добре – примири се Кравата Маша – така или иначе трябва да спим някъде. Утре ще продължим..
- Ей, вижте – съкровище – развика се Черната Сврака – вижте как хубаво блести!!!
- Та това е обикновена тенекиена кутия – каза Щъркелът – и то от газирана напитка. Това не е съкровище!
- Това е моето съкровище – обиди се Черната Сврака – блести и е много. Знаеш ли колко гердани мога да си направя от него. И гривна с блестящи плочки. И пръстени за всеки пръст.
- Но такива кутии има и в града – включи се внимателно Кравата Маша – винаги може да си купиш. И пак да си направиш накити.
- Да, но няма да съм го намерила – заинати се Черната Сврака – значи няма да е съкровище, а обикновена тенекиена кутия.
Щъркела и Кравата Маша се спогледаха и спряха да спорят. Всеки може да смята за съкровище това, което го прави щастлив. И да му се радва, когато го намери.
Тримата златотърсачи седнаха под едно дърво. Черната Сврака се любуваше на своето съкровище, а Кравата Маша безцелно се огледа. И видя своето съкровище! Цяла поляна със страхотна, сочна зелена трева.
- Това е невероятно – възкликна тя – ако ми помогнете – ще имам храна за цялата зима...
- Разбира се, че ще ти помогна – каза Черната Сврака – вече съм богата, имам си съкровище и мога да помагам на когото си искам.
- Ще ти помогна – каза Щъркелът.
- Може зимата да живееш в моята къща – предложи Кравата Маша на Щъркела – ще има храна и за двамата.
- И ще има с кого да си говоря по цял ден – допълни Щъркела с усмивка.

Е, така става обикновено. Когато тръгнеш да търсиш едно нещо, непременно намираш друго. Този път, по изключение, всеки откри своето съкровище: Кравата Маша – си осигури храна за зимата, без да харчи от наследството; Черната Сврака – щеше да има много накити за бала на годината, а Щъркела – да има с кого да си говори. И нямаше да бъде вече сам.
За другото съкровище, онова от картата, вече никога не стана дума... Е почти никога. Но това е друга история. Тази нощ, всеки заспа щастлив, с мисълта за своето съкровище.

Има ли дете, което не е чувало за тях? За лошите човечета, които си строят къщички в зъбките ни, ако не ги мием? Така че вадете си четките и пастите, приятели, предстои ни близка среща с Пук и Чук!

[You must be registered and logged in to see this link.]


[You must be registered and logged in to see this link.]

ПЪТЕШЕСТВИЕ В НЕБЕТО
Намери Петьо зад вратата
обувка туристическа
и мигом му дойде в главата
идея фантастическа.
Щом викна с глас: абракадабра! -
превърна се обувката
в едно локомотивче храбва
и пуф-паф! - вече пуфка то.
Дотича Катето с кашонче -
картонено, разбира се -
ала подхожда за вагонче
и лесничко монтира се.
И ту-ту-ту! - потегли влакът
по пътища неминати.
Къде ще идат? Що ги чака
в полята и в градините?
Пътуват те към чудесата.
Ликуват им душиците,
но иска им се в небесата
да литнат като птиците.
А пък децата, всеки знае,
са истински вълшебници -
каквото да си пожелаят,
то става, знам по себе си.
И вече хвъркат с въртолетче.
Бръмчи неспирно перката.
Те махат като от портретче,
щастливи и наперени.
Но въртолетчето е шумно
и дразни ги бръмченето.
Решиха, че е по-рзумно
да е с балон летенето.
Ала къде го?... Най-случайно
с балон пристигна Ането -
прие с вълнение бзкрайно,
за полет смел поканата.
Трепти над Кученце-играчка
на Ането балончета
и сипе Петърчо закачки:
- Брей, май е вихрогонче то!
А лятна нощ се спуска вече.
Тук-там звездички блеснаха.
- Ех, Ани - Петърчо изрече.
- Започва интересното!
Мечтая с телескоп в тъмата -
като мъжете учени -
да наблюдавам от Луната
съзведията скупчени.
"Голямата" и "Малка" мечки,
или "Ловджийски кучета",
"Коларят" и звезди далечни,
в зависимост от случая.
И скок! - излитна като мисъл,
в главица детска бръмнала
и на Луната настани се,
навярно чак до съмнало.
Додето "астрономът" Петьо
се взираше унесено,
дойде за Катето ракета
космическа, естествено!
Потегли тя по пътя "Млечен" -
да, нашата галактика -
и малката умница вече
си има своя тактика.
Погледне в ляво, после в дясно -
звезди, звезди красавици!
И всяка в космоса прекрасен
си има свои навици.
Какво белее в мрачината?
Ах, замък, замък приказен!
И яхва Катето метлата
като в позната приказка.
По-бърза и от лястовица
се стрелка сред звездичките.
Дано да има там дечица,
дано да са добрички те!
Защото вече си мечтае
сред замъка космически
на воля да си поиграе
с момчета и момичета.
И с Ани, с Петьо стават трима
сред място удивително -
оказа се, че тука има
и парк увеселителен.
С безброй красиви въртележки
и мънички железници.
Ех, случват се и плач, и смешки
с децата по-разглезени.
Това в реда е на нещата,
не пречи то на никого.
Щом забавляват се децата,
ще има смях и викове.
След всяка следваща игричка,
не спират изненадите.
Пристигна Петърчо с количка
и кани: - Заповядайте,
приятели на сладоледа -
любимо детско лакомство!
Фунийките препълва щедро
и ближат всички лакомо.
А пък момиченцето русо,
с крилца като на птиченце,
призна, че сладоледа вкусен
отдавна то обичало.
И тука, както на земята,
боклуците май доста са.
Мете ги Катето с метлата,
за да е чисто в космоса.
Без стари спътници, антени,
безброй звезди угаснали,
метеорити разпилени,
комети с прах обраснали.
Лети нощта. Светлее сводът.
Доспа му се на Петърчо.
Ще трябва вече да си ходят.
С какво ли?... С въртолетчето!
На пеликан, красив приятел,
наместо с нещо вкусничко,
с букет дойде да ги изпрати
момиченцето русичко.
А пеликанът пощальон е,
разнася по адресите
писма, колетчета с бонбони,
дори и в дните есенни.
Но пеликанът не е гълъб.
Прилича ми торбата му
на сърчице, до горе пълно
с писма, до теб изпратени.
В писмата в твоята кутия
разказано е простичко
какви небсни чудесии
с деца се случват в космоса.
Ех, някои особи важни,
същински зли орисници,
навярно могат да си кажат:
- Измислици, измислици!...
Но щм от обич и с фантазия
са случките разлистени
и приказно са те разказани,
за мен и теб са истина.

ВЕСЕЛ КАЛЕНДАР
(За коледни представления от актьори)
Петя Караколева

Действащи лица:ЯнуариФевруариМартАприлМайЮниЮлиАвгустСептемвриОктомвриНоемвриДекемвриРазказвачМомиче
Дядо Коледа

Разказвачите - колкото са необходими на брой, седят на столове, стълби, партикабли - по-високо от сцената и гледат "надолу" какво правят месеците. Облечени по избор - с обикновени дрехи или като разказвачи от различни епохи и националности. Репликите се разпределят между тях в зависимост от възможностите. Месеците са облечени в съответствие с характеристиките на сезона си. Май -
като художник с палитра и бои, "рисува" на триножник, Марта - с нещо топло
ии нещо пролетно, и т.н. Декор - по избор, но възможно е и да е стена, с нарисувани по нея сцени от различните сезони - графити по стените.

Януари:
Знаят всички календари
пръв по ред съм - Януари!

Разказвач:
Ала иска Февруари
този път да го превари.

Февруари:
- Че защо пък да съм втори?
Колкото и да мърморя,
винаги съм ощетен:
с цели два дни съм скъсен!

Разказвач:
Тъй юнашки те се сбиха,
че едва ги разделиха.

Баба Марта:
- Стига с тая свада стара
за реда на календара! -

Разказвач:
Марта страшно се ядоса
и така реши въпроса:

Баба Марта:
- Строго двамата наказвам!
Никой с тях да не приказва!

Разказвач:
А когато свърши туй,
викна, всеки да я чуй:

Баба Марта:
- Мило горско население,
днеска съм във настроение -
чакам вашите поръчки
и с вълшебната си пръчка
ще ви сготвя във казана
всяко ядене мечтано!

Разказвач:
Зайко викна: - Пандишпан!
Вълчо: - Цял овен одран!
Врабчо: - Крушева туршия!
Лиса: - Крехка птича шия!
Мечо: - Аз пък боровинки!
Ежко: - Печени калинки!
Шаро: - Мляко от коза!
А Кокошката: - Боза,
куд-куд, куд-куд, кудкудяк,
баница от млад спанак,
че съм толкова послушна...
Марта всичките изслуша
и с вълшебната си пръчка
сготви тяхната поръчка.
Но за зло - беда се случи,
ето кой какво получи:
Зайко: баница с туршия,
Вълчо: от калинка шия,
Врабчо: буре със боза,
Лиса: вълна от коза,
Мечо: мляко и спанак,
Ежко: пържен кудкудяк,
Шаро: птичи пандишпан,
а Кокошката: курбан...
Марта ядно вежди смръщи,
Марта люто се намръщи,
и заръси ситен дъжд,
после сняг... Но изведнъж,
яхнал щъркел дългокрак,
тук Април пристигна пак.
И ухилен до ушите
заразправя си лъжите.

Април:
- Вчера ходих в Сан Доминго
с моя самолет - фламинго...

Разказвач:
Ей така за трийсет дни
сума нещо съчини.

Май:
- А след него, то се знай,
идва кой? Аз - месец Май!

Разказвач:
Месец Май започна с празник,
смях и лудории разни;
а е въздухът богат
с весел майски аромат.

Май:
- Брей, че съм художник аз!
И рисувам вече час!

Разказвач:
Ала стъпи Май накриво
и нажули го коприва.

Юни:
- Сладоледа най-обичам!
И затуй сега ще тичам
да си купя сладолед -
не един, а точно пет.

Разказвач:
После гърло го боли
и челото му гори!
Юли му се подигра,
щом за случката разбра;
грабна банските гащета
и се втурна към морето.
Тъй се бухна във водата,
че не закъсня бедата:
вирна Юли в миг краката
и изчезна под водата.

Август:
- Що направи бе, човече!

Разказвач:
Август бързо се съблече,
от морето го измъкна
и във гърлото му бръкна:

Август:
- С тон вода си се налял!
Пет медузи си изял!
Ха сега върви лежи,
с Юни пъшкай и търпи!

Разказвач:
После пече се три часа
и, естествено, слънчаса.
Кожата му се обели
на парцали и къдели.
А усмихнат, къдрокос
със мастиления нос
ей Септември - първолака,
утрото едва дочака
и до своя чин дотича,
а оттам едно момиче
доверчиво го погледна.

Момичето:
- Казаха до теб да седна...

Септември:
- До момиче да седя?
Гледай ти каква беда!
По-добре нощес да бруля
круши, ябълки и дюли...

Разказвач:
Хвърли той буквара нов
в първия крайпътен ров
и с Октомври цяла нощ
браха грозде, пълен кош.
Марта бързо се намеси
и на сутринта със песен
и Септември - първолака,
и Октомври - забавака,
към училищната сграда
тичат, бързат, падат, стават...

Ноември:
Аз, Ноември съм и свиря
по гори, поля, баири
с писаната си цафара.
Ето ме сега: подкарал
стадо облачни овни
дъжд ще лея много дни.

Декември:
Аз, Декември, нося сняг
къси дни и дълъг мрак.
Със герданчета от лед
ще накичвам всеки плет.

Разказвач:
Тъй измина се година,
нова иде - до амина!
Затова сега Декември
буди брата си Ноември,
щипе му носа червен.

Декември:
- Стига спа! Я тръгвай с мен,
че пристига подир час
Коледата и при нас.

Разказвач:
Всичко двамата измиха
и елхата украсиха.

Месеците:
- Дядо Коледа, побързай
и подаръците връзвай
на елхичката зелена,
чакаме те пременени!

Разказвач:
Той пристигна в полунощ
с пълен и препълнен кош.

Дядо Коледа:
- От Септември почвам аз,
че е пръв отличник в клас
и задето тъй се учи -
летни кънки ще получи.
А с боите, то се знай,
награждавам месец Май!
Я ела при мен, Април,
казват, че лъжец си бил...
И набързо го закичи
със Торбата на лъжите.
Нося ски за теб, Декември,
нова свирка за Ноември,
на Октомври два геврека,
а на Марта - три елека,
Юни, вместо сладолед,
нося ти бурканче мед.
Юли да е по-разумен,
нека плува с пояс гумен.
Август с кремче да се маже,
под чадър да спи на плажа.
А къде са първенците
и в борбите, и в кавгите?
- Тук съм! - скочи Февруари.
- Пръв съм! - викна Януари
и отново те се сбиха...
Коледа излезе тихо
и когато боя спряха,
знаете ли що видяха?
Беше им оставил в дар
този весел календар!

Завеса
Според възможностите на постановката в началото, средата и края може да се изпълнят (като песен или декламация, или като песен и танц).

Песен на приказката
(Изпълнява се от Разказвачите.)
Тази приказка е стара
за реда във календара,
за годините, за дните,
и за празници честити...
Тази приказка е стара,
тя започва с Януари,
а Декември е накрая,
както аз отдавна зная...
Тази приказка е смешна -
тук се бият с топки снежни
или къпят във морето
Юли, Август - две момчета...
Аз съм Приказката малка,
не разказвам за русалки,
нито за дворци от злато,
а за Пролет, Есен, Лято,
Зима... месеците всички
и за техните игрички,
за една кавга прастара -
за реда на календара.

Втора песен на приказката
(Изпълнява се от разказвачите.)
Аз съм Приказката малка,
не разказвам за русалки,
нито за принцеси разни,
за вампири безобразни,
за юначни богатири,
не за весели сатири,
не за смърфове и феи -
не за тях сега ви пея,
а за месеците всички
и за техните игрички,
за една кавга прастара
за реда във календара...

Песен на месеците
Ние сме дванайсет братя
и живеем в небесата
над едно море от синя,
гладка, лъскава коприна.
Имаме си стълба вита,
там, сред облаците скрита,
скок-подскок по стъпалата
и сме долу - на Земята.
Ала скачаме подред:
Януари най-напред,
Февруари е със ските,
Март го следва по петите,
а четвърти е Април.
Идва Май с автомобил,
Юни - с десет сладоледа,
Юли към морето гледа,
Август - потен и горещ,
а Септември - хладно свеж.
Пък Октомври, забавака,
с дървеното конче трака.
И Ноември тича бързо
с шал дебел е той овързан,
Е, Декември е последен,
цял във сняг и вятър леден,
но пък с Новата година
този месец е роднина...

Петя Караколева

На гости на баба Цветна

(Нещо като въведение)

Слънцето залязваше, когато часовниковата кула на едно малко градче удари точно пет. Както всеки следобед, уличките бяха пълни с хора. Лелки с пазарски чанти, чичовци с лули, дядовци с бастунчета, малки госпожички с панделки образуваха шарена тълпа, която бърбореше за всевъзможни неща. Освен часовникова кула, градчето имаше камбанария с три камбани, кметство, училище и всичко останало, което малките градчета имаха. При все това, то бе толкова обикновено, че хората го бяха нарекли Средноград, тъй като в него нямаше друго забележително, освен че бе в средата на страната. Както често се случва обаче, във всяко обикновено нещо има и по нещо необикновено. В края на градчето, там където започваха дъбовете и буките на Средна гора, живееше една весела баба. От ранна пролет до късна есен тя работеше из дворчето си. Градинката ѝ беше малка, ала каквото и да посееше - всичко растеше. Марули, домати и тиквички имаше в лехичките, а до тях - картофки и лук. От едната страна къщичката имаше ранна ябълка, а от другата - зимна круша. Покрай оградата растяха къпини, а зад тях - малини. Но от всичко най-хубави бяха цветята. Напролет първи се показваха кокичетата и игликите. След тях идеха зюмбюлите и лаленцата, после
люлякът и латинките. Щом дойдеше лятото, пламваха божурите. Тъй като дворчето винаги беше пълно с цветя, хората наричаха стопанката баба Цветна. Същият този следобед, малко след като часовниковата кула бе отброила пет, пред къщичката на баба Цветна спря кола. От прозореца надникна къдрокосата и внучка Мая. Мая бе едно добре възпитано, но твърде любопитно момиченце със зелени очи и лунички. Нейните родители бяха археолози и когато тръгваха на път, тя оставаше на гости на баба си. Така се случи и през този ден. Щом слънцето залезе, баба Цветна направи чай, седна заедно с внучето и се замисли коя история да разкаже. През това време внучката ѝ гледаше през прозореца едно ябълково клонче, чиито листа бяха започнали да пожълтяват.
- Бабо, а защо на ябълката ѝ пожълтяват листата?
- Хм, че защо ли? Това е една дълга история...
Баба Цветна се усмихна, взе вретенцето си, завъртя го и заедно с нишката тръгна и приказката за едно красиво момиче, което всяка година идвало със северния вятър. Баба ѝ беше сладкодумна, но приказката се
оказа дълга и Мая заспа по средата, без да научи края. Същата вечер, когато цялото градче се унесе в дълбок сън, над полето се появи един палав северен вятър, а с него - едно красиво девойче.

Защо пожълтяват листата?

Приказка за северния вятър и момичето
с оранжевата пелерина

Беше спокоен понеделник - един хубав ден за започване на разни неща. Септемврийското слънце промъкна лъчите си измежду листата на ябълката и стигна до крайчеца на възглавницата, върху която спеше Мая.
Тя отвори едното оченце, после другото, промърмори едно “ох” и се зави през глава. Никак не й беше до започване. Понеделниците винаги бяха малко трудни. Сигурно щеше да лежи още дълго, ако не беше усетила уханието на лимонови бухтички! A това беше достатъчно добра причина да се измуши от топлото легло. Нейната баба правеше прекрасни бухтички и никой не можеше да им устои.
- Охооо, някой се е събудил! - усмихна се баба Цветна, докато изваждаше поредната бухтичка.
- Ами така хубаво миришеше!
Мая взе две още топли бухти, след това - още две, после си сипа чаша мляко и докато се усети вече беше закусила.
През това време баба ѝ изтупа брашното от ръцете си, свали престилката и погледна през порозореца. Небето беше чисто, слънцето блестеше, изглеждаше прекрасен ден за разходка.
- Хайде, сънливке, обличай се да тръгваме! Разбрах, че шипката в Люботрън е станала за бране.
Освен бухтички, баба ѝ правеше чудесен шипков мармалад. Но за него трябваше да се ходи чак до хълма Люботрън, където растяха най-едрите шипки.
Мая облече зелената си рокля с джобчета, върза си панделка, сложи още бухтички в една торбичка и тръгна с баба си по улица Крайречна. Тази улица бе най- дългата в Средноград и минаваше от единия до другия му
край. След като излязоха от градчето, малка пътечка ги изведе на самия хълм. По храстите блестяха едри червено- оранжеви шипки а измежду тях подскачаха три врабчета. Те се люлееха по клоните и спореха нещо по врабчешки. Тъй като баба Цветна не беше съвсем обикновена баба и разбираше врабчешкия език, тя подаде ухо и се заслуша.
- Няма да вали, щом слънчице блести - каза едното врабче.
- Ала снощи севернякът луд лудя в полята - каза другото.
- Вятър щом фучи, май ще завали - добави третото.

“Бре, рече си баба Цветна, какво ли е намислил този пакостник Бора?” Бора беше палавият северен вятър. Той беше голям лудетина и винаги донасяше студено време с дъждовни облаци. Но тъй като по небето нямаше и едно облаче, бабата не се притесни. Тя напълни голямата торбичка с шипки, внучката й напълни малката, и двете се запътиха надолу към града, право към магазинчето на Радомир. Оттам щяха да купят захар за сладкото. Докато вървяха надолу, минаха покрай къщата на госпожа Божана Страхилова. Добросъвестната госпожа току-що бе изпрала и грижливо простираше на двора. Щом ги видя Божана, която беше твърде притеснителна по природа, притихна зад розовите си чаршафи и занаднича любопитно.
- Хубава сутрин за пране сте избрали! - подвикна весело баба Цветна.
- О, да, да... прекрасен ден! - смути се малко госпожата. - Наистина чудесен!
- Но нещо май ще вали.
- Да завали!? - от изненада Божана премигна три пъти и погледна угрижено нагоре, където нямаше нито едно облаче. - Такова прекрасно време! - промърмори тя сърдито. После взе празния кош и влезе отново в
къщата си, възмутена, че я бяха притеснили.
Току подминаха двора на Божана и баба Цветна дочу две медоносни пчели, които жужаха до розовите храсти на съседната къща.
- Бърз-з-з-з-ичко да бърз-з-з-аме! - каза едната.
- Бърз-з-з-о, че дъждец з-з-з-въни! - каза другата.
Баба Цветна погледна небето. Едно бяло облаче се бе появило. Тя хвана за ръка малката си внучка и ускори крачки. Когато завиха покрай часовниковата кула срещу им се зададе една пълна дама със синя рокля и
синя шапка. Пред нея подскачаше малък йоркширски териер със синя панделка. Шапката на госпожата бе щедро окичена с цветя, лентички, мъниста и човек лесно можеше да се досети, че това е Елиферия Паунова.
Елиферия беше жената на кмета. Тя толкова много обичаше шапки, че вече имаше три дузини за всякакви поводи. Прекрасната синя шапка бе купена едва вчера и в нейна чест кметицата бе поръчала да ѝ ушият рокля в същото небесно синьо.
- Добър ден и накъде така, госпожо? - поздрави забързано баба Цветна, без да спомене и дума за шапката.
Тя знаеше, че всеки, който поздравява кметицата, задължително трябва да казва поне един комплимент за шапката ѝ. Но тъй като ѝ се видя твърде натруфена, не каза нищо. Кметицата ги погледна накриво. Тази неучтивост никак не ѝ се понрави. Тя вирна носле и отвърна троснато:
- О, нима не виждате! Днес е прекрасен ден за разходка!
- Хубав ден... Само дето мирише на дъжд - усмихна се баба Цветна.
- О, на дъжд ли? - разсмя се Елиферия Паунова, a роклята ѝ се разтресе
като голямо синьо желе. - Та на небето има само едно облаче!
След това госпожа Паунова реши, че не си заслужава да разговаря с хора, които не разбират от шапки и се обърна към малкия си йоркширкски териер:
- Нали така, Пуфи?
Пуфи само кихна и гордо продължи пред доволната си стопанка. Но това баба Цветна и Мая така и не видяха, тъй като вече бяха стигнали до висока къща с красива ограда, зад която се чуваше голяма шумотевица.
Мая се надигна на пръсти и надникна любопитно. Една креслива госпожа бе излезнала в градината и нареждаше на слугите си да подредят маса за следобеден чай. Такъв глас в Средноград имаше само жената на банкера - госпожа Златолюба. Тя бе толкова писклива, че хората отдалеч можеха да
разберат в какво настроение е, а тя обикновено беше в лошо. Докато госпожата хокаше слугите си, трилистните детелинки, до оградата, пееха.

Ясничко небе,
слънчице пече,
а как ще завали
не знаете, нали!

Като чу това, баба Цветна се позасмя, после подаде глава иззад оградата и викна силно:
- Хубава маса, дано само не я навали!
- Да я навали ли? - тросна се жената на банкера и погледна нагоре, където имаше няколко безобидни бели облачета. - Че не виждате ли какво хубаво време е! - и отново се скара на слугите си, понеже никак не
обичаше някой да ѝ противоречи.

- Щом не щат да чуят, тяхна работа - каза бабата и влезе с внучката си в магазина на Радомир.
Накупиха, каквото имаше да купуват, и излязоха. Щом стъпиха на улицата, духна толкова силен вятър, че за малко не отвя панделката на Мая. Баба ѝ погледна нагоре, малките пухкави облачета се бяха събрали, птичките бяха замлъкнали, а цветенцата бяха затворили чашки. В градината на банкерката скъпият чаен сервиз вече танцуваше по покривката и слугите ѝ едва го удържаха.
- Така било то! - промърмори баба Цветна и закрачи бързо с внучето по улица Крайречна, където госпожа кметицата мъчно удържаше новата си шапка.
Всички панделки и цветчета се бяха разлетели. Баба Цветна отново поклати глава. Облачетата някак незабелязано бяха станали големи и тъмни. Когато стигнаха до спретната къща на госпожа Божана, вятърът духна отново - толкова силно, че успя да отвее цели две ризи от току-що простряното пране.
- Оооо, ризите ми, ризите ми! - хукна госпожата след тях и едва успя да ги догони.
Пакостливият вятър бе довял дъждовни облаци. Всички се разбързаха. Настана голяма суматоха. Само едно непознато момиче с красива оранжева пелерина не се страхуваше от дъжда.

Щом закапаха първите едри капки, Мая вече пийваше сладък горски чай, а баба й вареше шипков мармелад.
В същото това време госпожа Страхилова переше отново двете изпокаляни ризи. Прислужникът на Елиферия тичаше с все сила подир шапката, която беше отлетяла. А жената на банкера отново вдигаше врява за скъпия чаен сервиз, който вятърът току-що бе счупил. Навън бе завалял истински пороен дъжд, а Мая допиваше втората си чаша чай, когато някой почука на вратата. Баба Цветна отвори и на прага застана момичето с оранжевата пелерина.
- Добър ден, бабо Цветна!- усмихна се то.
- Добре си дошла, Есен, заповядай!
Щом влезе Есен, в стаята мигом се разнесе сладък аромат на зрели ябълки, примесен с дъх на дъжд и мокра трева. Гостенката свали качулката, развърза пелерината, а изпод нея извади пълна кошница. Медени крушки, червени и златни ябълки, грозде и орехи, всякакви плодове беше донесла. Мая, която се бе скрила зад роклята на баба си, любопитно надникна. Есен беше дългокоса и също като Мая - с лунички по бузите. Роклята ѝ беше от оранжево-медена тафта, украсена със слънчеви нишки и златни дантели, върху които проблясваха бисерни капчици . Щом видя малкото момиченце, Есен така се засмя, че дрехата ѝ се разшумя
като листенца на топола, а червените й къдрици заподскачаха весело по раменете. Мая гледаше и не вярваше на очите си. Чудеше се какво щеше да прави едно толкова красиво момиче в малкото им градче. И тъй като си беше любопитка, направо попита:
- А ти по някаква работа ли идваш в Средноград?
Есен се усмихна, извади от чантата си малка кутийка и я отвори. Отвътре грейнаха цветове – медено-червено, алено, шоколадово-кафяво, златно-жълто и топло оранжево.
- Ето в тази кутийка са боичките ми. С тях през септември започвам да рисувам по дърветата.
Тъй през този ден Мая научи три неща. Първо - стана ясно, защо пожълтяват листата на ябълката. Второ - стана ясно, че нейната баба не е обикновена баба, а магьосница. И трето - съвсем в края на деня стана
ясно, че задаването на въпроси е присъщо на всички начинаещи магьосници.

Край на първа приказка

Прикачени миниатюри

[You must be registered and logged in to see this link.]

РОЖДЕНИЯТ ДЕН НА ТОРТАТА
=============================
ИЗ "ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА БАЛОНЧО"Александра Вал

/Балончо и Вуздухчо летят над сцената./
Балончо: Какъв топъл вятър духа днес, Въздухчо!
Въздухчо: /замечтано/ Да, да, топъл вятър, топъл вятър... /сепнато/
Балончо, тук започва да мирише апетитно! Само ме помириши! /Балончо помирисва
Въздухчо./
Балончо: М-да, прав си. Крайно време е да се спуснем към земята!
/Балончо и Въздухчо се спускат бавно към сцената./
Въздухчо, виж там долу - какви огромни къдрави бели... хм... рокли и между тях
по-малки жълти колелца! Какви са тези същества?
Въздухчо: Балончо, Балончо /радостно/, но това са Пуканките!
Тези огромни бели пукащи рокли се наричат Пуканки. Това е плажът на Пуканките!
Сега разбирам защо мирише така апетитно!
/Балончо и Въздухчо слизат на плажа на Пуканките. Пуканките са огромни,
средни и по-малки, в различни етапи на разпукване; визуално най-разпукнатите
наистина наподобяват бели рокли; между тях има и малки жълти зрънца, които също
са одушевени; непрекъснато се чува звук "пук-пук", при който различните по големина
Пуканки все повече и повече се "разлистват"./
Балончо: Но, Въздухчо, какво правят Пуканките на плаж?
Въздухчо: Балончо, за да станат огромни, красиви и бели, Пуканките се
нуждаят от много топлина! Затова те най-редовно ходят на плаж, Слънцето ги напича
и нали чуваш - пук, пук, разтварят се и стават красиви дами.
Балончо: Но Въздухчо, те не могат да летят като нас, тогава - какво
правят?
Въздухчо: Пук-пук, ех, Балончо, ами попитай ги. Само трябва да побързаме,
защото Слънцето ще те нагрее, но ако и ти се пукнеш, съвсем няма да заприличаш
на Пуканка!
/Балончо и Въздухчо се отправят към една истинска Пуканка./
Балончо: Ей, уважаема Пуканко, какво правиш след като станеш Пуканка?
Аз съм Балончо и след като стана Балон започвам да летя, а като започнеш да
летиш, ставаш и много любопитен!
П1: Аз, след като стана Пуканка, по цял ден заедно с Чипса гледам кино!
/Веднага и другите Пуканки започват да отговарят на Балончо./
П2: А аз почти винаги ходя на цирк или имам голямо междучасие!
П3: А аз пия шоколад и знам всички любопитни неща, които могат да се
знаят!
П4: А аз ходя на купони, рождени дни и навсякъде, където стават веселби!
Балончо: /учудено и възхитено/ Колко е интересен животът ти Пуканко-Купон,
ще ме взимаш ли с теб?
ПК: Да, Балончо!
Балончо: А ти Пуканко-Кино и Пуканко-Любопитка?
ПК и ПЛ: Да, да, Балончо, с най-голямо удоволствие!
/Изведнъж, огромни кафяви сладки капки, напомнящи дъжд, започват да се изсипват
върху Пуканките, Балончо и Въздухчо./
Балончо: Въздухчо, какво става?
/Въздухчо, който се върти тревожно, не отговаря.
Пуканките панически се разбягват, една от тях извиква силно./
Пуканка: Пуканки, спасявайте се, започват да ни карамелизират!!!
Балончо: Какъв странен дъжд! От шоколодави капки, захар и сметана! Въздухчо,
кажи ми, кой плаче и защо се разбягаха Пуканките?
/Въздухчо пак не отговаря, Пуканка-Любопитка извиква./
ПЛ: Балончо, ако останем, ще се ка-ра-ме-ли-зи-ра-ме, а ние не искаме
да ни карамелизират?
Балончо: Да ви какво? Ей, Пуканки-приятелки, защо бягате?
/Въздухчо, който в суматохата се приближава до Балончо./
Въздухчо: Балончо, Пуканките не искат да ги карамелизират! Това означава
да ги полеят с топяща се захар по белите глави и те да станат напълно кафяви
и... хм, напълно сладки!
Балончо: Въздухчо, нека проверим тогава откъде идва дъжда и да го спрем!
Трябва да спасим Пуканките!
/Балончо и Въздухчо отлитат по посока на капките-сълзи и стигат до двуетажната
Торта, която плаче.../
Въздухчо: Тортата плаче! Балончо, Тортата плаче!
Балончо: Ей, Торто, защо плачеш? Защо, защо плачеш?
Торта: /през сълзи/ Балончо и Въздухчо, вие ли сте?
Б. и В.: Да, ние сме. Но спри, спри да плачеш, съвсем ще изчезнеш?
/Тортата е с много тъжен вид./
Торта: Хлъц, хлъц, плача, плача..., защото днес имам Рожден ден... а само
аз..., само аз си нямам торта за Рождения ден!!!!!!!
Балончо: Скъпа Торто, моля те, спри да плачеш! На колко години ставаш?
Торта: На 4 крема, 6 сладоледа и 10 етажа!
Балончо: Торто, ти си толкова млада и вкусна! Наистина, Въздухчо защо
Тортата няма торта за рождения си ден!? Въздухчо, трябва да отпразнуваме Рождения
ден на тортата с торта или без торта! Трябва веднага да измислим нещо!
Въздухчо: Но преди това трябва да я помолим да спре да плаче! Забрави
ли за новите ни приятелки Пуканките!
/Балончо се сепва и умолително казва на Тортата,/
Балончо: Торто, моля те, спри да плачеш, защото причиняваш... хм, причиняваш
карамелизиране на Пуканките и те не могат да продължат плажа си!
/но Тортата продължава да плаче; тогава Балончо бързо решава и казва на
Въздухчо,/
Балончо: Въздухчо, трябва да извикаме Бърза помощ за организиране на
тържества, Балончо с веселите лица, Балончо Песента и всички Балончовци Доброволци
за Рожден ден!
Въздухчо: Добре, Балончо, аз тръгвам, а ти какво ще правиш през това
време?
Балончо: Ще измисля песничка-подарък за Рождения ден на Тортата и ще
доведа изплашените Пуканки!
/Въздухчо изчезва, а Балончо отива при Пуканките./
Балончо: Приятелки-Пуканки, не се сърдете, Тортата плаче, защото днес
има рожден ден, а си няма торта и приятели за рождения ден!
Това наистина е сериозен повод за плач!
И тъй като не може на Торта да подарим торта за рождения ден, аз предлагам
да й измислим песничка!
/В същото време Въздухчо довежда Балончовците и те, заедно с Балончо и Пуканките
с измислената песничка се отправят към Тортата.
Тортата чува песничката, вижда многото си приятели и спира да плаче./
Песничка:

На Рождения си ден
всеки с торта е дарен!
А тортата, когато има
Рожден ден,
Тортата си няма торта
за този ден!
Тортата обаче има
нас, приятели стотина.
Който Тортата обича
нека с нас на този ден
да й каже
Честит Рожден Ден!
Честит Рожден Ден!

Торта: Благодаря ви приятели,
благодаря ви! Ще се разпадна на парченца от щастие! И ако все пак го направя,
искам всеки да си вземе по едно!
/Тортата се разпада на парченца, а сред всеобщата веселба Балончо излита
по-високо от всички и замислено казва/
Балончо: Колко странно, Тортата да черпи с торта за Рождения си ден!

Все пак - дори за няколко часа и тортата има право на рожден ден! Защото всеки
има Рожден ден и това никога не трябва да се забравя!

БАЛОНЧО В СТРАНАТА НА ИГЛИТЕ
=============================
ИЗ "ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА БАЛОНЧО"Александра Вал
/Балончо и Въздухчо летят свободно над сцената. Балончо е малко по-син
от обикновено, зъзне и леко се е смалил. Въздухчо тревожно и намръщено се движи
около него./
Балончо: Въздухчо, какво необичайно място! Б-зззз и е толкова студено!
Какви са тези същества под нас с остри и дълги носове? Дали да не слезем, да
ги пипнем и поздравим?
Въздухчо: /възмутено/ Балончо, напълно си изгубил въздух от студ!
В момента летим над страната на Иглите и техните подчинени Конците! На всеки
Балон е абсолютно забранено да докосва и да се влюбва в Игла!
Балончо: Б-ззз, вярно е, че изглеждат твърде непобалонски, но защо е
забранено на всеки Балон да докосва и да се влюбва в Игла?
Въздухчо: Защото: първа топка със сладолед от Закона за Защита на Балона
- ако Игла, Кактус или Бодил те докоснат... Пук! - изчезваш!
Балончо: Ще се пръсна...
Въздухчо: Да, ще се пръснеш!
Балончо: Въздухчо, ще се пръсна от /Балончо започва да зъзне и да
се смее/ ссссстуд и ссссмях!
/Докато Балончо и Въздухчо са във въздуха сред облаци, под тях Иглите /на
всяка Игла е нанизан конец/ са събрани в полукръг и Игла-вожд говори нещо назидателно,
размахвайки нашироко конеца си. Необходима е само една кукла Игла-вожд, подчинените
Игли, както и конците, могат да са имитационни. Иглата-вожд ще е кукла-игла,
която ще престроява и командва строгите редици на Иглите, докато Балончо и Въздухчо
са още във въздуха. Колкото имитационните игли приличат на игли от реалността,
толкова по-добре./
Въздухчо: /сериозно/ Балончо, погледни! Иглите явно имат важно
съвещание. Сигурно обсъждат каква рокля ще ушият утре!
Балончо: Нима Иглите и конците шият дрехи? /учудено/ Пък аз си
мислех, че дрехите се раждат от въздуха като нас Балоните!
Въздухчо: Балончо, погледни! Иглите и конците са пленили някой!
Балончо: /възмутено/ Въздухчо, но Иглите са пленили... /сериозно-разтревожено/
Въздухчо, та там стоят оплетени в конци нашите приятели Прелестната Балонка
и Балончо Най-дългите мигли!?
/Иглите наистина са пленили двата балона. Прелестната Балонка е най-красивият
Балон в страната Балония. Нейният балон ще е изрисуван с пъстри цветя. Тя ще
е много тъжна и красива. Балончо Най-дългите мигли е много млад, висок и елегантен
Балон, с добре изрисувани дълги мигли. Пленени са заради красивите си тела-платове
и все още неувяхналата им еластичност./
Въздухчо: /говори бързо и е силно разтревожен/ Балончо, не искам
да ти казвам, но сега Иглите сигурно ще С п у к а т Балончовците! Какъв ужас!
Балончо: Въздухчо, престани! Понякога имаш мисли на много черен въздух!
Въздухчо: Да, така е и черните въздушни мисли се наричат Истина! След
като спукат Балончовците, Иглите ще си ушият от красивите им кожи рокли, поли
и суичери!
Балончо: Ужасно! Въздухчо, спри!
Въздухчо: Балончо, виж колко са тъжни приятелите ни! Трябва да
ги спасим!
Балончо: Но как? Какво да направим?
Въздухчо: Предлагам ти да се престорим на чаршафи! Алчните Игли и Конци
обожават да шият и бодат дълго, дълго, затова обожават и чаршафите! Щом ни видят,
ти ще им отвлечеш вниманието, а през това време аз ще освободя Прелестната Балонка
и Балончо Най-дългите мигли!
Балончо: Но откъде да вземем чаршафи сега?
Въздухчо: Балончо, над страната на Иглите винаги се събират много облаци.
Защото, когато ги бодат, роклите и панталоните плачат и от плача им се образуват
облаци! Хайде да наметнем по един облак над главите си и да се престорим на
чаршафи!
Балончо: Чудесно! Да побързаме!
/Балончо и Въздухчо намятат на главите си по един облак и докато се опитват
да привлекат вниманието на Иглата-Вожд, тя говори властно пред насъбралите се
игли./
Иглата-Вожд: /към пленените Балончовци, като размахва конеца си/
Страната на Иглите и Конците има нужда от една нова рокля и три чифта къси панталонки!
Ето защо, ние Иглите и нашите подчинени Конците се нуждаем от плътта ви, уважаема
Прелестна Балонка и Балончо Дълги мигли! Ха-ха-ха! Роклята и късите панталонки
са единствената причина, поради която ви осъждаме на спукване! /възгласи
на одобрение от другите Игли/ Игли, готови ли сте за атака?
/Редица от добре подредени Игли се е приготвила да атакува Балончовците.
Изведнъж над главите им се появява Балончо-Облак-Чаршаф./
Балончо-облак: Ей, остра Игла, не се ли нуждаеш от хубав, пухкав и огромен
бял чаршаф като мен!
/Балончо кръжи над Иглите и непрекъснато сменя посоката си./
Иглата-Вожд: Ах, какъв прелестен чаршаф, поне за десет рокли и два шлифера!
Игли и конци, заловете го веднага!
/Иглите с конците си се втурват по Балончо-Облака, а през това време Въздухчо
развързва Балончовците. Балончо разиграва Иглите успешно, на фона на музика.
Въздухчо освобождава пленените Балончовци и те отлитат. Балончо вижда това,
маха облака-маскировка от себе си. Иглата-вожд разбира измамата и изглежда много
ядосана./
Иглата-вожд: Игли, спрете, това не е чаршаф, а най-обикновен смъртен
Балон, какъвто вече си имаме! Оставете го на вятъра и въздуха!
/Изведнъж Иглата се обръща и вижда отлитащите и избягали пленници./
Игли и Конци, тревога, отвлекли са Платовете-Балони! Не, не и не! Игли, ще
ви издърпам ушите!
/Обръща се към всички Игли/
Заповядвам всяка Игла да си издърпа ухото! Веднага!
/Иглите започват да подскачат от яд и да си дърпат ушите като едновременно
с това се изтеглят от сцената. Там се появяват Балончо, Въздухчо и освободените
Балончовци./
Прелестната Балонка: Балончо и Въздухчо, вие ни спасихте! Ще разкажем
в цяла Балония за това! Вие сте герои! Можех някой ден да се пръсна от въздух,
но в никакъв случай не исках да ставам пола или рокля!
Балончо Най-дългите мигли: /грациозно/ Нито пък аз!
Въздухчо и Балончо почти едновременно: Най-важното е, че вие отново
сте свободни Балони! със свободен въздух! Това ни прави много щастливи!
Въздухчо: /като излита напред на сцената, замислено казва/ Да,
чувал съм, че в някои страни Иглите и конците са твърде полезни, но един Балон
никога не трябва да забравя, че могат да го убодат... смъртоносно! А всяко убождане
е болка, което от своя страна - винаги намалява шанса да си усмихнат непрекъснато!
Четиримата заедно, усмихнати: Да живее Балония! Леки, колкото въздух
и свободни като въздух, Балоните са най-щастливи!
/Четиримата приятели се прегръщат и весело отлитат към Балония./

Бабомартенска приказка

по Мая Дългъчева



Участници: разказвач, Пижо, Пенда ,Баба Марта, врабчето и Пролетта.

Разказвач:

В едно тъмно килерче, в едно плетено панерче

живееха две кълбенца, с пухени конченца.

Първото беше бяло, бяло, сякаш в снежинки спало.

Второто пък – червено, червено, сякаш в зората топено.

Бяха останали двете мъничета от чифт коледни терличета –

плетени, топли, червени, избродирани с бели елени...

Ала Коледа отдавна мина, стихна огънят в бумтящата камина,

звъннаха капчуците, а напоследък по улуците

плиснаха новини от южните страни –

със следващия птичи полет пристига сияйната Пролет!



І кълбенце:
– Ами сега! Поне да бях станало на врабченце палтенце..



ІІ кълбенце.
– Мхм... Аз пък можех да стана шапка

за някоя премръзнала жабка.

Двете кълбенца:
– А напролет кой ще тръгне да се топли... –

чуйте нашите червенобели вопли.

Разказвач:
Плакаха, хълцаха двете кълбета, додето

внезапно дочуха някой наблизо да шета.

Що да видят – една бабка добричка тупа,

подрежда, и то сам-самичка.

И на всичко отгоре сам-самичка се смее...

А за капак сам-самичка си пее:

Баба Марта:
Малко остава, малко остава –

слънце изгрява, март наближава!
Март месец, хора, за мене любим е,

тъй като Марта е моето име...
Март месец баба ви празнува,

посреща гости и танцува –

раз-два – с парцала по стъклата,

два-три – по двора със метлата..

Ще дойдат внучетата скоро,

ще хукнат весело по двора,

та трябва да го премета от кишата и от калта...

Хм, милите, освен да тичат,

аз знам – подаръци обичат.

Изплетох им за Коледа терличета...

Сега какво – букетче от кокичета?

Не, не... Подаръкът, дори и скромен,

добре ще е да им стои за спомен...

Каквооо, каквооо? Я вкъщи да се върна

и във килера прашен да надзърна.

Май две кълбенца малки там оставих .

Де ми е умът! Съвсем забравих.

Я, ама те били съвсем мънички –

не стигат и за куклени терлички...

Обаче пък конците им са здрави.

От нищо нещо баба ще направи!

Двете кълбенца:

Ние сме малки кълбенца,

с ококорени бодри оченца.

В шепите на баба щом се сгушваме,

в гласа й кротък се заслушваме.

Баба Марта: Плете усърдно/
– А такааа !

Звучи народна музика. Показват се Пижо и Пенда.

І кълбенце /Пижо/

От червеното кълбенце баба ме направи на момченцеее...

Станах бабино юначе, с бял пояс и бяло калпаче.

Ето, от нищо и никакъв конец – какъв ален, напет хубавец!

Дар съм за нейния внук – да бъде сит, със червени бузки и честит!

ІІ кълбенце /Пенда/

А за внучката й – да е бяла и от доброта да свети цяла,

баба ме направи - от конци момиче, нежно, беличко като кокиче.

Имам плитки алени в косичката, алена престилка за поличката..

Пижо и Пенда се наричаме и като внуците й ще се обичаме.

Разказвач:
В този миг някой подвикна на двора

и баба Марта – куцук – към стобора.
Надзъртат Пижо и Пенда: съседката

излязла направо боса и с плетката!

Нещо говори и ръкомаха...

Куп минувачи от пътя се спряха...

Олеле-мале, какво ли става,

че се надига такава врява?!

Врабче:

Аз съм врабченце с дрипави дрешки.

Тази зима проговорих човешки

и на врабците с “чик-чик-чирик”

преведох този сложен език:

“Беда голяма! Беда голяма!
Закъсала е Първата дама!

Става задръстване горе в небето –

вижте кервана от птичи карети...

Някой да ги упъти се молят,

че возят Нейно Сияние Пролет!”

Разказвач:
Хукнаха Пижо и Пенда смело,

обиколиха цялото село,

а през прозорци и през огради

чудеха им се стари и млади:

Кой ли е виждал – деца от кончета!

Даже калпаче си има момчето..

.- Отде дойдохте? Кой ви направи?

За къде така задъхано тичате?


Пижо:
– Кой? Баба Марта, да ни е здрава!
Към Пролетта сме се затичали,

вече пристига, а пътя объркала...

Кацнал да хапне край блатото щъркела,

а пък Южнякът задрямал в полето...

Та Пролетта се озърта в небето,

иде й даже да се разплаче

заради тези нехайни водачи.

Пенда:

Вее си роклята чуруличена,

мята си булото от метличина.

Вчера кокичето я покани,

а тя не знае кой път да хване...

Та затова ние бързаме двамата –

да доведем подобаващо дамата...

/Звучи музика. Скриват се и след малко се показват заедно с Пролетта./

Пролетта :

Здравейте, мили деца! Познахте ли ме?

Аз съм Пролетта. Извадих голям късмет!

Пристигнах с това момиченце и това момченце,

родени от червено и бяло кълбенце.
Те щъркела преял откриха,

заспалия Южняк отвиха.

“Дий, конче!” – яхнаха ги щуро,

замалко да се прекатурят...

подире им – ята, ята, ята –

стотици птичета с капели от цветя...

-Бабо Марто, нека ти се поклоня

и сърдечно да благодаря,

че оплете тези две добри деца,

и доведоха навреме Пролетта.

А Пижо и Пенда накратко,

мартенички ще наричаме,

в чест на баба им Марта – тази баба-умница,

с обичливо сърце и със сръчна ръчица..

Разказвач:.
Оттогава се носи като приказка вече

тази истинска случка, мое малко човече –

за една Баба Марта, която все прави мартенички

за всички – да са живи и здрави.

Да е бяло сърцето, румено – личицето,

да събужда къщята звънка песен на птички,

да се кичат цветята с обеци от пчелички.
Баба Марта и днес си е все тъй чевръста.

Недочува тук-там, наболява я кръста,

ала още усуква от свойте кълбенца

бабомартенски аленобели конченца...
Ти не вярваш, така ли, ти се смееш с очички?

Баба Марта ти праща, ето виж – мартенички!