Приказки за деца

Страница 2 от 7 Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Go down

alert Непознатият приятел

Писане by mavi on Съб 22 Мар 2008, 14:01

– Кри-кри! – прошепна щурчето от прозореца.

Крис се надигна от леглото и се ослуша пак. В лятната тишина на улица “Приказка” отекна тихото пърхане на нечии крила. Момчето стана и отиде до прозореца на стаята си. Дръпна с ръка пердето и огледа алеята. Нямаше никой.
После погледна нощното небе, но и там не забеляза нищичко. Очилатото русоляво момче си спомни как през зимата пътува с Дядо Коледа из Чудоландия и от тогава всяка нощ заспиваше с надежда за ново приключение. Но уви. Тихият квартал не издаваше възможност за това.
Детето отново се качи на креватчето си и придърпа завивката си.
– Кри-кри! – отново зашепна щурецът.
Но никой не му отвърна.



* * *

Щрак!

Стрелките на часовника отбелязаха три през нощта. Момчето вече спеше. Вятърът навън подухваше леко пердето, а луната осветяваше вече тихия град. Изведнъж се чу пърхане на криле, което премина в онова странно жужене от перките на хеликоптер. От облаците се появи сянка на странно животно, което приличаше на заек с въртящи се уши. Той се люшкаше из въздуха и викаше уплашено, но никой не го чуваше. След поредната дъга описана в небето животното се заби рязко в прозореца на стаята на Крис и го събуди. Детето подскочи и бързо взе очилата от нощното си шкафче. Сложи ги и погледна невероятната картина открила се пред него.
Заекът беше се разплул на перваза, а дългите му уши достигаха до пода. Имаше огромна червена папионка, която обаче се беше откачила и заплела в едното му ухо. Животното примига и мастилено черните му очи фокусираха човечето и той се усмихна.

– Крис, нали? – попита.
Момчето гледаше недоумявайки ситуацията.

– Виж к’во, белобрадкото, който ти е бил гледачка в Коледната нощ те препоръча за помощник в приказната игра “Сам срещу всичко”. – каза заекът и направи смешен, но успешен опит да влезе в детската стая. Видя папионката си и с тих стон звучащ като “Аха!” я хвана и намести. – А аз съм Каротин Подскоков. Но всички ме знаят като Великденския заек. Та идваш ли? – отново запита Каротин.

Крис се усъмни за момент, но после си спомни за това че Дядо Коледа му беше говорил за въпросния заек и кимна.

– С елени ли ще пътуваме? – попита той.

– Не, по-простичко. – рече мъдро Подскоков. – С пращец от петите на светулки. Ще се телепортираме право в студиото, където играем играта.
Заекът бръкна в папионката си и извади от нея шепа блестящ златен прах.

– Кихни му! – Разпореди се той и го поднесе към носа на детето. То тъкмо щеше да каже, че не иска, но рязко у него се появи желание да кихне.

– Апчих! – извика Крис и златистите стружки се разхвърчаха и ги обвиха. Бяха като плътна стена, която съвсем скоро се разсея и откри невероятна гледка.

Стояха в огромна пещера, в която имаше десетина маси, а зад тях стояха приказни герои, сред които Пепеляшка, Спящата красавица, Рапунцел и малката ида с букетче от нейните цветя. Всички ги гледаха с нескрит интерес. Дузина камери бяха наобиколили сцената, но машинално се обърнаха към тях и забръмчаха тихо.

– Много ще ме извинявате, но с приятелчето се забърборихме. – Махна с ръка Каротин. – Почваме, нали! – допълни той и побутна Крис към последната катедра, която беше празна.
Чу се уводна музика и иззад току що появилата се завеса излезе крокодил с черен фрак и златен микрофон.

– Уважаеми приказни герои, отново сме в ефир след рекламите! Заекът най-сетне доведе помощника си и заедно с него ще отговори на този въпрос, чиито отговор едва ли някой приказен герой знае.

– Готов ли си? – заговори крокодилът.
Една от камерите се насочи към Подскоков и спътникът му. Но това изглежда не учуди толкова заекът. Той помаха и каза:

– По-готов не съм и бил! – после се понаведе и прошепна – Сега мисли, момче.

Крокодилът извади един лист и зачете:
– Началото е близо, близо и покрай.
Средата ми се чуди, чуди се и май.
Краят ми е дълъг и тънък от метал,
И топля аз душата щом изречеш ме цял.

Настъпи мълчание, в което заекът захълца от страх, а Крис не чу нищо друго, освен финала на загадката. В мозъка му защракаха въпроси, чиито отговори не знаеше, но на един – отговорът беше ясен. Приятел на Каротин го беше препоръчал за помощник. И сега беше моментът да помогне като приятел макар и непознат.

– ПРИЯТЕЛ! – извика детето. После се досети и за останалата част от загадката – От говорът на първия ред е ПРИ, на вторият – Я, а на третия ТЕЛ. ПРИЯТЕЛ.

Смаян крокодилът изпусна листите си и рече:

– Момчето е право. Заекът печели.
Всички приказни герои изръкопляскаха, а Каротин се наведе и прошепна:

– Ти ми помогна без дори да ме познаваш. Ти си приятел. Това ли е приятелството?

– Отчасти да. По това се познават приятелите. – кимна детето.
После се чу леко щракване и всичко потъна в мрак.

* * *

Щрак! Часовникът отбеляза три часът и петнадесет минути. Крис спеше в леглото си, а тихият летен ветрец поклащаше завесата на прозореца. Тихото пърхане на крилата на светулките отекна в тишината на нощта, а щурчето сякаш нареждаше:

Началото е близо, близо и покрай.
Средата ми се чуди, чуди се и май.
Краят ми е дълъг и тънък от метал,
И топля аз душата щом изречеш ме цял.
Шепни в нощта като гадател
Тихо думата ПРИЯТЕЛ.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
mavi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Госпожа Нахалница

Писане by mavi on Съб 22 Мар 2008, 14:03

Имало едно време едно братче и едно сестриче. Момичето се казвало Мария, а братчето – Петър. Не щеш ли Петър се поразболял и дълго време имал една ужасно неприятна хрема. Грижовната му майчица решила да го заведе на лекар.

И ето, един ден се наканили и тримата, хванали трамвайчето, което ги отвело право пред поликлиниката.

Слънцето греело като първолаче, успяло да прочете първата си думичка. Времето подканяло за веселба и игри. Мария била по-малка от братчето си и веднага щом слезли на спирката, примолила майка си:

– Мамо, хайде да останем навън да поиграем, мооооооля те!
– Не можем, миличка, трябва да заведем брат ти на лекар – опитала се да я придума майка й.
– Ииии, все така става. Не може ли веднъж да правим каквото аз искам – продължила да настоява Мими.
– Естествено, че може, но не днес. Хайде да влизаме! – нежно, но твърдо я подканила майка й.

Влезли в поликлиниката и се приближили до кабинета. Какво да видят – отдалече се вижда опашка, на която чакат хора. Наредили се на опашката и зачакали. Предвидливата майка носела със себе си книжчици и флумастери, защото знаела, че децата може да се уморят и да им доскучае.
Щом се наредили на опашката, минутите започнали да се точат много бавно.

– Мамо, кои сме на ред? – въздъхнал Петър, който също искал да играе навън.
– Има още трима души пред нас и влизаме – отвърнала майка му.
– Мамо, защо трябва да чакаме тук на тази ужасна опашка? – продължавал да мърмори Петърчо.
– Защото трябва да изчакаме реда си. Ето, виж, всички тези хора бързат за някъде и на никой не му се чака, но който е дошъл първи, минава първи, който е дошъл втори, минава втори и т. н., разбираш ли?

Още неизрекла думите си и откъм входната врата на чакалнята се появила една висока жена с много грим и тракащи токчета. Придружавал я още по-високият й мъж, който притичвал след нея като кученце. Тя нагло изпреварила цялата опашка и застанала най-отпред с високо изправена глава сякаш всеки момент ще изрицитира някое стихотворение. Хората започнали да се озъртат, почесват, чудят. Никой не смеел да й продума и думичка, тъй като изглеждала много важна с тежкия си грим и тракащите си токчета. Накрая една стара жена на опашката й рекла:

– Извинете, но опашката за кабинета свършва в другия край. Моля, наредете се там.

Изпод червилото забоботил гузния глас на виновницата:

– Аз имам час, така че много Ви моля да ме извините, но ще трябва да мина преди Вас.

В този миг се чуло шушукане и мърморене откъм дъното на коридора, където свършвала опашката. Никой не желаел да бъде пререден, тъй като всички чакали от няколко часа. Някак си не било справедливо да пристига една гримирана кукла, а и да не е гримирана, каквато и да е, и да прережда всички чакащи.

– Ние също имаме часове – не й останала длъжна старата жена.
– Да, но моят е за четири часа, а сега е точно толкова.
– Е, моят е за три и половина. И какво от това. Пак си чакам. Не Ви ли е срам, да пререждате деца и стари хора – ядосала се вече възрастната жена.

Шушукането и мърморенето се усилило. Хората започнали да негодуват срещу мъжа и жената.

– Чуваш ли ги, скъпи, няма ли да кажеш нещо – изсъскала гримираната.

Но мъжът й стоял все така безмълвен с послушно изражение на лицето и я гледал кротко както кученце гледа господаря си.

В този миг вратата на кабинета се отворила, високата жена изблъскала хората и влязла вътре. Лекарката успяла само да вдигне рамене и да успокои хората, че бързо ще свърши с нейния преглед. После вратата се затворила и възмутената тълпа зажужала отново. След като първоначалното смущение преминало и хората се поуспокоили, Петър се обърнал към майка си:

– Мамо, ти нали каза, че който е дошъл първи, влиза първи, а който е дошъл втори – влиза втори. Тогава защо тези хора влязоха преди нас, като дойдоха след нас?

Майката се позачудила как да отговори на детето си. Не искала да излезе така, все едно го е измамила, като са дошли и са се наредили на опашката. А и знаела колко много децата й искат да играят навън в този момент. Помислила, помислила, пък рекла:

– Защото това са госпожа Нахалница и господин Нахалник. Те винаги правят точно така. И ги има навсякъде и по всяко време. Понякога изглежда, че те винаги успяват да си свършат работата, че винаги минават първи, че винаги печелят, но само на пръв поглед...

Тогава Мария прекъснала майка си с въпроса:

– Мамо, а защо тогава ги лекуват?

Майката отново направила кратка пауза преди да отговори, а после рекла:

– Да, наистина ги лекуват, но те никога не се излекуват. Цял живот си ходят болни и това е тяхното наказание. Само дето са толкова глупави, че и това не могат да разберат.

В този миг госпожа Нахалница излязла от кабинета и все така с високо вдигната глава си запроправяла път сред тълпата. От различни места чувала подмятанията на хората:“Не ги е срам!”, “Нахалници!”, “Простаци!”. Изведнъж Мими се обърнала към брат си и извикала:

– Бати, виж, това са госпожа Нахалница и господин Нахалник!!! Ха-ха-ха!

Двете деца се запревивали от смях, а нещастната нахалница се обърнала и само измърморила: “Аз имах час!”, но никой не я чул, защото смехът на всички хора от опашката заглушавал гласа й.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
mavi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Гласът на врабчето

Писане by mavi on Съб 22 Мар 2008, 14:38

Врабчето, което стои на дръвчето под грейналата синева, е същото, дето от радост обзето си пееше от сутринта. Песни чудесни, песни известни, песни от птичия свят, някои лесни, искрени, честни търсеха шир и обхват. Пееше весело, леко унесено случки за любовта. Как? – ми кажете и погледнете майсторски пее така?! Птиците слушаха, топло се гушеха, търсеха своя партньор. Врабчо обаче, малко юначе, сякаш им беше дресьор, учеше всички предани птички с песни във “До мажор”!

И ето: след миг напет, шеговит при него пристигна Котан.

– Здравей, хубавице! Страхотна певице! Сърцето ми падна в капан! Да бъдем другари, верни и стари заедно до старини? Навсякъде двама, с вярност голяма и никога вече сами? Ще бъдем щастливи, тъй свежо красиви, родени един за друг! За мен ти ще пееш, при мен ще живееш далече, далече оттук!

Врабченцето рипна, гласчето му литна високо в небесния дом. “Най-после се случи! И мен ме улучи стрелата на Купидон!” – помисли то с вяра и с искреност цяла изпя най-високия тон!

Котакът замърка, Врабчето запърха, без думи си казаха “Да!”. Полека, полека, по своя пътека отидоха в тъмна гора. Там Врабчо си пееше и се люлееше, цял ден потънал в захлас. Но как се учуди, когато разбуди в Котака безумната страст...

– Ах, как те обичам! След теб само тичам! – измяука коварният глас. – Слез долу при мене, в ръце да те взема, по-близо до мойте уши!

Но Врабчо усети и в миг се досети, че Котето друго цели! На място замръзна, едва се изплъзна от хищните остри зъби.

Ранено в сърцето, измамено, клето Врабчето остана само. Единствено в песните, в звуците – крехките намираше мир и добро. За себе си пееше. Болката тлееше от всеки изказан куплет. Тъгата на всички предадени птички намираше израз в минорен аспект.

Не щеш ли – случайно оттам мина тайно Орелът – на птиците цар.

– За мен ти ще пееш! При мен ще живееш! От днес аз съм твой господар!

Обхванат от клещи, от нокти зловещи, Врабецът пленен се видя. Без нищо да знае, насила заставен, незнайно къде отлетя. “Къде съм?” – помисли то, здраво притиснато в остри високи скали. До него изправен и с поглед досаден видя, че Орелът стои.

– Нареждам: от днес е във твой интерес да бъдеш придворна певица! От сутрин до вечер с гласа си чудесен ще радваш самотната моя душица!

Орелът поиска балада, която да бъде награда за височайшата негова чест. Така че Врабчето проточи вратлето, но от гласа му – ни кост, ни вест! Отново опита със сълзи в очите да пее, тъй както бе пяло в леса. Но нещо се случи и пак не сполучи – от унижение почервеня! А как му се пееше!... То с песен живееше и искаше само едно: любов да раздава и с обич голяма да прави за всеки добро!

В сурова хралупа със тънка пролука бе хвърлена малката птичка. С оскъдни трошички, почти без водичка безмълвно изстрадваше всичко! Но как да запее, когато не смее от страх да отрони и звук?! На сила не става – любов не се дава, когато зависиш от друг!

А слънцето грееше, в люлка люлееше целия свят навън! Но Врабчо линееше, страдаше, крееше, животът му беше насън!

Веднъж ненадейно в хралупата грейна и някой протегна му длан.

– Ела да играем! – се чу глас незнаен във влажния тъмен капан.

Врабчето се сепна, но някъде блесна изгубен от слънцето лъч.

– Недей! Не тъгувай! Със мен другарувай! Не раждай в сърцето си злъч! Ела да ме хванеш! – И Врабчо, нехаещ за раната в свойта душа, се спусна да гони в студени усои една дружелюбна ръка! А слънцето бягаше, смътно разтягаше слънчеви зайчета тук. За Врабчо бе ясно – в хралупата тясна живее и някой друг! Ту смешни очички, ту остри ушички навсякъде сякаш видя. В усойната дупка животът затупка в безбройни щастливи лица. Погледна отсреща: с усмивка гореща на поход го кани петел. А там във гората, сред храсти, в листака, е сгушен и Мечо дебел. И градската улица! Ето я! Тука е! – учудено малкото птиче видя. Позна всички птички, тъй близки сестрички, но мъка във тях пролича! Те бяха унили, в гнездата се свили, очакващи края на всеки нов ден. Без полети смели, с тъгата се слели, изглеждаха хванати в плен. Закачките врабчови, звуците ласкави, си бяха отишли от тях. Да, трудно! Безмилостно трудно животът протича без смях!

– За мен те тъгуват! За тях съществувам! – то каза със трепетен глас. След дълго мълчание – като изпитание, Врабчето говореше пак! – Сиротните птици! Нещастни душици! Изпитват нужда от мен! О, лъч от небето, със злато в сърцето, освободи ме от мрачния плен! Аз трябва по-скоро да видя простора! – изплака със силен апел.

Молбите във песни се чуват по-лесно – достигат до своята цел.

– Врабченце чудесно, за мене е лесно да те измъкна оттук. Но искам да знаеш, че аз съм горещо и че изгарям, докосна ли друг!

На всичко решено, Врабчето пленено дори не помисли за миг: за птиците долу гласът му свободен ще бъде спасителен вик!

Лъчът го обвърза, през кръста го върза и го издърпа навън. Свободната птица – изгряла звездица бе сякаш прободена с трън. Запя чудни песни – копнежни, чудесни, тъй както си знаеше тя. А тялото малко – измъчено, жалко се багреше във светлина. Изгаряше бавно, а слънцето славно изпепеляваше малката плът. Вратлето, крилете, краченцата – двете да пламнат бяха на път. Нима не усеща болка гореща Врабчето, че пее така?! Високо и ясно, звучеше прекрасно – най-чудните звуци в света!

И чуха го всички: животни и птички по цялата земна шир. “Това е Врабецът! Завърна се вече!” – шумяха, шумяха безспир. На градската улица – сякаш бе лудница, животът се върна кипящ. Гласът на Врабчето, ехтящ от небето, бе силен и ведро зовящ.

– Благодаря, Слънце живо! – отрони щастливо с последни сили в гласа.

– Ти също живееш! В сърцата ни пееш! – и слънцето се сбогува с тъга...

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
mavi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Съседи

Писане by Dani on Съб 22 Мар 2008, 15:46

На два хълма в гората – там, далеч в гъсталака, живееха две дръвчета, две спорещи вечно момчета. Едното бе с остри иглички и със зелени ръчички, а другото – с листи обсипано и с багри чудесни изписано. Зеленото бе с постоянни доспехи – не сменяше своите дрехи. И зиме, и лете бе винаги с тях.

– Хей, вижте го този селяк! – провикна се грубо съседа, усетил, че буренакът го гледа. – Той няма си тишъртка пъстра и маркови джинси под кръста! А пък прическата остра е остаряла и проста! Добре, че съм по-далече! Нали съм с “Версаче” елече!..

Дръвчето модерно далеч се прочу. Славата пищна го мигом наду. Повярва, че вече е царска персона. А може ли цар без блестяща корона?! То сложи на своята едра глава корона от пролетни бели цветя.

– От слънцето вече по-силно блестя! – извика високо, със суета и на съседа пак се присмя.

А птиците търсеха мир и подслон. Тук те намираха истински дом. В листака се чуваше дружески смях. Защо да не влязат, щом канят и тях?

– Елате на гости, елате при нас! – гугукаше ласкаво птичият глас.

– Отиваме днес у Орлови! Те имали мебели нови! – във хор зажужаха пчелите, щастливи да видят орлите.

– И ние ще дойдем с дружината, че сме си дружки от зимата! – се чу и гласът на врабчето, живеещо долу – в мазето.

Оставаха птичките в царската шир и бързо се включваха в шумния пир. А лятото пареше с жарки лъчи, но тук бе уютно, прохладно дори.

Дръвчето зелено стоеше самотно. Без глъч и закачки – бе много сиротно. Смирено, то свело бе ниско глава и вече не вярваше във чудеса – че може и то подслон да даде на някое търсещо птиче сърце...“Виновни са тези иглички – те гонят далеч всички птички! Заради тях аз приятели нямам и съм обречено само да страдам!” – отчаяно мислеше с болка и скръб. “Как да намеря към птиците път?!”

Но най-неусетно дойде есента и с нова палитра гората заля. Дръвчето модерно изгря преродено в оранжево, жълто, екрю и червено. Короната хвърляше щедри лъчи. Пред нея се кланяха всички очи. Но пък дръвчето ... сега не говореше. Че е божествено – никой не спореше. А как му се пречкаха шумните птици – отлитащи, кацащи в дълги редици! Нахално му пречеха даже мушиците! Защо не живеят далече – по жиците?

Така се ядосваше силно дръвчето, че чудо внезапно се случи и ето: започна да рони своите листи! Короната губеше блясък лъчисти! От пъстрата дреха и лист не остана.

– Ах, колко е грозно, с корона разпрана! – разнасяше ехото в скоростен бяг, че всички да чуят – от скат до скат.

А всяко откъснато мъртво листо прогонваше бързо и птиче гнездо.

– Но как е възможно?! – се питаха всички: сломени, невярващи жители-птички. – Какво се получи от нашия дом? Ще трябва да търсим отново подслон!

Закачките, песните с тях отлетяха. Етажите пусти в тъга онемяха. А някои птички така се обидиха, че в южна посока в колонка заминаха... Други избраха пряка пътека до близкия дом – във зелената дреха.

Свирепата зима бе вече дошла и снежна завивка на хълма простря. В дръвчето зелено бе топло, приятно. Игличките остри не боцкаха страшно, а пазеха птичите крехки души от силния вятър и бурите зли. Дръвчето изстрадало бе вече щастливо – с приятели много се беше сдобило!

– Короната царска е тежка, нали? – изпращаше своите остри стрели към голото мръзнещо сухо дърво, не съхранило дори и едничко листо...

Дали ще се спре тази тъжна кавга?

Едва ли, едва ли... Напираше пак ... пролетта!

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Мартенската приказка на мама Мецанка

Писане by Dani on Съб 22 Мар 2008, 16:41

Настъпвала пролетта. Всичко разцъфтявало с нежни цветове и небето ставало все по-ясно и синьо. Слънчевите лъчи галели обитателите на гората и царяло оживление.

– Мамо, ще ми разкажеш ли приказката за Баба Марта и Пролетта? – помолил се Мечо на мама Мецанка.

Седнали на пейката пред спретнатата си къщурка и Мецана започнала да разказва приказка:

“Баба Марта сътворила чудни мартеници с ръцете си. Наредила ги в кошницата си и поела на дълъг път. Искала повече деца да види и куп мартеници да раздаде. Не щеш ли, на среща и се задала Пролетта. Тя била разпуснала дългите си златни коси, а по тях били закичени бели и розови цветя с чудно омаен аромат.

– Ти къде отиваш? – попитала тя старата баба.

– Отивам при децата. Защо ме питаш? – отвърнала баба Марта.

– Те очакват мен, а не теб – казала красивата Пролет.

– Ти им носиш песента на птиците, нови надежди, цъфнали полета и дървета, а аз им предвещавам здраве и късмет, така че нека не спорим, а бъдем приятелки.

Замислила се Пролетта.

– Какво носиш в кошницата си? – попитала тя.

– Мартеници за здраве и късмет на старо и младо – отвърнала баба Марта.

Въздъхнала Пролетта. Разбрала, че няма да е единственото хубаво нещо, което идва след снега и студовете.

– Е, добре! Нека бъдем приятелки. Ти ще идваш първа и ще раздаваш мартениците си и така всички ще разбират добрата новина – че идва Пролетта! Ти, бабо Марто, ще си моята предвестница.

После двете се хванали за ръка и поели по дългия път. Имали много работа, а и много деца ги очаквали с нетърпение. Баба Марта подарила чудна мартеница на красивата Пролет, а тя я закичила на гръдта си върху извезаната със злато и сърма рокля в знак на уважение към баба Марта.”

– И оттогава не спорят така ли? – попитал Мечо.

– Да, престанали да се карат и започнали да радват децата в нашата гора. Хайде сега тичай да оплетеш мартенички за твоите приятели.

Засмял се Мечо и запретнал ръкави мартеници да изплете. Та Баба Марта и Пролетта идвали с бодра стъпка. Мечо запомнил приказката и я разказал на горските обитатели.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Лейди и Мечокът

Писане by Dani on Съб 22 Мар 2008, 18:56

В една гора, която се намирала на края на света, скрита под къщата на слънцето живеела, Лейди. Тя имала замък от злато, покоите и се намирали във висока кула докосваща облаците, а нейни верни стражи били дивите зверове. Имало поверие, че когато навърши 17 години, магьосникът от Страната на Злото ще я отвлече. Всички бдели и не давали пиле да прехвърчи над кулата, в която живеела Лейди. А тя била красавица. Косите и били като снопче слънчева светлина-меки, златни и стигащи почти до земята. Очите и били сини като небето през летен ден. А усмивката и притежавала вълшебна сила: щом се усмихнела, разцъфвали цветя, а ако имало някой болен, то той оздравявал.
За седемнадесетия рожден ден на Лейди дошли много гости. Събрали се всички обитатели на гората. Само големият Мечок не дошъл. Той все се сърдел за нещо, а и тайно бил влюбен в Лейди . Мечтаел за нея, но на никого не казвал своята тайна. В мига, в който Лейди духнала 17 – те свещи, наредени върху прекрасната
триетажна торта от бял шоколад, се извила страшна буря. Черният вихър за миг се превърнал в злия магьосник, който грабнал Лейди с грозните си набръчкани ръце и я отнесъл вдън земя. Сбъднало се поверието, за което мълвели животни и птици. Настанала тъга в гората, скрита под къщата на слънцето. Научил Мечокът,че любимата му Лейди е отвлечена, и без да казва нищо никому (нали все бил сърдит!), се стегнал за път. Искал да я спаси, пък било то и с цената на своя мечешки живот. Тръгнал той и нали бил голям и страшен, всички бягали от него. Не подозирали, че под огромната козина бие едно смело и добро сърце. Вървял Мечо, вървял, много ли, малко ли - кой да ти каже...Стигнал до една пещера, пълна с опасни змии - коя от коя по-грозна и злобна. Изпълзели те от пещерата и наобиколили големия Мечок.
- Сега ще ти изпием кръвта – просъскали те.
- Хъм, едва ли ще можете: аз съм големият Мечок и силата ми е голяма. Не ме е страх от вас-рекъл Мечокът.
И като се развъртял, така ги размятал, че те изчезнали с писъци зад върха на далечната планина. Тогава от пещерата изпълзяла една малка зелена змия с изумрудени очи и
му казала:
- Ти постъпи смело, не се уплаши от усойниците, затова аз, Царицата на змиите, ти дарявам способността да сбъднеш едно твое желание. Пожелай си нещо и то на мига ще се сбъдне.
Като казала това, Царицата на змиите изчезнала като дим, а големият Мечок продължил пътя си. Докато вървял, не спирал да си мисли за желанието, което може да му се сбъдне.
Той обаче не искал да бърза, защото бил умен мечок и знаел, понякога, ако избързаш, после може да съжаляваш. Ето защо решил да изчака и първо да спаси любимата си Лейди. Наближил той
Страната на злото и почувствал как цялата му козина настръхва, а сърцето му започнало да бие като голямата камбана, която сутрин будела обитателите на гората под къщата на слънцето. Така е, и мечките понякога изпитват страх, но нашият мечок не побягнал, а смело стъпил във владението на Магьосника на Злото. Мрачният му
замък се издигал върху една нащърбена скала, около кулите летели прилепи и дракони, а пред портите пазели страховити великани. Те видели неканения гостенин и страховито изревали:
- Сега ще се превърнеш в печено месо за гладници – и протегнали ръцете си към него.
- Стойте! - отвърнал Мечокът.
- Не се хабете да ме ядете. Ще ви издам една тайна. Ако успеете да се затичате и всички заедно
да ме хванете, ще утроя теглото си. Така ще имате повече месо за хапване.
Великаните били големи, но глупави. Засилили се те към Мечока, който бил
застанал на края на нащърбената скала, спънали в него и полетели в пропастта. Изкачил Мечокът
черните мраморни стълби, влязъл в тронната зала, където злият магьосник седял на трон от злато и скъпоценни камъни и смело заговорил:
- О, велики магьоснико, дойдох за моята Лейди. Кажи ми що да сторя, за да я върнеш в нейния дом?
- Стани зъл и жесток. Нападай невинните. Ако седем години си мой роб и ми служиш вярно,
ще освободя Лейди, но ако не се съгласиш ще те разкъсам на парчета.
Мечокът знаел, че магьосникът лъже, защото Злато и Лъжата винаги вървят ръка за ръка.Сетил се той, че Царицата на змиите може да изпълни само едно негово желание, престорил се, че е съгласен да стане роб на магьосника, закимал с глава и промърморил:
- Ще ти служа вярно. Ще изпълнявам желанията ти. Ще стана зъл.
Но докато се кланял, мислено си пожелал: „Злото да изчезне завинаги от всички кътчета на земята и да няма място за него никъде под слънцето!” И станало чудо. Злият магьосник се превърнал в кротък старец, драконите - в големи, добродушни птици. Тъмнината се повдигнала и изгряло слънце. Настанало веселие и
в тази страна. Лейди се появила в цялата си красота, а мечокът затаил дъх.
- Мечо, ти си много смел. Не само мен избави, а успя да победиш Злото и да промениш света. Имаше само едно желание, но не пожела нищо за себе си. Кажи ми какво ти даваше сила по трудния път и не сломи желанието ти да ми помогнеш?
Мечокът запристъпвал смутено с тромавата си походка.
- О, моя Лейди, водеше ме обичта. Знам, че е невъзможно да обикнеш мечок като мен, но моето сърце те обича.
Усмихнала се Лейди, прегърнала Мечо и целунала козината му. Тя го обикнала от мига, в който прочела любовта в очите му. Проблеснала светкавица, вълшебна музика изпълнила двореца и те затанцували в топла прегръдка. Доброто сърце на големия Мечок и любовта, която била пътеводна светлина за него станала пример за всички гадинки и животинки. Лейди и мечока се завърнали в гората, която се намирала под къщата на слънцето и заживели щастливо. А когато някой иска приказка, те
му разказват за силата на любовта и как тя може да промени света.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Приказка за Палечка Малечка от съседния блок

Писане by Cveti789 on Нед 23 Мар 2008, 17:55

Приказката за Малечка Палечка, която се родила в чашката на лале вече е написана. Аз ще ви разкажа една приказка за момиче с името Палечка Малечка, но съвсем истинска и съвсем неродена от чашката на лале.
Тази Палечка Малечка се родила в една софийска болница почти навръх Коледа. Майката на това малко и чудно красиво създание се почувствала най–щастливата мама на света. В ръцете си държала една малка и истинска приказка. Гледала личицето на малкото момиченце и си помислила, че е съвършено. После погледнала пръстчета на ръчичките и краченцета, очичките и се влюбила в нея за цял живот.
„Любовта към детето е най–висшата любов!” си мислела щастливата майчица на малката Палечка Малечка. Тя се родила с името си. Мъничка колкото палец. Красива, като принцеса и очи виолетови, като теменужени полета. Доктора погледнал през очилата си попитал с дрезгав глас:
- Как ще се казва това момиченце? Още малко и е Коледа. Наближават много празнични дни. Може би, ще я кръстиш Християна или Христана?
- Ще нарека дъщеря си – Палечка Малечка – отговорила майката.
- Странно име, но по това време на годината стават и много други странни работи. Така че и Принцеска да я наречете няма да се изненадам. - промърморил доктора.
- О, тя е моята принцеса! Мойта сбъдната мечта - така казала майката на детето.
В това време на годината наистина ставали странни работи. Когато майката заспала, над желязната люлка, се надвесили лицата на трите орисници.
Те живеели на Луната и рядко идвали на Земята, но този път дошли, защото не всеки ден се ражда Палечка на Земята. Първата Палечка се била родила много отдавна в тичинката на едно цвете, а за нея бил разказал приказка чудния Андерсен. Сега се раждала втора мъничка Палечка Малечка при това не от магия и в цвете.
Първата орисница рекла:
- Палечке, отреждам ти красота и щастие.
Втората надвесила лицето си, а сребърните и коси се разпилели над люлката. Рекла:
- Палечке, отреждам ти дълголетие и успех.
А третата, която обичала да подлага хората на изпитания казала:
- Да си все Палечка Малечка, докато не те споходи истинската любов.
После трите орисници отлетели със сребърните си криле към Луната.
Чул се шум и майката се събудила. Погледнала малката си дъщеричка и я връхлетяла страшна тревога. „ Дано си здрава и много щастлива миличка” – помислила си тя, а после умората я надвила и тя отново потънала в тежък сън.
След една седмица изписали майката с Палечка от болницата. Те се прибрали у дома и всички били много щастливи. У дома ги очаквало много топлина и любов, защото Палечка си имала братче и татко, които я обикнали още щом зърнали хубавото и личице. Минавали годините. Майката на Палечка побеляла, а самата Палечка на ръст не пораснала, но на години узряла. Била щастлива и постигнала много успехи в своята работа. Всеки който я видел казвал – че е красива и ниският ръст не е болка за умиране. А Палечка наистина била красавица!
Имала дълги коси, а очите и греели в топла усмивка и стопявала леда и в най – студеното сърце. Ръцете и били нежни и изваяни. Тя обичала да свири на цигулка и пиано. Дори инструментите и правели по поръчка, заради ниския ръст. Макар и специална по свой собствен начин Палечка се чувствала добре сред другите хора, нищо че били големи като великани в сравнение с нея. Пък и не познавала злобата. Нейния батко винаги се грижел за нейната безопасност. Таткото за нейната сигурност, а майката за уюта и топлината в къщи.
- Мамо, дали някой ден ще се омъжа? - питала Палечка Малечка.
Въздъхнала майката на момичето. Та коя майка не иска детето и да е щастливо с любим до себе си, но кой...кой ще вземе нейната Палечка за съпруга?
- Миличка, това не е най – важното. Ти постигна много успехи в учението и свириш прелестно на пиано и цигулка. Носиш радост на хората със своите концерти. Имаш нас. Не мисли за това, а и още си твърде млада.
- Вече съм почти на 20 години. -- Мечтая за любов – прошепнала Палечка Малечка.
Всяка нощ сънувала как среща принца на мечтите си, а всяко утро Палечка ставала все по – тъжна, защото не се случвало това чудо. И един ден, когато отворила очите си изпитала едно странно чувство в душата си. Сърцето и биело по – различно. Сякаш не сърце, а птица пеела в гърдите и. Изтичала Палечка в градината пред сивия блок и видяла, че едно момче поливало розите.
- Ти кой си? - попитала тя учудено.
- Новия помощник на майка ти. Обичам цветята и реших да поработя като градинар, докато изуча за лекар.
- А ти какво обичаш да правиш?
- Обичам да свиря на цигулка и пиано. Искаш ли да посвиря за теб?
- О, да – възкликнал щастливо младежа.
Палечка Малечка взела цигулчицата си и засвирила чудна мелодия. Нейната музика докоснала младежа в сърцето и той почувствал трепет в гръдта си. Влюбил се в малката Палечка и я видял с очите на влюбен мъж.\" Тя е красива и нежна, мила и чувствителна. Няма друга като нея!\" помислил си той.
Не се въздържал и попитал:
- Палечке ще се омъжиш ли за мен?
- Да ще се омъжа за теб. Чаках те толкова дълго... - отговорило момичето. Дълго мечтах да срещна любовта. Навярно ти си любовта!
После се оженили и заживели в един апартамент, в който имало големи прозорци с пердета на жълти и зелени цветя, мек диван и много цветя във всяка стая. За съжаление НИЩО не се променяло. Палечка си стояла все така мъничка. А той започнал да излиза с приятели и да закъснява вечер. Палечка станала пак тъжна, а очите и все по – често се пълнели със сълзи. В един чудесен ден малката Палечка Малечка разбрала, че ще става майка. Нейните родители много се зарадвали. Щели да си имат внуче, мъничка рожба на тяхната обичана дъщеря. Деветте месеца минали неусетно и Палечка родила през месец май своята красива дъщеря. Щом видяла нейното лице си помислила:
„О, тя е най – хубавото нещо в живота ми и заради нея съм готова на всичко!”
И точно тогава, точно в този миг се случило чудото.
Помните ли третата орисница и нейното пожелание? В този миг Палечка изпитала истинската любов. И както била мъничка изведнъж станала висока и стройна млада жена, защото сърцето и познало истинската любов.
- „Няма по–истинска любов от майчината!” – прошепнала третата орисница на сестрите си докато гледала с далекоскопа си какво се случва на Земята.
Луната светела все така сребърно, едно женско сърце познало любовта, а животът продължавал да върви все напред и напред...
Сега някой се чуди какво е станало с таткото на новороденото момиченце?
Предполагам, а и се надявам, да е научил урока: че да обичаш - означава да си отговорен и грижовен, а ако не го е проумял е изгубил най–красивото и истинско щастие на света – да гледа как расте детето му.
Палечка Малечка, която живее в съседния блок и вече никой не нарича така е най–щастливата мама на света. Всяка вечер приспива малката си дъщеричка с песен, която достига до Луната и трите орисници:

„На небето светят
хиляди звездички,
а пък в моите ръце
златно слънце свети.
Мойта сладка дъщеря
се усмихва на света.
Нанкай сладичко сега,
мило мое, нани–на...”
avatar
Cveti789
Модератор
Модератор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Приказка за тиквата и кръста

Писане by деси on Нед 23 Мар 2008, 18:44

Живял някога един ковач на име Джек. Времето му минавало в щуране насам натам по кръчмите. Сядал в първата кръчма и започвал да пие ракия и ставал от там само, за да се прехвърли в следващата, където да започне да пие вино.
Но в навечерието на празника Вси светии, когато се случват всякакви чудеса, не щеш ли в кръчмата, където се бил запил Джек, влязъл не кой да е, а самият дявол. Отишъл там, защото никъде другаде вече не светело, а той искал да пийне и хапне нещо. Джек понеже не мислел за нищо друго, освен за пиене, без да му мисли много продал душата си на дявола за една бира.
Обаче, за да купи пиенето на дяволът му се наложило да се превърне в монета. Джек пуснал монетата в джоба си и тръгнал към следващата кръчма. Но дяволът започнал да пищи от джоба му:
- Пусни ме, моля те, пусни ме. Ще ти осигуря спокоен живот. Няма да те мъча.
Джек бил малко пиян и се позачудил, но се сетил, за разказите на баба му, която когато бил малък всяка неделя го водела на църква и му обяснявала, че по-голяма сила от кръста няма. А когато баба му починала, тя му оставила сребърния си кръст и Джек го бил забравил в джоба на якето си. Чак сега Джек разбрал, че баба му е говорила истината, че по-голяма сила от кръста няма.
Джек пуснал дявола, но преди това се спазарил да не го тормози десет години.
Минали десет години, обаче Джек не се променил, пак ходел по кръчмите и пак пиел. Дяволът отново се появил и му казал, че уговорката вече е изтекла и всеки трябва да плати за греховете си, но ковачът пак се сетил за баба си и за кръста и пак се изхитрил и казал:
Само едно последно желание имам, искам една ябълка.
Дяволът бил длъжен да изпълни желанието на Джек и се покатерил на едно ябълково дърво. Джек обаче бързо надраскал върху кората на дървото един кръст и дяволът не можал да слезе, понеже го било страх от кръста.
Джек пак се споразумял за душата си и дяволът отново си отишъл. Но най-накрая дошъл деня, когато Джек умрял от страрост и трябвало да отговаря за греховете си. Понеже не се бил покаял и затова Бог не го взел в рая, а пък дяволът, не можел да престъпи обещанието си и не можел да вземе душата му в ада. И така Джек останал да се скита по света и да чака Страшния Съд с прокълната душа. Единственото, което могъл да направи било да изпроси едно въгленче от дявола и да го сложил в средата на една ряпа, за да си свети през нощта. Джек обикалял по света, а хората разказвали тази легенда от уста на уста, за да се научат да внимават и да не продават душата си на дявола. И от разказ на разказ ряпата станала на тиква, а тиквата на тиквен фенер, за да напомня, че душата на човека е най-голямото му богатство, а християнският кръст най-голямата сила, която му е дадена, за да я опази.
avatar
деси
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Докосни се до детелина

Писане by Дени :) on Нед 23 Мар 2008, 20:14

Знаете ли какво правят щурците, когато спрат да свирят? Когато на зазоряване песните им секнат?

Търсят четирилистни детелини. Защото в една стара тяхна книга е писано: "Всеки щурец, дори и малък, е длъжен поне веднъж да намери детелина с четири листче­та. Намери ли я, той трябва да тръгне по света и да я показва всекиму. Защото, знае се, такава детелина носи щастие и който я погледне веднъж, става радостен като събудена чучулига."

Това е писано в пожълтялата книга на щурците и заради това щурчетата вървят между тревите. Разгръщат тревите, звъннали в светлия въздух и се взират...

Ей така веднъж едно черно щурче-щурченце откри детелина. Откъсна я, изтърси я от росата и внимателно я сложи под шапката си. А после, след като си обу новите сандали, се сбогува с цялата ливада, взе си довиждане с всички щурци и отпътува. Пътува, пътува и стигна до една река.

- Може би е Искър, може би Волга, а може би Амазонка! - рече си на глас щурчето. И потопи пръст в реката. Вдигна го и го помириса.

- Хм! - каза то, докато миришеше мокрия си пръст. - Много особено мирише. И като че ли не е вода.

Но понеже беше прочело много книги за изследова­тели и бе гледало всички анимационни филмчета на Уолт Дисни, щурчето реши да разбере каква е работата. Качи на едно случайно листо от липа и потегли.

Реката го завъртя, небето над него се завъртя заедно със слънцето и облаците, после листото се успокои и тръгна между бреговете като ладийка, полюлявайки се плавно и меко. Щурчето нахлупи шапка до очи и седна спокойно на носа на липовата лодка. И се загледа във водата.

Тя беше черна и лъскава и гъста като петмез и отново щурчето си рече, че досега толкова странна река не е срещало.

- Ако имах карта, щях много лесно да разбера къде съм - помисли си то. - Ако това е Амазонка, трябва да се пазя от каймани, алигатори и от всякакви други крокодили. Но ако е Искър или Волга, мога спокойно да ловя риба. Никаква опасност не дебне в тези реки.

И тогава то откъсна мустаче, завърза го на лъка от цигулката си и го метна във водата. И зачака така - щурче-щурченце на носа на липовата лодка, пуснало въдица от мустак.

Ненадейно дочу плач. Ослуша се - някой подсмрък-на високо, подсмръкна още веднъж и отново заплака с дебел-дебеел глас.

- Бре! - учуди се щурчето. Издърпа въдицата, изпра­ви се на листото от липа и загледа околовръст. И като се взря много внимателно, като наостри уши и като се вгледа зорко, видя...

Какво видя?
На брега, вляво, до едно сухо дърво стоеше стар човек, старичък, старобрадатичък и бършеше сълзите си ту с ръце, ту с брада, ту с една червенакърпа на квадрати.

- Виж ти! - помисли си щурчето. - Голям човек, дядо, пък плаче!

И понеже беше чело много книги за изследователи и беше гледало всички анимационни филмчета на Дисни, то реши да изследва тази странна работа и спря своята ладия до брега. Застана пред плачещия стар човек, старичък, старобрадатичък, поклони му се, вдигна ръка към шапката си, но в този момент рошав вятър се изви, духна шапката, завъртя я и я запрати в реката. Падна там заедно с четири­листната детелина и отплава бързо. Затули се зад завоя, скри се...изчезна.

- Ами сега! - завайка се щурчето. - Ами сега?

- Една шапка, голяма работа! - рече през сълзи дядото и подсмръкна шест пъти.

- Но в нея имаше детелина. С четири листа...

- С четири! - възкликна дядото и спря да плаче. - В шапката ли казваш?

- Да! - поклати глава щурчето.

- Толкова отдавна не съм виждал четирилистна детелина! - плясна с ръце дядото. - Тук всичко изсъхна, всичко повехна. Животните избягаха - няма трева за тях, рибите отплуваха - няма чиста вода за тях... Дърветата изсъхнаха, въздухът вече не мирише на борова смола... А аз стоя, стоя и пазя... Какво пазя? Какво?

- Какво пазиш?

- Едно време, преди да се объркат земята и водата, бях пазач. Не давах да се лови риба, да се стреля по зайци и фазани и по...

Но щурчето не го чу. С няколко скока то се намери до лодката, точно в този момент, когато тя реши да отплава, без да си вземе довиждане с него. Щурчето се метна съвсем навреме. Липовото листо - щурчовата ла­дия - се понесе със страхотна бързина през бързеи и бесни водопади. Вълни я издигаха и люшкаха насам-натам, щурчето си мислеше, че ей сега, ей сега, ей сега ще хване речна болест, ще му стане много лошо... Мислеше си и за шапката... И за четирилистната детелина... И докато си мислеше, изведнъж клатушкането спря. Вълните се успо­коиха, щурчето се надигна и видя, че се движи в спокойна, широка вода, бреговете са някъде много далеч, а наоколо не се вижда нищо. Само слънцето виси отгоре, същинско око, зачервено след плач.

- Къде ли съм? - запита се щурчето. - И къде отиде шапката ми?

То се изправи на ръба на липовото листо, сложи ръка над очите си и се опита да разбере какво става.

Лодката се разклати, щурчето се олюля и цамбурна в реката. Падна в черния лъскав петмез и започна да потъва. Понеже беше смело щурче, затвори уста и се опита да се измъкне нагоре. Ала нещо го натискаше като капак на тенджера, натискаше го, въздухът му свършваше и кръгове, прилични на червени гевреци, започнаха да се въртят пред очите му.

- Аз - рече си наум щурчето, - сигурно вече се удавих!

Внезапно нещо го повдигна и само след секунда видя слънцето и усети вкуса на светлия въздух. Нещото продъл­жи да го тика, щурчето зърна пред себе си лодката, хвана се за нея и уморено падна на дъното. Но веднага се надигна и се вгледа в реката.

- Хей, Нещо! - извика то. - Благодаря ти! Благодаря ти!

- Ощин, ичанз! - каза дрезгав глас, неравен глас, назъбен, подобно на трион. - Това ми е работата!

- Да не си водолаз? - запита щурчето. - А?

- Ижак-ичер! - проскърца гласът, подобен на трион. - ощен авокат.

Една риба, тънко-тънколаче, същи камшик, изплува до листото и заклати главата си, напъхана в противогаз. Продължавайки да стърже въздуха с гласа си, рибата обясни с познати и непознати думи, че е дежурен спасител в отровната река.

- А коя е реката? - любопитно запита щурчето.

- Ръкси! - отговори дежурният спасител. Щурчето се замисли, спомни си всички кръстосло­вици, но река с такова име не беше чувало.

- Няма такава! - отсече то. - Няма! Какви ги разп­равяш, рибо?!

А рибата измърмори нещо неразбрано и каза изви-нявай.

- Защо извинявай? - учуди се щурчето.

- Ами защото... - рече рибата, - реката е Искър, но прочетена наопаки, става Ръкси. Когато беше Искър, всичко си беше както трябва. И сребърни кленове, и пъстърви бързоперки, и какви ли не риби и рибоци имаше в нея. По бреговете растяха върби, децата си правеха свирки от тях, тичаха по китните ливади, и свиреха, и свиреха, свиреха... Чуваше се в най-дълбоките вирове, в най-хладните подмо­ли. После... пуснаха особена вода от някакви канали, от разни езера. С дим вода, с отрова и с формули разни. И всичко се обърка. И се обърна с главата надолу.

- Затова ли името на реката е наопаки?

- Ъхъ! - рече рибата. - Затова се извиних. Понеже всичко е объркано и аз започнах да се обърквам. Енаджи-вод!

И се скри в дълбочината на черната вода.

- Сигурно си взе довиждане с мене - каза щурчето, като се опитваше да си представи думичката "енадживод" отзад-напред. - Вероятно.

И му стана тъжно. Беше само, черничко щурче-щурченце, върху едно липово листо, сред отровната река. Вятърът беше отнесъл шапката с четирилистната детели­на, беше му отнесъл радостта. А слънцето светеше отгоре - същинско око, зачервено от плач.

Ех как се нажали щурчето! Жалостта застана в очите му - сякаш трън. Набоде ги. Овлажни ги. Но то храбро стисна зъби и се зарече да не плаче. Погледна още веднъж, дано открие някъде шапката си, не я видя и затова спря лодката до брега. Завърза я внимателно за едно светло камъче, измито от слънчеви водопади, завърза я с мустачето от въдицата си и тръгна по обратния път.

- Трябва да намеря нова четирилистна детелина! - мислеше си то. - Трябва! И не само една. Започна да брои така:

- Една на дядото пазач - старичък, старобрадатичък, три милиона по три - за реката, рибите, за животните, за тревите и за слънцето, и за още хиляди хиляди неща...

Така докато си вървеше, се опитваше да си направи точна сметка, но понеже бързаше, все сбъркваше в умно­жението и събирането.

- Нищо! - рече си то, докато почиваше на една бучица пръст. - В края на краищата ще взема една повече. Все ще потрябва.

Вече настъпваше топла нощ и някъде напред тревите звънтяха от тънките песни на безбройни щурци.

_________________
MumForever!!.. .. COM..
--------------
Моля, не забравяйте да прочетете [You must be registered and logged in to see this link.] и  [You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Дени :)
спечелен за каузата
спечелен за каузата


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Златната птица

Писане by Dani on Пон 24 Мар 2008, 02:51

Имало едно време едно малко момиченце. То се родило в малко селце в малка къщичка. Родителите му го кръстили Зора, защото се родило по изгрев слънце.
Щом навършила осем години, Зора започнала да става толкова красива, че малки и големи й завиждали за хубостта. Дългите й златни коси се сипели като буен водопад, очите й, бистри езера, щом затанцувала, все едно вятърът се вселявал в нея. Никой не можел да отрече нейната несравнима красота!
Веднъж през следобеда на дъждовен ден, на вратата на дома й се почукало:
– Кой е? – попитала Зора.
– В името на Краля, отворете! – чул се непознат мъжки глас.
Зора се стреснала, но въпреки това отишла до вратата и отворила.
– Идваме от името на крал Фаворит. – казал висок мъж с бляскава златна броня и дълго синьо наметало със сребърни и златни цветя избродирани по него – Негова милост сбира всички моми, знатни дами и принцеси от близко и далеч в своето прекрасно кралство! – каза наперено мъжът.
– Първо искам да узная вашето, предполагам знаменито име. – заговорила Зора с нежния си глас.
– Рицар Прекрасни!!! – казал рицаря с възторжен глас и махнал шлема си със замах и развял дългата си черна, буйна, чуплива коса, след това пуснал закачлива усмивка на красивото си лице, показваща белите му зъби.
– О..- казала леко смутена тя – Приятно ми е. Моето име е Зора.
В този момент майка й дошла и изгледала с подозрение рицаря от глава до пети и казала:
– Какво искате от моето момиченце, рицарю?
– Не аз, госпожо, а моят Крал Фаворит! – отговорил гордо рицарят. – Той иска да сбере всички дами от околностите на неговото кралство.
– Дайте ми ден да подготвя багажа си.- казало момичето и влязло в къщата.
Рицарят и войниците пренощуваха в една гостилница докато Зора се приготвяше.
Рано по изгрев слънце потеглиха. Минаха през тучни градини, обширни поля, гъсти гори и дълги реки. Зора си беше взела най- красивите рокли, за да бъде красива.
Не след дълго на хоризонта се различиха кулите на голям дворец. Повечето момичета в каляската започнаха да издават някакво подобие на мише цвърчене от възторг, което подразни нашето момиче. Тя изобщо не харесваше такива лигави изрази на чувства, смяташе, че са абсолютно излишни и въобще не прилягаха на добре възпитани като тях дами. Наистина всички бяха много красиви, с различни рокли, коя от коя по-цветни и елегантни. Щом пристигнаха, Рицар Прекрасни!!! им отвори вратата. Щом излезе първата дама, той махна със замах шлема си (както бе направил при първата им среща) и развя коса пред жената и я заслепи с усмивка. Жената се омая от неговото “величие” и започна да се смее отнесено. Зора също започна да се смее (едва не се напика), само че не от безсилие пред неговата красота, а пред нелепостта на ситуацията. Той намигаше на всяка от жените.
Показаха на всяка една стаите им и ги оставиха да се подготвят за бала вечерта.
Зора реши да облече една жълта рокля с цветя избродирани с червен конец, върза косата си на висока опашка с червена панделка и нави краищата на масури с ролки от хартия. Сложи си малко парфюм и излезе от стаята. По пътя срещна един войник и го попита за пътя:
– Все направо, после наляво, после надясно, после по едни стълби надолу, ляво, дясно, горе по стълбите, долу по стълбите и влизате през вратата пред вас. – каза бързо войникът.
– М.. благодаря!- каза тя.
Макар и доста трудно, нашето момиче успя да намери това, което търсеше.
Пред нея се появи висока двукрилна дъбова врата, върху която бяха изобразени различни бойни сцени, разкриващи исторически факти свързани с историята на това кралство.
Щом вратите се отвориха, пред нея се разкри невиждана гледка. Милиони светлини, размиващи се цветове от танцуващите хора и приказната музика, която те омайва. Изведнъж пред нея изникна Рицар Прекрасни!!! и както обикновено, махна шлема си и размаха коса, само че този път попита:
– Как сиии!
– М добре! – отговори тя с усмивка, а в същност искаше да му избие зъбите, но нали беше добро момиче, сърце не й даваше. Докато Прекрасни!!! й говореше, забеляза някакъв мъж, който я гледаше. Той бе много красив. С дълга коса вързана на опашка, слаб, но с мускули и изражение на добряк. Той идваше към нея с усмивка. Тя също се усмихна, но изведнъж чу нещо в думите на Рицар, което я подлуди, без да се усети, оставила се на гнева, му извъртя два бързи шамара, последвани от силен, трети шамар с крак. С очи пълни с изненада Рицар Прекрасни!!! се строполи на земята, повличайки след себе си някои от гостите, а те на свой ред тези около тях. Зора само мигна два пъти и когато отвори очи, вече половината зала беше изпадала. Тя се притесни ужасно! Тъкмо се обърна да избяга, когато се блъсна в мъжа с лице на добряк.
– Спокойно, той си го заслужаваше – каза й той.
– Може би, но другите не!
– Е, нищо им няма. Гледай сега – той прилепи ръце до устата си и извика – Ставайте, идва група Фламинго!!!
Точно след две секунди всички бяха станали и ръкопляскаха. На сцената излязоха двама мъже и една жена. Мъжете бяха облечени с цяло бойно снаряжение – ризници, шлемове, наколенници, кожени бойни ботуши и пр. Свиреха на дървени лютни. Жената беше с дълга рокля с голяма цепка, стигаща до кръста. Пяха зашеметяващи песни и Зора се спука от танци. На следващия ден имаше мускулна треска на краката и кръста, но въпреки това тя бе изключително щастлива, защото се беше влюбила в онзи сладур от бала. Между другото той се оказа принц Фаворит! Няма лошо в това, само дано и той да я беше харесал.
Минаха няколко дни, но принцът не се появяваше никъде. Зора реши да го потърси, само че замъкът беше толкова голям, че вътре спокойно можеше да се отгледат стада Слонове, Жирафи, Глигани, Коне и Лъвове, затова тя малко се шашна като излезе в един от големите коридори.
Обиколи целия замък, но от принца нямаше и следа. Изведнъж пред нея изникна врата, а от нея ръка, която я дръпна в стаята криеща се зад вратата. Пред нея се разкри ужасна гледка- пъпчива бабка да си търка носа, нещо, наподобяващо телена четка!
– Какво правите? – попита Зора, превъзмогнала вече страха.
– Ох, мила, опитвам да се отърва от тези гадни пъпки! – отговори навъсено бабата.
– Тогава защо ме дръпна така грубо? – сопна се Зора.
– Много се извинявам, но ми трябваш.
– За какво?
– Принц Фаворит е тежко болен и трябва някое младо момиче да намери лек за него. – каза бабата.
– Добре, обаче аз от къде да знам какъв трябва да е този лек?- попита момичето.
– Аз знам, но понеже съм стара и не мога да тръгна да го търся, затова ще го кажа на теб!
– Давай, слушам те, ще тръгна да го търся. – усмихнато рече Зора.
– Моята птица Пухчо ще те заведе до гъста гора. Там ще яхнеш моя кон Лайнал, ще преминете през гората. Там ще те чака моята риба Люспа и ще преминете голяма река. На поляната след нея ще видиш голямо и красиво цвете. Това ще бъде спасението на принца!
– Добре, а къде е тази птица? – попита Зора и точно в този миг видя голямо черно петно в небето, което ставаше все по-голямо и по-голямо, докато тя не различи прекрасна огнено червена птица да приближава. Но в последните няколко метра птицата започна да губи равновесие и да се поклаща застрашително и накрая се заби право в прозореца. Милото животно разтърси глава и се изправи на крака.
Бабката щракна с пръст и прозореца тутакси се оправи, след това погледна Зора, която гледаше с умиление огромното птиче.
– Това е Пухчо! – каза с гордост бабата.
– Казвам се Зора, Пухчо. – и тя погали меката му перушина.
– Вече трябва да тръгваш, момиче, че току виж принца вземе да ритне камбаната преди да си се върнала!
Зора се качи на гърба на Пухчо и излетяха през отворения прозорец. Птицата летеше толкова бързо, че всичко на около изглеждаше размазано, та за това тя зарови глава в перата на Пухчо и не я вдигна, докато не пристигнаха. Приземиха се пред гъстата гора, за която бабата и обясни. Там я чакаше обещаният кон на име Лайнал. Той бе снежно бял с дълга сребриста грива. Зора слезе от птицата и се опита да стигне до коня, но леко й се зави свят и следователно падна, това се повтори няколко пъти. Както и да е, накрая обаче тя успя и се яхна на гърба на Лайнал и полетяха към голямата река.
Слава богу, стигнаха я преди Зора да повърне. На повърхността се показа чудна риба, събрала в себе си всичките цветове на дъгата! Рибата бе огромна, затова Зора се хвана и седна на една от перките, показваща се над повърхността.
Тъй дългоочакваната поляна накрая се появи пред погледа на момичето. Тя слезе на земята с леко разочарование, беше й харесало да се носи из водата, но принцът чакаше. Насред поляната растеше ярко синьо цвете, високо половин стъпка. Зора го откъсна и се запъти към рибата, но точно да се качи на перката, и нещо я рязна в корема! Бавно болката отшумя, но когато се свести осъзна, че нещо не е наред. Вдигна ръце да пипне лицето си и видя вместо тях две криле със златни пера, погледна надолу и видя вместо своите, пилешки крака. Първото, което си помисли беше, че я е изяла някаква птица, следващото бе, че е гладна, а най накрая осъзна, че в същност тя е превърната в птица, то в същност бе вярното. След ужасяващо гракане, цвърчене и подскачане, плод на паниката и, се сети да се върне на мястото, където до преди малко растеше цветето. В тревата намери плочка с надпис “Който откъсне цветето, ще се превърне в Златна птица”! Това доведе до още една серия гракане, цвърчене и подскачане, само че този път съпътствани от чупене на плочата с предупреждението.
Скоро започна да се смрачава и Зора се притесни. Нямаше как да стигне до кралството на болния принц. Прекара нощта в умуване над връщането си. Чак при изгрев слънце я озари гениалната идея, че може да полети! Замахна с криле и всичко останало си дойде от само себе си. Чувството, което Зора изпитваше беше несравнимо, до сега не са измислени думите, с които да се даде определение на чувството! Вълшебното цвете стискаше с ноктите на краката си, за малко щеше да го забрави от вълнение, че е намерила начин да се върне, но добре че се спъна в него, та го взе със себе си.
Не след дълго обаче се измори и трябваше да кацне в един град за почивка. Там я видяха няколко деца и й замахаха с ръце. Това я развесели. Очакваше да й се присмиват или целят с камъни, но остана доволна от добротата, с която я заляха. Гушна се в перата си и заспа. На следващия ден продължи пътя си.
Скоро видя разветите знамена от кулите на замъка на принц Фаворит. Събра последни сили и се приземи на терасата пред стаята на бабата, изпратила я да донесе цветето.
– О... боже, какво е станало с теб, Зора?! – уплаши се бабата.
– Как ме позна? – изграчи момичето.
– Не забравяй, че съм магьосница.
– Не трябваше да късам цветето. Долу под него имаше плоча с предупреждение, че ще се превърна в птица, а аз него видях!
– Дай ми цветето. – бабата взе растението, а след това се обърна към Зора, хвана я за крилото и я поведе към спалнята на принца. Щом влязоха в покоите му, той вече бе облечен и крачеше бодро.
– Ето, гризнете малко – каза бабата и подаде на принца листо от цветето.
– Какво е това пиле? – попита принцът.
– Това е Зора. Тя за съжаление се превърна в птица. Била е омагьосана от камъка пазещ цветето, но най важното е, че вече хремата ви е излекувана!
Изведнъж адски гняв обля Зора, беше направила толкова неща, дори я превърнаха в птица, и за какво, за някаква си хрема!!!
– ГА.. ГА... ГА... ГА... ГА..., КАР... ГА.. ГА!!!!!! – развика се тя, но накрая се усети, че принцът не я разбира.
– Тя защо грачи? – попита той.
– Яд я е на вас и мен, защото не й казахме. – отговори простичко бабата. – Мила, аз не знам противозаклинание за тази магия.
Това вече вбеси Зора. Тя започна да се издува заплашително, докато не изпищя. Писъкът счупи прозорците на замъка и всички стъклени предмети. Явно обаче това беше ключът към развалянето на магията, в този момент тя отново стана човек!
След като страстите се успокоиха и всичко се изясни, принц Фаворит и Зора се ожениха, и както традицията повелява, те заживяха весело и щастливо до края на дните си.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Въртележката на мечтите

Писане by Дени :) on Пон 24 Мар 2008, 06:06

Повече приятели – повече забавление

Под големия кестен точно в средата на градския парк живееха трима приятели. Те бяха неразделни и в добро и в лошо време. И когато грееше слънце и птичките пееха и когато валеше проливен дъжд, те винаги стояха в кръг и се забавляваха. Разбира се това бяха слончето Тото, жирафчето Жиро и маймунката Бини. Слончето Тото имаше големи сини очи и още по-големи уши, но най-голямото от всичко в него беше неговият дълъг и сив хобот. Колкото дълъг беше хоботът му толкова голям беше и таланта му да рисува. Всъщност това беше и любимото занимание на Тото. Той рисуваше по специална технология – напълваше хобота си с боя и пръскаше насам натам прекрасни цветни композиции. Веднъж когато слънцето се събуди видя, че вследствие на сутрешните занимания на Тото косата му вместо златисторуса беше станала яркочервена. Жирафчето Жиро пък освен, че като всяко друго жирафче имаше много дълга шия, обичаше поезията и хубавите цветя. Когато на пролет съседният магнолиев храст цъфваше то толкова си протягаше шията към него, за да го помирише, че аха да падне от въртележката. То обичаше да измисля стихове и да ги рецитира на своите приятели. А маймунката Бини, пък най-много от всичко, като разбира се изключим яденето на банани, обичаше да пее, да трака с кастанети и да свири на барабани. Това можеше да го прави по цял ден, и така забавляваше всички наоколо. Весел и хубав беше животът на тримата приятели. За тях нямаше два еднакви дни, всеки ден беше едно ново приключение. Онова по което тримата приятели си приличаха, както виждате те бяха много различни един от друг, беше, че всички бяха изключително талантливи. Но и това не ги свързваше толкова силно, колкото онова, че най-много от всичко обичаха децата. Те винаги ги чакаха с нетърпение и винаги бяха готови да ги забавляват от сутрин до мрак. Още щом се събуждаха и измиваха очите си с кестенова роса те започваха да си говорят.
- Дали днес ще дойде Моника? – чудеше се Тото.
- Надявам се да дойдат много, много деца, повече от вчера и повече от винаги. – завъртя опашка Бини.
- Дано да дойде Мони, за да се повеселим заедно – въздъхна Тото.
– Тя винаги ми носи цветя – каза замечтано Жиро.
- О, да, вчера беше направила цял венец от жълтурчета – ех, колко ли е часа – май че наближава девет защото виждам чичо Гошо да бута насам сладоледената си количка. – каза усмихнато Тото.
- Мда, започват да прииждат всичките ни приятели – ще бъде голям ден днес. Ето я леля Ема, която започва да пука пуканки, дядо Иван пък приготвя къделите от захарен памук. Обичам захарен памук децата винаги ме хранят – облиза се Бини. - Тя беше една кафява маймунка с ококорени очички и дебело тумбаче, в едната ръка винаги носеше банан, от който да си похапва, а в другото неизменното дайре и кастанетите. Когато приятелите й искаха, поне за миг, да си починат от нейните песни и танци вадеха от едно специално скривалище банани и й даваха, така че тя замлъкваше за някоя и друга минутка в повече.
- Моника идва! Монии... – разкрещя се Бина. - И наистина по алеята се задаваше едно малко момиченце с дълги руси коси, сплетени на плитки. Очичките й шареха между сладоледа и въртележката. Първо погледнаха към Бини, после към розовия памук, после към Жиро и към белите пуканки. Задърпа баба си все по бързо за ръка, накрая се откъсна от нея и затича към въртележката – заобиколи я няколко пъти – погали Бини, здрависа се с Жиро и дръпна Тото за опашката.
- Бабо, искам да се кача на слончето – извика Моника.
- Добре, поиграй си малко на въртележката. – съгласи се баба й.
- Бабо, слончето много обича захарен памук – може ли да ми купиш да похапваме докато се въртя.
Баба Вера, така се казваше бабата на Моника, отиде при дядо Иван, взе, както винаги, една голяма розова къдела и я подаде в ръката на малкото момиче. Наистина половината от това пухкаво облаче неизменно полепваше по косата на Моника, другата част по хобота на Тото, а третата отиваше направо в устата на Бини, защото тя не можеше да си представи, че само на половин метър от нея някой ще си похапва захарен памук, без нейното участие. Жиро не обичаше памук, той се закичваше с цветето, което Мони носеше. Този път тя беше откъснала цяло клонче с малки жълти цветенца. Той го въртеше в уста, разглеждаше го и измисляше нова поема за слънчевите цветя в парка.
Така приятелите се въртяха и пееха, пееха и се въртяха. Моника се въртеше заедно с тях, после слизаше, тичаше наоколо и след няма и пет минути отново се връщаше. Те си говореха, смееха се и пееха – но най-много от всичко, което правеха беше да се въртят. Въртяха се докато не им се завиеше свят и когато си мислеха, че съвсем им се е завило свят и аха ще изпопадат на земята, те продължаваха да се въртят и да се смеят. Никога не се уморяваха да се забавляват. По едно време към тях се приближи едно непознато момче, то идваше за първи път в парка и за първи път се доближаваше до тримата приятели. Пристъпи малко боязливо, погледна крадешком Тото, погледна Моника и накрая попита:
- Може ли да се кача на жирафа?
- Може, той е много добър. Попитай го сам и той ще ти позволи. Но първо трябва да се запознаеш с тях. Те са мои приятели. – с гордост сподели тя.
- Хъм, за първи път чувам, че трябва да се запознавам с въртележка. – тросна се момчето.
Момченцето беше на около пет години, пристигна в парка с една жена, която се отдалечи и седна на жълтата пейка да разглежда списание.
Моника се загледа в това високо слабо дете със сериозни очи и с твърдост в гласа повтори – ама те наистина си имат имена и ако искаш да знаеш умеят да разказват всякакви интересни неща, а Бини дори може да пее – но ти като не вярваш, не знам защо изобщо идваш тук.
- Бавачката ме доведе, да не мислиш, че много искам да съм тук, и да си играя с бебешки неща. Искам да съм на кораба при татко.
- Баща ти има кораб – ехааа – и моите приятели са дошли тук с кораб, питай Жиро да ти разкаже, преди са живели под едно портокалово дърво. Виж как е ожулено ухото на Тото, това е защото веднъж един портокал паднал точно върху него. Тото така се ядосал, че нарисувал всички портокали сини и после никой не искал да си откъсне от тях и те плакали чак до другата сутрин. Тогава му се извинили и му обещали, че никога няма да падат върху него без предупреждение когато спи.
- Май си голяма фантазьорка – подметнал Влади. Всъщност той така се казвал, но още никой от приятелите не знаел това.
- Нищо подобно, въобще не си измислям – троснала се Мони – ти просто не познаваш моите приятели, а когато някой не познава някого е по-добре да не говори, без да знае.
- Хубаво де, не ти преча – говори си – аз пък искам да стана капитан на кораб, също като татко.
- А твоят татко вземал ли те е на неговия кораб? – полюбопитства Моника.
- Всъщност не, - въздъхнал Влади - той винаги плава. Но съм виждал кораба на снимка – голям и бял е.
- А аз съм се возила на лодка – веднъж на морето и да знаеш не ме хвана морска болест. – похвали се момиченцето и тръсна плитките си.
- Аз пък никога не съм се возил дори на лодка – затъжи се още повече Влади. Много тъжно, нали? Някой който ще става моряк, дори не се е качвал и на лодка.
- Мда... може би татко ти ще те вземе някой път на кораба да те повози. – предположи Мони.
- Не, нали ти казах той винаги е в открито море. Няма време за мен.
- А майка ти? – недоумяваше момичето.
- И майка ми няма време. С мен е бавачката - кака Ани, но тя не може да плува и я е страх от водата.
Моника повъртя очи, помачка края на поличката си и накрая каза.
- Ами тогава идвай на борда при нас ще правим сухи тренировки. Моите приятели могат да се клатят нагоре надолу, точно като в презокеански кораб, а Бини знае и пиратски песни. И тя, без да се бави, хвана Влади за ръка, разтърси я и се представи – приятно ми е Моника, а това са Тото и тя посочи слончето, което наведе хобота си за поздрав; Жиро – който завъртя дългата си шия насам натам и се усмихна, при което цветето му падна и Бини, маймунката задрънча с дайрето, в знак на потвърждение.
Влади толкова се смути, че можа само съвсем тихичко да смотолеви името си. Бини махна весело с опашка, хвана го за ръка и го качи на кораба - въртележка, пеейки:

Йохохо и банани ям...
Два банана, саби две,
чупя в миг на колене.
Лапам ги като ножогълтач..
Йохохохо....
Ех, банани девет бали
Йохохо, банан, в ръката на гълтач.

Маймунката съвсем се вживя в ролята си на пират и метна кората от банан през лявото си око като пиратска превръзка. В това време Тото наду хобота и започна да свири като сирена. Жиро изнамери от някъде един бинокъл и завика:
– Всички на борда, изпънете платната, отплавамееее.
Моника без да чака втора покана веднага се метна на Тото и размаха остатъка от захарния памук като малко розово знаме. Влади погледа, погледа и тъкмо да махне с ръка и да отмине този цирк, реши да се включи в играта. Хвана Жиро за врата и се метна на гърба му. В това време въртележката се завъртя, Жиро започна да препуска и Влади се почувства съвсем като на презокеанско приключение. Размаха шапка, сложи си ръката над очите като козирка и завика:
– Свалете платната, свалете платната, задава се буря.
Моника започна да сваля най-голямото платно, като междувременно реши да дояде знамето, предвидливо да го спаси, за да не го издуха вятъра. Тото засвири тревожно със сирената, а Бини с пълна с банани уста взе да крещи.
Котката къде е котката, ще се ударим в скалите.
Каква котка – недоумяваше Тото, и започна да се оглежда.
Видях я, ето я скри се в храстите – оранжева беше. – потвърди Жиро.
Неее, не се казва котка, а котва. Това е едно голямо и тежко желязо, което се спуска от кораба на дъното на морето и така кораба спира край брега. – компетентно се намеси Влади. - Той беше чел много книжки за кораби, мореплаватели, откриватели и пирати и започна да разказва и разказва. – Приятелите се спогледаха – брей това момче не говори, не говори, ама като започне никой не може да го спре. Те се завъртяха още по-бързо и се заклатиха още по-силно защото все повече започваха да харесват Влади и да се радват, че са открили още един прекрасен приятел. Жиро започна да рецитира:

Когато плискат край тебе вълни
и буря голяма приижда.
Когато е тъмно навън като в рог
и нищо далеч не се вижда.

Кураж не губи, моряк ти бъди,
смело напред продължавай!
Кураж не губи, моряк ти бъди,
свойта звезда не предавай!

Приятелите бързо научиха текста и почнаха да го пеят, като здраво се държаха един за друг.
- Девет бала... - викна Тото.
- Ауууууууу водата ни залива – крещеше и Бини.
- Грабвайте греблата. – влезе в ролята на капитан и Влади.
Всички взеха по едно гребло и започнаха да гребат колкото сили имаха, като викаха и пляскаха, пляскаха и викаха и не спираха да се въртят.
Моника по едно време толкова много се наклони, че аха да падне от кораба, но тогава Влади с един скок се озова при нея, подхвана я и й помогне отново да стисне здраво Тото за ушите.
- Дръж се боцман, не се плаши, ще издържим. - Той й сложи един розов пояс и продължиха да гребат с всички сили.
- Виждам фааар – извика Жиро и протегна още повече шията си и всички се загледаха към листата на кестена, през чийто клони блестеше яркото обедно слънце.
- Даааа, и аз виждам сушаааа.. - подхвана и Бини. - Виждам и бананииии – допълни още по-въодушевена тя.
Всички се засмяха.
А аз виждам сладолееед – засмя се и Мони. Наистина към тях се задаваха с плуващата походка на баба й две сладоледени фунийки пълни догоре с морски сладолед – син като очите на Моника. Бабата й подаде единия, а с другия почерпи новия й приятел. Уморени те слязоха на сушата и се запътиха към пристана да си починат. Морското приключение ги беше изтощило съвсем и те трябваше да отдъхнат.
- Моника страхотно е с теб и твоите приятели. Отдавна не се бях забавлявал така. Искам и аз да съм част от тайфата за приключения.
- Идвай винаги когато пожелаеш – наду свирката Тото.
- Винаги ще има банан и за теб приятел – подхвърли и Бини.
- Това е голям жест от нейна страна – мъдро поклати глава и шия Жиро, обикновено е много свидлива за банани. Беше весело с теб момче, сигурен съм, че ако идваш по-често при нас ще се усмихваш много повече.
- И ще стана истински моряк, нали? – плахо попита Влади.
- Разбира се тези работи на нас ги остави, ние разбираме от мореплаване както видя, а утре като дойдеш ще ти разкажем как преживяхме една истинска буря и кораба едва не се разби в едни огромни скали. – обеща Бини.
- Не бяха скали, а заседнахме в едни плитчини пълни със змии с огромни опашки и ей толкова големи очи – показа ушите си Тото.
- Не бяха змии, а водни костенурки – опита се да внесе яснота Жиро.
Децата обаче се бяха отдалечили. Бабата на Моника я дърпаше към единия край на парка да си ходят, а бавачката на Влади към другия. Но децата си обещаха утре пак да се срещнат на същото място. От този ден въртележката на мечтите щеше да бъде тяхното любимо място за приключения.


..................................

_________________
MumForever!!.. .. COM..
--------------
Моля, не забравяйте да прочетете [You must be registered and logged in to see this link.] и  [You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Дени :)
спечелен за каузата
спечелен за каузата


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Пепеляшка

Писане by Schatzе on Пон 24 Мар 2008, 11:04

Жената на един богат човек се разболяла и като усетила, че наближава
сетният й час, повикала до леглото единствената си дъщеричка и й
казала:
– Мила дъще, бъди все така послушна и добра! Аз ще бдя над тебе и ще ти помагам дори когато бъда покойница.
Склопила очи и издъхнала. Момичето ходело всеки ден на майчиния си гроб и плачело много, но останало послушно и добро.
Дошла зимата, покрил сняг като бял саван гроба. После пролетното слънце стопило снега и мъжът си взел друга жена.
Тази жена довела в къщата му две дъщери с хубави бели лица, но с
грозни и черни сърца. И за клетото заварениче настанали лоши дни.
– Защо тази глупава гъска стои при нас в стаята? – рекли те
веднъж. – Който иска да яде хляб, трябва да го заслужи. Марш на работа
в кухнята.
Съблекли й гиздавите дрешки, навлекли й вехта сива престилка и нахлузили на краката й дървени обувки.
– Вижте я нея, гордата царкиня, как се е натруфила! – викнали двете, разкискали се и я завели в кухнята.
Шетала тя там от зори до късна вечер. Ставала още в тъмно и се
залавяла с тежка работа: носела вода, кладяла огън, готвела и миела.
Отгоре на всичко сестрите я оскърбявали, както можели, подигравали й се
и разсипвали граха и лещата в пепелта, та да карат завареничето отново
да сяда и да събира зърната повторно. Вечер, съсипана от работа,
девойката лягала в пепелта край огнището, защото нямала легло. И тъй
като винаги била прашна и изпоцапана, наричали я Пепеляшка.
Тръгнал веднъж бащата на някакъв панаир и попитал двете доведени дъщери какво да им донесе.
– Гиздави премени – рекла едната.
– Бисери и драгоценни камъни – обадила се втората.
– Ами какво искаш ти, Пепеляшке? – попитал бащата.
– Татко, като потеглиш отново назад за у дома, откърши ми първата вейка, която те шибне по шапката.
Купил той за двете доведени дъщери гиздави премени, бисери и
драгоценни камъни, а на връщане, като минавал през един зелен гъсталак,
една леска го шибнала по шапката. Откършил той вейката и я взел със
себе си. Като се върнал у дома, дал на доведените дъщери, каквото били
си пожелали, а на Пепеляшка дал лесковата вейка.
Поблагодарила му Пепеляшка, отишла на майчиния си гроб, забола
вейката в пръстта и плакала, плакала тъй дълго, че сълзите, които се
ронели от очите й, полели обилно вейката. Израсла вейката и станала
хубаво дърво. Пепеляшка отивала по три пъти всеки ден, сядала под
дървото и всеки път на дървото кацало едно бяло птиче. Щом Пепеляшка
изричала някакво желание, птичето й пускало, каквото си била пожелала.
Случило се веднъж, че царят устройвал празненство, което щяло
да продължи три дни, и поканил всички хубави девойки от цялата страна,
та синът му да си избере невеста между тях. Щом узнали, че ще отидат и
те, двете доведени сестри се развеселили, повикали Пепеляшка и рекли:
– Вчеши ни косите, изчеткай ни обувките и затегни токичките! Отиваме на сватба в царския дворец.
Покорила се Пепеляшка, но заплакала, защото много й се искало да
потанцува и тя. Помолила мащехата да я пусне, но мащехата викнала:
– Ти ли да отидеш на празненството, Пепеляшке? Ти, дето си толкова прашна и изпоцапана!
Но тъй като Пепеляшка не престанала да я моли, тя накрая рекла:
– Разсипала съм една паница леща в пепелта. Ако за два часа събереш лещата, ще отидеш и ти.
Излязла Пепеляшка през задната врата в градинката и викнала:
– Гълъбчета, гургулички и всички птички под свода небесен, елате да ми помогнете да събера лещата!
Хубави зърна в паничката,
лоши в гушката на птичката.
Тозчас през кухненския прозорец влетели две бели гълъбчета,
после гургулички, а накрая запърполили на орляци всички птички под
свода небесен и накацали край пепелта. Закимали гълъбчетата с главиците
си и почнали: клъв, клъв, клъв – след тях и останалите: клъв, клъв,
клъв – и събрали всички хубави зърна в паницата. Минал не минал дори
час, свършили те работа и излетели пак навън.
Занесло радостно момичето паницата на мащехата и си мислело, че тя ще го пусне да отиде на бала. Но мащехата рекла:
– Не може, Пепеляшке, ти нямаш хубава премяна и не умееш да танцуваш, всички ще ти се смеят.
Разплакало се момичето и тогава мащехата рекла:
– Ако за един час събереш две пълни паници леща от пепелта, ще отидеш и ти.
Мислела си, че това било вече невъзможно. Разсипала две пълни
паници леща в пепелта, но Пепеляшка пак излязла през задната врата в
градината и викнала:
– Гълъбчета, гургулички и всички птички под свода небесен, елате да ми помогнете да събера лещата!
Хубави зърна в паничката,
лоши в гушката на птичката.
Тозчас през кухненския прозорец влетели две бели гълъбчета,
после гургулички, а накрая запърполили на орляци всички птички под
свода небесен и накацали край пепелта. Закимали гълъбчетата с главиците
си и почнали: клъв, клъв, клъв – след тях и останалите: клъв, клъв,
клъв – и събрали всички хубави зърна в паниците. Минал не минал дори
половин час, свършили те работа и излетели пак навън.
Занесло радостно момичето паниците на мащехата и си мислело, че тя ще го пусне да отиде на празненството. Но мащехата рекла:
– Всичко е напусто. Няма да отидеш, защото нямаш хубава премяна и не умееш да танцуваш. Само ще ни посрамиш.
Обърнала му гръб и бързо-бързо излязла с двете си горделиви дъщери.
Тъй като сега в къщи нямало никого, Пепеляшка отишла на майчиния си гроб под леската и викнала:
– Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
Пуснало тозчас птичето отгоре сърмошита премяна и пантофки,
извезани с коприна и сребро. Облякла Пепеляшка веднага премяната и
отишла на бала. Ала сестрите и мащехата не я познали и мислели, че е
някоя непозната царкиня – толкова хубава била в сърмошитата премяна. За
Пепеляшка съвсем не им минавало през ума – мислели, че тя седи сред
мръсотията и събира лещата в пепелта. Царският син пресрещнал
хубавицата, уловил я за ръка и двамата затанцували. После той не
пожелал да танцува с никоя друга, затова не пуснал вече ръката й и щом
дойдел някой друг да я покани за танц, отговарял:
– Аз ще танцувам с нея.
Танцувала Пепеляшка до полунощ и решила да се прибере у дома. Но царският син рекъл:
– Ще дойда да те изпратя.
Искал да разбере чия дъщеря е хубавата девойка. Ала пред къщи тя се отскубнала от него и се скрила в гълъбарника.
Почакал царският син, докато дошъл баща й. Царският син му
рекъл, че непознатата девойка се скрила в гълъбарника. Бащата помислил,
че може да е била Пепеляшка. Донесли му брадва и кирка и той разбил
гълъбарника, но вътре не намерили никого. И когато влезли в кухнята,
видели Пепеляшка с изпоцапаната си престилка, легнала край пепелта, а
над огнището мъждукало кандило. Защото Пепеляшка била скочила бързо от
задната страна на гълъбарника и изтичала при леската, съблякла там
хубавата премяна и я оставила на гроба. Прибрало я птичето, а Пепеляшка
облякла сивата си престилка и легнала край пепелта в кухнята.
На другия ден, когато празненството наченало отново и
родителите и доведените дъщери пак излезли, Пепеляшка отишла при
леската и рекла:
– Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
Пуснало тозчас птичето отгоре друга премяна – много по-разкошна
от първата. И когато облечена в нея, Пепеляшка се явила на бала, всеки
се удивил на хубостта й. Ала царският син я чакал да дойде, уловил я
веднага за ръка и двамата танцували все заедно. Щом дойдели да я
поканят други, той отговарял:
– Аз ще танцувам с нея.
Свечерило се, тръгнала си тя – и царският син я проследил –
искал да види в коя къща ще влезе, но тя побягнала и се скрила в
градината зад къщата. Там имало едно хубаво високо дърво, отрупано с
чудесни круши. Покатерила се Пепеляшка на него пъргава като катеричка,
скрила се в клоните и царският син не разбрал къде се е дянала. Но
почакал, докато се прибере бащата, и му рекъл:
– Непознатата девойка побягна и ми се струва, че се покатери на крушата.
“Да не е била Пепеляшка?” – помислил си бащата.
Пратил да му донесат брадвата и повалил дървото, но на него нямало никого.
А щом влезли в кухнята, Пепеляшка лежала като всеки друг път в
пепелта. Тя била скочила от дървото отзад, занесла пак хубавата рокля
на птичето в леската и облякла сивата си престилка.
На третия ден, след като родителите и сестрите излезли, Пепеляшка отишла пак на майчиния си гроб и рекла на дръвчето:
– Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
Пуснало птичето сега друга премяна, още по-разкошна и
по-блестяща от предишните две, а пантофките били цели златни. Като
пристигнала в тая премяна на празненството, всички така се възхитили,
че просто онемели. Царският син танцувал само с нея и щом я поканел
друг, отговарял:
– Аз ще танцувам с нея.
Свечерило се, тръгнала си Пепеляшка и царският син поискал да я
изпрати, но тя побягнала тъй бързо, че той не могъл да я последва. Ала
царският син си послужил с хитрост – бил накарал да намажат всички
стъпала на стълбата с катран, и като припкала Пепеляшка по стълбата,
лявата й пантофка се залепила и останала там. Прибрал я царският син и
я огледал – тя била тъй малка, тъй красива и цялата от злато!
Отишъл на другата заран при бащата и му рекъл:
– Ще взема за съпруга онази, чийто крак влезе в тая златна обувка.
Зарадвали се двете сестри, защото имали хубави крака.
Влязла голямата в стаята си да премери пантофката. Ала палецът
не влизал – обувката била много малка за нейния крак. Майката, която
стояла край нея, й подала един нож и рекла:
– Отрежи си палеца! Като станеш царица, няма да ходиш пешком.
Отрязала си девойката палеца, напъхала с голяма мъка крака си в
обувката, стиснала зъби, за да не издаде болката си, и отишла при
царския син.
Качил я той на своя кон като годеница и тръгнали. Ала трябвало
да минат покрай гроба, а там на леската били кацнали две гълъбчета и
гукнали високо:
– Пантофката прекрасна е явно много тясна, та блика кръв от нея, а скромната мома остана у дома.
Погледнал тогава царският син към пантофката и видял кръвта.
Обърнал коня, върнал лъжливата годеница в родителския й дом и рекъл, че
тя не е истинската. Накарал другата сестра да обуе пантофката.
Отишла и тя в стаята си и напъхала благополучно пръстите си в
пантофката, но петата й била много широка. Тогава майката й подала един
нож и рекла:
– Отрежи малко от петата! Като станеш царица, няма вече да ходиш пешком.
Отрязала девойката малко от петата, намъкнала с голяма мъка
крака си в пантофката, стиснала зъби, за да не издаде болката си, и
отишла при царския син.
Качил я той на своя кон като годеница и тръгнали. Като минавали
покрай леската, на нея пак били кацнали същите гълъбчета и гукнали
високо:
– Пантофката прекрасна е явно много тясна, та блика кръв от нея, а скромната мома остана у дома.
Погледнал царският син крака на годеницата и видял, че от
пантофката блика кръв и от нея белите чорапи са се обагрили червено.
Обърнал коня и върнал лъжливата годеница в родителския й дом.
– И тази не е истинска – рекъл той. – Нямате ли друга дъщеря?
– Нямаме – отвърнал бащата. – Вярно, покойната ми жена остави
една невръстна и неугледна пепеляшка, но не е възможно тя да стане ваша
годеница.
Царският син поискал да я повикат, но майката рекла:
– О, не! Тя е толкова изпоцапана, че не бива да се вестява пред людски очи.
Ала той настоял да я доведат и те се видели принудени да я
повикат. Измила си Пепеляшка най-напред ръцете и лицето, после отишла
при царския син и му сторила поклон, а той й подал златната пантофка.
Седнала тя на едно ниско столче, извадила крака си от тежката дървена
обувка, пъхнала го в златната и тя й прилепнала като излята. А когато
Пепеляшка се изправила и царският син я погледнал в лицето, той познал
хубавата девойка, с която танцувал, и викнал:
– Ето я истинската годеница!
Мащехата и двете сестри се изплашили и пребледнели от яд. А той
качил Пепеляшка на коня и препуснал веднага с нея. Като минавали покрай
леската, двете бели гълъбчета гукнали високо:
– Пантофката прекрасна за нея не е тясна, та кръв сега не блика; той скромната мома отвежда у дома.
И след като изгугукали тия думи, прилетели и кацнали на раменете на Пепеляшка, едното отдясно, другото отляво, и останали там.

Източник: [You must be registered and logged in to see this link.]
OCR and spellcheck: Victor
Издателство “Отечество” София, 1996

_________________
1*Обмислете, Структурирайте, Помислете добре какво е вашето питане!
2*Опишете ПОДРОБНО, какво желаете да се случва, НО НЕ РАЗБИРАЕМО САМО ЗА ВАС! ПОЗДРАВИ!!!
3*Писането на кирилица и грамотно (според основните правила на българския език) е задължително.
4*Забранява се обиждането или подтикването към обиди на членове от форума или други лица.
5*Забранява се публикуването на всяка нелегална информация (кракове, пачове, генератори, пароли, серийни номера и други) както и информация за извършване на нелегални действия (открадване на пароли, проникване в чужди компютри, нелегално наблюдение и други подобни), искането на подобна информация или подпомагането и чрез форума (чрез лични съобщения), както и препращането към сайтове с такава информация.
avatar
Schatzе
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Внимавай какво си пожелаваш

Писане by mavi on Пон 24 Мар 2008, 11:08

Един човек се разхождал из пустинята. Изведнъж попаднал на една лампа.
Тя била леко мръсна, затова той я потъркал, за да я изчисти. От лампата
се появил един зъл джин, но разбира се човекът не знаел това. Джинът му
казал:
– Скитнико, ти ще си пожелаеш три желания, а аз ще ти ги изпълня.
Човекът се съгласил. Обаче злият чародей не казал, че ако си пожелае
някакво злато, ще се раздели със свободата си. Момъкът казал желанията
си:
– Първото ми е: Искам да бъда най-силният войн в света. Второто е:
искам да притежавам най-красивия дворец в света. Третото е: искам да
имам цялото злато в света.
Джинът отвърнал:
– Глупак, аз умишлено не ти казах, че ако си пожелаеш злато, ще те
хвърля в тъмница. Затова ти ще си затворен до края на дните си. Хвърлил
го в тъмницата. Човекът си казал “Нищо, имам злато, ще гледам през
прозореца и ако мине някой, ще го подкупя, за да ме освободи.”. Чакал
той, чакал, но изведнъж чул глас:
– Не се надявай, скитнико. И аз си пожелах злато, но и мен ДЖИНЪТ
затвори тук. Обърнал се момъкът и видял един дрипав старец с изпито
лице. Младият мъж дълбоко и от сърце се разкаял, че е избрал парите.
Осъзнал, че свободата е най-ценният дар. И в този момент станало чудо.
Затворът се разрушил и те били свободни. Сърдечното разкаяние на момъка
разрушило злата магия на магьосника.
Но джинът ги пресрещнал и започнала люта битка. Всичко дал от себе си
джинът, но затворникът и скитникът спечелили. Разбрали, че свободата е
по-скъпа от златото и никога повече не обикаляли тези земи.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
mavi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Въртележката на мечтите

Писане by mavi on Пон 24 Мар 2008, 11:14

Този ден Моника се върна развълнувана в къщи. Още от вратата взе да разказва за новия си приятел Влади, с който се запознала на въртележката.
- Мамо, а да знаеш той ще става капитан на истински кораб и ще пътува в открито море. – сподели Мони.
- Много хубаво, - усмихна се майка й. Щом вече знае какъв иска да стане, ще има много време, за да се подготви добре.
- А аз искам да стана като моите приятели – каза Мони и очичките й засветиха.
- Като кои приятели? – включи се в разговора и таткото на Мони – Борис.
- Как кои? Онези в парка... слончето Тото, маймунката Бини и жирафчето Жиро – отвърна Моника.
- Онези от въртележката – намигна скришно майката.
- А да... трябва да ме запознаеш с тях – каза Борис. И какви са те? – полюбопитства той.
- Амиии... много работи, ама Тото е художник, Бини музикант, а Жиро - поет. Мдам, а аз ще стана всичко това наведнъж.
- Браво, не се и съмнявам, талантливото ми момиченце – прегърна я татко й и я дръпна за плитките.
- Ще ме заведеш ли утре в парка – моля те, моля те, тъкмо ще те запозная с моите приятели от въртележката, а и Влади ще дойде, разбрали сме се. – Моника взе да подскача около баща си и да го обсипва с думи и прегръдки.
- Е, добре, - съгласи се накрая той. – но сега искам бързо да си облечеш пижамата и да си измиеш зъбите. Трябва добре да се наспиш, за да може утре да имаш сили за нови приключения.
Моника заподскача с радост към детската стая. Тази нощ тя не можа да заспи защото все чакаше да дойде по-бързо утрето. Но когато на сутринта слънцето я погали по нослето, тя още с отварянето на очите започна да обяснява на всички какви шарени неща е сънувала. Закуси на бързо мекички с боровинково сладко, облече розовото сукманче с голямо цвете джоб и взе да се върти около баща си, който все още пиеше кафе и преглеждаше сутрешния вестник.
- Нали, обеща – няма ли да тръгваме?
В пръвият момент той я погледна учудено из зад очилата, но в момента когато срещна буреносните й сини очи, веднага се сети и сръбна набързо кафето си.
- А, да, не съм забравил, разбира се, ей сегичка и съм готов. Отиваме в парка.
Моника беше много щастлива, че този ден щеше да отиде в парка с татко си. Обикновено до там я придружаваха или мама, или баба или дядо, но много рядко татко. На път за парка тя не спря до говори и да разказва за своите приятели. Когато стигнаха под кестеновото дърво всички вече я чакаха. Моника заподскача на един крак към Влади и му замаха с ръка.
- Ето ме и мен! Това е моя татко – доведох го да ви запозная.
- Приятно ми е Влади... – каза тихичко момчето и допълни. Някой ден, когато и моя татко се върне от голямото пътуване и аз ще ви запозная.
- И на мен ми е приятно, страхотна компания сте се събрали – каза Борис, усмихна се на Влади, потупа Тото по гърба и реши, че ще седне на припек да си дочете вестника.
- На какво ще играем днес? – попита Влади.
- Амиии, ами, ти на какво искаш? Ако искаш на криеница. – Моника много бързо вземаше решения и измисляше всякакви игри. С нея никога не беше скучно. – Предлагам Жиро да жуми пръв, пък ние с теб да се крием, искаш ли?
Всички приеха идеята с ентусиазъм и Жиро започна да жуми и да брои до двадесет. Той се завъртя много бързо двайсет пъти и накрая извика – отварям аз очи и започна да се оглежда. Забеляза една руса косичка, която се подаваше из зад люлаковия храст и извика:
- Пу, за Мони. – и продължи да се оглежда за Влади. Гледа, гледа из целия парк и изневиделица една ръчичка го тупна по гърба.
- Пу, за мен – появи се Влади, който се беше скрил зад гърба на Тото. – Всички много се смяха. После дойде ред на Бини и тя почна да тропа на барабаните и да брой:

един банан
и два банана,
три банана -
огладнявам.

Влади и Мони тичаха и се търкаляха в тревата, викаха и се смееха. Дойде ред и на Влади да жуми и той започна да брой. Понеже се беше научил да брой без грешка до сто, той брои много дълго, толкова дълго, че Тото взе да задрямва. Накрая Влади взе да обикаля алейките наоколо и да търси Моника. Тук Моника, там Моника никъде не можа да я намери. Накрая почна да вика, че се предава само и само тя да се появи. Но Моника отникъде не се обаждаше, нито се показваше. Дойде татко й да я търси, за да се прибират. Влади му разказа, че не можел да я намери никъде. Бавачката на Влади и тя се включи в търсенето. Постепенно всички взеха да се притесняват. Таткото почна да звъни по мобилния си телефон. Продавачите на захарни петлета, пуканки и памук, които добре познаваха Моника и много я харесваха също взеха да се оглеждат и да си разправят, че няма къде да изчезне. Но въпреки това момиченцето го нямаше и нямаше. Влади много се натъжи. Дойде и брата на чичо Борис, чичо Петър, който беше полицай. Имаше униформа и куче – немската овчарка Неси. Те се разпръснаха да търсят момиченцето из парка, а в това време то плачеше край едно тинесто езерце. Моника много искаше да се скрие по надалеч, за да може да види Влади, колко е изобретателна и смела. Затова се беше спуснала в близката долчинка, но не щеш ли и тя не разбра как се подхлъзна по мократа земя, претърколи се и си навехна крачето. Толкова много я заболя и така силно извика, но никой не я чу. Сега хлипаше тихичко, защото не можеше да помръдне. Стана и страшно и студено. За първи път беше съвсем, съвсем сама. Домъчня й за мама и за татко. Все й се искаше Влади да я потърси и в този край на гората, но него го нямаше и нямаше. Нямаше никого. Дори птички не прелитаха. Моника си помисли, че никой никога няма да я открие и заплака. Не можеше да мръдне, а крачето й затъваше в тинята. Накрая тя се умори да плаче и заспа. Когато отвори очи беше станоло тъмно и тъкмо щеше да се разкрещи, усети един влажен нос да я души по личицето. Веднага позна Неси, видя бляскащите фенерчета зад нея и разбра, че татко й идва да я вземе. Мони се гушкаше и плачеше. Борис я прегърна, гушна я и я понесе към колата. Целуваше я и я молеше никога повече да не се отдалечева толкова навътре в гората, за да не се случи нещо наистина лошо.
На другия ден Моника не дойде в парка при въртележката. Напразно приятелите й я чакаха. Влади обикаляше насам натам и все се оглеждаше за нея. Тото го успокояваше, че на малките деца всички рани им зарастват много бързо, когато има кой да ги обича. А Моника имаше много приятели.
Както винаги Тото се оказа прав, само след една седмица Моника докуцука до въртележката. Прегърна Тото, носеше голямо бяло цвете за Жиро и пуканки за Бини. Първото нещо, което попита беше:
- Идвал ли е Влади?
И точно тогава из зад храста се чу:
- Пу, за мене – и с един скок Влади се приземи при тях. Извади от джоба си едно пакетче с желирани мечета и й го подаде.
- Това е за теб, желето е полезно за костите.
Моника го погледна с благодарност. Те си обещаха вече много, ама наистина много да внимават, за да не им се случват лоши неща. Лошите неща винаги карат хората да плачат и ги разделят. А те искаха винаги да са заедно и дните винаги да са слънчеви. Като днешният. Слънцето грееше, както винаги и птичките чуруликаха. Такива дни обичаше тя. Влади й помогна да се качи на въртележката и приключението отново започна.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
mavi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Нещастието на царя

Писане by Schatzе on Вто 25 Мар 2008, 06:56

Живял някога един цар, който си имал чудно хубава жена. Те били женени
от много дълго време и си мечтаели един ден да им се роди чудно хубаво
момиченце. Ала годините си минавали, царят и царицата остарявали, но
все още си нямали дете. Царицата не била благословена да има деца.
Чудел се царя, вайкал се. Чудел се какво да прави.
В същото време от дълбините на ада, където живеели гадините, ги
наблюдавал дяволът. Той гледал нещастния цар и му се присмивал. Един
ден царя си казал:
– И на Дявола душата си ще дам, за да си имам едно хубаво момиченце.
Щом чул това, дяволът толкова много се зарадвал, че веднага се явил пред царя.
– Царю честити, аз съм дявола. Чух молбите ти и реших да ти
помогна. Ще направя така, че жена ти да забременее с чудно момиченце,
ала щом детето стане на 16 години, аз ще взема душата ти.
Чудел се царя, чудел се. И накрая се примирил и се съгласил с
условието на дявола. Дяволът бил много Щастлив и на мига се изпарил. Не
минала и година и царя и царицата били благословени. Родило се
прекрасно малко момиченце. Царя бил толкова радостен, че забравил за
уговорката с дявола. Минавали годините, детето растяло и от ден на ден
ставало все по-хубаво и не било лишавано от нищо. Така минали 15
години. И една седмица преди 16-тия рожден ден на малката принцеса,
дяволът се явил пред царя и му рекъл:
– Царю честити, нали не си забравил нашата уговорка? Щом дъщеря ти
навърши 16 години аз ще взема душата ти. Но в случай, че се отказваш,
аз ще прибера душата на дъщеря ти и тогава ти и твоята царица отново ще
сте сами. – рекъл това дяволът на царя и се изпарил.
Щом си спомнил за уговорката с дявола, мигом очите на царя се
просълзили. Той не искал дяволът да взима душата му, но и не искал да
вземе и на дъщеря му. Чудел се царят какво да прави. Посъветвал се със
жена си. Тя му рекла:
– Мъжо, разгласи навсякъде, че даваш ръката на дъщеря си, но при условие, че ти изпълнят едно желание.
Царят се замислил. Мислил, мислил и рекъл:
– Тъй е, жено. Точно тъй ще направим.
Речено – сторено. Заповядал царят на вестоносците да разгласят, че
дава ръката на дъщеря си само при едно условие. Новината се чула из
цялото царство. Стичали се към замъка всички момци и мъже. Ала щом
разбрали какво е условието на царя, всички се отказвали. Царят отново
се натъжил. Била неизбежна злочестата му съдба. Но изведнъж се появил
един момък и казал:
– Царю честити, дошъл сам да изпълня вашето условие и да се оженя за дъщеря ви.
Царят рекъл:
– О-о-о, момко, и ти като чуеш моето условие ще избягаш като всички други. За това по-добре си върви.
Ала момъкът бил настоятелен и не се отказал. Царят се зарадвал, че момъкът не се отказва и му казал условието.
– Момко, преди 15 години се споразумях с дявола. Казах му, че ако
направи така, че да ми се роди чудна дъщеря аз ще дам душата си на
него. Той ми отвърна, че е съгласен и, че след 16 години ще дойде да ме
прибере. И сега остава само една седмица до навършването на 16-те
години на моята дъщеря и се чудя как да направя така, че да не вземе
душата ми. Мога да се откажа, но той ще прибере душата на дъщеря ми.
Какво да правя?
– Царю честити, дайте ми два дена и аз ще измисля как да ви спася!
– Добре, момко – казал царят.
– Но не повече от два дена. В противен случай ще наредя да те обесят.
Съгласил се момъкът. Настанили го в хубава стая, гостили го с храна
и вино и му дали чудни дрехи. Младежът мислил как да отърве душата на
царя и да спаси своя живот. Мислил, мислил един ден, но нищо не
измислил.
Тогава царят му рекъл:
– Момко, имаш още само един ден. За това мисли по-бързо.
Мислил, мислил и накрая измислил.
– Царю честити, на рождения ден на дъщеря си си разменете дрехите с някой от слугите и така ще се спасите.
Царят толкова много се зарадвал, че чак вдигнал голямо тържество. В
деня на рождения ден на принцесата царят дал одеждите си на един слуга,
а той облякъл неговите дрипи. И така започнало тържеството. Щом малката
принцеса духнала свещичките на тортата се явил дявола и без да пита
взел душата на слугата, защото той бил облечен с дрехите на царя и
дяволът се заблудил. По този начин царят спасил своята и душата на
малката принцеса.
Царят бил много щастлив, че на следващия ден вдигнал сватбата на
момъка и на принцесата. Той не само дал дъщеря си, а и половината си
царство. И така те живели дълги години, а царят разбрал, че не трябва
да се вярва на дявола.

_________________
1*Обмислете, Структурирайте, Помислете добре какво е вашето питане!
2*Опишете ПОДРОБНО, какво желаете да се случва, НО НЕ РАЗБИРАЕМО САМО ЗА ВАС! ПОЗДРАВИ!!!
3*Писането на кирилица и грамотно (според основните правила на българския език) е задължително.
4*Забранява се обиждането или подтикването към обиди на членове от форума или други лица.
5*Забранява се публикуването на всяка нелегална информация (кракове, пачове, генератори, пароли, серийни номера и други) както и информация за извършване на нелегални действия (открадване на пароли, проникване в чужди компютри, нелегално наблюдение и други подобни), искането на подобна информация или подпомагането и чрез форума (чрез лични съобщения), както и препращането към сайтове с такава информация.
avatar
Schatzе
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Карина и цветовете на саваната

Писане by mamazavinagi on Сря 26 Мар 2008, 11:04

За прощъпулника си Алис получи първите си обувки, целите от блестящ сатен с розово крилато жирафче отпред. Наистина невероятно красиви обувки. Алис много им се зарадва и започна да вика:
– Буки! Буки!
Карина – така се казваше жирафчето – няколко пъти се опита да й каже, че не се казва така, но накрая се отказа, защото Алис не я чуваше.
Тя се клатушкаше като малко пате с новите си обувки и тичаше насам-натам. Падаше и ставаше, ставаше и падаше, докато накрая не се умори дотолкова, че заспа. Мама прибра обувките в едно тъмно шкафче и това много натъжи Карина. Не стига, че Алис не й обърна никакво внимание, а сега трябваше да стои на това тясно и самотно място. Но Карина не се разплака, защото не беше какво да е жирафче, а истинско вълшебно жирафче. Тя размаха крила и със скоростта на съня на Алис се озова в родината си – цветната и току-що окъпана от дъжда зелена савана. Слънцето блестеше като голям сочен портокал. Карина се почувства гладна и жадна, но реши да потърси приятелите си.
Първото, което видя беше как жълтото лъвче Джари гони една лилава пеперуда. А червеното Какаду се заливаше от смях, като ги гледаше. Това накара хипопотама Тами да си размърда ушите и да излезе от калната локва, в която се беше скрил от горещината. Целият беше кафяв и като се разтърси изпръска всички. Оказа се, че наоколо в гъсталаците имаше много обитатели на саваната. Първа промърмори бялата газела, че е изцапал блестящата и козина. Зеленият крокодил Дилън само отвори едното си око и пак задряма. После Чара – чернокосата горила реши да замеря Тами с кокосови орехи. Синьото слонче Съни дотопурка отнякъде и размаха сънено уши.
– Какво става? Да не съм пропуснал нещо? – попита то.
-Карина дойде, Карина дойде – завика пъстрокрилият папагал Рики-тики и всички обърнаха глави. Да, наистина Карина се беше завърнала от странство и всички хукнаха да я видят и да научат някоя от безкрайните й истории от света на хората. Карина единствена от тях разбираше езика на хората. Тя им разказа набързо за новата си приятелка Алис, какво очарователно зеленооко и любопитно момиченце е тя. И не без скрита гордост им обясни, че скоро смята да я научи да говори и да я въведе в света на вълшебствата.
– Ще ви запозная с нея – намигна хитро Карина. Но дайте ми сега нещо да хапна.
Тами най-услужливо хвана с хобот най-близкото дърво и го разтърси. Изпопадаха големи ярко червени плодове. Карина започна лакомо да хрупа и всички приятели се присъединиха към пиршеството. После решиха да поплуват в езерото и да се поохладят.
Гмуркаха се и се смееха. И неусетно запяха любимата си песничка:

В саваната живот цъфти,
щом смееме се аз и ти.
Небето е от езеро по синьо,
и всичко е така красиво.
Пързаляме се смело по дъгата,
и сбъдва се на всекиго мечтата.
Всеки яхва своя цвят любим
към щастието си, пеейки летим.

Приятелите много се забавляваха, но изведнъж Карина се сепна, защото Алис беше отворила очичките си и викаше:
Буки! Буки!
Карина помаха с опашка на приятелите си, пързулна се бързо по дъгата и в следващия миг вече лекичко побутваше вратичката на шкафчето, така че Алис да може по-лесно да вземе новите си обувки.
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Барби и плюшените играчки

Писане by Schatzе on Сря 26 Мар 2008, 12:41

Една от любимите играчки на Шели беше плюшеното мече, с което тя спеше. Наричаше се Тата. Барби й го бе подарила, когато Шели бебе съвсем малка и тя си мислеше, че мечето винаги си е било там.

Веднъж Шели и другарчетата й получиха покана от детската ясла. Барби я прочете на глас. Ето какво пишеше на нея: “Заповядай на забавни игри сред природата. Моля те да дойдеш с по-възрастен придружител и да донесеш любимата си плюшена играчка”.
- Тата! – извика Шели.
- Това е само след няколко дни, миличка – каза Барби. – Искаш ли да изпечем сладкиш?
Шели радостно кимна.
Вечерта, преди да отидат на излет, Барби и сестричката й направиха сладкиша. Шели беше донесла Тата да помага и Барби му върза кърпа около врата, за да не се изцапа. Тя и Шели вече си бяха сложили престилки.
Шели искаше да опита тестото, но Барби и обясни, че ако си похапва от него, няма да стигне за сладкиша. Но Шели си вземаше по малко от тестото, докато Барби извади формата от шкафа.
След като изпекоха сладкиша, го украсиха с розова глазура, разноцветни листенца и цветчета, направени от марципан. Сладкишът стана толкова хубав, че Шели искаше да го запазят, вместо да си похапнат от него.
Когато Шели взе Тата, за да му покаже красивия сладкиш, усети, че целя лепне. Тя реши, че мечето се е допряло до тестото, без да го забележат. Подаде го на Барби и й каза, че трябва да го изкъпе. Шели си мислеше, че Барби ще го изкъпе във ваната. Затова много се учуди, когато сестра й сложи мечето в пералнята и я включи.
- Някои мечета са направени така, че могат да се перат. Тата е едно от тях – обясни Барби. Шели се настани пред пералнята и загледа как Тата се върти вътре. Тази нощ мечето трябваше да изсъхне и затова нямаше да спи в нейното креватче. Когато тя си легна, то остана до радиатора. На сутринта, след като закусиха, Барби и Шели тръгнаха на път. Барби знаеше точно мястото, където трябваше да се срещнат с другите деца. Когато пристигнаха, приятелката на Шели, Челси, бе вече там. Тя беше донесла плюшено зайче, което се наричаше Зайо Байо. Шели познаваше Зайо, но Тата никога не го беше виждал. Затова двете плюшени играчки трябваше да се запознаят. Щом дойдоха всички директорката на детската ясла ги приветства с „добре дошли“.
- Нека най-напред да разберем коя играчка чия е – каза тя.
След това помоли всички деца да оставят плюшените си играчки върху едно одеяло. Когато ги наредиха, те започнаха да отгатват коя играчка на кого е. Шели беше видяла едно малко момченце, което носеше плюшено слонче. Когато дойде нейният ред, тя занесе играчката на момченцето и го попита за името на слончето. То се казваше Слончо Пинки, зощото ушите му отвътре бяха розови.

Зайо беше вече при Челси, а Шели все още чакаше някой да й донесе Тата. Едно момиченце с бяло мече в едната ръка и Тата в другата се приближи до тях. Тож искаше за замени своето мече за Тата. Когато разбра, че Шели не иска да даде Тата, момиченцето се разплака. Тогава Барби му обясни, че неговото мече ще бъде много нещастно, ако живее на друго място. Момиченцето не беше помислило за това. То погледна мечето и го притисна до себе си. След като играта свърши, децата извадиха храната, която си бяха донесли. Барби сложи сладкиша на одеялото, за да го погледат, докато си хапват сандвичи. Шели покани Челси и Зайо да си вземат от сладкиша. Покани също момиченцето с бялото мече и момчето със Слончо Пинки. Децата много харесаха сладкиша. Когато се нахраниха, Барби им предложи да си поиграят, докато тя почисти наоколо.

Трите момиченца станаха и в този момент момченцето се разплака. Скоро всички разбраха каква е причината. Слончо Пинки беше изчезнал. Майката на момченцето дойде и го прегърна, за да го успокои. В това време момиченцата и Барби започнаха да търсят слончето. Барби им каза да го потърсят при другите деца, без да се отдалечават много. Барби си спомни, че беше видяла малчугана да бере цветя близо до едно дърво. Тя обаче не си спомняше да е виждала Слончо Пинки, след като детето се бе върнало с букета.
- Почакайте малко – каза Барби на майката на момченцето и се отправи към дървото. Отначало й се стори, че играчката не е при дървото, но после видя нещо розово и сиво да се подава от тревата. И наистина, близо до ствола на дървото беше слончето. Момченцето беше много щастливо, че отново намери любимата си играчка. То прегърна слончето и сгуши лицето си в него. „Детето вече и умерено и му се спи“ - помисли си Барби. После видя, че Шели също е много изморена. Време беше да се приберат у дома за следобеден сън.
Не след дълго Шели спеше дълбоко. На устните й имаше усмивка. Преди да излезе от стаята Барби я погали по главата. Децата се бяха забавлявали чудесно тази сутрин.

_________________
1*Обмислете, Структурирайте, Помислете добре какво е вашето питане!
2*Опишете ПОДРОБНО, какво желаете да се случва, НО НЕ РАЗБИРАЕМО САМО ЗА ВАС! ПОЗДРАВИ!!!
3*Писането на кирилица и грамотно (според основните правила на българския език) е задължително.
4*Забранява се обиждането или подтикването към обиди на членове от форума или други лица.
5*Забранява се публикуването на всяка нелегална информация (кракове, пачове, генератори, пароли, серийни номера и други) както и информация за извършване на нелегални действия (открадване на пароли, проникване в чужди компютри, нелегално наблюдение и други подобни), искането на подобна информация или подпомагането и чрез форума (чрез лични съобщения), както и препращането към сайтове с такава информация.
avatar
Schatzе
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Пеперудена магия

Писане by mavi on Сря 26 Мар 2008, 14:42

В едно утро лятно със слънчице златно гъсеничката отвори очи, погъделичкана от ярките лъчи. Прозя се, протегна се и си рече:
– Мммм, време за разходка е вече. Ще тръгна полечка по тази пътечка, пък дано най-накрая се запозная с някой, с когото да си играя!
– Скучно е да бъдеш сам
в този свят голям –
със приятели мечтая
аз да си играя...
Вървяла гъсеничката, вървяла, вървяла… Зад тревите надзъртала и си пяла, додето внезапно спряла. Защо ли? Съзряла три буболечета с червени елечета. Към тях приближила с усмивка мила.
– Привет, буболечета с червени елечета! Аз съм гъсеничка. А вие, простете, кои сте, кажете?
– Ние сме красивите калинки. И това не са елечета, а пелеринки!
– Гледай колко сме модерни –
алени, на точки черни.
Бяхме с другите калинки
в школата за балеринки.
Ще завършим този танц
с пирует и реверанс...
– А пък ти си без червена пелеринка... И си тромава за балеринка... И изобщо, не си за нас. На добър час!
Вървяла гъсеничката, вървяла, вървяла… Зад тревите надзъртала и си пяла, додето внезапно спряла. Защо ли? Съзряла на близкия друм един момък, който вдигал ужасен шум! Натам приближила с усмивка мила.
– Аз съм гъсеничка. А вие, простете, кои сте, кажете? И защо вдигате такава врява?
– Малката, нещо ти става! Не различаваш рок от гълчава! Бжжж! Бжжж!
– Рокпевецът Бръмбаран
е прочут от Рим до Кан,
защото всеки уважава,
познава и признава
добрия музикант!
– Ох, забръмча ми главата! – гъсеничката се свила в тревата.
– Нали! Нали!?
– Дори ме боли...
– Я си върви по пътя тогава! От теб ни звезда, нито публика става!
Вървяла гъсеничката, вървяла, вървяла… Зад тревите надзъртала и си пяла, додето внезапно спряла. Защо ли? Съзряла да жужи над цветята златна девойка с гърненце в ръката. Към нея приближила с усмивка мила:
– Аз съм гъсеничка. А вие, простете, коя сте, кажете?
– Хей, пчелици-сестрици, елате насам! Тази малка госпожица няма ли срам? Представете си, коя съм, ме пита! Нима не си чувала за медена пита?
– Жу-жу-жин, жу-жу-жин, кой лети под свода син?
Ние, златните пчелички със работните ръчички.
Виж, от билки и цветенца сбираме прашец в гърненца,
после си варим в пчелина мед за цялата година.
Жу-жу-жин, жу-жу-жин, идвай в нашия пчелин –
ще научиш там подред как се прави сладък мед!
– Но аз не мога да летя, а само бавничко пълзя. Как да събера прашец? Как да си варя медец?
– Че ти нищо не умееш! За какво живееш? Поне да беше красива, че златна рокля да ти отива…
Вървяла гъсеничката, вървяла, вървяла… Зад тревите надзъртала и си пяла, додето луната изгряла. И тогава внезапно съзряла в мрака, сред храсталака, току пред нея едно топло фенерче да грее. И пак приближила с усмивка мила:
– Аз съм гъсеничка. А вие, простете, коя сте, кажете?
– Аз съм светулка – блещук, блещук…
В тъмното светя ту там, ту тук.
Скитам на воля в гори, в села…
Аз съм фенерче с крила – ла-ла-ла!
Лунна трошица в гъстия мрак –
смело летя на зиг-заг…
Дзак!
– Искаш ли със мен да си играеш?
– Ако се научиш да сияеш.
– Ще ми покажеш ли как се сияе?
– О, голям майсторлък това е! Но е нужен талант, то се знае...
Тогава гъсеничката се сви в мрака и заплака – беше невзрачна наглед, не умееше да играе балет, от рок не разбираше, мед не събираше… Не умееше и да свети в нивите лете. И изобщо, защо ли се е родила само с едната си усмивка мила?
– Да можех поне хубавица да стана… А то – нищо и никаква дебелана! Кой ще дружи с такава буба безполезна? О, ще ми се от света да изчезна!
И плакала, плакала сред тежки въздишки, а от сълзите й ставали нишки, които я увили като одеяло в едно пашкулче топло и бяло. Накрая, от плач изнемощяла, гъсеничката заспала.
Но призори се разбудила от странен звук. Някой чукал по пашкулчето: чук-чук-чук!
– Чук-чук-чук! Ама че сънливи пеперуди – и гръм не може да ги събуди! Я да изсвиря една ръченица за спящата хубавица!
– Цигу-мигу, цигу-миг, аз съм цигулар велик.
Ставай, миличка, от сън, че е утро вече вън!
Цигу-мигу, цигу-миг, идва твоят звезден миг!
– Благодаря, маестро, но сте сбъркали адреса – мене никой в гората не ме хареса.
– Но погледни се – та ти си прекрасна! Я излизай от тази хралупа тясна! Изправи главата, разпери крилата – като тебе втора няма във гората!
И щурецът продължил да свири, додето от поляни и баири дотичали всички: пчелички-сестрички, калинки-балеринки, Бръмбаран и светулката да видят кого Щурчо възпява с цигулката.
А малката гъсеничка не можела да се начуди – мислела, че само в приказките гъсеничките се превръщат в пеперуди. Размахвала щастливо крилата, рисувани сякаш с бои от дъгата и на всички простила, защото си била още с предишната усмивка мила. И предишната песничка своя запяла, и танцувала, цялата засияла...
– Скучно е да бъдеш сам
в този свят голям.
С вас, приятели, мечтая
аз да си играя...
И аз там бях, смях се, пях, играх… И нещичко разбрах: ако срещнеш на някоя крива пътечка нищо и никаква буболечка, не я подминавай, не я натъжавай, че може би тя в сърчицето си крие една пеперудена цветна магия!

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
mavi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Снежанка

Писане by деси on Сря 26 Мар 2008, 20:21

Било сред зима и снежинки се сипели като пух от небето. Една царица
седяла до прозореца с рамка от черно абаносово дърво и шиела. Както
шиела и от време на време поглеждала към снега, убола си пръста и върху
снега паднали три капки кръв. И аленото изглеждало толкова хубаво върху
белия сняг, че тя си помислила: "Ах, да имах дете бяло като сняг, с
бузи, алени като кръв и с коси, черни като дървото на прозореца!"
Не минало дълго време и тя родила дъщеричка - бяла като сняг, с
бузи, алени като кръв и с коси, черни като абаносово дърво и затова я
нарекли Снежанка. Но щом родила детето, царицата умряла. След една
година царят се оженил повторно.
Втората му жена била хубава, но горда и високомерна и не могла
дори да си помисли, че друга може да я превъзхожда по красота. Имала тя
едно вълшебно огледало и колчем се изправяла пред него да се огледа,
думала:

- Огледалце, огледалце, кажи, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!


И огледалото отговаряло:


- Ти, царице на света първа си по красота.


И тя била доволна, защото знаела, че огледалото говори истината.

А Снежанка растяла, растяла и все повече се разхубавявала. Като
навършила седем години, била хубава като ясен ден, по-хубава дори от
самата царица.
Веднъж царицата пак се изправила пред огледалото:

- Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!


Но този път огледалото отвърнало:


- Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но Снежанка е за мене най-красива на света!


Изтръпнала царицата, пожълтяла и позеленяла от завист. От този миг
сърцето й се обръщало, щом зърнела Снежанка. И тя намразила безкрайно
момичето. Като бурени избуяли завистта и злобата в душата й. Не
намирала покой ни денем, ни нощем. Накрая повикала един ловец и му
рекла:

- Не искам вече да виждам това дете пред очите си. Заведи го в
гората и го убий, но за доказателство ще ми донесеш белия и черния му
дроб..
Подчинил се ловецът на заповедта и завел детето в гората, но
щом извадил ножа и понечил да прониже невинното сърце на Снежанка, тя
заплакала и рекла:

- О ловецо, остави ме жива! Аз ще се скрия в тая дива гора и никога няма да се върна у дома.

И тъй като била много хубава, ловецът се съжалил над нея и рекъл:


- Бягай тогава, клето дете! "Дивите зверове скоро ще те разкъсат!"
- помислил си той, но все пак, като не я убил, сторило му се, че от
сърцето му паднал камък.
В този миг край тях изприпкало едно глиганче. Ловецът го
заклал, извадил белия и черния му дроб и ги занесъл като доказателство
на царицата. Готвачът ги сварил в солена вода и злобната жена ги изяла,
като си мислела, че яде белия и черния дроб на Снежанка.
Kлетото момиченце се видяло сам-самичко в голямата гора и
толкова се изплашило, че само поглеждало листата по дърветата и не
знаело как да си помогне. После се спуснало да бяга и тичало по остри
камъни и през трънаци. Край него припкали диви зверове, без да му
сторят зло. Тичало, тичало, докато му държали краченцата, но скоро се
спуснала вечерта. Най-сетне зърнало една къщурка и влязло да си почине.
В тази къщурка всичко било дребно, но неизказано спретнато и
чисто. Имало една масичка с бяла покривка, а на нея седем малки
чинийки, до всяка чинийка пък имало лъжичка, ножче, виличка и чашка.
Край стената били наредени седем креватчета, всяко със снежнобяло
чаршафче.
Снежанка била много огладняла и ожадняла. Хапнала от всяка
чинийка по малко зеленчук и хляб и пийнала от всяка чашка по глътка
вино - - не искала да лиши само едного от всичко. После умората я
надвила и тя лягала ту в едно, ту в друго креватче, но никое не
отговаряло на ръста й: едно било много дълго, друго много късо. Накрая
седмото излязло точно по мярката й, Снежанка останала в него и веднага
заспала.
Притъмняло съвсем и дошли стопаните на къщурката - седем
джуджета, които копаели руда в планината. Запалили седемте си свещички,
в къщурката светнало и те познали, че някой е влизал, защото не всичко
било наредено така, както го оставили.
Първото рекло:

- Кой е седял на столчето ми?

Второто:

- Кой е ял от чинийката ми?

Третото:

- Кой е отчупил от хлебчето ми?

Четвъртото:

- Кой е хапнал от гозбата ми?

Петото:

- Кой е бъркал с виличката ми?

Шестото:

- Кой е рязал с ножчето ми?

Седмото:

- Кой е пил от чашката ми?


После първото се обърнало, забелязало малка хлътнина на креватчето си и рекло:


- Кой се е качвал на креватчето ми?


Приближили се другите и викнали:


- И в моето е лежал някой.


А седмото, като погледнало креватчето си, видяло заспалата в него
Снежанка. Повикало другите, затекли се вкупом и ахнали от почуда. После
взели свещичките си и осветили Снежанка.

- Гледай, гледай какво хубаво дете! - - викнали те и тъй много се зарадвали, че не я събудили, а я оставили да спи в креватчето.


Седмото джудже спало до другарчетата си - - до всяко по един час - и така минала нощта.

Съмнало, събудила се Снежанка, видяла седемте джуджета и много се изплашила. Но те се отнесли радушно към нея и я попитали:


- Как се казваш?


- Казвам се Снежанка - отговорила тя.


- Как попадна в нашата къщичка? - - продължили да я разпитват джуджетата.

Тогава тя им разправила, че мащехата заповядала да я погубят, но
ловецът й подарил живота и тя тичала, тичала цял ден и накрая видяла
тяхната къщичка.

Джуджетата рекли:

- Ако си съгласна да ни гледаш домакинството, да готвиш, да оправяш
креватчетата, да переш, да шиеш и плетеш, и ако си съгласна да
поддържаш навсякъде ред и чистота, можеш да останеш при нас и нищо няма
да ти липсва.

- Да, на драго сърце - - отвърнала Снежанка и останала у тях.
Поддържала в ред къщичката. Те отивали всяка заран в планината
да търсят руда и злато, вечерта се прибирали и искали яденето им да е
готово. Тъй като през целия ден момичето оставало самичко у дома,
добрите джуджета го предупредили:

– Пази се от мащехата! Тя скоро ще узнае, че си тука, затова не пускай никого вътре.
Царицата пък, тъй като вярвала, че е изяла белия и черния дроб
на Снежанка, вече мислела, че пак е първа по красота. Изправила се пред
огледалото и рекла:

– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!

Но огледалото отговорило:

– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено
най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.

Изтръпнала царицата. Знаела, че огледалото не говори неверни
работи, и разбрала, че ловецът я е измамил и Снежанка още е жива.
Отново се замислила как да я погуби, защото завистта не я оставила на
мира – царицата искала да бъде сигурна, че е най-голямата хубавица на
света.

Боядисала си лицето, облякла се като стара продавачка и станала
неузнаваема. Така преобразена, превалила седемте планини, намерила
къщичката на седемте джуджета, похлопала на вратата и викнала:

– Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!

Снежанка подала глава от прозореца и се обадила:

– Добър ден, какво продаваш?

– Добра стока, хубави неща. Виж тия разноцветни шнурчета.

Извадила едно шнурче, което било изплетено от пъстри копринени нишки.

“Тази жена е честна и мога да я пусна вътре” – помислила си Снежанка, отлостила вратата и купила гиздавото шнурче.

– Колко ти отива, чедо! – рекла старицата. – Дай да го нанижа, както трябва, на елека ти.

Снежанка не се усъмнила в нищо и позволила на продавачката да й
наниже новото шнурче. Старицата бързо го нанизала, но стегнала тъй
силно шнурчето, че Снежанка не могла вече да диша и паднала примряла на
земята.

– Сега ти вече не си най-красивата – - рекла злата преоблечена царица и бързешката си отишла.

Скоро мръкнало и седемте джуджета се прибрали у дома. Но колко се
уплашили, като видели милата Снежанка просната на земята! Момичето не
се помръдвало и като че било мъртво.

Дигнали я джуджетата на ръце и като видели, че е стегната много
силно с шнурчето, прерязали го. Тозчас Снежанка почнала да диша и малко
по малко пак оживяла.

Като узнали какво се било случило, джуджетата й рекли:

– Старата продавачка е била твоята мащеха. Пази се и не пускай никого вътре, когато нас ни няма.
А злобната жена се върнала в двореца, изправила се пред огледалото и рекла:

– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота.

Огледалото отговорило като преди:

– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено
най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.

Чула тия думи царицата и кръвта в жилите й изстинала.

– Но сега ще измисля нещо, което ще те погуби! – рекла тя.
Тя разбирала от чародейства и направила един отровен гребен. После пак облякла вехти дрехи и се преобразила на друга старица.

Превалила седемте планини, спряла пред къщичката на седемте джуджета, похлопала на вратата и викнала:

– Хубави неща продавам! Хубави неща продавам!

Снежанка подала глава от прозореца и рекла:

– Върви си из пътя, не бива да пускам никого вътре.

– Но сигурно не са ти забранили да гледаш – - рекла старицата, извадила отровния гребен и го дигнала нависоко.

Гребенът тъй много харесал на Снежанка, че тя забравила обещанието
си и отворила вратата. Спазарили се за цената и старицата рекла:

– Дай сега да те вчеша, както трябва.

Клетата Снежанка не помислила нищо лошо и оставила старицата да я
вчеше. Но щом гребенът се забил в косата, отровата му веднага почнала
да действува и момичето паднало в безсъзнание на земята.

– Свършено е сега с тебе, безподобна красавице! – рекла злобната жена и си отишла.
За щастие скоро мръкнало и седемте джуджета се прибрали у дома.
Щом видели Снежанка просната като мъртва на земята, те веднага се
сетили за мащехата, почнали да дирят причината за станалото и открили
гребена. Извадили го от косата на Снежанка, тя отново дошла на себе си
и разправила какво се било случило. Тогава те за трети път я
предупредили да бъде предпазлива и да не отваря вратата никому.
В двореца царицата се изправила пред огледалото и рекла:

– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!

Но огледалото отговорило като преди:

– Ти, царице, си дарена с извънмерна красота, но остава несъмнено
най-красива на света малката Снежанка, дето е при седемте джуджета.

Като чула този отговор на огледалото, царицата почнала да трепери от гняв.

– Снежанка ще умре, дори това да струва собствения ми живот! – - викнала тя.

Влязла в една скрита, запусната стая, където никой друг не влизал,
и направила една отровна, много отровна ябълка. Отвън ябълката имала
такъв приятен вид, бяла, с червени бузки, че който и да я зърнел,
непременно щял да се полакоми да опита вкуса й, но ако хапнел само една
хапка, щял да умре.
Щом приготвила ябълката, тя пак си боядисала лицето, облякла
вехти дрехи, преобразила се на селянка и превалила седемте планини.
Спряла пред къщичката на джуджетата и похлопала на вратата. Снежанка
подала глава от прозореца и рекла:

– Не бива да пускам никого вътре, джуджетата ми забраниха.

– Така да бъде – отвърнала селянката, – аз просто искам да се отърва от ябълките. Ако не искаш да купиш, ще ти подаря една.

– Не бива нищо да вземам.

– Да не се страхуваш, че е отровна? – - рекла старицата. – -
Гледай, аз ще разрежа ябълката на две половинки. Ти изяж червената, а
пък аз ще изям бялата.

Но ябълката била така изкусно направена, че отрова имало само в червената половинка.

На Снежанка се приискала хубавата ябълка и като видяла, че
селянката също яде от нея, не могла да устои на изкушението, протегнала
ръка през прозореца и взела отровната половинка. И щом отхапала от нея,
паднала мъртва на земята. Тогава царицата й хвърлила един ужасен
поглед, изсмяла се гръмко и викнала:

– Бяла като сняг, с бузи, алени като кръв, с коси, черни като абанос! Този път джуджетата не ще могат да те събудят!
А в къщи се изправила пред огледалото с думите:

– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!

И огледалото най-сетне отговорило:

– Ти, царице, на света първа си по красота.

Най-сетне завистливото й сърце се успокоило – доколкото изобщо едно завистливо сърце може да се успокои.
Мръкнало, джуджетата се прибрали у дома си и заварили Снежанка
просната на земята. От устата й вече не излизало никакво дихание, тя
била мъртва. Дигнали я, подирили дали ще намерят нещо отровно по нея,
отвързали шнурчето й, вчесали косите й, измили я с вода и вино, ала
нищо не помогнало. Милата девойка била мъртва и си оставала мъртва.
Положили я на носилка и седемте джуджета седнали наоколо да я оплачат и
плакали цели три дни. После се запретнали да я погребат, но тя още
изглеждала свежа като жив човек, хубавите й бузки все още били алени. И
те решили:

– Така не можем да я пуснем в черната земя.
Поръчали прозрачен стъклен ковчег, та да може да се вижда вътре
от всички страни, положили я в него и отвън написали със златни букви
името й и че била царска дъщеря. После занесли ковчега на планината и
го оставили там, но винаги до него стояло едно джудже да го пази.
Птиците също дошли да оплачат Снежанка.

Дълго лежала така Снежанка в ковчега и не изгнила, а изглеждала
само заспала, защото още била бяла като сняг, бузките й били алени като
кръв, а косата черна като абанос.
Случило се веднъж, че в гората се залутал един царски син и се
отбил в къщичката на джуджетата да пренощува. Преди това бил видял в
планината ковчега с прекрасната Снежанка и прочел написаното със златни
букви на него. И рекъл на джуджетата.

– Продайте ми тоя ковчег, ще ви платя за него, каквото искате.

Ала джуджетата отвърнали:

– Не го продаваме дори за всичкото злато по земята.

А той рекъл:

– Тогава подарете ми го, защото аз не бих могъл да живея, без да
гледам Снежанка. Ще я почитам и уважавам като най-свидното си на света.

Като издумал това, джуджетата се съжалили над него и му дали
ковчега. Царският син заповядал на своите служители да го носят на
рамената си. Но какво се случило? Както вървели, служителите се
препънали в един нисък храст и от тръсването Снежанка изплюла хапката
на отровната ябълка. И не след дълго отворила очи, подигнала капака на
ковчега и се изправила жива и здрава.

– Ах, къде се намирам? – викнала тя. Царският син радостно отвърнал:

– При мене! – - Разказал й за случилото се и продължил: – - Обичам
те повече от всичко на света. Ела с мене в бащиния ми дворец да станеш
моя съпруга.

Снежанка го харесала и отишла с него. Баща му заповядал сватбата да се отпразнува с голям разкош и великолепие.

Но за венчавката била поканена и злобната мащеха на Снежанка.

Тя облякла най-хубавата си рокля, изправила се пред огледалото и рекла:

– Огледало, огледало, повтори, че на света никъде не си видяло друга с мойта красота!

Огледалото отговорило:

– Беше чудна хубавица ти до вчера на света, днеска младата царица първа е по красота.

Злобната жена изрекла някакво проклятие и от уплаха не знаела къде
да се дене. Изпърво мислела да не отиде на сватбата, но тъй като не
намирала покой, решила все пак да отиде да види младата царица.

И като влязла в двореца, познала от пръв поглед Снежанка,
вцепенила се от страх и ужас и не могла да мръдне от мястото си.
Злобното й сърце се пръснало и тя паднала мъртва на земята.
avatar
деси
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Тримата щастливци

Писане by деси on Сря 26 Мар 2008, 20:49

Един баща повикал веднъж тримата си сина да дойдат при него и подарил на първия петел, на втория коса, на третия котка.
– Аз съм вече стар – рекъл той – и смъртта ми наближава, затова реших,
докато съм още жив, да ви осигуря. Пари нямам и това, което ви давам
сега, явно няма голяма цена. Важното е да го употребите разумно. Ако
намерите страна, дето подобни неща още не са известни, те ще ви донесат
щастие.
След смъртта на бащата големият син тръгнал по света с петела си,
но където и да отидел, петелът бил вече известен. В градовете го виждал
още отдалеко по кулите, дето се въртял наспротив вятъра, а по селата го
чувал да кукурига във всеки двор и никой не се дивял на неговата птица.
Ето защо той не можел да се надява, че петелът ще му донесе щастие.
Но най-сетне се случило да попадне на един остров, дето хората
никога не били виждали петел, а също така не умеели да разпределят
времето си. Знаели наистина кога било сутрин и кога вечер, но през
нощта, ако не спели, никой не можел да се оправи в тъмното за времето.
– Вижте – рекъл им той – каква горда птица! Носи рубиненочервена
коронка на главата, а на нозете има шпори като истински рицар. Ще ви
повиква три пъти през нощта в точно определено време и като ви повика
за последен път, да знаете, че слънцето скоро ще изгрее. Обади ли се
пък посред ясен ден, времето сигурно ще се развали.
Това много се харесало на хората. Те не спали цялата нощ и слушали с
голяма радост как петелът обаждал високо и ясно времето в два, в четири
и в шест часа. Попитали го може ли да им продаде птицата и колко иска
за нея.
– Горе-долу толкова злато, колкото може да носи едно магаре – рекъл той.
– Нищо пара за такава скъпа птица – викнали всички и на драго сърце му дали исканата цена.
Когато се завърнал с богатството у дома си, братята му се смаяли и средният рекъл:
– Тогава и аз ще тръгна по света да видя дали не мога да продам косата си също така изгодно.
Но скоро загубил надежда, защото на всяка крачка срещал селяни, които
също като него носели коси на рамо. Ала накрая все пак попаднал на един
остров, дето хората не знаели какво е коса. Когато там житото узрявало,
те докарвали топове пред нивите и поваляли стръковете със стрелба. Но
тази работа била много несигурна: един стрелял високо над класовете,
друг улучвал не стръковете, а самите класове и ги разпилявал на вятъра,
пък и на всичко отгоре стрелбата дигала нетърпим шум.
Ала средният брат запретнал ръкави и почнал да коси тъй тихо и тъй
бързо житото, че хората зяпнали от почуда. Съгласни били да му дадат за
косата всичко, каквото поиска. И му дали кон, натоварен с толкова
злато, колкото можел да носи.
Тогава и третият брат решил да намери добър купувач за котката си. С
него се случило същото: докато стоял на сушата, не постигнал нищо,
защото навсякъде имало толкова много котки, че хората обикновено давели
новородените котенца в реките. Накрая заминал с кораб за един остров и
там за щастие никой още не бил виждал котка. Мишките били се наплодили
тъй, че просто танцували по масите и столовете, все едно дали
стопанинът си бил в къщи, или не. Хората пищели страшно от тая напаст,
но и сам царят в двореца не знаел как да се отърве от нея. Мишките
цвъртели на всички страни и изгризвали всичко, каквото успявали да
докопат.
Но ето че котката тръгнала на лов, скоро очистила няколко зали от
мишките, и хората помолили царя да купи чудотворното животно за
царството. Царят на драго сърце дал на момъка каквото поискал: един
катър, натоварен със злато. Така и третият брат се завърнал у дома с
голямо съкровище.
Котката се забавлявала чудесно с мишките в царския дворец и изподавила
толкова много от тях, че хората вече не могли да ги броят. Но след
толкова работа накрая се сгорещила и ожадняла. Спряла се, дигнала глава
и измяукала:
– Мяу, мяу!
Царят и цялата му придворна свита чули тоя странен звук и толкова се
изплашили, че побягнали от двореца навън. На двора се състоял коронен
съвет: какво най-разумно би могло да се направи. Накрая взели решение
да изпратят при котката вестител, който да я покани да напусне
доброволно двореца, в противен случай щели да я изгонят насилствено.
Съветниците рекли:
– Предпочитаме да страдаме от мишките, с тая напаст вече сме свикнали,
отколкото да търпим тоя звяр, който застрашава живота ни.
Един паж се изкачил горе и попитал котката ще напусне ли доброволно
двореца. А котката, която била ожадняла още повече, отвърнала само:
– Мяу, мяу!
Пажът разбрал "не, не" и предал отговора й на царя.
– Добре – рекли съветниците, – тогава ще употребим сила.
Докарали топове и почнали да стрелят по двореца, докато го подпалили.
Когато огънят стигнал до залата, в която била котката, тя скочила
благополучно през прозореца навън, но обсадителите не спрели стрелбата,
докато не изравнили двореца със земята.
avatar
деси
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Как яйцата повярваха в чудесата

Писане by Dani on Чет 27 Мар 2008, 22:00

Яйцата в една кошница по цял ден скучаели – ни игри, нито приказки знаели. Затова, с нетърпение, от зарана, чакали светлинката на екрана. Нали се сещате – полека-лека телевизорът се оказал най-добрият приятел на човека...
Та, историята всъщност е за яйцата, които, ама също като децата, чакаха екранът да се ококори, да засвирука, да забърбори... Тогава се блъскаха да надничат на кошницата през дупките – аха! – от боричкане да си счупят черупките...
– Хей, братлета, почва приказката за реката – за оная, дето сменя седем цвята! Притихнаха яйцата и скоро в тишината се виеха само едни дъъълги въздишки – за ужас на страхливите мишки.
– Еееех, ако цопна в тая река, ще съм червено яйце на брега... Като зора и като сърце – тихо пошепна едно яйчице.
– Аз ще съм синьо – като синчеца!
– Аз пък зелено – като скакалеца!
– Аз като слънчице жълто ще светя!
– Хубава приказка беше, братлета... Само дето чудеса не стават – ей там, зад стъклото си остават. Да поспим, че утре рано-рано може да се пържим във тигана...
На следващата вечер едва дочакаха екрана да засвети и що да видят – Париж, ревю на модни тоалети! Шапки с перушинки, рокли с детелинки, пухчета, пайети и моми напети...
– Не бе, манекенки!
– С човчици червенки... Тази ще се счупи! Кой ли я излюпи?...
– Еееех, ако бях снесено в Париж, досега охохооо – ела и ме виж! Щях да съм вече топ-манекен и да се перча, с перца украсен...
– Аз пък – със рокля в моден десен на детелинки в цвят росно-зелен!
– Само дето чудеса не стават – ей там, зад стъклото си остават...
– Шшшт! Тихо, тихо! Ти там, замълчи! Кой споменава яйца на очи?... Да поспим, че утре рано-рано може да се пържим във тигана...
На следващата вечер едва дочакаха екранът да забърбори и що да видят – борби с тореадори! След бика пръхти земята, аленият плащ се мята, публиката стихва – бди кой кого ще победи?
– Кой кого ли? Ами то е ясно – онзи, който гледа по-опасно...
– Не бе – онзи, черен като мрака!
– Който е с черупка по-по-яка!
– Кой каквото иска да дърдори – онзи, на главата с двете шпори!
– Еееех, какъвто съм юнак – да ми падне оня, черен като мрак...
– Само дето чудеса не стават – ей там, зад стъклото си остават.
Така до късно бъбриха яйцата, мечтаха си да пътешестват по земята – да се цамбурнат във вълните седемцветни, да се пофръцкат на ревю кокетни, а после, за забава – да се сборят, а после...
– Шшшт! Чух някой да говори, че утре ще празнуват всички хора... Във всеки дом яйцата се сварявали, че някакъв Великден се задавал и......
– Олелеее, загинахме, братлета – утре в тенджерата ще сме, клети!
Скупчиха се яйчицата и така затракаха с черупките, че мишлетата се шмугнаха из дупките.
На другата сутрин, щом се събудиха, тъй се озъртаха, тъй се чудеха – не бяха вече в кошницата стара, обвиваше ги нежна, топла пара, навред се рееха мехурчета сияйни и им шептяха рой прозрачни тайни... Вълни люлееха ги леко, леко и ги отнасяха нанякъде далеко...

И само лъскавата тенджера прозвънна със капака, защото знаеше какво ги чака. Ала понеже знаещият не бърбори, тя тихичко капака си затвори. В корема й бълбукаше водата и ласкаво приспиваше яйцата...
Седем от тях ококориха очички в седем разноцветни панички. Първото – като зората червено, второто – от скакалец по-зелено, синьо, оранжево, жълто, лилаво...
– Леле, братлета! Чудо ли става?! Май сме в приказката за реката, помните ли – дето има седем цвята!
В този миг чуха вик:
– Този Великден е направо велик! Или сънувам, или съм в Париж... Не се надувам, само ме виж – имам си рокля в моден десен на детелинки в цвят росно-зелен!
– Аз – капела със перца!
– Аз – рисувани крилца!
– Аз пък – станиолена пантофка!
– Пеперудена татуировка!...
От радост вдигнаха такава врява, че хлапетата се накачулиха да видят какво става. Всяко, със светнало личице, грабна по едно яйчице.
И понеже децата, ама също като яйцата, много обичаха да се борят, почнаха игри с яйцеадори!... Чук-чук-тряс! – ехти селцето, смях подскача до небето, публиката стихва, бди – кой кого ще победи?... Накрая най-големият яйцеюнак получи титлата “Борак”. И право да остане цял, поставен на пиедестал!
... Ами това бе приказката за яйцата и как повярвали във чудесата. А каква им е по-нататък съдбата, знае всеки човек по земята.
– Нима има съдба по-щастлива от това да живееш красиво, от това да зарадваш децата, от това да нахраниш сърцата? – с въздишка лъскавата тенджера капака си затвори, понеже, спомняте си – знаещият не бърбори.

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Как един ден белият свят бил оцветен

Писане by Dani on Чет 27 Мар 2008, 22:10

Някога, мнооого отдавна, в началото на вековете, никой не бил чувал за цветовете. Навсякъде било празно и бяло – сякаш цяло столетие сняг е валяло…
Бялото първо тихичко спяло. После въздъхнало и се прозяло. После огледало белия свят и се зачудило:
– Свят, пък без цвят?! … Ехооо, къде са изчезнали всички? Нямам ли братчета и сестрички?
“Ехоооо...” – пошушнала тишината и пак притихнала в белотата. Бялото много се натъжило. Мислило, мислило и решило да си направи бяла снежинка, че да си има в игрите дружинка.
В този миг нещо тъй изгърмяло и изтрещяло, че се стъписало нашето Бяло!
– Грррръммм! Каква е тази бяла пустиня? Добре, че дойдох! Казвам се Синьо.
Малко съм шумен, но облаци нося… Ами приятелите защо са – ей сега ще ги сборя и дъжд ще плющи! Ако се плашиш, уши запуши!
– Дъжд да се лее, дъжд да се лее,
че след дъжда светът зеленее!
Нека да има треви и листенца,
храсти, дръвчета, а после – цветенца!
– Ето, ме, ето ме, аз съм Зелено. Ей, помогнете, че съм уморено – сто планини боядисах до днес, а пък жабоци – хиляда и шест! В Африка бях – освежих крокодила…Ох, помогнете, останах без сила! “Нека да има треви и листенца, храсти, дръвчета, а после – цветенца…” После цветенца, но май че ги няма… Май че е всичко голяма измама!
– Няма измама, просто без мен малко е скучен новият ден... – Жълтото пръсна снопче лъчи и се засмя: – Затворете очи! Аз ще изпъдя сивата скука – сим-салабим – нека слънце блещука!
Жълтото: – А пък сега застанете до мене и да извикаме силно “Червено!”
Червеното: – Знаех си аз, че не могат без мен. Изгрев и залез – все е червен.
Шипки, калинки, череши, малини, руж, червила, колие от рубини! Ееех, и Червената шапчица даже може за мене да ви разкаже…
Синьото: – Хайде де, по-скромно, стига се хвали…
Червеното: – Шарих в морето червени корали…
Бялото: – Ама на нас са ни нужни цветя…
Червеното: – Само цветя ли? Лесна е тя… Румени рози, божури, лалета! Бях и във приказка с Алено цвете…
Зеленото: А теменужки, а минзухари?
Жълтото: Люляк, зюмбюли… Кой ще ги шари?
Умували цветовете, додето се уморили да умуват… И решили да си починат и да потанцуват.
Рам-там-там, рам-там-там – никой вече не е сам…
Във света, доскоро бял, почва пъстроцветен бал!
Ако е шарено, ако е цветно,
става прекрасен светът неусетно.
Нека да има бузки червени,
сини мечти и надежди зелени,
бели усмивки и слънце сияйно…
Нека се носим в танца безкрайно!
Във света, доскоро бял, почва пъстроцветен бал!
Рам-там-там, рам-там-там – никой вече не е сам…
Въртели се, толкова вихрени, весели, че някои даже се смесили! От червено и синьо излязло лилаво, от синьо и жълто – резедаво… От бяло с червено – розово става, от червено и жълто – оранжът изгрява, от зелено с червено – кафяво... Накрая така се разпалили всички, че оставили вредом следи от петички и доскоро чисто белият свят изведнъж се оказал на багри богат!
Ето така светът бил оцветен… Мноооого отдавна, в един хубав ден, когато навсякъде било празно и бяло, и даже Бялото още спяло… Ако земята днес ви хареса, ако е хубава като принцеса, пролет и есен, зиме и лете благодарете на Цветовете!...
Ще ги намерите върху склона – шарят дъгата вместо корона!

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Как се лекува лъвски страх

Писане by cveti555 on Съб 29 Мар 2008, 11:18

Имало едно време едно африканско племе, което с листа се обличало и на слънцето се припичало. Возели се те на камили, плавали в Нил с крокодили и понеже безгрижно живеели, от сутрин до мрак си пеели:

– Еееео, лиани! Еееео, банани!
Ех, маймуни, златни дюни,
папагали, портокали,
тарамбуки до зори –
в Африка живот гори!

Ала веднъж нашир и надлъж се разнесъл такъв крясък, че настръхнал на Сахара ленивият пясък! Папагалът, известният глашатай, кръстосвал Африка от край до край и разнасял най-новата новина в цялата страна:
– Видяяях, видяяях – лъвът е болен от страаах! Царят лежи премалял и съвсем, ама съвсем пожълтял! В джунглата хаос царува – всеки прави бели и лудува!
Папагалът отлетял и продължил да говори как Африка е направо с краката нагоре – маймунките скачат, крещят и замерят с кокосови орехи когото намерят; хипопотамът олял слона със кал и после го сочел, и му се смял, че хич не прилича вече на слон, а на гигантски шоколадов бонбон; слонът, ядосан, подложил хобот и препънал жирафа с фасона горд; и изобщо, като няма кой да управлява, ей така става!

– Маймун-маймун-маймунджулък!
И няма кой да каже “Млък!”
Без цар във джунглата е рай –
крещи, подскачай и играй!

Събрало се тогава африканското племе и се зачудило какво решение да вземе.
– Как лъвът да се вдигне и пак да царува?
– А такъв лъвски страх как се лекува?
– Как се лекува страх? С пердах!
– А чухте ли за зелените хапчета грах?
– Да, вчера щъркелът се похвали, че далече в чужбина такива видяли…
– Ами! Нека взема по храброст уроци!
– От кого? От пустинните малки мишоци? Че нали уж лъвът е най-смелият тук…
– А дали да не бъде пък цар някой друг?
Най-накрая едно африканско дете, което не можело дори да чете изненадало всички с един въпрос, толкоз съществен и толкова прост:
– Ама Лъвчо, дето е силен и страшен, от какво е уплашен?
Тогава глашатаят-папагал долетял и запял:
– Май че забравих да ви разкажа – както си се изтягал на плажа и се радвал на топлото време, да вземе и да задреме… Изневиделица – пльос! – точно върху царския нос на лъва, блажено заспал, пльоснала жаба, цяла в тиня и кал! Сигурно щъркът я е изпуснал, додето летял… Лъвът позеленял, прежълтял, побелял… Все едно го ударил гръм! Все едно видял таласъм! Затова не е на себе си, значи... И не ръмжи, ами само плаче…
– Ах!... Как се лекува такъв голям страх?! – ахнало африканското племе и ококорило очища големи!
– Да му изпеем жабешка песен, танцът на жабите също е лесен – щом го накараме да се разсмее, бързичко Лъвчо ще оздравее – затананикало онова дете, дето не можело дори да чете.

Жабче-жабче-жабуранче спало тихо под юрганче,
ала в сънения мрак се дочуло: трака-трак!

Кой ли трака в ракитака?! Има два червени крака…
Има дълъг врат, крила, човката му е игла!

Скок – насам и скок – обратно… Жабче-жабуранче блатно, ще пътуваш за чужбина в щъркелова лимузина!

А цялото племе така скачало и танцувало, че чааак на Северния полюс се чувало!
Лъвът лека-полека се успокоил, после направо се развеселил и си развял лъвската грива, и си сложил короната, дето тъй му отива … И изобщо – забравил всякакъв страх, без да глътне дори едно хапченце грах!
На всеки може нещо страшно да се случи, но то, приятели е, за да се научи, че и най-големият, ама лъвски страх, се лекува най-спешно с един голям смях!


Последната промяна е направена от cveti555 на Съб 29 Мар 2008, 14:06; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
cveti555
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Бабомартенска приказка

Писане by Dani on Съб 29 Мар 2008, 12:06

В едно тъмно килерче, в едно плетено панерче живееха две кълбенца, с пухени конченца. Първото беше бяло, бяло, сякаш в снежинки спало. Второто пък – червено, червено, сякаш в зора топено. Бяха останали двете мъничета от чифт коледни терличета – плетени, топли, червени, избродирани с бели елени... Ала Коледа отдавна мина, стихна огънят в бумтящата камина, звъннаха капчуците, а напоследък по улуците плиснаха новини от южните страни – със следващия птичи полет пристига сияйната Пролет!
– Ами сега! – ревна едното кълбенце. – Поне да бях станало на врабченце палтенце...
– Мхм... Аз пък можех да стана шапка за някоя премръзнала жабка...– второто кимна унило, опашленце-конченце подвило...
– А напролет кой ще тръгне да се топли... – смесиха червенобели вопли.
Плакаха, хълцаха двете кълбета, додето внезапно дочуха някой наблизо да шета. Що да видят – една бабка добричка тупа, подрежда, и то – сам-самичка. И на всичко отгоре – сам-самичка се смее... А за капак – сам-самичка си пее:
Малко остава, малко остава –
слънце изгрява, март наближава!
Март месец, хора, за мене любим е,
тъй като Марта е моето име...
– Март месец баба ви празнува, посреща гости и танцува – раз-два – с парцала по стъклата, два-три – по двора със метлата... Ще дойдат внучетата скоро, ще хукнат весело по двора, та трябва да го премета от кишата и от калта... Хм, милите, освен да тичат, аз знам – подаръци обичат. Изплетох им за Коледа терличета... Сега какво – букетче от кокичета? Не, не... Подаръкът, дори и скромен, добре ще е да им стои за спомен... Каквооо, каквооо?... Я вкъщи да се върна и във килера прашен да надзърна – май две кълбенца малки там оставих и – де ми е умът! – съвсем забравих. Я, ама те били съвсем мънички – не стигат и за куклени терлички... Обаче пък конците им са здрави. От нищо нещо баба ще направи!
Като чуха това, двете кълбенца радостно ококориха оченца! В шепите на бабката се сгушиха и в гласа й кротък се заслушаха.
– А такааа – от червеното кълбенце ще направя едно момченцеее... После на бабиното юначе слагам бял пояс и бяло калпаче. Ето, от нищо и никакъв конец – какъв ален, напет хубавец!... Дар за моя внук – да бъде сит, със червени бузки и честит! А за внучката ми – да е бяла и от доброта да свети цяла, ще направя от конци момиче – нежно, беличко като кокиче. Хоп! – на плитки алени косичката, алена престилка за поличката... Пижо и Пенда ще се наричат и като внуците ми ще се обичат...
В този миг някой подвикна на двора и баба Марта – куцук! – към стобора.
Надзъртат Пижо и Пенда: съседката излязла направо боса и с плетката! Нещо говори и ръкомаха... Куп минувачи от път се спряха... Олеле-мале, какво ли става, че се надига такава врява?!
Едно врабченце с дрипави дрешки беше научило зиме човешки и на врабците с “чик-чик-чирик” преведе този сложен език: “Беда голяма! Беда голяма!
Закъсала е Първата дама! Става задръстване горе в небето – вижте кервана от птичи карети... Някой да ги упъти се молят, че возят Нейно Сияние Пролет!”
Хукнаха Пижо и Пенда смело, обиколиха цялото село, а през прозорци и през огради чудеха им се стари и млади:
– Вижте ги, вижте – деца от кончета! Даже калпаче си има момчето... Отде дойдохте? Кой ви направи?
– Кой? Баба Марта, да ни е здрава!
– А накъде тъй задъхано тичате?
– Към Пролетта – със каретите, птичите, вече пристига, а пътя объркала... Кацнал да хапне край блатото щъркела, а пък Южнякът задрямал в полето... Та Пролетта се озърта в небето, иде й даже да се разплаче заради тези нехайни водачи, вее си роклята чуруличена, мята си булото от метличина – вчера кокичето я покани, а тя не знае кой път да хване... Та затова ние бързаме двамата – да доведем подобаващо дамата...
Те щъркела, преял, открили. Южняка пък, заспал, отвили. “Дий, конче!” – яхнали ги щуро, замалко да се прекатурят... Но след минутка полетели нагоре, в облаците бели!...
И така – Пролетта извадила късмет. Пристигнала, а кой се мъдрел най-отпред? Пижо и Пенда – момиченце и момченце, родени от червено и бяло кълбенце. След тях бил Щъркът с натежал тумбак, Южнякът, със зелен тревист мустак, подире им – ята, ята, ята – стотици птичета с капели от цветя...
Всички радостно благодарили, а на баба Марта й се поклонили – тъй де, зимата да си е тръгнала ехеее! – наесен, ако още се луташе Пролетта с птичата песен... А на Пижо и Пенда дали име по-кратко – мартенички им казват, че е мило и сладко. В чест на баба им Марта – тази баба-умница, с обичливо сърце и със сръчна ръчица...
Оттогава се носи като приказка вече тази истинска случка, мое малко човече – за една Баба Марта, която все прави мартенички за всички – да са живи и здрави. Да е бяло сърцето, румено – личицето, да събужда къщята звънка песен на птички, да се кичат цветята с обеци от пчелички...
Баба Марта и днес си е все тъй чевръста. Недочува тук-там, наболява я кръста, ала още усуква от свойте кълбенца бабомартенски аленобели конченца...
Ти не вярваш, така ли, ти се смееш с очички? Баба Марта ти праща, ето виж – мартенички!

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Коледните чудеса

Писане by деси on Пон 31 Мар 2008, 15:21

Сред палат от кристални ледунки са наежили бели кратунки Дядо Коледа с Баба ви Зима, дето вее и вие за трима. Той примигва, а тя му се кара, че е време да вземе товара – цял чувал, пълен с дарове разни за децата, за светлия празник. Че е време на път да поеме, да обходи планетата цяла – всяка къщичка, кротко заспала, всяко бухнало малко креватче, значи – всяка сестричка и братче… даже бебчо, разперил ръчички, дето гука тъй, сякаш е птичка.

– Ей, старчок, я оставяй игрите! Влакче, топки – обратно в торбите! Я се виж, на дете ли приличаш, с индиански пера да се кичиш?! – Баба Зима с гняв пръста размаха. От очите й хали повяха!

– Ама, бабичко, те са чудесни! Да играеш е тъй интересно! Подмладих се с петстотин години!
– Ах, ах, ах! Да ти казвам ли “сине”? Бързо вън! Полунощ наближава!
– Тръгвам… Тръгвам, де! Баба такава!

Най-подир Дядо Коледа седна и пришпори шейната си ледна, впрегнал своите стройни елени, в сто виелици зимни калени. Планини девет-десет премина, двайсет преспи – тъй бели, та сини… Па си рече:
– Носът ми потече. А мустакът ми даже замръзна. Пък елените, милите, зъзнат! Ето на – и ушите ми глъхнат. Я да спра и за миг да отдъхна…
Както каза, така и направи – в долината шейната остави, ускори с нетърпение крачки и помъкна торбата с играчки… Сви на завет под кръшна елхичка, с бял воал и зелена душичка.
– Хей, елхице-сестрице, виж само: Кукла-Букла нарича те “мамо”! А пък смелото малко моряче е размахало пъстро байряче…Топки, хлопки, пирати с лули, самолети, карети, коли…
Тук жираф със осанка на граф… Там пък книжка изпуска въздишка и раздипля обагрени листи, пълни с клоуни, феи, артисти! Как обичам играчките, боже! И кажете, защо да не може, Дядо Коледа да полудува?… Да опитам, какво ще ми струва? Ей, брадата си дълга и гъста като пояс ще вържа на кръста. Вижте дядо си – щур и засмян, се превръща в щастлив малчуган!
До насита крещя, пя, игра, премаля и доволно заспа. И захърка тъй звучно, гръмовно, че разклати гората вековна!
Час след час се изнизаха тайно. Засия и луната омайно. В полунощ с шумна глъч и закачки оживяха самите играчки.
– Ааа! – прозя се суетната кукла. – Кой ми среса златистата букла?
– Пуф-паф! – тропна сърдитото влакче. – Кой ми смачка червеното флагче?
– Стига врява и приказки празни! Закъсняхме за нашия празник! – викна малкото смело моряче, сбърчи нос и а-ха – да заплаче!
– Вярно, вижте, бледнее луната! Да се мятаме бързо в шейната!
– Но къде ли е нашият дядко?
– Ей го, хърка във пряспата сладко!
– По носа ще го погъделичкам…
– Да го боцнем с игла от елхичка!
– А сега? И това не помага! Спи така, сякаш век не е лягал!
– Дядо Коледааа, ставай, не се подигравай!

Граф Жираф, пират, палячо, Кукла-Букла и моряче чукат, тракат, скачат лудо – своя дядо да събудят.
– Шу-шу…- ехото отекна, тук-там туй-онуй намекна… И политна новината, покатери планината, па нали си е крилата – кацна чак насред палата.
– Чувам странна олелия… Моят старец прекали я! – Баба Зима се разбърза, пътьом снежни плитки върза, яхна Северния вятър и се стрелна над нивята.
А играчките, горките, хванаха се за главите! Свикаха от отчаяние свое куклено събрание и решиха да се справят, без минутка да се бавят.
– Няма кой да ни открие в Коледната бъркотия! – Кукла-Букла се разплака и приседна върху влака. – На кого ще кажа “мама”?
– Ама че ревлива дама! – свирна смелото моряче. – Я се дръж като юначе!
– Тъй като те гледам, драга, нещо щуква ми веднага! – едноокият пират изсумтя, проточил врат. – Имаме си влак, дори не един, а тъкмо три! Самолети и карети… И ракети, и коли. Вече схващате, нали? Цялото ни пъстро шествие ще се впусне в пътешествие! Сам-сами, преди да мигнем, при децата ще пристигнем.
– Хей, пирате, ти си славен! Страховит, но и забавен! Браво! За това решение заслужаваш повишение! – Кукла-Букла плесна длани и подплаши ято врани.
– Поклон от нашето братство, Ваше пиратство! Поздравява Ви истински граф – Ваш покорен мосю Жираф. Понеже гледам отвисоко, ще търся вярната посока.
– Да потегляме! Пълен напред! Аз излитам със самолет! – книжката писна с вълнение. – Леле, какво приключение ще ти разкажа, детенце със любопитно оченце!

И тъй, играчките – фър-фър и пуф-паф, поеха, начело с мосю Жираф. Додето дечицата още спяха, всяка намери своята стряха. Даже пристигнаха тъкмо навреме… А дядо ви Коледа – дреме ли, дреме.

Ала справедливост има – шшш! – долита Баба Зима! Вие, съска и фучи – да не си й пред очи!
– Ставай, вдетинен старик! Ще се прави на велик! Дядо Коледа – дрън-дрън! Ще ти викам Дядо Сън!
– Ама, бабке, що щеш тук?!
– Да не чувам нито звук!
– Няма ли да ме погалиш?
– Ей сега – с две люти хали! Казвай, де ти е шейната?
– Сбира сили в долината…
– А чувалът със играчки? Ставай, да не си го смачкал!
– Тюх, за малко съм заспал и избягал тоз чувал!… Да отидем при джуджетата – те ще завъртят чукчетата, нови дарове завчас ще измайсторят за нас!
– Ала-бала… Безобразник! Още спиш – та днес е празник и джуджетата пируват… Ах, така ще те дарувам със една сурвачка яка, че ченето ти ще трака!
– Олеле, какво направих! Без подаръци оставих милите, добри дечица!
– Баба Зима е умница! И от следващата зима “Баба Коледа” ще има! Хайде, старче, без тъга – ще ми станеш пръв слуга… Чуй сега какво ми хрумна!
– Слушам, бабке сладкодумна!
– Първо, скачаме в шейната… Щом преминем планината, с шал увиваш си лицето и се спускаме в селцето…
– Не, ще се стопя от срам!
– Ей, устатко си голям! Чакай да ти обясня – с моя дъх ще вледеня всяка схлупена къщурка, свита като костенурка… По прозорците ще цъфнат чудни ледени цветя! Ако втори път им дъхна, мигом ще ги посребря!
– Ръснеш ли две-три снежинки, стават коледни картинки?
– Браво! Значи се досети… Никой няма да усети. Аз ще ги оформя сръчно, надписът – собственоръчно… Ех, какъв подарък свеж – картички от лед и скреж! Едри, колкото стъкло… Неизвестно от кого…
– Бабке, ти ме изненада – грейнала си като млада! А идеята чудесна ще изпълним много лесно.

И потеглиха двамина към пуфтящите комини на къщурките сънливи. Минаха гори и ниви… Скоро стигнаха в селцето и си плюха на ръцете.

Върху първото прозорче се напери снежно борче, върху второто – звездички, третото – с кристални птички… Баба Зима ги курдисва, Дядо Коледа надписва. Плюнчи пръст и се старае буквичките да извае:
“Да сте здрави, да сте живи!
Бодри, румени, игриви…
Коледната нощ прекрасна
да е светла, мирна, ясна!”

Дядо Коледа погледна бабката си ненагледна:
– Бабче, ти си цял художник!
– С обич всичко е възможно! – Баба Зима му отвърна и през рамо го прегърна. – И прозорец не остана без тържествена премяна… Поседни на тоя праг, че ни чака път и сняг.
– Знаеш, дядко, плача рядко… Ала тъй ми дожаля зарад твоята беля… Че децата най-обичат с топка в двора да потичат…С приказка да ги приспиват, куклите си да завиват…
Баба Зима скри лице с разтреперани ръце.
Покрай палеца замръзнал ледена сълза се плъзна.
Ала тъкмо в този миг се разнесе весел вик:
– Кукла! Със коси от злато!
– Слушай как бръмчи колата!
Скръцна дървена вратичка, хукна братче след сестричка… Пред съседната ограда спряха, светнали от радост!
– Вижте, имам самолетче! – викна тяхното съседче.
– Аз пък – влакче: трака-трак! – се похвали риж хлапак.

Баба Зима се стъписа. Дядо Коледа се слиса:
– Бабичко, насам пристига цяла тумба дечурлига – все с подаръци в ръка! Туй е някаква шега!
– Бързо в шала се увий! Шапката с пискюла скрий!
– Добър ден! – едно момче с развълнувано гласче пред старчоците се спря и в лицата им се взря. – Виждали ли сте художник, скришом, с четка и триножник, покрай къщите да скита?! Млади, стари, …всеки пита. Някой снощи е хитрувал – по стъклата е рисувал. Нашият прозорец цял е картина от кристал!… Искаме да ни гостува и със нас да потанцува. Заедно ще вдигнем тост – само да ни бъде гост!
Дядо се изкиска в шала.
– Никого не съм видяла! – Баба Зима го настъпи, после го потупа: – Скъпи, пак ли кашлицата стара? Ще ти прецедя отвара…
– Явно стават чудеса. Да потичаме в леса! – кихна дребничко момиче.
– Спри за миг, ако обичаш! – Баба Зима с длани снежни малката погали нежно. – Ще те питам нещо лесно, искам да ми кажеш честно! Кой нощес у вас е бил? Кой децата е дарил тъй невидимо и тайно? Удивена съм безкрайно!
– Кой ли?! Кой е, всеки знае – Дядо Коледа това е! – прихна малкото момиче. – Чуйте, куклата ми срича!
Кукла-Букла взори вдигна и на Баба Зима смигна. “Ма-ма”- ласкаво пошепна и невинно с мигли клепна.
– Явнооо…стават чудеса. Няма да го понеса – представи си, точно ние да повярваме в магии! – Баба Зима зацъка с език. – Туй е някакъв коледен трик!

Дядо Коледа вдигна очи:
– Замълчи…Замълчи, замълчи!... Тя край нас е, навред, погледни я! Тя – безкрайната детска магия! Детски смях – сякаш пеят звънчета… Засияли с надежда очета… Блика в малките детски ръчички топлина и милувка за всички… Те това е магията чудна, за големите толкова трудна… Затова, ако питаш децата: “Как се казват в света чудесата?”, ще откликнат при първия зов:
– Те са : Вяра…
– Надежда…
– Любов!
avatar
деси
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Re: Приказки за деца

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 2 от 7 Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите