Приказки за деца

Страница 4 от 7 Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Go down

alert Хляб за обяд

Писане by Cveti789 on Сря 07 Май 2008, 22:56

- Ква, ква, ква, ква – квакаха жабите.
– Какво е това, мамо? – ококори очи малко момченце.
– Жаби. – отвърна майката. Тя се казваше Мила.
– Къде са, не ги виждам. – питаше момченцето. То се казваше Тони.
– Ами ето там в блатото. Ела да застанем на този камък, за да ги видим по-отблизо.
И те застанаха на ръба на една голяма локва, която подчинявайки се на естествените закони бавно и сигурно се беше превърнала в уютен дом за стотици жаби. Там имаше съвсем, съвсем мънички жабета, които с по един голям отскок от място се гмурнаха в най-дълбокото от дълбокото на блатото.
Имаше и направо огромни жаби, които вероятно бяха техни баби и майки, които оглушително квакаха и крякаха.
– Казват им да се прибират, нали, мамо?
– Най-вероятно да, защото вече е време за обяд. След малко и аз ще ти казвам да се прибираме.
– Време за обяд ли? Какво ядат жабите? Ядат ли камъни? – попита Тони. – те бяха събрали шепа дребни камъчета и се забавляваха да ги хвърлят във водата и да гледат как цопват и правят вълнички.
– Ами май не ядат камъни, като се замисля. Мисля, че ядат хляб. – Мила се беше замислила за нещо си и това беше първото нещо, което й хрумна, че става за ядене. – Вероятно жабичките биха се зарадвали на една филийка бял топъл хляб. Не че биха отказали кифла или геврече.
– А, хляб ли? Хайде да им донесем хляб за обяд. – предложи с мисионерска отзивчивост Тони. И задърпа майка си да се връщат към къщи.

По пътя той вече правеше планове за следващото посещение на блатото, което трябваше да е точно за обяд, за да може да нахранят всички тези позеленели от глад жабки.
– Ще им донесем хляб за обяд и ще ги снимаме, нали мамо? Ще си донеса апаратчето и ще им кажа жаби, усмихвайте се и те ще се усмихнат.
– Да, вярвам, че като им донесеш хляб и като им предложиш да ги снимаш няма как да ти откажат, тези зеленушки. Веднага ще вдигнат главички от водата и ще кажат едно звучно: благодаря, Тониии.
– Те, нали под водата си разглеждат книжки?
– Най-вероятно, да. Предполагам, че много обичат картинки.
– И си имат книжка за Пипи, майка им е купила, нали?
– Аха, най-вероятно да. – и разговаряйки така, те неусетно бяха стигнали до дома.
– Сядай сега на масата и да хапваме топла супа с хляб.
– И после ще занесем и на жабите хляб за обяд, нали? – Тони беше изключително впечатлен от разходката. Беше поогладнял, но не спираше да чертае планове как и кога отново ще отидат при жабите.
avatar
Cveti789
Модератор
Модератор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Приключения в гората

Писане by Dani on Съб 10 Май 2008, 20:12

Веднъж едно момиченце на име Ани отиде в гората да си набере гъбки
и цветя от китните полянки. То напълни своята кошничка до горе с
благоуханни цветя и вкусни манатарки.
Но когато пое по пътечката да си върви, на пътя му се изпречи една огромна мечка... Тя каза:
– Здравей, момиченце!Какво правиш тук?
– Ами, набрах си гъбки!
– Не знаеш ли, че е забранено?
– Не! Съжалявам!
– Хм... Ти ми изглеждаш мило момиче!Ще ти простя, но само ако останеш в моята къща и чистиш, переш и готвиш, иначе ще те изям!
Ани е работливо момиче и се съгласи. Всеки ден тя переше завивките на мечката, готвеше вкусни гозби и чистеше къщата на Меца.
Но на момичето й домъчня за майка и, която сигурно тъжеше и се притесняваше за дъщеря си.
Една вечер, докато вечеряха, Ани каза на мечката:
– Моля те, Мецо, пусни ме!!!Умолявам те!
– Ами като те пусна, кой ще върши домакинската работа?Аз не мога нито да чистя, нито да готвя!Няма да те пусна, Ане!
– Ама, Мецо, моля те!
– Няма пък!!!
– Искаш ли да те науча на домакинска работа?
– Ами добре!
И Ани научи мечката да готви гъбена чорбица, да чисти и пере. Меца
беше много доволна и благодарна на Ането. Вече момичето можеше да се
върне при майка си.
– Чао, Мецо!Благодаря, че не ме изяде!
– Чао, Ани!Когато дойдеш пак в гората, може да ме посетиш!
– Разбира се!Чао!
И Ани тръгна по горската пътечка да си върви, но на пътя й изскочи една сива вълчица...
– Здравей, момиче!Какво правиш тук?
– Набрах си гъбки, гостувах при Меца и сега се прибирам!
– Ще дойдеш с мен в моята пещера!
– Но защо?
– Ще си играеш с моите пет вълчета и ще ходиш до реката за вода, ако не правиш това, ще те изям!
– Съгласна съм!Да отиваме в дома ти!
И така Ани вършеше работата, която й бе наредила вълчицата. Но
много й домъчня за майка й... Веднъж тя помоли вълчицата да я пусне, но
тя не искаше... Но накрая каза:
– Добре, но само ако ме научиш как да готвя чорба от животните, които улавям за ядене!
И Ани я научи да готви чорбица.
– Чао, Ане, и благодаря, че ме научи да готвя такава хубава чорбица!!!
– Чао!!!
И Ани тръгна по горската пътечка и стигна до дома на майка си. Тя
се приближи, бутна дървената врата и извика с всичкия си глас:
– Мамо!
А тя отговори:
– Дъще, къде беше, какво прави, че те нямаше толкова дълго време!?
– Слугувах на мечката, гостувах при вълка, но пак се върнах жива и здрава при тебе!
– Ах, Ане, тези твои фантазии!Та как ще си била при
мечката!Невъзможно е!Тя нямаше да те остави жива! – каза майка й и я
прегърна силно.
– Не ми ли вярваш?
– Ами... Няма значение!!!Важното е , че си отново тук!Да знаеш как се притесних за тебе!
– Мамо, аз наистина слугувах на мечката и играх с децата на вълчицата!
– Да кажем, че просто си се изгубила в гората!!!
И така двете заживяха прещастливо, а Ани все повтаряше на майка си,
че е слугувала на мечката и играла с вълчета, а майката все повтаряше:
Няма значение, няма значение!!!

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Когато дядо ходил на училище

Писане by Dani on Съб 28 Юни 2008, 03:03

Живели някога си в една схлупена къщурка накрай село дядо и баба. Много
години вече ги били навалили, та сега не можели да работят както на
младини. И затова ги стегнала такава немотия, че едва свързвали двата
края. Додеяло им все да гладуват и студуват. Един ден дядо рекъл:
– Ей, бабо, няма свършване това наше тегло!
А тя:
– Знаеш ли защо, дядо? – Защото сме безкнижни, неграмотни. Пък който е
ходил на училище, все е прокопсал – бърже се замогва и на старини
добрува.
– Ами че тогаз и аз ще тръгна на училище. Може пък да ми потръгне, че вече тая сиромашия се не търпи.
– Иди, дядо, иди и си отваряй очите, ушите! – съгласила се баба.
Дигнал се дядо рано в понеделник, измил си образа; баба му изтупала
праха от дрехата, пригладила му бялата коса – сторили значи всичко,
каквото видели да правят съседите, когато провождат децата на училище.

Изправил се дядо пред селския учител:
– Добро утро, даскале! – рекъл.
– Сполай ти, старче! Какво те води насам?
– Дошъл съм на училище. Искам да разбера как човек се става и се забогатява. Защото сме много отрудени с моята баба.
– Хайде, хайде, сетил се за наука и училище! – отвърнал учителят.
Ала старецът не ще да си ходи. Взел да се моли и настоява да го остави.
Видял се в чудо учителят – не може да се отърве. И тъй като вече дошло
време да бие звънецът, вкарал го в класната стая, сложил го да седне на
един чин, заедно с няколко деца.
Седи дядо мирно-тихо, взира се в черната дъска, ама нищичко не разбира.
Нейсе! Прекарал той няколко часа и като свършило учението, тръгнал си
за дома.
Върви дядо навел глава, подпира се на тояжката си. И виж ти! – в
праха се валя шарена кесия. Навел се, попретеглил я в шепата си – бая
тежичка, развързал я – пълна със златни дукати. Радостен забързал той и
отдалеч се провикнал:
– Права беше, бабо! Ето, като отидох на училище, късметът ми дойде.
Виж, намерих кесия с жълтици! – И почнал да друса кесията. А тя отвътре
пее: “Звън-звън-звън!”
Пляснала баба с ръце:
– Ех, на стари години да ни олекне!
Дядото решил, че няма защо вече да ходи на училище – нали е
забогатял, оттъй-нататък ще се припича край огнището и ще си пуфка с
луличката спокойно.
Пък на другия ден тамошният чорбаджия – същият, който си бил
загубил парите, тръгнал из село от къща на къща да пита, дали някой не
е намерил една кесия дукати. Похлопал най-подир и на дядовата вратня –
нали колибата им била в края на селото. Пита:
– Ей, старо-харо! Да си намирал кесия с дукати?
Дядото бил честен човек – лъжа що е, не знаел. Отвърнал:
– Намерих.
Зарадвал се потопиецът до немай-къде. Защото, макар да имал в раклата
си много пари – все малко му се стрували, все посягал към сиромашките,
та да ги трупа още и още. Разтърсил той дядото за антерията и задъхан
извикал:
– Къде,... кога,... старче, намери тая кесия?
- Ами че когато ходих на училище, та на връщане за дома...
– Уф! – изпъшкал алчният богаташ, махнал с ръка и си тръгнал,
мърморейки под нос: “Когато този е ходил на училище, аз още не съм бил
роден.”
Отишъл си чорбаджията зелен-червен от яд. А старците си заживели волно-охолно с парите, които той бил ограбил от беднотията.
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Врана и лисица

Писане by mamazavinagi on Чет 17 Юли 2008, 19:34

Намерила си врана някъде бучка сиренце и кацнала на едно дърво да си
закуси. Видяла я лисицата, дошла под дървото и започнала да се умилква:

– Врано, вранчице, сестрице, колко си хубава! Какви лъскави черни
крила, каква горделива стойка, какъв мил поглед! О, какъв ли сладък е
пък гласът ти! Запей, миличка, дай да се насладя!...

Полъгала се враната от мазните думи на лисицата, отворила човка и запяла:

– Га, Га!...

И сиренцето паднало от човката на враната и лисицата го изяла.

Една друга врана чула това нещо и си казала:

– Чакай, кумичке лисичке, аз ще те науча!...

И взела тая врана в човката си един голям бял камък, приличен на буца сирене, и кацнала на едно дърво.

Дошла кума Лиса. Оттук се мазни, оттам се мазни и пак почнала да хитрува и на враната комплименти да прави:

– Каква си хубава, миличка Вранке! Какви Пера! Какви очи! О, пък
гласът ти! Колко сладък трябва да е той! Запей, миличка, запей, та
сърцето ми да зарадваш!

И враната, “възхитена” от похвалите на лисицата, отворила човка и запяла:

– Га, Га!...

Протегнала се кума Лиса за сиренцето, но то не било сирене, а тежък камък.

Тежко паднал той и счупил муцунката на кумицата-лисицата. Заболяло
я и тя горчиво заплакала. Чули кокошките, навирили си опашките от
радост.
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Хитър Петър – По дрехите посрещат

Писане by mamazavinagi on Сря 23 Юли 2008, 13:32

Хитър Петър отишъл на гости, но не си облякъл нови дрехи, както
подобава на гостенин, а отишъл със стари и изпокъсани дрехи. Никой и не
го погледнал. Той постоял, почудил се, па отишъл в къщи, та се облякъл
хубаво и пак дошъл.
Посрещнали го стопаните, сложили го на лично място на трапезата. Поднесли му кафе:
– Ха, заповядай, Петре, добре си ни дошъл! – канили го те.
Хитър Петър взел кафето и почнал да го сипва на дрехите си.
Тия рекли:
– Ама защо така бре, Петре!
– Па защото вие направихте чест на дрехите ми, а не на мене.
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Мързеливият

Писане by bambolina on Пон 04 Авг 2008, 21:50

Имало един човек – много мързелив. По цели дни лежал под сенките, а
децата му гладували и ходели от къща на къща да просят милостиня.
Селяните, като минавали край него, спирали се и започвали да го хокат.

– Децата ти скитат немили-недраги, целият народ се труди, а ти лежиш. Не те ли е срам? Дигай се и тръгвай на работа!

– Работа ли е – не ми я хвалете! – отвръщал мързеливият и се обръщал на другата страна.

Веднъж мързеливият се надигнал и отишъл при селския поп.

– Дядо попе – рекъл, – опей ме и викай селяните да ме заровят жив.

– Защо? – попитал учуден попът.

– Защото ми додея да ме хокат хората. Мира ми не дават. Всеки ден
ме ругаят, задето не съм работел. Ще ида на оня свят – да си полежа
спокойно.

– Може – съгласил се попът, опял го, викнал двама души да го
дигнат с носилото. Понесли го към гробището. Попът върви напред и клати
кадилницата, а носачите – подире му. По пътя ги срещнал един работлив
човек.

– Къде сте го понесли? – попитал той.

– На гробището, ще го ровим.

– Стойте, тъй не бива. Жив човек заравя ли се в гроб! Но кажете ми, защо сте го помъкнали?

Носачите му разправили как стои работата. Трудолюбивият се позамислил и рекъл на оня в носилото:

– Слушай, я стани и ела у дома да ти дам едно кринче жито за да имаш хляб, додето припечелиш нещо.

Мързеливият се понадигнал и попитал:

– Ами мляно ли ще го дадеш?

– Хубава работа! Ще ти го дам немляно.

– Тогава носете ме – обърнал се той към двамата носачи – в
гробището. Не е за мене такова жито. Трябва да го карам на воденица, че
да го меля, че да го връщам в къщи, че да го меся, че да го пека, че да
го ям – дълга и широка работа. По-добре в гробището!

Отнесли го в гробището. Изкопали един трап и спуснали живия човек
вътре. Затрупали го с пръст, но му сложили една тръба от устата навън –
да диша. Попът прочел молитвата, раздрънкал кадилницата над купчината и
си отишъл заедно с гробарите.

През нощта работният селянин си рекъл: "Я да ида да излекувам от мързела оня, дето лежи в гробището".

Облякъл черни дрехи, нацапал си лицето със сажди, сложил си рога на главата, отишъл и разровил живозакопания с една мотика.

– Ставай! – сритал го той.

– Кой си ти? – стреснал се от сън закопаният и скочил.

– Аз съм дяволът – отвърнал рогатият. – Днес, като делихме душите
на починалите, твоята се падна на мене. Аз съм ти господар. Каквото ти
заповядам – ще го вършиш или ще те проводя да гориш в един нажежен
казан, пълен с вряла смола. Свършено е вече с твоето лежане.

Мързеливият се разтреперал.

– Каква работа има за мене? – попитал той.

– Хе там, виждаш ли, на долния край на гробището има една грамада
камъни. Всичките да ги изнесеш на горния край на гробището. Тръгвай!
Додето съмне, искам камъните да бъдат горе.

Мързеливият се запретнал и помъкнал тежките камъни. Носил,
пъшкал, препъвал се, падал, ставал, целият потънал в пот. Като ги
пренесъл, при него пак дошъл преоблеченият с камшик в ръка.

– Ела сега да ти платя! – рекъл му той и го вързал за едно дърво,
плюл си на ръцете и започнал да го бие с камшика. Като го напердашил
хубаво, рекъл: – Дяволът тъй плаща на слугите си! Влизай сега пак в
гроба! – и го повлякъл към трапа.

Мързеливият влязъл. Неговият мъчител хвърлил две-три лопати пръст
отгоре му и си отишъл. Съмнало се. Погребаният, като дошъл на себе си,
пошавнал и щом усетил, че отгоре му има малко пръст, скочил от гроба и
– беж към село. Отишъл си в къщи запъхтян, грабнал една секира и се
втурнал към гората. Почнал да сече дърва. Минал край него един селянин
и го поздравил:

– Добър ден, брате! Какво ново – вехто носиш от оня свят?

– Остави се – отвърнал мързеливият, – не е за разказване, товарят
те с камъни цяла нощ, а за награда почват да те бият, додето ти
наместят кокалите!

– Довечера ще се върнеш ли пак в гробището? – попитал селянинът.

– Дума да не става! Цялата гора ще изсека, само на дявола ратай не ставам.

И продължил да сече.
avatar
bambolina
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Котето и лъвът

Писане by teqnstal on Пон 04 Авг 2008, 22:00

Едно коте додявало много на стопанина си и веднъж той го занесъл и
оставил в гората. Там го намерил лъвът. Той разгледал котето от всички
страни, почудил му се, па рекъл:
– Ти приличаш и може да си от нашия род, но защо си такова дребно?

– Аз дето живеех, и ти там да живееш, няма да можеш да пораснеш и толкова! – измяукало котето.

– Ами при кои живееше досега? Как се казват и много ли са силни? –
питал лъвът. – Ако можеш, намери ми някого от тях, та да се преборя с
него и да видя дали ще бъде по-силен от мене.
Тогава котето разказало на лъва за човеците: те ходят на два
крака, имат две ръце и с тях вършат всякаква работа. Казват се човеци,
не са много силни, но с разума и хитростта си надвиват и на най-силните
животни на света.
– Ако искаш, върви след мене, да намерим някого от тях и да се преборите – рекло котето.

Лъвът се съгласил. Тръгнал подир котето. Вървели така из гората, докато намерили един човек, който сечал дърва.

– Ето го! Този е един от ония, за които ти разказвах – казало котето.

Лъвът отишъл при човека и след “Добър ден” и “Живо-здраво”, рекъл му:

– Приятелю, хайде да се поборим с тебе!
Човекът, още като видял лъва, се уплашил, а като чул и думите
му, целият се разтреперил. Но като помислил малко, рекъл в себе си:
“Смелост! Ако умра, да умра юнашки, а не бабешки!” – и както бил на
дървото, викнал на лъва:
– Бива, лъвчо, да се преборим с тебе, но я ме виж! Аз дойдох
тук с дърварски дрехи, та ти ще трябва да ме почакаш малко, докато ида
в село и облека дрехите си за борба.
– Добре, ще чакам! – рекъл лъвът и седнал до едно голямо дърво.

Сега човекът добил по-голяма смелост и рекъл:

– Аз се боя,
че ти няма да ме чакаш. За да не ида до селото напразно и се обличам в
дрехите за борба, ще те вържа за дървото, да не избягаш!

Лъвът, склонил на това. Човекът го вързал добре, па отсякъл един хубав прът и рекъл:

– Ха сега да ти кажа как се боря!

Па захванал да го повива с пръта по гърба, докато лъвът скъсал
въжето и хукнал да бяга, та потрошил младата гора. Бягало подир лъва и
котето и се спрели чак накрай гората. Лъвът едва дишал и изръмжал на
котето:
– Наистина, че били много лоши твоите господари! Ако бях аз на
твое място, то нямаше да мога да живея и да порасна колкото тебе! А
сега да бягаме, побратиме, в друга и далечна гора, защото не се живее
близо до тия лоши човеци!
Така лъвът се преселил да живее в далечни гори, където трудно
го намират хората. А котенцето, привикнало да живее на топло около
огнището, да си хапва от господарската гозба, изоставило лъва и се
върнало при хората.
avatar
teqnstal
форум-фен
форум-фен


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Старите хора

Писане by cveti555 on Пон 04 Авг 2008, 22:45

Един жесток цар изкарал закон да бъдат погубени всички стари хора.

– Каква полза от тях – казал той, – нито орат, нито жънат, нито
дърва секат. Само ядат хляб и се пречкат вкъщи. По-добре ще живеем без
тях.

Запретнали се царските палачи. Всичките стари хора минали под
нож. Останал само един старец – баща на болярин. Дожаляло на болярина
да вземе главата на стария си баща, затуй го укрил на тайно място и го
хранел скришом, без да знае никой.

Жестокият цар имал луд чер кон: ритал, хапел, скачал, хвърлял
ездачите. Никой не можел да се приближи до него и да го укроти. В
столицата живеела една лукава знахарка. Царят заповядал да я повикат в
двореца и почнал да я разпитва как може да укроти лудия кон.

– Как ли? – отговорила знахарката. – Заповядай, господарю, на
твоите боляри да усучат въже от пясък. Вържеш ли коня с въже от пясък,
той ще стане кротък като овчица.

Царят се почесал по тила и повикал болярите си.

– Хей, боляри – викнал им той, – слушайте какво ще ви заповядам!
Още утре да ми донесете едно въже от пясък. Ако дойдете в двореца без
пясъчно въже, главите ви ще взема!

Прибрали се болярите с наведени глави. Никому не идвало наум как
може да се усуче въже от пясък. Между болярите бил и оня, който пощадил
живота на баща си. Като се прибрал вкъщи омърлушен, старецът го
попитал:

– Защо си кахърен, синко?

Боляринът му разправил какво иска царят.

– Туй ли е то всичко? Не бой се. Утре, като идете в двореца и
царят рече: " Къде е въжето?" – ти му отговори: "Царю, готови сме да
усучем въже от пясък, но не знаем какво трябва да бъде – дебело, тънко,
жълто или червено, дай ни по-напред мостра."

На другия ден, като чул умния отговор, царят преклонил глава и казал:

– Прави сте, трябва да ви дам мостра, но няма откъде да я взема.

И царят простил живота на всички.

Същото лято настанала голяма суша. Всичко живо изгоряло – и трева,
и плод. Пресъхнали реките и кладенците. Житниците се опразнили. Не
останало жито дори за семе. Уплашили се хората да не измрат от глад.
Загрижил се и царят. Повикал пак болярите и им заповядал:

– Каквото щете правете и струвайте, но утре, като дойдете, искам
да ми кажете откъде да намерим жито за посев, инак главите ви ще взема.

Тръгнали си болярите сломени – не е лесна работа да се намери
жито. Скритият старец видял, че синът му се връща и този път омърлушен,
и попитал какво се е случило.

– Сега, тате – рекъл боляринът, – и ти не можеш ми помогна.

– Защо?

– Защото царят иска семе за посев, а никъде в страната няма жито.

– Не бой се, синко. Утре, когато се явите пред царя, ти му кажи да
заповяда на селяните да разровят всички мравуняци на царството. В
мравуняците има много жито, събирано зрънце по зрънце от мравките.

И наистина, щом селяните излезли по кърищата и разкопали
мравуняците – намерили във всеки мравуняк по една торбичка едро зърно.
Царят останал много учуден от находището и се обърнал към болярина,
дето криел баща си. Попитал го:

– Кажи ми, кой ти даде този мъдър съвет?

– Не смея да кажа, господарю, защото ще ме погубиш.

– Няма косъм да падне от главата ти, кажи!

Тогава боляринът признал, че е укрил баща си и той го е научил какво да каже за пясъчното въже и де има скрито жито.

Скоро излязъл нов закон: никой да не закача старите хора, а когато вървят по улиците – всеки да им сторва път.
avatar
cveti555
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Неволята

Писане by деси on Вто 05 Авг 2008, 16:49

Един дървар имал двамина синове. Всеки път, когато отивал в гората, той
водел по един от тях за помощник. Веднъж дърварят натъкмил колата и
казал на синовете си:

– Хайде, момчета, идете сами в гората за дърва, а пък аз ще остана вкъщи да си отпочина, защото много се объхтах.

Момчетата се зарадвали, че им се паднал случай да отменят баща си,
и подкарали колата. На излизане от къщи по-големият се обърнал назад и
попитал баща си:

– Абе тате, ако ни се повреди колата, кой ще ни я поправи?

– Не берете грижа – отвърнал бащата, – ако строшите колата, повикайте неволята, тя ще я поправи.

Отишли момчетата в гората. Разпрегнали, пуснали воловете да пасат
и грабнали секирите. Развъртели се. Захванали да секат. На бърза ръка
насекли дърва, натоварили и претоварили колата. Впрегнали пак
добичетата и потеглили назад.

Не щеш ли, насред пътя, като се спускали по едно нанадолнище,
претоварената кола се засилила, блъснала хомота и строшила теглича.
Двете момчета прехапали устни: ами сега как ще откарат колата с
дървата? Тогава по-големият се досетил за поръчката на баща си и
захванал да вика колкото му глас държи:

– Невольо! Невольо! Ела да ни поправиш колата!

Никой не се обадил.

– Невольооо! – екнал още по-силно гласът на малкия. – Ела, че загазихме!

Но гората била глуха и неволята я нямало никаква.

Смрачило се. Птиците се прибрали в гнездата си. На небето се появила бледна месечина.

– Бате – рекъл по-малкият брат, – то се видя, че тая проклета
неволя няма да дойде. Кой я знае къде се е запиляла в пущинака –
навярно поправя друга кола или пък лежи под някое дърво. Я хайде ние
сами да си поправим колата.

– Как? – попитал по-големият. – То не е лесна работа.

– Ще отсечем нов теглич от сухо дряново дърво, ще го издяламе и готово!

Речено-сторено. Разтичали се двете пъргави момчета, намерили сух
дрян, отсекли го, издялали го хубаво, направили нов теглич и го сложили
на мястото на счупения.

Откарали колата у дома си.

Додето разтоваряли дървата, те разказали на баща си какво се е случило.

– Остави се, тате, насред пътя строшихме теглича. Захванахме да
викаме неволята. Викахме, викахме, гърлата си продрахме, но тя не се
обади, сякаш беше потънала в земята. Тогава се запретнахме сами и си
направихме нов теглич, по-як от стария.

Бащата се усмихнал и рекъл :

– Ех, момчета, вие сте търсили неволята из пущинаците, а тя била
при вас. Самата неволя ви е помогнала да си поправите колата.
Поразмислете малко и ще разберете, че съм прав.


Последната промяна е направена от деси на Пет 14 Ное 2008, 16:14; мнението е било променяно общо 1 път
avatar
деси
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Дарените години

Писане by Schatzе on Чет 07 Авг 2008, 06:20

През един суров зимен ден, когато дърво и камък се пукали от мраз,
конят, волът и кучето отишли при човека и похлопали на вратата му.

– Кой хлопа? – попитал човекът.

– Ние: конят, волът и кучето.

– Какво искате?

– Искаме да влезем при тебе, за да се постоплим на твоето огнище. Ако не ни отвориш вратата си, ще пукнем от студ.

Човекът отворил вратата и трите животни влезли вътре. Наместили се
край камината, където бил наръшкан буен огън, и хубаво се затоплили.
Човекът бил гостолюбец. Той мръднал в другата стая и оттам донесъл
храна за гостите си: за коня – едно кринче овес, за вола – трици, за
кучето – една голяма порязаница хляб.

– Похапнете си! – подканил ги човекът, седнал и той до огнището и хванал с две ръце главата си.

Гостите се нахранили и попитали добрия домакин защо е кахърен.

– Защото ми се свършиха годините и трябва вече да умра – отвърнал
стопанинът, – нали за всички са отредени еднакъв брой години – колкото
на мравката, толкова на камилата, толкова и на човека.

Конят, волът и кучето се погледнали и почнали нещо да си шепнат.

– Чувай – обърнал се след малко конят, – ако си съгласен, да ти
дадем от нашите години. Ние ще си запазим само по десетина. Повече не
ни трябват.

– Как да не съм съгласен! – зарадвал се човекът. – Дайте тука да подпишем договор.

Подписали договор. И получил човекът остатъка от годините на коня,
на вола и на кучето. Годините на коня той присъединил към своите
младини, затуй младите хора са буйни, необуздани и пъргави като коне.
Годините на вола човекът прибавил към зрялата си възраст, затуй зрелите
хора работят като волове, а годините, взети от кучето, оставил за
старостта си. Затуй старците са малко избухливи и раздразнителни, но са
домошари като кучето.

_________________
1*Обмислете, Структурирайте, Помислете добре какво е вашето питане!
2*Опишете ПОДРОБНО, какво желаете да се случва, НО НЕ РАЗБИРАЕМО САМО ЗА ВАС! ПОЗДРАВИ!!!
3*Писането на кирилица и грамотно (според основните правила на българския език) е задължително.
4*Забранява се обиждането или подтикването към обиди на членове от форума или други лица.
5*Забранява се публикуването на всяка нелегална информация (кракове, пачове, генератори, пароли, серийни номера и други) както и информация за извършване на нелегални действия (открадване на пароли, проникване в чужди компютри, нелегално наблюдение и други подобни), искането на подобна информация или подпомагането и чрез форума (чрез лични съобщения), както и препращането към сайтове с такава информация.
avatar
Schatzе
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Бабиното прасенце

Писане by teqnstal on Чет 07 Авг 2008, 12:45

Живели някога един дядо и една баба. Имали си прасенце. Веднъж бабата рекла:

– Дядо, хайде да заколим прасенцето!

– Не, нека се поохрани по-хубаво! – рекъл дядото. – Ще го заколим, когато пусне под опашката мас.
А бабата била лакома, обичала много да похапва прясно месце, та
започнала да мисли как да излъже дядото и да заколят по-бързо прасето.
Отишъл дядо да оре. Тя останала в къщи сама и мислила какво да направи.
Вечерта, като видяла, че дядото идва от нивата, тя изтичала, та плюнала
на прасето под опашката, и завикала, колкото й глас държи:

– Дядо, дядо, бързай! Прасето пусна мас под опашката.
Дядото оставил воловете, нямал време да отиде и сам да види
прасето, а грабнал ножа и раз – заклал прасенцето. Одрал му кожата,
измил го и бабата рекла:

– Дядо, иди да донесеш вода в решетото, че да сготвим ядене.
Грабнал дядото решетото и отишъл на чешмата за вода. Ала решето
вода държи ли! Чудил се дядото какво да направи, че да запуши дупките
на решетото. По това време минал един бръмбар:

– Пясък, дядо, пясък!

Дядото турнал пясък в решетото, загребал вода, ала тя пак изтичала из дупките. Край него прелетяла оса:

– Калчица, дядо, калчица!

Натурял дядото кал в решетото, загребал вода, а тя веднага измила дъното на решетото и изтекла из дупките. Минала една пчела.

– Восък, дядо, восък, дядо! – забръмчала тя.

Взел дядото восък, залепил дъното и налял вода. Отишъл в къщи след
много време, стъмнило се било. А докато дядото бил за вода, бабата
сготвила прасенцето, изяла го, заклала едно кутренце и от него сготвила
гозба за дядото.

– Хайде, бабо, да вечеряме! – рекъл дядото.

– Седни да вечеряш, дядо! Аз хапнах нещо от чревца, нещо от дробчета и нахраних се.
Седнал дядото да яде. Извадил една костчица и почнал да я облизва, па извикал:

– Наа, Шаро, наа ти, дядо, костчица.

А бабата седяла край огнището, подсмивала се и тихо рекла:

– Шаро яде, Шаро мами.

– Що рече, бабо? – попитал дядото.

– Нищо не съм ти рекла, старче! – отговорила бабата. – Ето седя тук и си бая на лудата глава.
Старецът пооблизал костта и пак извикал:

– Наа, Шаро, на ти, дядо, костчица!
Бабата пак рекла:

– Шаро яде, Шаро мами!
Дядото дочул думите и като стане, па като грабне машата и бой,
бой на бабата, колкото може. А тя избягала в гората. Там събрала много
диви овци и диви кози, направила голямо стадо и го покарала към селото,
да се сдобрява с дядото. Закарала овците, издоила ги, в едно гърне
подквасила мляко и се скрила на тавана. Дядото се върнал от нивата,
събрал си децата и седнали край огнището. Бабата взела с една лъжица и
сипала кисело мляко върху коляното на дядото. Децата го близнали и
викнали:

– Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни още малко млекце!

Бабата пак загребала с лъжицата, сипала го върху коляното на стареца, децата го облизали и пак викали:

– Сврачице, майчице, малко беше, сладко беше! Пущи ни пак!

Дядото се досетил каква ще да е работата, та рекъл:

– Деца, я се качете на тавана! Това да не е майка ви! Гледам голямо стадо, затворено в кошарата, сигурно тя е дошла.
Децата се качили на тавана, видели майка си, зарадвали се и завикали:

– Тате, тате, мама си дошла и докарала стадо овци и кози!

Слязла бабата от тавана и рекла:

– Хайде, старче, дай котела да издоиш стадото!
Дядото взел котела и отишъл в кошарата. А на двора имало една
празна каца. Като седнал дядото да дои овцете, една коза скочила на
кацата, търкулнала я, подплашили се овците, козите и беж, избягали в
гората. Останал само един стар ярец. Е, нямало какво, трябвало да се
помирят с него.
На сутринта дядото закарал яреца да го пасе. Вечерта, като го докарал, бабата го потупнала по гърба и попитала:

– Е, как беше, ярче? Напасе ли се?

– Ха, напасъл съм се! – отговорил сърдито ярецът. – Дядо ме откара
край реката, върза ме за един бук и седна да лови риба. А аз целия ден,
падне шумка и аз я прегриза надве-натри. Така си останах гладен.
На другата сутрин бабата закарала яреца да го пасе. Цял ден го
пасла в хубава трева, поила го вода, нахранила го, както трябва.
Вечерта дядото попитал яреца:

– Е, ярче, как беше днес? Напасе ли се?

– Ха, напасъл съм се! Жена ти ме откара край реката, върза ме за
бука, па седна да си приказва с едни жени, дето беляха платна. Цял ден
съм гризал шумките, дето падат.

– На тоя ярец няма да угодим – рекла бабата, – ама хайде да го заколим!

Дядото отишъл и взел ножа, върнал се и натиснал яреца да го коли. Той се примолил:

– Дядо, тоя нож не реже. Иди на купището при кокошките, че те изриха една остра костура, донеси нея, та да не усетя болки!
Дядото отишъл да търси костурата и ярецът избягал. Отишъл в
гората и се скрил в една лисича дупка. По едно време лисицата се
върнала и когато си пъхнала главата в дупката да влезе, ярецът рекъл:

– Назад, назад, Кума-лисо! Аз съм клан-недоклан; аз съм
дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам
зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.

Лисицата се уплашила и отишла при вълка:

– Кумчо-вълчо, да знаеш какво страшилище е влязло в къщата ми. Ако можеш да го изкараш, голям дар ще те даря!

Отишъл Кумчо-вълчо и като рекъл да влезе в дупката, ярецът пак занареждал:

– Назад, назад, Кумчо-вълчо! Аз съм клан-недоклан; аз съм
дран-недодран; аз съм варен-недоварен; аз съм печен-недопечен; имам
зъби, ще те преям надве-натри като с бръснач.
И вълкът не посмял да влезе. Повикали баба Меца, Като чула
приказките на яреца, и тя се уплашила. Седели Кумчо-вълчо, Кума-лиса и
баба Меца и се чудили! Кой е влязъл в дупката и какво страшилище е! По
това време прелетял един бръмбар. Лисицата се примолила да влезе в
дупката й. Бръмбарът рекъл:

– Не бой се, Лисано! Аз сега ще го прогоня!

Влязъл бръмбарът и бръм, бръм, прогонил яреца и тоя избягал, та се не видял. Лисицата много се зарадвала и рекла:

– Бръмбарче, голям дар ще те даря за доброто, което ми направи. Ей
там има лески, ще отидем да ти набера лешници и ще ти ги подаря.
Отишли. Лисицата се качила на дървото:

– Сега, бръмбарче; аз ще бруля, а ти събирай лешниците!

И като забрулила Кума-лиса, един лешник паднал, ударил бръмбара и
го убил. Кума-лиса скочила, грабнала убития бръмбар и го занесла на
един кръстопът. Изкопала гроб и положила мъртвия бръмбар. После
поставила отгоре една плоча, за да знае къде е гробът му, и като тръгне
да ходи на лов, винаги излизала на кръстопътя и тук решавала кой път да
хване.
Така винаги, когато тръгвала на лов, Кума-лиса идвала и се
прощавала с бръмбара, защото никога не била сигурна дали ще може да се
върне жива и здрава.
avatar
teqnstal
форум-фен
форум-фен


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Дядо Мраз и внуците му

Писане by bambolina on Чет 07 Авг 2008, 13:25

Далече, далече – там, дето половин година непрекъснато виси над земята
тъмна нощ, дето Ледовитият океан мие ледени планини, там живее дядо
Мраз и проклетата баба Виелица.
Баба Виелица дълго дреме в своята ледена пещера, а дядо Мраз
обикаля Ледовития океан, опитва с тоягата си здравината на леда, прави
ледени мостове и се любува на северното сияние. Там го срещат с
радостни ревове белите мечки и китовете.
Диво, студено и пусто е това елмазено царство на дядо Мраз, но той си живее в тия места хиляди години весело и безгрижно.
Но ето че веднъж му стана тъжно. Опротивя му Ледовитият океан,
не го радва полунощният блясък на северното сияние. Затъжи той и с мъка
на душата си събуди баба Виелица. Заплака старата, зарида бурно,
размете пътищата, през гори и планини – и тръгнаха двамата да се скитат
по белия свят, да търсят внучките си: тъжната Есен, хубавото Лято и
веселата Пролет.
По ниското небе бавно плуваха бели облаци. С тях идеха дядо
Мраз и баба Виелица. Като видя старецът от високите планини новите земи
и по тях тихи села и шумни градове, той се усмихна. Разгледа той със
студените си очи всички места наблизо и далече и видя в оголените гори
и мътните потоци своята внучка Есента. Той духна към облаците и сняг
като бяла пелена покри земята, духна на водите и ги окова в ледове.
Мина се ден-два, земята заспа. Есента се скри под снежния покрив на
Зимата.
Тръгна дядо Мраз по градове и села и почна с чудни шарки да
изписва прозорците по къщите. Върви той в тия нови места и среща по
пътищата шейни, влачени от силни коне, звънчета весело звънят. Върви по
горите, чука по дърветата, кичи ги със скреж и пее песен със своята
стара Виелица – такава песен, че който я чуе, тръпки го побиват.




Цели три месеца той се разхожда по земята. От трудове, от път и от
старост най-после се умори. Дядо Мраз задряма в гората под къдравата
ела и засънува сън: вижда той, че иде към него внучката му Пролетта,
цяла в зелено, цяла в цветя, на главата й корона от слънчеви лъчи. Тя
се смее високо, весело и весело й отговарят шумливите ручеи из горите и
радостните песни на прелетните птици. Дядо Мраз се усмихва в съня си на
своята внучка, усмихва се и тя. Старият се просълзи, а тя тихо-тихо му
пошепна през вейките на елата:
– Е, мой мили дядо, нали ме видя – стига толкова. Сега си иди
сбогом в твоето ледено царство. Ти и аз, и Лятото, и Есента тук
гостуваме поред. Сега е моят ред! Добър път, мили дядо!
И Пролетта с китка от нова трева, кокиче и пъпки тръгна тихо
по гори и долини, облече дърветата с младите листа. Невидими чучулижки,
изгубени в небето, заедно с топлите слънчеви лъчи пращаха на земята
чудни песни.
И само звездите и луната виждаха нощем от високото небе как
дядо Мраз тихо пътуваше към своето студено царство, изпращан от
боязливите кокичета. Дядо Мраз се прощаваше с тях, като ги обливаше с
ледените си сълзи, и заминаваше там, дето му се радваха всякога белите
мечки и големите китове.
Старецът не можа да види топлото Лято. Той никога не го е
виждал. Само е слушал за него от Есента и малко нещо за него бе му
споменала Пролетта. Есента му бе разправяла за златните житни класове,
за червените ябълки, за сладките круши, за сочното грозде, а Пролетта –
за ясните светкавици, за гърма, за горещото слънце, за тежките марани.
Но от тия разкази дядо Мраз нищо не разбираше.
– Това са детски приказки и младежки мечти – казваше той.
avatar
bambolina
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Твърдушка, Мекушка и Сладушка

Писане by Дени :) on Чет 07 Авг 2008, 16:29

Отишла баба в гората за дренки. Не щеш ли – срещнала я Мецана. Качила се баба на дряна, а под дряна ръмжи Мецана:


– Бабо, слез! Ще те ям!


– Недей, баба! Не ме яж! Аз съм дърта дъртуша. Ела нощес у дома.
Имам три внучки. Три сестри, три умници. Първата е Твърдушка. Втората е
Мекушка. Най-малката пък – Сладушка. Която си избереш, нея ще ти дам!
Отишла си Мецана. Слязла баба от дряна. Като млада хукнала. Чак в къщи спряла. Прибрала си внучките. Залостили вратата.

Среднощ дошла Мецана. Затропала, захлопала:


– Бабооо, дай ми Твърдушка!


– Твърдушка е с твърд камък вратата подпряла и сладичко е заспала.


– Бабооо, дай ми Мекушка!


– Мекушка си е меко постлала и до Твърдушка е сладко заспала.


– Бабооо, дай ми Сладушка!


– Сладушка спи до Твърдушка, Сладушка спи до Мекушка. Сладушка е
най-умната, Сладушка е най-разумната. Тя на ум баба научи: да залости
здраво вратата и да не ходи за дренки сама-самичка в гората.

_________________
MumForever!!.. .. COM..
--------------
Моля, не забравяйте да прочетете [You must be registered and logged in to see this link.] и  [You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Дени :)
спечелен за каузата
спечелен за каузата


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Скъпоценният плод

Писане by Schatzе on Пет 08 Авг 2008, 07:59

Един баща имал трима сина. Един ден ги повикал и им казал:


– Ще дам на трима ви по една кесия жълтици. Вървете по света и
търсете най-скъпоценния плод. Който от вас ми го донесе, ще му дам
половината от богатството си.
Взели тримата синове кесиите и тръгнали на три страни по света да търсят най-скъпия плод.

След три години тримата се върнали при баща си.


– Е – рекъл той, като се обърнал към най-големия си син, – донесе ли ми най-скъпоценния плод?


А той му казал:


– Най-скъпоценният плод, тате, трябва да е този, който е
най-сладък. И аз ти купих едно свисло грозде. От всичките плодове,
които ражда нашата земя, гроздето е най-сладкия плод.

– Хубаво си направил, синко – отговорил бащата, – хубав плод си
ми донесъл. Ами ти какъв плод си ми донесъл? – обърнал се той към
средния си син.

– Татко, аз мисля, че най-скъпоценният плод е този, който
най-рядко се намира. Затова отидох в южните страни и ти купих редките
плодове, които не растат у нас. Купих ти кокосови орехи, портокали,
фурми, банани, по малко от всички други редки плодове. Ето ти: избери
си, който ти харесва.

– Добре си направил, синко, хубави плодове си ми донесъл. Ще си избера един от тях – казал баща му.


После се обърнал към най-малкия си син:


– А ти, синко, какво ми донесе? Защо се връщаш с празни ръце?


– Вярно е, тате, че аз се връщам с празни ръце. Но парите, които
ми даде, аз не похарчих за скъпи плодове. Аз постъпих, тате, в едно
училище. И там учителите и книгите ме учиха цели три години. Плодовете,
които набрах, не се виждат, защото те са в сърцето и ума ми. Мисля,
татко, че те са също скъпоценни плодове...

Като чул тези думи, бащата се зарадвал и казал:


– Ти си ми донесъл най-скъпите плодове, синко! Ти заслужаваш
наградата. Защото няма по-скъпи плодове от тия, които знанието дава на
човека.

_________________
1*Обмислете, Структурирайте, Помислете добре какво е вашето питане!
2*Опишете ПОДРОБНО, какво желаете да се случва, НО НЕ РАЗБИРАЕМО САМО ЗА ВАС! ПОЗДРАВИ!!!
3*Писането на кирилица и грамотно (според основните правила на българския език) е задължително.
4*Забранява се обиждането или подтикването към обиди на членове от форума или други лица.
5*Забранява се публикуването на всяка нелегална информация (кракове, пачове, генератори, пароли, серийни номера и други) както и информация за извършване на нелегални действия (открадване на пароли, проникване в чужди компютри, нелегално наблюдение и други подобни), искането на подобна информация или подпомагането и чрез форума (чрез лични съобщения), както и препращането към сайтове с такава информация.
avatar
Schatzе
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Приказка за бъчвата

Писане by teqnstal on Пон 11 Авг 2008, 13:19

Като наближи последният му час, старият баща повика своите петима синове и рече:

– Чеда мои, аз вече си отивам. Моят земен път се свърши. Чуйте
каква приказка ще ви разкажа, преди да склопя очи. Добре слушайте,
защото искам сетне да ми я разтълкувате.
Синовете втренчиха очи към баща си. Старият ги изгледа един след друг и
почна:

– Израснал беше в гората един дъб. Голямо дърво. Жълъди като дъжд
падаха от яките му клони. Корените му смучеха сок дълбоко от земните
недра. Бурята го клатеше, но не можеше нищо да му стори. Веднъж в
гората пристигна дървар. Той измери с очи дъба, запретна ръкави,
замахна със секирата си и започна да го сече. До вечерта го събори на
земята. Окастри му клоните, а дънера откара в дърводелницата си. Наряза
го на хубави дъски. През есента в дърводелницата пристигна един бъчвар.
Той натовари дъските в каруцата си и ги откара. В работилницата си
бъчварят избяла от дъските бъчварски дъги, направи обръчи, дъна и
сглоби една голяма бъчва. В тая бъчва всяка есен той наливаше младо,
кипящо вино и го продаваше на селяните за сватби, именни дни и помени.
Тъй вървеше, докато бъчвата беше здрава. Но не щеш ли, веднъж един от
обръчите се скъса и дъгите се раздалечиха. Виното изтече и бъчвата се
разсъхна. Докато бъчварят се досети да сложи нов обръч, дъгите се
разпадаха. Децата грабнаха обръчите и почнаха да ги търкалят по
улицата, а стопанката изгори дъгите и дъната на хубавата бъчва.

Изтълкувайте ми сега тази приказка!

Замислиха се петимата братя, но никой не можа да отгатне бащината си приказка.
Тогава старият баща поклати глава и рече:

– Млади сте още, затуй не се досещате. Аз ще ви изтълкувам какво
искам да кажа с тая приказка: гората с големите дървета е нашата
държава. Яка гора е тя. Нейните дървета растат нагоре. Бъчвата е
семейството, дъгите сме ние, обръчите са съгласието, а виното е
радостта и честитият живот. Додето има съгласие в семейството, ще има и
честит живот. Къща, в която няма съгласие – огън да я гори. Пазете
обръчите на бъчвата, чеда мои!

Най-старият син се наведе, целуна десницата на стария баща и отвърна:

– Благодарим ти, тате, за мъдрия съвет. Няма да го забравим, докато сме живи.
avatar
teqnstal
форум-фен
форум-фен


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Кума Лиса и Ежко Бежко

Писане by Schatzе on Пон 11 Авг 2008, 13:46

Някога си, било много отдавна, Кума Лиса и Ежко Бежко се сприятелили
много. Те толкова се обикнали, че където отидела лисицата, и таралежът
след нея; където е таралежът, там търси и лисицата. Веднъж лисицата
рекла:




– Кумче Ежко, хайде да отидем в поповото лозе и да си хапнем грозде.

– Идвам, Кума Лисо, идвам – рекъл Ежко. – Само че, да ти кажа
правичката, страх ме е да не попаднем в някой капан, че нощес съм
сънувал лош сън.

– Ех, и ти, Ежко! – засмяла се лисицата. – От какво те е страх?
Щом си с мен, няма защо да се страхуваш. Лъжи имам, колкото искаш. В
кола можем да ги натоварим и да ни избавят от беда. А ти, Кумче Ежче,
знаеш ли поне една лъжа?

Ежко Бежко се усмихнал:

– Аз, Кума Лисо, зная само трички и си ги пазя за черни дни.

– Е, хайде тогава, мили Ежко, тръгвай с мен и не се бой. Каквото ни дойде до главата, аз ще се оправям.

Таралежът се съгласил и тръгнали към поповото лозе. Влезли в лозето
и започнали да ядат грозде. Като ходели от лоза на лоза, за да търсят
по-сладко грозде, изведнъж – щрак – лисицата попаднала в капана.

Като се видяла заключена в капана, тя почнала да вика:

– Ох, горката аз! Ох, Ежко, бързо ми кажи една лъжа, че загивам!

– Как, Кума Лисо? Че ти имаш лъжи с товари и сега от мен да искаш? Аз само трички си знам и ги пазя за черни дни.

Лисицата приплакала:

– Много знаех, Ежко, ама сега всички забравих. Кажи ми ти само едничка, да се спася.

Таралежът въздъхнал:

– Е, сега като дойде попът, ти се престори на умряла. Той ще те
извади от капана, ще те удари няколко пъти, ще те хвърли на единия край
на лозето, та да те вземе, като си тръгне вечерта за в къщи. Другото е
близо до ума.

Като рекъл това, Ежко Бежко избягал в гората и се скрил, а Кума
Лиса се престорила на умряла. Дошъл попът. Видял, че лисица се е
хванала в капана, и извикал:

– А, падна ли ми най-после, пуста лисицо? Колко се мъчих аз,
докато те докарам в капана. Всяка година ми береш гроздето, но сега
баба попадия ще има да носи кожух през зимата.

Отворил капана, извадил лисицата, ударил я няколко пъти с една
дебела тояга и я захвърлил накрай лозето, та да я вземе вечерта.
Лисицата това и чакала. Щом попът я захвърлил и тръгнал из лозето, тя
скочила и взела да му се подсмива:

– Ех, дядо попе, ще има да носи баба попадия лисичи кожух!

– Ах, ти, пущино! Ще ми паднеш още веднъж на ръцете! – заканил се дядо поп.

Не минало много време, и лисицата пак рекла на таралежа:

– Хайде, Ежко, да отидем на гроздобер в поповото лозе.

– Кума Лисо, мила моя посестримо, ти забрави ли каква беда те
сполетя. Не ти ли стига, че едвам се спаси тогава, ами пак искаш да
крадем?

– Хайде, хайде, Ежко, забрави миналото. Да отидем да си хапнем грозденце.

Отишли. Тъкмо се промъкнали в лозето, и лисицата – щрак! – право в капана попаднала:

– Ох, кумче ежче, бързо ми кажи една лъжа, че ще загина.

– Е, Кума Лисо, една ти казах и ако сега ти кажа още една, какво ще
остане за мен? Нали знаеш, че само три лъжи зная, а ти ги имаш с
товари. Какво ще стане с мен, кога изпадна в неволя?

– Моля ти се, Еженце, братченце, помогни ми. Само ти можеш да ме спасиш от тоя железен капан.

Не изтърпял таралежът и рекъл на лисицата:

– Е, кумице, като дойде попът, ти пак се престори на умряла. Попът
сега ще те върже хубаво, ще те натовари на колата и вечерта ще те
отнесе в къщи. Ще те развърже, ще те остави навън – на стълбището или
пред вратата – и ще влезе в къщи, да вземе нож да те дере. Ти тогава
бягай из стълбите надолу и се оправяй.

Лисицата направила, както я научил таралежът. Дошъл попът и като видял умрялата лисица, рекъл:

– Сега вече няма да ми избягаш!

Отворил капана, стоварил няколко тояги по гърба на лисицата, вързал
я здраво с едно въже и я хвърлил в колата. Вечерта отишъл в къщи,
занесъл лисицата пред вратата, развързал я и влязъл в къщи да вземе
нож. А дотогава лисицата не трепнала – преструвала се на умряла. Но щом
усетила, че въжетата не й стягат краката, скочила и беж да я няма.

Излязъл дядо поп и що да види – от лисицата нямало ни следа.

– Пак ме надхитри пущината! – простенал попът. – Ама тя ще ми падне и друг път! Ще има да си плаща за тия лъжи!

След няколко дни лисицата пак поканила таралежа да ходят за грозде.
Таралежът, сиромах, никак не искал да отиде, ама що да прави? Може ли
да откаже на добрата си приятелка нещо? Съгласил се със страх и
тръгнали. А този път попът обградил лозето с дълбок ров. Лисицата се
поизсилила малко и прескочила рова. А какво да прави таралежът! И той
си напънал силите и скокнал, ама право в дълбокия ров:

– Хайде сега, мила Кумичке Лисичке, кажи ми една лъжа, че загинах!

– Ех, Ежко, много знаех, ама ги забравих! – рекла лисицата.

– Е, щом е така – рекъл Ежко Бежко, – ела поне да се опростим. Ела,
кумичке, да се целунем за сбогом, че за мен няма да има вече спасение.

Лисицата се навела да я целуне Ежко, а той я прегърнал силно и я
захапал за муцуната. И не щеш ли, точно по това време се задал и попът.
Лисицата, като го видяла, спуснала се да бяга и измъкнала със себе си и
Ежко Бежко, който здраво се впил за муцуната й. Лисицата бягала, попът
след нея, тя бяга, той след нея, най-после успяла да се измъкне и да
спаси и таралежа.

– Ах, пуста, пуста да останеш, лисичке – викал попът. – Не ти ли
стига, дето идваш тук и ядеш най-хубавото ми грозде, ами си взела и
торба този път? Но ти ще ми паднеш друг път, ще те убия, да знаеш!

– О, дядо попе, още веднъж ако ме хванеш, тогава да се похвалиш! – извикала лисицата и се скрила в гората.

Оттогава се разделили с таралежа и никога вече не се срещат. Щом я усети таралежът, прави се на кълбо и лисицата го подминава.

_________________
1*Обмислете, Структурирайте, Помислете добре какво е вашето питане!
2*Опишете ПОДРОБНО, какво желаете да се случва, НО НЕ РАЗБИРАЕМО САМО ЗА ВАС! ПОЗДРАВИ!!!
3*Писането на кирилица и грамотно (според основните правила на българския език) е задължително.
4*Забранява се обиждането или подтикването към обиди на членове от форума или други лица.
5*Забранява се публикуването на всяка нелегална информация (кракове, пачове, генератори, пароли, серийни номера и други) както и информация за извършване на нелегални действия (открадване на пароли, проникване в чужди компютри, нелегално наблюдение и други подобни), искането на подобна информация или подпомагането и чрез форума (чрез лични съобщения), както и препращането към сайтове с такава информация.
avatar
Schatzе
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Косето и лозето

Писане by bambolina on Вто 12 Авг 2008, 14:42

Веднъж косът го викнали да реже на лозето, а той рекъл:

– Не мога, сега ще правя гнездо!

После дошло време да копаят лозето. Тръгнали копачите и пак повикали коса:

– Хайде, косе, да копаем лозята!

– Чакай, че имам работа, сега нося яйца!

Дошло време да пръскат, викали го да пръска, а той рекъл:

– Не мога, сега мътя.

Когато дошло време за връзване, рекли му:

– Хайде, косе, да идем да връзваме!

Той рекъл:

– Измътих и сега си храня малките.

– Хайде, косе, да идем да плевим! – рекли лозарите след време.

Косът рекъл:

– Чакайте, че още са малки пилетата, не искам да ги оставя, да не загинат.

Дошло време да се бере гроздето.

– Хайде, косе, да берем грозде! – извикали му лозарите на шега.

Косът рекъл:

– Ей сега, ей сега! Чакайте да събера и викна децата, та и те да помагат да берем!

Но лозарите му казали:

– Почакай, косе, почакай ти сега.

Народната мъдрост гласи: Който не работи, не трябва да яде.
avatar
bambolina
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Дъщерята на говедаря

Писане by cveti555 on Вто 12 Авг 2008, 14:43

Имало едно време един болярин. Един ден той извикал сина си и му казал:

- Хайде, сине, тръгвай по света да си намериш невеста. Време е
вече. Ти порасна,пък и годините минават. Нивата трябва да бъде
пожъната, додето не е започнало да се рони зърното.

- Ами каква мома да взема, тате? - попитал синът. - Не ще и дума,
че трябва да бъде от знатен род, да е богата и по-хубава от всички
девойки на земята.

- Ти, сине, по-добре ще сториш, ако не гледаш нито рода й, нито
хубостта й, нито богатството й, ами гледай да бъде добра къщовница и
разумна стопанка.

Повикал младият човек вуйчо си за другар по пътя и двамата
тръгнали по села и градове - невеста да дирят. Де когото срещнели,
питали и разпитвали познава ли такова момиче, което да бъде и разумна
домакиня, и добра къщовница, за да стане снаха на първия болярин на
държавата. Но всички клатели глава.

- Такова момиче в нашия край няма. Идете на друго място.

Като обходили навсякъде, най сетне двамината пътници се отбили в
едно село и спрели до голямата крайселска чешма, къдетовечерно време
девойките ходели за вода. Поседнали и почнали да гледат. Додето
притъмнее, се извървели всичките момичета, но нито едно не харесало на
сгледниците.

- Тези ли са всичките моми на селото ви? - обърнал се младият човек към селския чорбаджия, който излязъл да посрещне чужденците.


- Има още една, но тя не е жена за теб.


- Защо?


- Защото е говедарска дъщеря.


- Нищо че е говедарска дъщеря, заведи ни у тях да я видим.


Упътили се тримата към сиромашката къщурка на селския говедар.
Къщурката се намирала край селото. Щом надникнали вътре, момъкът и
вуйчо му се спогледали: къщурката светела белосана, дворът бил чисто
преметен, прозорците греели и всяко нещо било на мястото си. На прага
ги посрещнала говедарската дъщеря. Тя не била пременена и накитена, но
от цялото й същество лъхали чистота и скромност.

- Тази ще бъде моя жена! - прошепнал на вуйчои си младият човек, щом видял девойката и наредбата на къщата й.


Говедарската дъщеря попитала чужденците отде идат и по каква работа ходят.


- Ние сме търговци на добитък - отвърнал вуйчото. - Чухме, че твоят баща има за продан една телица. За нея сме дошли.


- Моят баща още не се е върнал. Поседнете, докато се върне - рекла
девойката, поднесла възглавнички на гостите и стъкнала огъня в
огнището, за да приготви вечеря. Почнала да шъта. Гостите не моцели да
й се нагледат.

По едно време пристигнал и старият говедар. Той се ръкувал с
двамата сгледници; поканил ги на вечеря и също ги попитал по каква
работа са тръгнали.

- Няма какво да крием - отвърнал вуйчото. - Ние сме тръгнали да
търсим невеста за този млад човек. Обходихме, кажи-речи, цялата държава
и не можахме да намерим мома, каквато търсим. Най-сетне допряхме до
твоята дъщеря. Този момък, щом я видя, очите му останаха в нея.
Съгласен ли си да му я дадеш за жена?

- Да му я дам - отвърнал старият говедар, - защо да не му я дам,
тя е вече ябълка за късане, но по-напред трябва да ми кажете какъв
занаят има този човек.

- Никакъв занаят не зная - отговорил младият момък, - аз съм син на първия болярин на държавата. Защо ми е занаят?


- Аз не те питам на кого си син, а какъв занаят имаш - повторил
говедарят.
- Не ставай смешен - намесил се вуйчото, - защо му е занаят, когато
баща му владее много села и градове, а ковчежетата му пращят от злато и
сребро. Твоята дъщеря ще живее като царица.

- Аз нямам дъщеря за човек, който не знае никакъв занаят- отсякъл
говедарят. - Заповядайте сега да опитаме гозбата, която е приготвила
дъщеря ми, а за женитба и дума да не става. Аз съм решил да оженя
дъщеря си за човек със занаят.

Гостите почнали да сърбат от паницата и отново се спогледали - никога не били яли толкова сладко ядене.


След вечеря, когато легнали да спят, синът на болярина рекъл на вуйчо си:


- Вуйчо, като се върнем вкъщи, аз ще повикам другарите си на помощ, ще дойда пак тука и ще взема девойката насила.


- Насила тая работа не става, защото после няма да имате с
невестата си добър живот. По-харно ще бъде, ако си запретнеш ръкавите и
научиш някой занаят. Тогава старият говедар ще склони и ще ти я даде
доброволно.

- Добре, ще науча, аз съм болярски син, как може да не науча! - рекъл младият човек, завил се презглава с мекия юрган и заспал.


На другия ден, след като се простили с с говедаря и дъщеря му,
сгледниците се упътили към града. Отишли право в златарницата на
най-изкусния майстор златар.

- Какво ще поръчате? - посрещнал ги златарят.


- Не сме дошли поръчки да правим - заговорил вуйчото.


- А какво искате?


- Искаме да научиш този момък да прави златни пръстени, гривни и обеци. Ще го вземеш ли?


- Ще го взема, стига да му иде отръки.


- Колко време трябва да стоя при тебе, докато науча златарския занаят? - попитал болярският син.


- Най-малко три години.


- Три години ли? Дума да не става. Да не съм луд да остана цели три години в твоята работилница!


- Тогава златарския занаят няма да научиш! - рекъл златарят.


- Слушай - почнал да го придумва вуйчото, - този момък е син на
най-богатия царски човек. Предай му занаята си за две-три недели. Няма
да сбъркаш. Баща му ще те затрупа с пари.

- Не мога да го науча за по-малко от три години. Моят занаят е тънък. В него има голямо изкуство.


- Да си вървим, вуйчо! - извикал момъкът и блъснал ядосано вратата на златарницата.


Излезли двамата сгледници и тръгнали от работилница в работилница -
да търсят лесен занаят. Тук похлопали, там попитали, но навсякъде им
отговаряли, че за всеки занаят трябва наука, време и търпение.
Най-сетне спрели пред работилницата на един старец, който плетял
кошници от обелени върбови пръчки.

- Ето лесен занаят за мене! - извикал момъкът и се обърнал към
кошничаря: - Хайде, дядо, за колко време ще ме научиш на твоя
кошничарски занаят?

- А че, синко, ако не си глупав човек, за две-три седмици ще се
научиш да плетеш хубави кошници от върбови пръчки с лешникови уши.

Зарадвал се болярският син и останал при стария кошничар. Заловил
се здравата и седнал да учи занаята. Най-напред той белел корите на
върбовите пръчки, сетне започнал да огъва обръчите и да сплита самите
кошници. След като се потил и пъшкал не три, а седем седмици, момъкът
най-сетне измайсторил една кошница, грабнал я и се затекъл към
къщурката на говедаря.

- Какво ми носиш в тая кошница? - посрещнал го той.


- Нищо не нося. Кошницата е празна, но аз дойдох да ти се похваля, че имам занаят. Тая кошница е моя работа.


Говедарят я огледал и отсъдил:


- Не е лоша. Ти ще прощаваш, но аз искам да видя с очите си как
плетеш кошниците. Тая нош искам да ми измайсториш още една кошница.

- Добре - рекъл момъкът и отишъл към реката да насече върбови
пръчки. Подир малко се върнал с цял наръч пръчки. Обелил корите,
наместил се на рогозката и почнал да плете. Дордето пропеят първи петли
- кошницата била готова. Старият говедар разгледал новата кошница,
останал доволен и проводил дъщеря си на лозето - да я напълни с грозде.
Когато момичето излязло, говедарят се обърнал към момъкът и казал:

- Готов съм да ти дам дъщеря си за жена, защото разбрах, че
владееш майсторски един занаят. Слушай сега да ти разкажа историята си,
тогава ще разбереш защо исках от теб занаят. Аз,сине, сега паса
говедата на селяните, а трябва да знаеш, че някога бях цар на Скития,
владеех безкрайни земи, заповядвах над милиони хора. И макар че моята
съкровищница беше пълна със злато и скъпоценни камъни, окото ми не се
насищаше на имане . Облагах народа си с големи данъци, мъчех хората и
те се отвърнаха от мене. А когато в земята ми нахълтаха чужди войници,
моят народ не се вдигна да защити престола ми с оръжие, ами ме остави
да пропадна. Моят неприятел - северният цар - навлезе в държавата ми и
превзе столицата ми. Той ме довърши. Всички смятаха, че съм загинал. Но
аз съм още жив и сега стоя пред тебе. Ще попиташ как съм отървал
кожата. Ще ти кажа. Когато неприятелските войски нападнаха двореца ми,
аз се измъкнах през един подземен изход, без да ме забележи никой, и
търтих да бягам. Скрих се в едно тресавище и три дни и три нощти не
мръднах. Изпоядоха ме комарите. Сетне, когато моят неприятел прибра
ножа в ножницата, аз излязох и тръгнах към границата. Много време
бъхтах път, додето стигна тука, във вашата земя. Заселих се в туй село.
Никому не казах кой съм. Селяните излязоха добри хора - прибраха ме,
нахраниха ме и склониха да им стана говедар, защото не знаех никакъв
занаят. Тръгнах подир селските говеда, построих си тази къщурка и се
задомих повторно, защото моят неприятел беше отвлякъл първата ми жена.
Сега, макар че на стари години съм принуден да тичам след говедата не
се оплаквам, защото изкарвам с честен труд хляба си. А в къщичката ми
има едно незаменимо съкровище - моята дъщеричка. Разбра ли сега защо
искам да оженя дъщеря си за човек със занаят? Занаятът, момко, тежи
повече и от царската корона.

- Имал си право - рекъл младия кошничар и излязъл да посрещне
годеницата си, която вече се връщала от близкото лозе и носела на
рамото си новата кошница, пълна с жълти гроздове.

На другия ден момъкът отвел говедарската дъщеря в къщата на баща си и там вдигнал голяма сватба.
avatar
cveti555
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Сиатмулт - създателят на дъжд

Писане by mamazavinagi on Чет 14 Авг 2008, 12:52

Вратите на големия дом на Сиатмулт, Създателя на дъжда, не приличали на
вратите на домовете на скуемишите знатни фамилии и обикновените хора.
На нея били изобразени с резба странни фигури и тя цялата и от двете
страни била боядисана. Фигурите се различавали напълно от всички
тотемни фигури, нарисувани по другите врати. И това имало своята
причина: вратата била вълшебна и помагала на собственика си да създава
дъжд.

Когато Създателят на дъжда открехвал вратата, почти веднага
започвало да ръми. Когато я отварял малко повече, дъждът се усилвал. А
когато Сиатмулт я отварял широко, се изливал порой, в който хората едва
се крепели на краката си.

Жрецът използвал силата си разумно и народът на скуемишите имал
винаги достатъчно дъждове, които поддържали почвата влажна и
плодородна. Езерата били винаги пълни, а в реките и потоците водата
била в изобилие както за рибата, така и за жадната земя, пиеща
ненаситно от минаващите край нея кристално чисти води. Големите кедри
също пиели, а огромните стройни клони се извисявали гордо нагоре.
Цветята се разпъпвали, плодовете зреели и скуемишите били доволни.

Всичко това се променило след един голям церемониален поплач.
Жрецът разменил тежки думи с вожда Капалана, вожд на всички скуемиши.
Създателят на дъжд заявил, че не му е оказана достатъчно голяма почит
на поплача, където се събирали вождовете, жреците и знатните жители по
целия бряг. Останалите вождове и знатни жители се съгласили със своя
племенен вожд Капалана. Те също казали, че Създателят на дъжд е
настанен както подобава и му е оказана почитта, която отговаря на
неговото положение и сила. Когато жрецът заплашил да използва магията
си срещу тях, те не се изплашили кой знае колко много. Мислели, че след
няколко слънца гневът на Създателя на дъжд ще се охлади и той ще
забрави. Но не: Създателят на дъжд не забравил. Когато стигнал дома си,
той разтворил тъй широко вратата на дъжда, че пороят едва не го
повлякъл, преди да успее да влезе вътре.

Създателят на дъжд почакал, докато тъмнината си отиде, сетне
притворил вратата и се заслушал. Дочул музика и песни откъм селото и
разбрал, че хората още празнуват и танцуват, без да се замислят над
неговите заплахи. Разгневен още повече, Сиатмулт се замислил. После се
усмихнал, защото нещо лошо му дошло на ум. Сложил си туника и маска на
жрец и затичал през гората, докато стигнал големия дом на вожда
Капалана. Пазачите се побояли да го спрат и той нахълтал в просторния
салон. Изтеглил едно въженце и маската му се разтворила. Когато
развеселените люде видели разкривеното му от ярост лице, музиката
секнала. Престанали да танцуват и пеят.

– Чуйте ме – изкрещял Създателят на дъжд, застанал до вожда край
огъня. – Дъжд вече няма да има. Вратата ми ще остане завинаги
затворена.

Жрецът изтичал от къщата, преди вождът Капалана да нареди да го
спрат. Когато Създателят на дъжд стигнал у дома си, накарал своята жена
да му помогне да изплетат дълга стълба от лико. Тази стълба можела да
се прехвърли през отдушника за дима на високия покрив по ръба на
покрива, та до земята отвън. В случай че някой дойдел, лесно можела да
се изтегли навътре. Създателят на дъжд направил няколко магии,
складирал храна и вода в изобилие в обширната си къща, сетне затворил
вратата на дъжда така, че да не може да се отваря от външната страна.

В продължение на много слънца не валяло дъжд. Отначало хората
помислили, че Създателят на дъжд ще им изпрати дъжд, когато гневът му
се стопи, но не станало тъй. Дошли и отминали много луни. Изсушената от
слънцето земя станала кафява и оголяла. Езерата, реките и потоците се
пресушили и хората започнали да страдат. Жената на Сиатмулт съжалявала
децата на хората, защото самата тя имала малко дете. Помолила мъжа си
да даде дъжд на скуемишите, но той не пожелал.

Вождът Капалана свикал съвет на вождовете и вълшебниците, за да
решат какво да правят. Отишли до дома на Създателя на дъжд. Чули шум
отвътре, но никой не отговорил на виковете и молбите им.

– Хората ни умират от жажда! – викали вождовете, но единственият отговор бил висок, пресипнал смях откъм отдушника за дима.

Дори вълшебниците се боели да докоснат вратата на дъжда. Неколцина
вождове предложили да разбият с най-тежките си брадви дебелите кедрови
трупи на къщата и да пленят жреца.

Вождът Капалана, по-мъдър от останалите, казал:

– Не! Чуе ли ни, че нахлуваме през вратата, може да унищожи
вълшебната си врата от вътрешната страна. Тогава вече нищо няма да
можем да сторим. Тогава магьосниците, заедно с едно тайно дружество на
млади знатни скуемиши, измислили нещо голямо.

– Знаем какво трябва да се направи – казали те на племенния вожд.

Докато жарещото слънце огрявало изгорената земя, магьосниците
използвали чудодейните си сили, които едно време, когато светът бил още
много млад, принадлежали на няколко мъдреци. Те се изкъпали, помолили
се и направили няколко магии, за да могат да се подготвят по здрач да
изпълнят плана си. Когато се стъмнило, неколцина магьосници се
превърнали заедно с няколко членове от тайното дружество в комари, а
други пък станали ужасни, мънички жилещи мушици. Влезли в къщата на
Създателя на дъжд през малките отвори на покрива. Скоро Сиатмулт и жена
му завили от болка и заудряли слепешката по невидимите врагове в
тъмното. Детето им не било ужилено и спяло невредимо в своята люлка.

Докато Създателят на дъжд и жена му се примъквали опипом към почти
угасналия огън, за да раздухат въглените, от които бързо можели да
добият светлина, насекомите излетели от къщата и се върнали в селото.
Останали само две, невидими, на високия покрив. Когато Създателят на
дъжд и жена му, изтощени и жестоко изпохапани най на края заспали
дълбоко, двете насекоми се спуснали надолу, произнесли четирите
вълшебни думи и отново се превърнали в млади воини. Те тихо пристъпили
към люлката, където спяло непробудно малкото дете. Единият воин го
вдигнал и нежно го понесъл в ръцете си, докато другият младеж безшумно
отворил вратата на дъжда. Промъкнали се през гората до едно кану, което
ги чакало, и гребците го насочили напред в тъмните води на пролива.

Малко след това, когато силен вятър разтворил широко вратата на
Създателя на дъжд, той и жена му се събудили от дъжда, който се леел на
талази по покрива. Жрецът се втурнал да види защо е отворена вратата, а
жена му се завтекла към бебешката люлка. Сърцераздирателните й писъци
смутили Създателя на дъжд.

– Какво се е случило? – запитал той.

– Бебето го няма – извикала тя и се спуснала към мъжа си.

Тъжен и уплашен, Създателят на дъжд оставил полуотворена вратата на
дъжда и хукнал из мократа гора към къщата на съвета на племето. Когато
той пристигнал, вождовете вече го очаквали събрани на съвет.

– Върнете ни детето – замолил се Създателят на дъжд.

– Защо? – запитали вождовете. – Твоето сърце беше от камък, когато
нашите деца страдаха от жажда и глад. Защо да изпитваме жал към тебе
сега и към твоите хора?

Създателят на дъжд плакал и молил вождовете да върнат детето му, докато слънцето се вдигнало високо в небето.

– Върнете ми детето и аз ще изпълня всичко, което ми заповядате. Сега и завинаги – обещал той.

На края вождовете склонили да върнат детето, но след като
Създателят на дъжд се съгласил тържествено да изпълнява всички заповеди
на вожда Капалана.

И днес, когато скуемишите във и около Ванкувър чуят потропването
на дъждовните капки по покривите си, казват: “Сиатмулт изпълнява
обещанието си”.
avatar
mamazavinagi
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Човек вяра няма

Писане by Schatzе on Нед 17 Авг 2008, 17:31

Един овчар, като пасял овците си, чул, че нещо се викало. Поразгледал
насам-натам, никого не видял и пак седнал да свири с кавала си. Тъкмо
засвирил, чул някакъв писък. Станал и тръгнал по посока на гласа. Като
стигнал до един голям камък, видял отдолу една змия: тя била притисната
под камъка и не могла да се измъкне. Змията замолила овчаря да повдигне
камъка и да й помогне да се спаси.

Овчарят рекъл:


— Няма да те спасявам. Ти голяма пакост правиш на стадото ми. Всеки ден хапеш по някоя овца или агне, плашиш ми цялото стадо.


— Вече няма да ти хапя стадото — заплакала змията. — Ти само ми
помогни да се спася сега, аз цял живот ще ти бъда признателна и ще те
даря с голям дар.

Овчарят повярвал. Повдигнал камъка и змията се измъкнала. Но
докато той да се изправи, тя скочила на врата МУ, увила се ,около него
и рекла:

— Сега, овчарю, какво искаш да те даря? Очите ти ли да изпия, или цък да те ухапя?


Овчарят се уплашил и взел да се моли:


— Аз ти направих такова голямо добро! Спасих те да не загинеш под
камъка, ти ми обеща голям дар, а сега искаш да ме хапеш? Моля ти се,
пусни ме да си пася стадото.

Змията се стегнала още повече около шията му:


— Какво добро си ми направил, овчарю? Сега, вярно е, отмести
камъка, та се измъкнах. Ама след малко ще ме намериш другаде някъде и
ще ми смачкаш главата. Сега ще си отмъстя за всички мои сестри и братя,
които са загинали от човешка ръка.

Овчарят много се уплашил. Нямало как да се спаси, а змията вече
показвала отровния си език. Овчарят опитал с последни сили да склони
змията:

— Моля ти се, щом си решила, че доброто не бива да се признава,
хайде да попитаме и други животни какво те ще рекат. Като ме хапеш, да
знаеш поне, че си права, да не ти пресяда кръвта ми, че може да те
задави.

Змията се съгласила. Тръгнали. Овчарят вървял, а змията лежала
завита като гердан около шията му. Срещнали една крава. Овчарят рекъл:

— Кажи ни, мила кравичке, има ли да се признава доброто сега?


— Сега добро се не познава — рекла кравата. — Аз имам един
стопанин. Досега съм отелила девет вола, с които той работи и си храни
челядта. Сега жени сина си, утре е сватбата, и мен ще заколи, за да
гощава сватбарите.
Овчарят и змията пак тръгнали. Не след много срещнали едно куче.
Попитали и него. То изръмжало и рекло:

— Сега добро се не познава. Аз толкова години вярно служих на моя
стопанин, пазих къщата и имота му, пазех стадото му от вълци. А сега,
щом остарях, той не ми подхвърля дори коричка хляб.

— Е, видя ли, овчарю, че няма добро на този свят? Сега ще те ухапя! — рекла змията.


— Щом така е сега, ще ме ухапеш, ама аз искам да попитаме още един свидетел.


— Щом искаш, да питаме — рекла змията. — Ама първия, когото ще срещнем, каквото той каже, това ще бъде.


На пътя им се изпречила една лисица. Овчарят не очаквал нищо добро
от нея. Всеки ден той гонел лисиците с кучетата си, стрелял по тях,
убивал ги, вземал им кожите и ги продавал. Той дори и не искал да се
запре пред нея, ама змията попитала:

— Ти, Кума-лисо, какво ще кажеш: има ли сега да се признава доброто, или няма? Лисицата рекла:


— Най-напред трябва да зная като какво добро искаш да се познава. Трябва да ми разкажеш, за да мога да отсъдя справедливо.


Овчарят не очаквал справедливост от лисицата, ама взел, че разказал
всичко: как змията била затисната с камък, как той я спасил и тя като
награда за добрата му постъпка иска или да му изпие очите, или да го
ухапе.

Лисицата погледнала към змията, видяла как блажено се стяга около шията на овчаря и рекла:


— Аз от приказки много не разбирам. Искам да видя точно как е било.
Трябва змията да слезе, да я притисне един камък, да видя как овчарят
ще го махне и тогава ще присъдя правдата.

Змията скочила. Мушнала се под един камък и започнала да пищи.
Лисицата показала с очи на овчаря да бутне камъка повече, та да падне
по-тежко върху змията! Той търкулнал камъка и затиснал змията. Тогава
лисицата заповядала:

— А сега с тоягата по главата! По главата само се бие змия, ако искаш да я убиеш!


Овчарят замахнал с тежката овчарска тояга и с няколко удара убил
змията, която не му признала доброто. После се обърнал към лисицата и
рекъл;

— Кума-лисо, ти ми направи най-голямото добро на тоя свят — спаси ме от тая отровна змия. Кажи ми, какво искаш да те наградя?


— Човече, дай ми няколко кокошки, и аз ще ти бъда признателна цял живот! — рекла кротко лисицата.


— Бива, Лисанке, десет кокошки от моя курник ги пиша на твоя сметка — зарадвал се човекът. — Кажи, къде да ти ги донеса?


— Кокошките кога ги донесеш, тука да ме търсиш, човече!


Човекът благословил от все сърце лисицата и рекъл:


— Да даде господ без тебе никъде съд да не става!


И оттогава останало съдии и владици да носят лисичи кожуси.


Вечерта човекът си отишъл в къщи и разказал на жена си патилата
през деня, хванал десет кокошки и ги сложил в един кош. Жена му
попитала:

— За къде готвиш този кош с кокошки, мъжо?


— Ще ги нося в гората, да ги дам на лисицата. Трябва да й се
отплатя за голямата добрина. Ако не беше тя съдила право, нито щях да
си дойда в къщи, нито щях стадото си да прибера. Лисицата е моята
спасителка и кокошките са за нея!

Жената си рекла: „Ама глупав мъж! На лисица иска да носи кокошки!
Че ние не можем да ги отървем от нея, ако не са кучетата, а той дори на
крака ще й ги занесе!“

Овчарят, уморен от тежкия ден, легнал и заспал дълбоко. А жена му
станала посред нощ и извадила кокошките от коша, а там поставила
кучето. Рано утринта овчарят станал и още сънлив, без да погледне в
коша, нарамил го и отишъл в гората на уговореното място. Подсвирнал и
ето ти Кума-лиса. Запряла се над коша и ококорила очите, за да уплаши
кокошките. Щом овчарят отвързал коша и лисицата се хвърлила-вътре, в
тоз миг била разкъсана от кучето. И докато да издъхне, човекът я чул да
вика.

„Наистина, човекът нямал вяра. Той не припознава доброто!“

_________________
1*Обмислете, Структурирайте, Помислете добре какво е вашето питане!
2*Опишете ПОДРОБНО, какво желаете да се случва, НО НЕ РАЗБИРАЕМО САМО ЗА ВАС! ПОЗДРАВИ!!!
3*Писането на кирилица и грамотно (според основните правила на българския език) е задължително.
4*Забранява се обиждането или подтикването към обиди на членове от форума или други лица.
5*Забранява се публикуването на всяка нелегална информация (кракове, пачове, генератори, пароли, серийни номера и други) както и информация за извършване на нелегални действия (открадване на пароли, проникване в чужди компютри, нелегално наблюдение и други подобни), искането на подобна информация или подпомагането и чрез форума (чрез лични съобщения), както и препращането към сайтове с такава информация.
avatar
Schatzе
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Болен здрав носи

Писане by bambolina on Нед 17 Авг 2008, 20:41

Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го
видяла лисицата и се усмихнала. Тя познала, че вълкът е гладен, няма
много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата
сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби.
Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла,
показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин
отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен,
помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и
заподскачала, подсмивала се радостно, търкаляла се.

Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:


— Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?


— Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало сърце на място.


— Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът учудено.


— Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що
ядене има, що пиене, ум да загубиш. Па мен ме поканиха и аз сгризах
набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави
кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от
сготвените агънца и от печеното теле.

— Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям.


— Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.

Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите
били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на
покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през
комина. По едно време рекла:

— Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!


— Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо.


— Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в
комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е,
тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.

Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:


— Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!


— Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.


Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го
бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се
сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка.
Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.
Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина
в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо
яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и
пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и
тупнала лисицата по гърба:

— Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?


Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й
глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и
помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха? И както си
мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя
започнала да пищи и да нарежда:

— Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.


Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:


— Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.


— Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми
изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се
отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и
враните.

Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:


— Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл. Ти съвсем си съсипана.


Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала.
Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла
да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:

— Болен здрав носи, болен здрав носи!


— Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо.


— Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.

Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:


— Болен здрав носи, болен здрав носи!


— Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!


А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:


— Болен здрав носи, болен здрав носи!


Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:


— Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея...


Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво
напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в
дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога. Тя приплакала от
болка, но завикала високо:

— Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!


И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:


— Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!


Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.


Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега
ходи сама и напада селските курници. А Кумчо-вълчо, когато си спомни за
хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко,
каквото му падне.
avatar
bambolina
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Лошата дума

Писане by teqnstal on Нед 17 Авг 2008, 23:30

Закачило се едно мече в гъсти храсти-трънки. Минал един дървар. Извадил мечето от трънака.

Видяла го мечката. Рекла му:

– Жив да си, човече! Голямо добро ми направи. Искаш ли да станем другари?

– Че знам ли?

– Защо бе, човече?

– Ех, как да ти кажа, Мецо... "На мечка вяра да нямаш" казва народа Ама всички мечки не са такива, я!

Мечката отговорила:

– То и човекът не е за вярване. Ала ти не си от тия хора.
Сприятелили се мечката и дърварят. Почнали често да се срещат. Една
вечер дърварят замръкнал в гората. Нямало де да спи. Влязъл в мечата
дупка. Мечката го нагостила. На сутринта дърварят си тръгнал. Мечката
го целунала и рекла:

– Прощавай, побратиме, че не можах да те нагостя, както трябва!

– Не се ядосвай, Мецано – отговорил дърварят. - Много добре прекарах. Едно само не ти харесвам. Миришеш на лошо.
Домъчняло на мечката. Рекла му:

– Вземи брадвата и ме удари по главата.

Дърварят вдигнал брадвата и я ударил полека.

– По-силно, по-силно! - рекла мечката.

Дърварят я ударил по-силно. Потекла кръв. Ала мечката нищо не рекла.
Дърварят си отишъл.
Минали години. Веднъж дърварят пак попаднал в мечата дупка.
Мечката го посрещнала и пак го нагостила. На тръгване дърварят рекъл:

– Какво стана, Мецо, с раната?

– Коя рана? - попитала мечката.

– Дето те ударих по главата.

– Е-е, тя ме боля, преболя, зарасна и съвсем я забравих. Но думата, дето тогава ми рече, никога няма да я забравя.
avatar
teqnstal
форум-фен
форум-фен


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Али Баба и четиридесетте разбойници

Писане by Дени :) on Пон 25 Авг 2008, 08:22

Живели някога в Персия двама братя: Касим и Али Баба. Когато баща им
умрял, те си поделили по равно оставеното им оскъдно наследство, ала
съдбата ги обрекла да не бъдат равни в по-нататъшния си живот.
По-големият брат Касим се оженил за имотна мома и станал най-богатият
човек в града, а Али Баба си взел за жена бедна девойка и едничкото му
богатство били трите мулета, с които пренасял дърва от далечната
вековна гора. Една привечер, когато Али Баба седял накрай гората и си
почивал от дневния труд, чул тропот на коне. Като се взрял в далечината
на широкия път, той съгледал гъст облак прах, сред който се очертали
препускащи конници. Изплашил се Али Баба да не би тия хора да са
разбойници и бързо се покатерил на близкото дърво, което растяло край
една висока скала. Той се притулил зад разлистените клони и скоро в
гората наистина се явили четиридесет разбойници със страшни, брадясали
лица, въоръжени до зъби. Те слезли от конете си, нарамили донесените
тежки чували и тръгнали към дървото, на което се намирал Али Баба.
Главатарят нагазил в храсталака, приближил се до една тайна врата в
скалата и извикал високо: - Сезам, отвори се!
И вратата мигом се отворила и насреща зейнала дълбока, тъмна
пещера. Разбойниците влезли вътре, последвани от главатаря, и вратата
пак се затворила. Али Баба поискал да скочи от дървото и да избяга с някой кон, но после решил да почака, за да види какво ще стане по-нататък.
По едно време вратата отново се отворила и разбойниците се
измъкнали един по един с празни чували в ръцете. Като се уверил, че
всички са излезли, главатарят извикал: - Сезам, затвори се!
И вратата веднага се затворила и разбойниците яхнали конете си и заминали.
Тогава Али Баба слязъл от дървото, изправил се пред скалата и изрекъл чудните думи:
- Сезам, отвори се!
В същия миг тайната врата се отворила и от зиналата скала полъхнала хладина.
Дърварят тръгнал из мрака на пещерата и стигнал до едно място,
дето прониквала слаба светлина през един процеп на каменния свод. За своя най-голяма изненада Али Баба видял наоколо грамади от
съкровища - копринени тъкани, пъстроцветни килими, скъпоценни камъни,
златни и сребърни монети. Едва сега бедният дървар разбрал, че тая
пещера е скривалище на разбойниците, които пазели тук ограбените
богатства. Али Баба разгледал натрупаните съкровища и без да мисли много,
напълнил няколко торби със злато, натоварил ги на мулетата и ги покрил
с дърва. - Сезам, затвори се! - рекъл той на края и когато вратата се затворила, потеглил към къщи.
Като се прибрал у дома, Али Баба оставил дървата на двора, а торбите пренесъл в стаята на жена си.
Щом видяла толкова много жълтици, тя се изплашила и започнала да хока мъжа си:
- Какво си направил, проклетнико? Отде си откраднал тия пари?
- Не е кражба да вземеш туй, което другите са откраднали - рекъл
Али Баба и й разправил как попаднал в пещерата на разбойниците. - Сега
вече и ние ще заживеем в охолство - добавил той и изсипал жълтиците в
голяма купчина. Зарадвала се жена му и поискала да преброи парите.
- Как ще преброиш толкова много жълтици? - възпротивил се
дърварят. - Не сме ги спечелили с труд, та да ги броим. Я най-добре да
ги заровим в една яма и оттам да вземаме по малко. - Не - казала жената. - Ние трябва да знаем колко пари имаме.
Ти иди да изкопаеш ямата, а аз ще взема отнякъде една крина да измеря
жълтиците. Напразно Али Баба увещавал жена си да не отива никъде и да запази тайната, която й поверил.
Тя не го послушала и отишла у брата на мъжа си да му иска крината. Там заварила само жената на Касим, който не бил в къщи.
- Каква крина искаш - голяма или малка?
- А че по-големичка, ако може.
И жената на Касим изтичала да донесе голямата крина и си рекла:
"Какво ли ще мерят с нея?" И взела, че намазала със смола дъното на
съда. Като си дошла у дома, жената на Али Баба се заловила да пълни
крината с жълтици и да ги изсипва на пода, докато измерила цялата
купчина. Зарадвана от щедростта на аллаха, тя не забелязала, че върху
дъното на съда се залепила една жълтица, и побързала да върне крината
на етърва си. Зачудила се жената на Касим, като видяла залепналата жълтица, и едва дочакала мъжа си да му съобщи новината.
Вечерта, когато Касим се върнал в къщи, тя му рекла:
- Ние мислехме, че твоят брат е сиромах човек, а той си мери парите с крина.
И му разказала какво се случило.
Цяла нощ Касим не можал да заспи от завист и се мъчел да отгатне
как е забогатял брат му. На сутринта рано-рано той отишъл при него и го
попитал:
– Братко, отде имаш толкова много жълтици, че ги мериш с крина?
– Какви жълтици? – престорил се на изненадан Али Баба.
Касим му показал жълтицата, която била залепнала на крината, и
Али Баба, ще не ще, му признал как проникнал в скривалището на
разбойниците.
– Ние можем да си поделим всички богатства, ако ми обещаеш, че ще запазиш тайната – предложил му той.
– Бъди спокоен! Никому думица няма да кажа! – уверил го Касим.
И Али Баба разправил подробно къде се намира пещерата и какви са вълшебните думи, които отварят вратата.
Доволен и радостен, Касим се прибрал у дома, обзет от едничката мисъл да измами брата си и да заграби всичките съкровища.
На другия ден още призори той взел много чували и потеглил с
десетина мулета към гората. Като стигнал там, скоро намерил скалата,
скрита сред храсталаците, застанал пред тайната врата и извикал:
– Сезам, отвори се!
Вратата се отворила и Касим се втурнал в тъмната пещера,
навлязъл навътре и се озовал на онова място, дето прониквала светлина
от процепа на каменния свод. Изправен пред несметните богатства, които
се открили пред очите му, той напълнил бързо няколко чувала със
съкровища, изнесъл ги пред входа на пещерата, после се върнал и почнал
да пълни и останалите чували. Ала когато поискал да изнесе и тях, от
смущение и възбуда внезапно забравил първата дума, която трябвало да
изрече, за да отвори вратата. И вместо да извика: “Сезам, отвори се!" –
рекъл: “Сусам, отвори се!"
Но вратата останала затворена и Касим изпаднал в ужас. Дълго
напрягал той паметта си и изричал всякакви думи, само истинската дума
не идвала на устата му.
И както стоял, обзет от отчаяние, ето че разбойниците се задали и още отдалеч съгледали мулетата и чувалите със съкровища.
Разбойниците скочили от конете си и се спуснали към скалата, а главатарят извадил сабята си и извикал:
– Сезам, отвори се!
И вратата се отворила и всички нахълтали с голи саби в пещерата.
Обезумял от уплаха, Касим се опитал да блъсне главатаря и да избяга, но разбойниците го хванали и веднага го съсекли.
След това те прибрали изнесените съкровища и дълго се питали как
е открито съкровището им и кой може да е казал на крадеца вълшебните
думи. И като не могли да си обяснят загадката, разбойниците оставили
отвътре до входа насечения труп на Касим, за да всеят страх и трепет у
всеки, който дръзне да проникне в пещерата. После затворили вратата,
метнали се на конете си и тръгнали отново по грабеж.
А жената на Касим седяла и чакала мъжа си чак до вечерта и
най-сетне загубила търпение и излязла да пита Али Баба дали не го знае
къде е.
Али Баба се досетил, че брат му е отишъл скришом в пещерата, и
успокоил снаха си, като й казал, че Касим е разумен човек и знае какво
прави.
Но Касимовата жена не мигнала цяла нощ и на сутринта,
разтревожена и разплакана, отново отишла при Али Баба и той пак я
успокоил.
Ала сега вече и сам Али Баба се усъмнил, че може беда да е
сполетяла Касим, затова решил да го потърси и тръгнал с три мулета към
гората. Когато наближил скалата, той забелязал наоколо кървави следи и
Сърцето му се свило от лоши предчувствия.
– Сезам, отвори се! – рекъл с разтреперан глас той. И вратата
се отворила и на няколко крачки зад нея Али Баба съзрял трупа на Касим,
насечен на четири къса.
Колкото и да бил обиждан и огорчаван от брата си, Али Баба се
натъжил дълбоко, отишъл навътре в пещерата и взел някакво платно, в
което увил нарязаното тяло. После напълнил две торби с жълтици и ги
вързал за мулетата заедно с трупа на покойника, покрил всичко с дърва и
се прибрал по тъмно, за да не събуди подозрение у минувачите.
Щом стигнал в града, той се отбил покрай къщата на Касим,
повикал вярната робиня Моргиана и й съобщил тъжната новина, че носи
трупа на господаря й, убит от разбойници.
– Само аз и ти ще знаем тая тайна – предупредил я Али Баба. – На другите ще казваш, че Касим е умрял от естествена смърт.
След това Али Баба се явил при снаха си и рекъл с опечалено лице:
– Мила сестро, не се вълнувай от думите ми, каквито и да бъдат те.
– Какво има? Да не би да се е случило нещо лошо с Касим? – извикала тя.
И Али Баба разправил спокойно и предпазливо за смъртта на брата си, без да споменава, че е донесъл трупа му.
– Такава е била волята на аллаха – казал той – и ти ще трябва
да се помириш с нещастието, което те е сполетяло. Не се отдавай на
пагубни мисли и не почерняй дните си в самота и отчаяние. Ние ще
съберем имотите си и ще заживеем заедно. А сега остави на мен и на
Моргиана да се погрижим за погребението на Касим и не казвай никому
какво се е случило.
Ободрена от думите на Али Баба, жената на Касим приела с готовност предложението му и на душата й олекнало.
Като излязъл от стаята на снаха си, Али Баба поприказвал насаме с Моргиана и се завърнал в къщи.
На следната утрин Моргиана отишла при един билкар и му поискала лек за господаря си, който бил тежко болен.
Търговецът й дал някаква билка и робинята я занесла у дома, но на другия ден пак се явила при билкаря и със сълзи на очи казала:
– Господарят е още по-зле и нито яде, нито пие. Нямаш ли някое друго, по-силно лекарство?
И билкарят приготвил лек против най-тежката болест и го дал на Моргиана.
В това време Али Баба и жена му сновели непрекъснато до къщата
на Касимови, натъжени и разтревожени, за да покажат, че Касим е на
смъртно легло. И вечерта, когато Касимовата жена и робинята започнали
високо да плачат и да нареждат, съседите разбрали, че Касим е умрял.
Още несъмнало, Моргиана изтичала при стария ранобуден обущар
Мустафа, пуснала в ръката му една жълтица и го помолила да дойде с нея
в къщи, за да зашие нещо.
– Само че ще ти вържа очите – казала тя.
– Не отивам никъде с вързани очи – рекъл Мустафа. Но робинята
му дала още една жълтица и обущарят се съгласил, взел си всички
потребни неща и се приготвил да върви. Моргиана му превързала очите с
кърпа и го повела към къщи.
Когато влезли в стаята с насечения труп на мъртвеца, тя снела
кърпата от очите на Мустафа, дала му трета жълтица и му казала да зашие
внимателно нарязаното тяло и да не обажда никому какво е правил.

.............................

_________________
MumForever!!.. .. COM..
--------------
Моля, не забравяйте да прочетете [You must be registered and logged in to see this link.] и  [You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Дени :)
спечелен за каузата
спечелен за каузата


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Кой каквото прави – на себе си го прави

Писане by cveti555 on Вто 26 Авг 2008, 18:30

Като ходел да проси от къща в къща, един слепец все тъй си думал:

– Кой каквото прави – на себе си го прави!

Дочула го жената на селския чорбаджия, дето дерял кожите на сиромасите, и му се заканила:

– Знам, че туй, дето го приказваш – за моя мъж го приказваш, но ще те науча аз тебе, когато минеш втори път.

И като запретнала ръкави, чорбаджийката замесила една питка и преди да я метне – сложила отрова в тестото.

Подир пладне слепецът пак минал край чорбаджийската къща.

Щом го зърнала, чорбаджийката викнала от прозореца:

– Хей, дядо, я ела насам!

И му подала питката.

– Земи я – рекла, – топла е. Замесила съм я, да ти се отплатя за мъдрите думи.

Старецът промълвил едно благодаря, поел питката, пуснал я в
торбичката си и си тръгнал. Излезнал от селото. Поел по широкия път.
Късно вечерта някъде по къра го срещнал чорбаджийския син, яхнал на
кон. Той слизал от планината, където били бащините му кошари.
– Хей, дядо – поспрял коня си чорбаджийският син, – ти като
ходиш по просия, не може да не носиш хляб в торбата си. Дай ми да
хапна, защото ми се вие свят от глад. Горе, в планината, нашите нагъват
просеник, а пък аз не мога да го ям.

– Да ти дам, сине – рекъл старецът и извадил питката от торбата. – Отчупи си половината. Одеве ми я даде една добра жена.

Чорбаджийският син грабнал питката и извикал:

– Цялата, цялата я дай! А ти ще си изпросиш друга – нали нямаш друга работа.

И като захапал питката, месена от майчината му ръка, той бутнал коня и отминал.
Додето стигне у дома си, лакомият мамин син почнал да се превива от болки. Щом влязъл, той се тръшнал в леглото и изпъшкал:

– Майко, умирам.

Майката се смаяла и слисала. Най-сетне й дошло на ум, че може да е отровен, и го попитала какво е ял.

– Нищо – отвърнал болният, – само една питка изядох. Друго не съм слагал в устата си.

– Кой ти я даде?

– Един просяк. Срещнах го по пътя, поисках му хляб и той ми даде питката.

Като чула тия думи, майката пропищяла:

– Майчице, какво направих! Просякът ми казваше, че кой каквото
прави – на себе си го прави, вярна му беше приказката, добре казваше
той, но кой да слуша!

И захванала да си удря главата с два юмрука.
avatar
cveti555
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Али Баба и четиридесетте разбойници

Писане by Dani on Сря 27 Авг 2008, 15:22

Мустафа си свършил работата и Моргиана отново му вързала очите и го завела в дюкяна му.

Али Баба умил и намазал с балсам тялото на Касим, обвил го в
бяло платно и разпоредил да повикат имамина,* (Имамин – мюсюлмански
свещеник.) за да прочете упокойна молитва, както повелявал обичаят.
После сложили покойника на носилка и го отнесли на гробището, дето го
погребали най-тържествено.

Няколко дни след погребението Али Баба и жена му отишли да
живеят при вдовицата на Касим, като пренесли там цялата си покъщнина и
жълтиците.

Но да видим сега какво станало с разбойниците.

След някой и друг ден те се върнали в пещерата и останали
поразени, когато забелязали, че съсеченият труп е изчезнал и че липсват
много жълтици. Разбойниците разбрали, че някой е открил скривалището
им, и се изплашили да не бъдат заловени и избити. Те дълго се
съвещавали какво да правят и най-сетне решили да изпратят едного от тях
в града, за да узнае кой е убитият, къде живее и дали има други хора,
които са посветени в тайната на скривалището. Пратеникът бил
предупреден, че го очаква смърт, ако не изпълни успешно поръката, и той
се преоблякъл като търговец и заминал за града.

На разсъмване разбойникът стигнал на градското пазарище и съзрял едничкия отворен дюкян на обущаря Мустафа.

– Много си подранил, старче – рекъл той. – Навярно очите ти недовиждат, та почваш по-отраничко работа.

– Лъжеш се, приятелю – отвърнал обущарят. – Ако ме беше видял
преди няколко дни как заших един насечен мъртвец, щеше да се убедиш, че
очите ми не са по-лоши от твоите.

Зарадвал се разбойникът, че е попаднал тъкмо на човека, който му трябва, но се престорил, че не разбира нищо, и попитал:

– Мъртвец ли? Отде-накъде ще зашиваш мъртвец?

– Повече нищо няма да ти кажа – рекъл Мустафа, като се сетил, че не трябва да издава никому тайната.

Но разбойникът му предложил една жълтица и поискал да му покаже само къщата, дето е станало това чудо.

– Не зная де е тая къща. Една жена ме заведе дотам с превръзка на очите и ме върна назад пак с вързани очи.

– Нищо, хайде да опитаме. И аз ще ти вържа очите, може пък да налучкаш посоката, като тръгнем по улиците.

Не устоял обущарят на изкушението, прибрал жълтицата и тръгнал с човека, който му вързал очите.

Дълго вървели те из града и Мустафа се спирал на всеки ъгъл и кръстопът, за да си припомни накъде го е водила Моргиана.

По едно време те стигнали до дома на Касим и обущарят казал:

– Май че тая беше къщата.

Разбойникът веднага извадил тебешир и сложил знак върху вратата
на Касимовата къща, после развързал очите на Мустафа, поблагодарил му
за услугата и се запътил към гората.

Ала ето че след малко се задала Моргиана, която се връщала от
пазар, и забелязала тебеширения знак върху пътната врата. “Не ми се
вижда чиста тая работа” – помислила си тя и взела, че издраскала с
тебешир същия знак по вратите на всички околни къщи.

Слънцето залязло зад гората, когато пратеникът на разбойниците се завърнал в пещерата. Главатарят го изслушал и рекъл:

– Ще скрием оръжието си под дрехите, и ще отидем един по един в
града. Там ще се съберем на големия площад и после ще видим какво ще
правим. Утре заран тръгваме!

Призори разбойниците се заточили по широкия път като обикновени
пътници и към пладне се озовали в града. Събрали се на уговореното
място и пратеникът ги повел към къщата с тебеширения знак.

Но каква била изненадата, когато главатарят и другарите му
дошли в Касимовата махала и видели по вратите на всички къщи едни и
същи знаци.

– Чудно, кой е сложил тоя знак на всички врати! – извикал пратеникът. – Кълна се в аллаха, че аз белязах само една къща!

След тая несполука разбойниците се върнали в гората, и наказали
със смърт другаря си, който се оставил да бъде измамен. Те изпратили
друг човек в града и той отишъл пак при обущаря и го склонил да му
покаже къщата. Тоя път разбойникът отбелязал вратата на Касимовия дом с
червен тебешир и сметнал, че вече никой не може да го надхитри. Но и
досетливата Моргиана намерила червен тебешир и написала същите знаци по
всички околни къщи. Така разбойниците отново били заблудени и убили и
втория пратеник.

Главатарят се убедил, че е безполезно да жертвува повече свои
хора, и решил сам да разкрие тайната. Заминал за града и когато Мустафа
го завел на определеното място; той дълго разглеждал къщата, докато я
запомнил добре. И без да слага на вратата някакъв знак, потеглил назад
към пещерата.

Привечер разбойниците се събрали и намислили да вземат тридесет
и седем кожени меха за дървено масло, да се скрият в тях и главатарят
да ги пренесе в града с мулета, като се представи за търговец.

Както намислили, тъй и сторили. Влезли разбойниците в
приготвените мехове и главатарят ги натоварил на мулетата, напълнил за
показ и един мях с масло и поел към града.

Когато стигнал до познатата къща, той видял Али Баба, който
седял пред вратата и си почивал на хладина. Лек ветрец повявал във
вечерния здрач.

– Добър вечер, господарю! – поздравил го пътникът. – Аз ида
отдалеч и съм търговец на дървено масло. Ще ми позволиш ли да
пренощувам в твоя дом?

Макар че Али Баба бил виждал вече в гората главатаря на разбойниците, той не запомнил лицето му и не можал да го познае.

– Заповядай! – поканил го стопанинът и разтворил широко пътната врата.

И веднага след това той заповядал на слугата си Абдула да заведе
мулетата под сайванта и да ги нахрани с ечемик, а на Моргиана заръчал
да приготви вечеря.

Гостът също влязъл в двора и поискал да остане там, но Али Баба го придумал да пренощува в къщи.

Като се навечеряли, домакинът пожелал на госта си лека нощ и се прибрал в стаята си.

Към полунощ разбойникът се измъкнал тихичко на двора, обиколил всички мехове и пришепнал на всекиго от другарите си:

– Щом чуете да хвърлям камъчета от прозореца, ще излезете навън и ще ме чакате.

И пак тъй тихичко се върнал в къщата.

А в това време Моргиана все още шетала из кухнята, за да
приготви яденето за другия ден. И както готвела, фитилът на лампата
неочаквано запращял и пламъкът замигал и угаснал.

– Ами сега как ще работя на тъмно? – рекла робинята и отишла при Абдула да го пита какво да прави.

– Не е голяма беда – успокоил я слугата. – В меховете на двора има толкова масло, че можеш да си налееш малко в лампата.

И Моргиана взела един съд и излязла на двора да налее масло.

Като се приближила до първия мях, отвътре се чул тих глас:

– Време ли е вече да излизаме?

Робинята се изплашила, но мигом се съвзела и отвърнала шепнешком:

– Още не е време.

Тя обиколила и другите мехове и отвсякъде чула същия въпрос, на който отговаряла:

– Още не е време.

Най-сетне Моргиана стигнала до последния мях и като видяла, че в
него наистина има масло, донесла от кухнята един голям котел и го
напълнила с гъстата течност. После наляла лампата и я запалила, сложила
котела на огъня и почакала, докато маслото заври.

Тогава робинята минала край наредените мехове и във всеки мях
изляла по малко вряло масло, което било достатъчно, за да попари и
умъртви всички разбойници. Така загинали враговете на Али Баба, а
вярната Моргиана се скрила зад едно дърво да види какво ще стане
по-нататък.

Когато къщата утихнала, главатарят на разбойниците отворил
прозореца на стаята си и започнал да хвърля камъчета из двора. Ала
меховете стоели неподвижно и никакъв човек не се мяркал наоколо.

Зачудил се злодеят защо другарите му не излизат на уговорения
знак и отишъл да види какво се е случило. Още щом се приближил до
първия мях, усетил мирис на прегоряло масло и изтръпнал. Надникнал и в
останалите мехове и с ужас забелязал, че другарите му са мъртви. Като
разбрал, че е останал сам, главатарят се спуснал към дъното на
градината, прехвърлил се през оградата и избягал.

На сутринта Али Баба съгледал меховете в двора и останал много
изненадан, че техният стопанин още не излиза да ги товари на мулетата и
да се стяга за път. Но при него дошла Моргиана и му разправила всичко.
Разправила му и за тайния знак на тяхната врата, и за другите знаци,
Които тя отбелязала по вратите на околните къщи.

Просълзил се Али Баба, прегърнал добрата Моргиана и й рекъл:

– От днес нататък ти не си ми вече робиня. Аз ти връщам
свободата заради твоята вярност и досетливост. Ти ми спаси живота и
рано или късно аз ще те възнаградя богато.

И Али Баба повикал Абдула и двамата с него изкопали дълбока яма, в която заровили всички разбойници.

А самият главатар на разбойниците се скрил в пещерата и заживял
в самота и в постоянен страх. По цели дни и нощи мислел как да погуби
своя хитър враг и да запази съкровищата си. Най-сетне намислил.

Един ден той обръснал брадата си, облякъл се в скъпи дрехи и се
заселил в града, дето си наел дюкян, и тайно започнал да пренася
скритите съкровища.

Новият търговец се представил под името Хюсеин и се сприятелил
с мнозина търговци, между които бил и синът на Али Баба – Ибрахим.

Скоро Хюсеин и Ибрахим станали неразделни приятели и Хюсеин
започнал да кани често сина на Али Баба на богати гощавки. Според
обичая трябвало и Ибрахим да се отсрами пред приятеля си и да го покани
у дома.

И веднъж той завел Хюсеин в къщи и Али Баба посрещнал любезно
госта си и му изразил радостта си, че вижда най-близкия приятел на своя
син.

– Благодаря ти, че се грижиш за Ибрахим и го напътствуваш с полезни съвети – рекъл Али Баба.

– Ибрахим е умен момък и от него ще излезе добър търговец. – отвърнал Хюсеин.

И като поприказвали и се поразговорили, гостът станал да си върви.

– Мигар не ще ми направиш честта да похапнеш с нас? – обидил се Али Баба. – Трапезата ми е скромна, но гладен няма да останеш.

– Много съжалявам – извинил се Хюсеин. – Аз съм свикнал да ям безсолни ястия и затова ще вечерям у дома.

– Бъди спокоен! – казал домакинът. – В твоето ястие няма да има сол.

И той изтичал в кухнята и поръчал за госта си безсолна гозба.

– Какъв е тоя човек, който не яде сол? – извикала Моргиана и полюбопитствувала да го види.

Тя отишла уж да нареди трапезата и като погледнала Хюсеин,
веднага го познала, макар че той си бил обръснал брадата и бил
преобразен. В същото време нейното зорко око забелязало, че под дрехата
на госта е скрит нож.

И отново Моргиана се досетила, че над господаря й е надвиснала
смъртна опасност, и излязла бързо от стаята. Тя се преоблякла като
танцувачка, мушнала в пояса си една остра кама и забулила лицето си с
тънък воал. След това казала на Абдула да си вземе дайрето, за да
повеселят господарите.

Всички били насядали край трапезата, когато Моргиана и Абдула се явили в стаята и помолили Али Баба да им позволи да поиграят.

Домакинът се засмял и ги представил на госта си.

– Ето моята готвачка и моя слуга, които искат да ни повеселят – рекъл той и добавил: – Почвайте!

И Абдула задрънкал дайрето и запял весела песен, а Моргиана закършила плавно стройната си снага.

Но Хюсеин не обръщал внимание на забавата и само мислел как да забие ножа си в гърдите на Али Баба.

Дълго се въртяла танцувачката и се извивала като змия,
размахвала над главата си извадената кама и по едно време се приближила
до госта и му се поклонила. Абдула ударил силно дайрето и го протегнал
за бакшиш. Доволни от веселбата, Али Баба и Ибрахим му подхвърлили по
една жълтица, а Хюсеин бръкнал в пояса си да извади кесията.

В тоя миг Моргиана забила камата право в сърцето на разбойника и той издъхнал веднага.

– Какво направи, нещастнице? – извикали ужасени бащата и синът. – Знаеш ли, че ти ни погубваш?

– Не аз, а той искаше да ви погуби! – рекла Моргиана и показала скрития нож в дрехата на злодея.

И Али Баба за сетен път се убедил, че дължи живота си на Моргиана, и продумал развълнувано:

– Помниш ли, че ти бях обещал богата награда за твоята преданост? Сега с гордост мога да те нарека моя дъщеря!

И като се обърнал към Ибрахим, бащата казал:

– Синко, никъде по света няма да намериш по-добра и по-вярна съпруга от Моргиана. Вземи я за своя жена и бъди щастлив с нея!

И Ибрахим на драго сърце се съгласил да се ожени за Моргиана, която отдавна била спечелила сърцето му.

После Али Баба заровил разбойника в градината и след няколко дни направил голяма сватба.

И цяла седмица всички пирували и се веселили, гърмели тъпани и
свирели зурни и най-силните пехливани забавлявали с борбата си
младоженците и сватбарите.

Така Али Баба останал едничък господар на съкровищата в
пещерата. Той поверил тайната на Ибрахим, а Ибрахим я открил на
синовете си и тя се предавала на внуци и правнуци и много поколения
живели щастливо от тия неизброими богатства.

Приказката е взета от [You must be registered and logged in to see this link.].

_________________
[You must be registered and logged in to see this link.]
[You must be registered and logged in to see this link.]
avatar
Dani
Администратор
Администратор


Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

alert Re: Приказки за деца

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Страница 4 от 7 Previous  1, 2, 3, 4, 5, 6, 7  Next

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите