Приказки за деца

Петьо спинка и сънува как ботушите обува, как на двора се завтича, снежния човек облича в някакво елече старо и се мятат през дувара.

- Снежко мили, помогни ми! Пътя верен посочи ми! Знаеш откога мечтая със маймунка да играя. Мама нищо не разбира, даже вече се нервира и на моето желание ще отвърне с наказание. Твоите снежинки бели, вярвам, вредом са летели и преди да кацнат тук, може в джунглите на юг да са били неведнъж като звънки капки дъжд. Пък маймунките са сврени тъкмо в джунглите зелени! Та те моля от сърце…

– Да се хванем за ръце – снежният човек отвърна и момченцето прегърна. – Коледа е утре, друже, затова ще ти услужа. Коледа е ден на дните – в него сбъдват се мечтите! Ще ти подаря маймунка – щура Мунка-коледунка! Само да ни провърви, ще сме тук преди зори.

– Супер!…Чакай, че шейната май остана пред вратата. Ще я взема – няма как без шейна сред този сняг.

След минутка под луната двама яхнаха шейната и се вдигна подир тях светъл облак снежен прах.

Скоро стигнаха гората и внезапно в тишината сепнаха ги странни звуци.

– Някой хълца и скимуца! Някой зъзне и къркори!
– И на заешки бърбори… Петьо, да поспрем за кратко?
– Същото си мислех, братко.
– Гледай, в храстите пред мене…
– Виждам! Светлинки червени! Марсианче от Луната!
– Ти пък! Я слез на земята! Виж ги – мигат и подскачат, крият се, което значи…
– Шшшт! Брътвежът продължава и към нас се приближава!
– Озззеле, зззайчице! Гладно зззагивам! Никъде зззорковче тук не откривам! Ще се стопи като бяла снезззинка моята пухена бяла гърбинка.
– Снежко, но това е, май че, малко прегладняло зайче? Хей, приятелче, ела!
– Зреййй! Зззовореща метла! – Зайко смаян издърдори и очета ококори.
– Зайченце, не се плаши, Снежко ще те утеши – рече снежният човек. – Имам за глада ти лек. Виж къде е посаден морков вкусен, замразен.

Петьо зяпна изумен:
– Но това е твоят нос?!
– Петьо, много мил въпрос! Аз без нос не ще загина. Даже, може без ангина да изкарам студовете. А пък зайченцето клето не напълни ли тумбака, пролетта не ще дочака.
– Ура! Ура! Благозззаря! От нетърпение зззоря! – подскочи Зайко, вдигна лапа и сладко моркова захапа.
– Навярно има хубав вкус? Чуй само, Петьо…
– Хрус, хрус, хрус… – отекна весело гъстакът.
– Да тръгваме, че път ни чака!

След миг потънаха с шейната в съня искрящ на планината. По преспи, хълмове, баири чертаха лъкатушни дири. Внезапно вятърът изсвири:
– Фиу, фиууу! Внимание, човеци, че бродят в планината меци! Една от тях е зла стръвница и се облизва за дечица!
След вятърното изречение настъпи страшно напрежение. Шейничката си Петьо спря и в снежния човек се взря:
– Ти чу ли туй, което аз…
– По-тихо! Гледай онзи храст – кафяв е, без следа от сняг…
– Муцуна има, рунтав крак…
– Към нас зловещо се прокрадва! Вместо метла ми трябва брадва! – извика Снежко вледенен. – Това е мечка, стой зад мен!
– Оная, гладната стръвница?!
– Ще я направим на мекица! Но първо, както му е ред, да я почерпим сладолед! – намигна Снежко на момчето и изшептя: – Не бой се, Петьо! Кой снежни топки в двора прави като гюллета обли, здрави?

Детето мигом се досети и погледът му плах засвети. Запретна пъргаво ръкави и Меца с топка сняг задави. След него Снежко метна тежко към десетина ледни буци – същински ледени юмруци!
– Ще стане тя на пух и прах! Ще помни снежния пердах! – крещяха двамата през смях. – Поклон пред снежната стръвница, на девет планини царица!
– Ама… по цялата поляна дори снежинка не остана! А тя ръмжи и още шава! Пристъпи ли, не знам тогава… Като кюфте ще ме излапа! – момченцето уста прехапа. – Едничка топчица да можех…
– Кой тук напразно се тревожи? Едничка топчица ли рече? – за миг елечето съблече добрият Снежко и добави: – Без лявата ръка се справям. Не бой се, не остава рана. Метлата с дясната ще хвана, а ти обезвреди Мецана! Побързай, че със зъби трака и тръпки ме побиват в мрака!

Тъй от бедата се спасиха. След малко Петьо каза тихо:
– Чудесно е да имаш брат в огромния опасен свят.
А Снежко, цял порозовял, усмихна се:
– Снегът е спрял. И имам южни новини – дойдохме в топлите страни.
– Какво? Къде? Ама кога…
– Току-що. Слушай ме сега. Наблизо е реката Нил, което значи…
– Крокодил?!
– Не се плаши, не се плаши, а отвори добре уши! Тук няма нужда от шейни – те не пътуват по вълни. Надявам се, че си разбрал…
– Ще правим от шейната сал?
– Чудесно! Ти си ми умник! И пътешественик велик! – похвали снежният юнак безстрашния хлапак-смелчак.

По мириса на вечно лято откриха пътя към реката. Полека сала потопиха и върху него се качиха. Водата – разтопено злато, поред загребаха с метлата.
– Хей, Снежко, братко, ти видя ли – край нас прелитат папагали?! – посочи Петьо с пръстче горе. – Единият дори говори!
– Говори? – Снежко се ослуша. – Дали ще стигнем скоро суша? Здравейте, мистър папагал! Наблизо бряг да сте видял? А малка, палава маймунка, на име Мунка-коледунка? Къде, къде? Лиани сини… Жонглира с вкусни мандарини…Аха, разбрах… Да, туй е сал. Със здраве, мистър папагал! …Такааа, не бива да се мая, ще трябва карта да чертая.
– Защо пък карта, нали там… Нима ще ме оставиш сам?
– Защото слънцето изгрява, а знаеш, то ме изморява. Да видим…
– Нямаме хартия. И моливче не ще открия – оклюман Петьо промълви.
– И аз тъгувам, но уви… Повярвай, ще измислим нещо, преди да стане по-горещо. Например, копчета не искам – те трябват, ако имаш ризка. А с въглен чудно се рисува.
– Ей, Снежко, я недей хитрува! И как без листи ще чертаеш?
– На бас, че можеш да познаеш! На сала дървен по дъските…
– Ох, кой ме драсна по петите? – изписка Петьо изведнъж.
– Опасност! Дръж се като мъж и не показвай капка страх! Огромен крокодил видях, със зъби, колкото скали…
– О, майчице, дали боли?!
– Спокойно! Гледай как се мята наместо копие метлата!

Щом лакомият крокодил изплува от реката Нил, раззинал страховита паст и хлопна зъби: храс-храс-храс, метлата изфуча за миг и се разнесе боен вик:
– Яж, лакомнико и помни – мирувай в тъмните вълни!
– Улучи, Снежко! Ти улучи! Чак в гърлото му я забучи! – запляска Петьо с облекчение.
– Спасихме се. По мое мнение метлата даже му отива, че страшната му челюст скрива. Стърчи тук-там, ала по мрак това ще мине за мустак.

Тъй крокодила победиха и по реката продължиха. Не мина час и половина – пред мандаринова градина пристигнаха и Петьо рече:
– Успяхме! Стигнахме, човече! Защо не отговаряш, Снежко?
– Ох, имам слънчеви болежки!
Уплашен, Петьо се обърна и снежния човек прегърна:
– Но ти ужасно се потиш! О, моля те да издържиш!
– Приятелю, ще те оставя… Нататък сам ще се оправиш. По картата се ориентирай…
– По картата ли? Не умирай!
– По картата… Едва успях… Дървото с кръстче зачертах… И знай, че Мунка-коледунка е най-щастливата маймунка! Мечтая да се видим трима…
– Кога?
– През следващата зима.

След миг, под ярките лъчи проблесна локвичка с очи.
– О, Снежко миличък, прости! Заради мен остана ти без копчета и без ръчичка, без нос, усмивка и метличка… Кажи ми как да продължа и как за теб да не тъжа? – захълца Петьо от сърце, закри страните си с ръце и плака, плака, плака, плака, додето се събуди в мрака.
– Къде съм? – взря се той навън. – Прозорец, бор… Било е сън … Било е сън?! Ама тогава… На изток вече зазорява… Ще ида в двора да погледна... А! Върху нещо странно седнах. Хм! Я, какво ли е това – опашка, лапички, глава… Уши и плюшена муцунка… Познах те – Мунка-коледунка!!! – разсънено, детето викна.
Засмяна, майка му надникна, пристъпи и запита мило:
– Какво подаръче е скрило на Дядо Коледа джуджето, че тъй е радостно момчето?
– Маймунка-коледунка, ето! – веднага Петьо я подаде, ботушките за миг извади и излетя като стрела, наметнал две одеяла.

На двора Снежко, цял и бял, наместо морков с портокал, навири тумбесто носле:
– Честита Коледа, братле!
Детето го прегърна здраво и чу отчетлив звук отляво: туп-туп, чук-чук, туп-туп, чук-чук…
– Навярно песен на капчук… – прошепна Снежко, свел лице.
Но Петьо кимна:
– Не, сърце.
След туй, забравил лед и мраз, подскочи и запя на глас:

“Не е ли хубаво, когато
в сърцето ти сияе лято
и топлинка за трима има,
дори сред най-сурова зима!
На Дядо Коледа джуджето
донесе нещичко, което
не се продава на пазар –
приятелство получих в дар! ”

На прага майка му се смръщи:
– Настиваш, прибери се вкъщи! Вижте нашият юнак как целува топка сняг…
Петьо й отвърна, вперил поглед мек:
– Може да е снежен, ала е човек.

А после се прибра послушно и Мунка-коледунка гушна.
– Май Дядо Коледа улучи – мечтан подарък днес получи? – наостри майка му уши, додето Петьо изсуши.
Момчето викна с поглед ясен:
– Подарък най-най-най-прекрасен!
На Мунка-коледунка смигна и над главата си я вдигна.
– Нещо, струва ми се, крие! – мама чуди се. – Дали е…
Но какво ли Петьо крие, знаем само аз и вие.

Едно мишленце сиво – и палаво, и диво изскочи от Буквара, от чантата на Вяра, качи се на вратлето, а после на ушето, погали й косичката и седна на главичката. Копнееше да види истинския свят, а не картинки сиви и тук – там някой цвят… Но точно в този миг се чу страхотен вик:
– Мястото е заето! За пандели е взето!

Изплаши се мишлето, прескочи на лицето и в него се отърка. Страхотно се обърка! Застана примирено, сякаш е пленено.

Но детското лице превърна се в мишле: с две щръкнали ушички и зъбчета – иглички. Същинска мишка жива – голяма и игрива! А всъщност беше маска – двулична и ужасна…
– Ще имам две лица пред другите деца: едното на детенце, а другото – мишленце! Доброто ще е Вяра, а с другото – забава! със пакости различни, за хора – непривични!

И като всяка мишка почувства остър глад. Хранителна верижка потърси в този град. Посегна към храната в боклука на земята и сирене намери. От радост потрепери!
– Добре ще си похапна!

Но някой в миг я цапна…Космата грозна лапа я хвана за ръката, а погледът зелен я тръшна по корем. Котакът я притисна, а Вяра силно писна:
– О, помощ! Аз съм Вяра! –обезверена, тъжна, бяла започна да се моли, но “цър – цър!” изговори! Щом църкането чу, Котакът се наду и с ноктите си хвана жертвата в капана. Но маската на мишка се свлече със въздишка, а Вяра – онемяла, насреща беше цяла. Котакът се изплаши и някъде отпраши…
– Не искам две лица – те носят ми беда! Едно е моето лице и му се радвам от сърце!

Мишленцето се сепна, сърцето малко трепна и бързо се обърна, в Букварчето се върна. Приседна си смирено, със любопитство победено. Най-после бе наясно, че чувства се прекрасно, че книжните герои във приказките свои живеят най-добре – не плашат никое дете!

В претъпкан детски несесер живееше един пергел сред разноцветни химикали – и нови, и по-малко стари. Тук – там се срещаха пастели, нашарили стените бели и пъстри моливи безчет, строени във войнишки ред. Но ето: някъде встрани надута гума се яви. А после място пожела до химикала с три лица.
– Тук аз съм дама най-голяма и трябва ми место за двама! Така че разните писачи да се посместят, значи! –нахално се провикна тя и линийката затрептя.

Но химикалите работни от преумора бяха потни, защото буквички редяха и да не сбъркат бдяха.
– О, молим Ви, госпожо Гума, послушайте и нашта дума: нуждаем се от тишина – да сме във форма сутринта!
– Нима със мен ще се препирате?! Нима пред заповед не спирате?! Ще се погрижа за това! – и яд в гласа й пролича.

Смутени, всички онемяха и късно трудничко заспаха. Последен бе пергелът стар, не виждал досега такава твар.

Но не забравила конфликта лош, госпожа Гума стана посред нощ, изскочи лекичко навън – потънало бе всичко в сън, да търси чантата на Васко. Той беше първокласник. Тетрадката по писане отвори и същността й мигом проговори: да трие де що падне и навред да стане снежно- бяло като лед! Домашната набързо бе изтрита, без гумата за нищо да попита…За Васко не помисли даже, а как съседите да ги накаже. Потайно се завърна у дома, без да остави и една следа. А в несесера всички спяха, така че нищо не видяха.

На следващия ден, обаче, усетиха, че някой плаче, че Васко беше без домашна! – звучеше истината страшна. “Но как? Това е невъзможно!” – шушукаха си те тревожно. Навред се вдигна суетня и никой нищо не разбра: как гумата се е смалила, останала почти без сила. Пергелът само забеляза, но думичка дори не каза.

Щом падна вечерта отново, за подвизи бе гумата готова. Тетрадката по математика избра. Ех, колко работа я чакаше сега! Числа и знаци, и задачи – за нея нищичко не значат! И тя старателно ги три, че нищо пак да не личи. Прибра се чак на сутринта с високо вдигната глава! А от надутата госпожа останало бе само кожа – една нищожна гума малка, изтъркана и страшно жалка!

Но старият пергел не спеше и за реда старателно следеше. Напълно всичко проумя. За Васко най му дожаля.
– Със теб ще се разправям после! – прободе злата гума остро, събуди старите другари- мъжествените химикали и план започна да крои как първолака да спаси.

Задачите – възстановени, по памет бяха пререшени.

А Васко нищо не разбра от тукашната препирня. Но щом отвори несесера, видя, че близо до пергела – пронизана от неговия крак, белее гума. И все пак…Изглеждаше на някой друг. И как попаднала е тук?!
– Аз не обичам чужди вещи – за мен са грозни и зловещи! А ти си чужда гума – чума!-и гумата не каза дума. Напусна Васковия свят, самоизяла се от яд!

Някои деца много обичат на училище, други не чак толкова.
– Ти, Юлке, обичаше ли да ходиш на училище? – попита Джиго.

А сега де! На това му се казва неудобен въпрос. Ами, как да ти кажа, Джиго...
– Кажи ми истината – Джиго изглежда много строг.

Няма как. Всичко ще си призная. Срам не срам, ама аз никак не обичах да ходя на училище. Всяка сутрин се преструвах на тежко болна от:
а) шарка;
б) ревматизъм;
в) треска;
г) най-високата температура в целия свят;
д) най-червеното гърло в целия свят;
е) коклюш, каквото и да значи това;
И казвах “хъх-хъх”. Нали така се казва, когато ти е много лошо? Само че моята майка Лили не се хващаше и ме изпращаше на училище. Вярно, че ако не бях ходила на училище, нямаше да науча буквите и сега как щях да пиша приказки?

– Браво на майката на Юлка! – смее се Джиго.
Смей се, смей се, казвам аз. Сега, драги ми Джиго, ще видиш какво е да ходиш на училище, хе-хе!

Преди Джиго не ходеше на училище. Нали е много умен, защото носи очила, защо да ходи на училище? Пък и нали е невидим за големите? Всеки път, когато учителката проверява всички ли са в клас и стигне до Джиго, въобще няма да види, че той вдига ръка. И ще му пише отсъствия.

Да, ама Джиго най-накрая отиде на училище. Как стана това ли? Ами Сиси го накара. Тя повика Джиго на помощ. Сега ще разберете защо. Сиси беше във втори “Б” клас и имаше много хубава учителка, направо като принцеса. Всички учителки са много хубави и добри, без тези по математика, разбира се.
– Ама Юлке, престани! Защо си мислиш, че всички деца като теб не обичат математиката? – кара се Джиго.
Хайде де. Да не би да има някой тук, който да обича математиката? Знаех си аз, виждам само три-четири вдигнати ръце, като броим и ръката на Джиго – многознайкото. Но сега говорим за учителката на Сиси, а не за някаква си математика.

Всички деца от втори “Б” клас много си обичаха учителката. И искаха винаги да е усмихната. И Сиси искаше учителката й винаги да е доволна. Но все не се получаваше. Учителката понякога беше много тъжна, защото тетрадките на Сиси бяха ужасни. Нейните изречения бяха най-изцапаните и размазаните на света. Който ги видеше, не можеше да спи спокойно цяла седмица!
Сигурно всички вие си мислите, че вината за това бе на Сиси. Но не беше така. Сиси беше добра ученичка. Виновно беше Петното Размазко.
Петното е едно мазно човече, по-скоро размазано човече. То се появява по тетрадките на децата, когато най-малко го очакват. Маже и цапа, мърля и дращи. Това е най-пакостливото човече. Но как да кажеш на големите, че Петното Размазко е виновно? Те не вярват в такива неща. За мама, татко, баба, дядо и кака това са измишльотини. Те мърморят и се сърдят, и казват:
– Не може ли да се стараеш повече?

Тази “измишльотина” вгорчаваше Сисиния живот. Какво ли не правеше тя. Триеше Размазко с гума. Той се размазваше още повече. Поливаше го с вода. Пак същата работа. Търкаше го с ръкав. Размазко се залепяше за блузката й. Изхвърляше си тетрадката. А Петното Размазко вече се хилеше върху новата й тетрадка.
Тогава Сиси повика Джиго. И Джиго дойде на училище. Всички деца много се зарадваха – кой не познава Джиго! Учителката нищо не каза, защото просто не можеше да го види.
А Размазко? Какво направи Петното Размазко? Не само че не се уплаши, ами и започна да се плези.
– На-на-на-на-а-а – така викаше и се размазваше.

Джиго се ядоса. И докато учителката предаваше урока – онзи за големите числа, Джиго извади специална мрежа за улавяне на петна и се втурна след Размазко. Леле, каква гоненица стана! На децата им беше много трудно да следят урока и да не гледат как Петното бяга през тетрадките. Бягаше Размазко с всички сили, но накрая Джиго го хвана в мрежата! Петното много се ядоса и започна да се мята. Още повече се ядоса, когато Джиго помаха на децата за довиждане и се метна на гърба на гълъба, който го чакаше на перваза. Гълъбът литна и Петното Размазко направо си умираше от злобица.

Сиси беше много доволна, защото тетрадките й вече бяха чисти и красиви и учителката само я хвалеше.

Лошото беше, че по пътя Размазко се измъкна от мрежата и кой знае в кое училище се е вмъкнал. Ако го видите някъде, непременно повикайте Джиго!

Една малка синя булица
живяла на небесна лунна улица.
Къщата й кръгла, на цветя,
въртяла се и тя като луна.
Прозорчета със изумруди,
перденца със крила от пеперуди,
огнището от ценни руди,
а булицата ходела с бермуди.
Е, имала и шапка със пера,
обувки със пискюли светлина.

Щом слънцето огрявало света
излизала пред прага със метла.
Събирала от лунния прашец,
във кошници, пришивала, с конец,
складирала грижливо на тавана
и чакала от някого покана.

А канели я ден след ден
това било щастлив рефрен
на всяко мило тържество:
Появата на синя булица,
вървяща с кошница
по твойта улица,
огрявана от светлина
като сънувана мечта.

Тя винаги донася радостта,
събрана в лунна светлина
и пръска я със шепи
по всякакви измислени планети.

На Юпитер бе вчера за късмет
на някакъв октопоподобен логопед,
който практикува в цялата вселена
и учи всички да изричат
и трудни думички да сричат –
юпитеоюпитнеоюпивсеоюпитрема.

А утре ще прелитне до Уран
на някакъв си тамошен курбан,
за здраве ще разпръсква светлина
от чудната си медена луна.
Това е празник за света
да си поръсен с пясъчна луна.

Веднъж когато беше в Катакултия,
изхвръкна в въздуха от катапулта
и цялата планета затрептя
от лунната омайна светлина.
Катакултяните във изумление замряха
пипалата им нагоре си стърчаха
и после катакултянски танци заиграха
премятаха се и празнуваха с Луната.

Та тази малка синя булица,
има карта на всяка галактична улица
и никога не каца по погрешка
и винаги пристига с малка смешка.
Очакват я и малки и големи:
щастливи са щом пясъче си вземат.

Но ето, че се случи не шега,
а истинска междугалактическа беда.
Булицата в черна дупка се забърка
и във въртоп от черни мисли се обърка.
Не можеше посока да поеме,
и корабът и в мъртва точка взе да дреме.
Не виждаше се никъде звезда
и даже някакъв мираж от бледичка мъглявина.
Булицата почна да се притеснява
и все по-нервна взе да става,
припляскваше с опашка и крила,
въртеше се и тропаше с крака.

Натисна копче с цвят на портокал,
със клюн се рови в черен терминал,
подръпна всички ръчки, не подред
и книгите изчете ред по ред.
Разтвори разни карти на света,
но пак не знаеше къде е тя сега!
Това е най-трагично нещо, не шега –
синя булица – сама в нощта.

Разплакана не бе, но беше сам сама,
а знаеше, че някъде в света
я чакат точно днес деца,
да ги поръси с лунна светлина.
Това не беше в неин стил
да се загубва, просто хей така,
като някаква неориентирана бълха,
със трето поколение звездолет
тръгнала на пикник за обед.
А още по-ужасно бе,
че някъде прохлипваше дете,
и чакаше на свойто тържество
синя булица, поканена на пиршество.

И лунната ни синя булица,
не можеше това да си прости,
да закъснее, мъничко дори.
Разплака се, запляска със крила,
но хлипаше едва, едва, едва...
безсилна бе, проблема да реши
във черна дупка, падал ли си ти?

И мина час, и мина два,
надеждата по малко отлетя,
а кораба стоеше все така,
безмълвен, безмоторен в пустошта.

Булицата скочи на крака,
реши, че не може то така,
някаква си черна чернота
да спира синя булица
със мисия в света.

Запретна си ръкавите,
намери си каскет,
взе сандвич и бутилка
ябълков оцет. И каза си
потеглям аз пеша
вселената познавам
като пръстите на трите си крака.

И булицата полетя
през черна лепкава мъгла.
Наляво няма път, на дясно – тъмнина.
Във кораба да бе седяла,
но сега?

Няма връщане назад.
Но къде е /пред/, къде /отзад/?
Булицата взе да се върти,
във лабиринт от мълнии и мъгли,
и как се случи, не разбра
изпусна лунната торба.

Посипа се от лунния прашец,
безценен дар за всеки пришълец
и в миг небето озари.
Бездната красива бе дори!

Със лунни сталагмити – лампиони,
кристални светещи балкони
политнаха сърца балони
и всякакви в станиол бонбони.

Булицата нещо не разбра,
как така от черна дупка в тъмнина
на бал прекрасен в миг се озова.
А истината всъщност бе:

Прашецът знаеше къде
на празник да те отведе!

Децата бяха толкова щастливи,
защото булица се появи,
както в техните мечти.

Посипа се вълшебният прашец,
децата го ловяха със очи
и раждаха се приказни мечти.

Рожденика се завъртя
и с булицата заигра,
започна царствена заря.
Вселената за миг замря.

Честит рожден ден!!!
Честит рожден ден!!!
Припяваха звездите в хор
и ръкопляскаха деца,
в очите им изгряваха слънца
на водопади стичаше се радостта,
и пламваше със нова сила любовта.

Защото винаги, навсякъде, в света
най-важното за всичките деца
е във очите им да свети радостта.

И синята небесна булица
живееща на малка лунна улица,
щастливо се завърна у дома,
на жълтата си, спретната луна.
Пак взе от ъгъла вълшебната метла
и почна да събира лунен прах в торба,
и ягодово сладък беше й съня.

Очакваш ли я вече ти на твоята врата?
Повикай я със светеща мечта
и булицата ще се появи,
през хиляди звезди ще долети
щом много, много силно искаш ти.

Животът на всеки е една приказка, която звездите пишат по небето. Те знаят много приказки защото са звезди. А звездите знаят всичко, което става на земята. Знаят и сънищата и мечтите на децата. А аз скоро се научих да разбирам езика на звездите. И затова нощем докато гледам небето си чета приказки. Така се зачетох и в приказката за таткото.

Имало едно време един татко, който не знаел, че преди да се родят децата надничат от небето и си мечтаят да попаднат на малката зелена планета, където единствено се ражда животът. Затова и когато разбрал, че ще има дете, въобще не искал да чуе и побързал да избяга. Но детенцето му, което дотогава било стояло цяла вечност на една далечна мъглявина, много искало да бъде живо. Струвало му се, че е прекрасно да се появи на малката зелена земя, където се ражда животът. И наистина, когато се родило, всички от небето много се радвали, че то е получило такъв прекрасен шанс. Звездите веднага започнали да го наблюдават с притаен дъх и да пишат неговата приказка по небето.

Но момченцето скоро решило, че нещо някъде се е объркало, защото много бързо разбрало, че за разлика от другите деца – то си няма татко. Това го натъжавало. И често питало звездите защо е така, но те нищо не казвали. Само си водели записки.

Затова то внимателно се оглеждало по улиците, за да познае своя татко. Понякога дори питало с широко отворени очи: “Ти ли си моя татко?”, но хората отговаряли отрицателно, поклащайки недоумяващо глава. А момченцето, незнайно защо, много обичало своя татко, нищо че го било виждало само един единствен път. И затова за всяка Коледа му изпращало по едно голямо червено сърце. И винаги на Коледа си пожелавало да има татко.

Но когато писмото пристигало при таткото, той отварял плика, скъсвал сърцето и без да каже нищо го хвърлял в кофата за боклук. Това много натъжавало звездите и винаги някоя от тях толкова силно се разплаквала, че се търкулвала към земята. Точно тогава едно от ангелчетата, които придружавали таткото си тръгвало от него, побягвайки надалече. Ангелчето се лутало из горите и долините, обикаляло улиците и къщите, докато накрая откривало малкото момченце. И ставало негово ангелче. Това се повтаряло всяка Коледа.

Момчето пораснало, но желанието му да види таткото не намалявало, така че то по традиция продължавало да рисува сърца за Коледа и да ги изпраща. Другите момчета обичали да се хвалят със своите татковци и с подаръците, които те им подарявали. Едното предлагало да се повозят на чисто новото му колело с 64 скорости, другото да пробват бляскаво син скейборт, третото показвало снимки от почивката на морето. Момченцето нямало как да се похвали със своя татко пред другите и затова все по-често предпочитало да чете книги. То растяло с добро и обичащо сърце и затова все повече и повече ангелчета искали да живеят с него. Решило, че иска да стане доктор. Мечтата му била да дава нови сърца на хората и затова започнало да учи за сърдечен хирург. И когато за първи път облякло бялата престилка, сърцето му трептяло. Погледнало се в огледалото и видяло, че било пораснало и било станало красив млад мъж. Той бил и един от най-добрите хирурзи и много хора търсели помощта му. И когато слагал в нечии гръден кош ново туптящо сърце, едно от неговите ангелчета тръгвало с човека, за да бди над новия му живот. Така момчето било раздало много от ангелчетата, но колкото повече ангелчета тръгвали в различни посоки, толкова повече прииждали защото оздравелите хора вече гледали небето с голяма благодарност към младия доктор. И всеки път когато поглеждали нагоре, всеки път едно ангелче литвало и отивало при доктора.

Въпреки това порасналото момче продължавало да рисува големи червени сърца и да иска да види що за човек е баща му. Така минавали година след година. На една Коледа докторът учел своя малък син да рисува голямо червено сърце. Когато детето му го подарило с пламтящи от обич очи, той се усмихнал и го целунал, точно така, както винаги си бил мечтал той да бъде целунат от своя баща. И когато украсявали елхата, мобилният му телефон, по стар навик, отново иззвънял. Викали го за спешна операция. Той целунал малкото си момче и хукнал към болницата – някой се нуждаел от него. Когато му звънели, винаги ставало въпрос на живот и смърт.

Щом пристигнал в операционната видял, че там лежал един възрастен човек, на когото сестрата слагала упойка. Той примижавал лекичко и на лицето му било изписано отчаянието на умиращ човек. Животът на стареца минавал като на филм и той не можел да го спре, за да каже: “Чакай, чакай този кадър трябва да се промени. Тук не биваше да казвам това, а там... моля ви, изтрийте всичко от там...” Но така или иначе вече неговата приказка, добра или лоша, била написана и нищо повече не можело да се промени. Проблемът бил, че той бил прогонил всичките си ангелчета и последното отлетяло тази сутрин, когато скъсал поредното червено сърце. А когато прогониш всичките си ангелчета, животът също те напуска.

Докторът бил свикнал да раздава ангелчетата на живота и не се поколебал да постави внимателно едно ново туптящо червено сърце в гръдния кош на човека. Когато изхвърлял старото сърце, той си помислил: “Боже, как ли този е живял с това разядено и изгнило сърце, толкова дълго време?” Това била поредната успешна операция и едно от ангелчетата останало да бди над дядото.

Преди да си тръгне докторът минал да погледне как е пациентът. Проверил абокада, системите, монитора, всичко било в границите на нормата. Дал нареждания на сестрата и бавно тръгнал към къщи. Вече било станало много късно и звездите светели празнично в Коледната нощ. Винаги на Коледа те слагали празничните си рокли, правели си прически на букли и танцували по цяла нощ. Когато видели доктора, лилавата звезда прошушнала:
– Виж, виж, нашето момче излиза. Разбрали, той току-що спаси баща си, даде му ново сърце.
– Да, беше много вълнуващо, но той не знае, че това е баща му. А само ние знаем колко много през всичките тези години е искал да каже само една единствена дума “Татко”. – замислено продумала зелената.
– Мисля, че това е една много тъжна приказка. Една от най-тъжните, които ми се е налагало да пиша. А на мен ми се пада да пиша все такива – прохлипала жълтата звезда.
– Не мисля така. – възпротивила се синята. Виж, ако навремето не бяхме започнали да пишем приказката на това момче, знаеш ли колко приказки с тъжен край трябваше да пишем. Помниш ли миналата година, когато нашето момче спаси онова малко момиченце, в автомобилната катастрофа. А онези от самолета, онова бебе с вроден дефект... толкова много хора. Аз имам точна бройка на ангелчетата, които той е изпратил по света.
– Определено и аз смятам, че неговата приказка не може да е тъжна, защото именно той знае колко е важно да имаш сърце. Благодарение на него, толкова много хора са получили своето чудо. – отронила своите мисли мъдрата искрящо бяла звезда.
– Чудя се дали таткото на нашето момче ще скъса червеното сърце и на следващата Коледа. – дълбокомислено въздъхнала лилавата.
– Това е последният му шанс. Последното ангелче. – усмихнала се червената. Не забравяйте, на Коледа се случват чудеса.

А докторът вървял през снежните преспи и притискал до сърцето си най-хубавия подарък, който бил получил за Коледа – голямо червено сърце от сина си. Както всяка година той си мислел и за своя баща и недоумявал защо всички казват, че по Коледа се случват чудеса?

Живяла някога една бедна вдовица в уединена колибка, пред колибката
пък имало градина, дето растели два розови храста и на единия цъфтели
бели, а на другия червени рози. Имала вдовицата и две дъщери, които
много приличали на розовите храсти, затова едната се наричала
Белоснежка, а другата Червенорозка. И двете били тъй приветливи и
добри, тъй работливи и ведри, че нямало равни на тях в целия свят. Само
че Белоснежка била по-тиха и по-кротка от Червенорозка. Червенорозка
обичала повече да припка по поляните и край нивите, беряла цветя и
ловяла птички; Белоснежка пък оставала у дома край майка си, помагала й
в домашната работа или й четяла на глас, ако нямало какво повече да
вършат.
Двете деца толкова се обичали, че всеки път, колчем излезели заедно, се улавяли за ръка.
Белоснежка думала:
– Няма да се разделяме.
Червенорозка отвръщала:
– Докато сме живи.
А майката добавяла:
– Каквото има едната, да го дели с другата.
Често отивали сами в гората да берат червени ягоди и животните
не ги нападали, а идвали доверчиво при тях. Зайчето хрупало зелеви
листа от ръцете им, сърната пасяла трева край тях, еленът припкал
весело наоколо, а птиците оставали спокойно по клоните и пеели, каквито
песни знаели.
Беда не сполетявала сестричките. Ако закъснеели в гората и
нощта ги сварела там, те лягали на мъха една до друга и спели чак до
заранта. Майката знаела, че не може да им се случи нищо лошо и не се
тревожела.
Белоснежка и Червенорозка поддържали такава чистота в майчината
си колиба, че ставало драго на човек, като надникнел вътре. Лете шетала
Червенорозка. Всяка заран, докато майката още спяла, тя слагала до
леглото й китка цветя, в която имало и по една роза от двата храста.
Зиме Белоснежка наклаждала огъня и окачвала котела на веригата на
огнището. Котелът бил меден, но лъщял като златен – така хубаво бил
изтъркан винаги. Вечер, щом завалявало сняг, майката думала:
– Бутни резето на вратата, Белоснежке!
После сядали край огнището, майката слагала очилата си и четяла
от една дебела книга, а двете момичета слушали и предели. До тях на
земята лежало едно агънце, а отзад на една пръчка седяло бяло гълъбче,
мушнало главицата си под крилото.
Една вечер, както седели край огнището, някой похлопал на вратата, като че искал да го пуснат вътре. Майката рекла:
– Отвори веднага, Червенорозке! Сигурно някой друмник търси подслон.
Станала Червенорозка и дръпнала резето. Мислела, че е някой
сиромах, но не бил човек. Показал се един мечок, който подал едрата си
черна глава през вратата. Червенорозка изпищяла и побягнала назад,
агънцето заблеяло, гълъбчето хвръкнало, а Белоснежка се скрила зад
майчиното си легло.
Ала мечокът проговорил и рекъл:
– Не се плашете, няма да ви сторя никакво зло! Ами съм премръзнал комай цял, та искам да се посгрея у вас.
– Легни край огъня, клети Мечо – рекла майката, – само внимавай
да не си подпалиш кожуха! – После викнала: Белоснежке, Червенорозке,
излезте! Мечокът няма нищо лошо наум и не ще ви стори никакво зло.
Излезли двете от скривалищата си, а лека-полека минал страхът и на агънцето, и на гълъбчето и те също се приближили.
Мечокът рекъл:
– Деца, поотупайте снега от кожуха ми! Донесли двете метлата и
омели снега от кожуха на мечока, а той се изтегнал край огъня и
заръмжал кротко и весело от удоволствие.
Не минало дълго и момичетата се сприятелили с мечока. Почнали
дори да се закачат с тромавия гостенин: дърпали му козината, слагали си
краката на гърба му и го търкаляли по земята или вземали някоя лескова
пръчка, удряли го и се смеели, щом почнел да ръмжи.
Търпял Мечо на драго сърце закачките им, но случвало се момичетата да попрекалят и тогава той надавал вик:
– Белоснежке, Червенорозке, оставете ме жив!
Ох, съвсем, съвсем пребиха тези две моми жениха.
Дошло време за спане, легнали си децата, а майката рекла на Мечо:
– Най-добре ще бъде да си останеш до огнището, тук няма да усетиш студа и лошия вятър.
Щом се сипнала зората, децата пуснали Мечо навън, той затърчал
тежко през снега и се загубил в гората. Ала от този ден нататък идвал
всяка вечер в един и същи час, лягал край огнището и позволявал на
децата да се забавляват на воля с него. Те сами толкова свикнали с
него, че не бутвали резето на вратата, докато не дойдел черният им
приятел.
Ала пукнала пролет, раззеленило се всичко навън и Мечо рекъл една заран на Белоснежка:
– Сега ще си отида и не бива да ви навестявам цяло лято.
– Къде ще отидеш, драги Мечо? – - попитала Белоснежка.
– Трябва да се прибера в гората и да пазя съкровищата си от
пакостливите джуджета. Зиме, когато земята е скована от мраза, те, щат
не щат, кротуват под нея, защото не могат да си пробият път нагоре. Но
сега слънцето затопли и размекна земята, те я разравят отдолу, излизат
на повърхността и крадат, де що намерят. Падне ли им веднъж нещо в
ръцете и отиде ли в пещерите им, мъчно вече може да излезе на бял свят.
Натъжила се много Белоснежка от раздялата, дръпнала резето и
отворила вратата. Проврял се Мечо, но се закачил за куката на вратата и
поразпрал козината си. На Белоснежка се сторило, че отдолу лъснало
злато, но не била напълно уверена в това., Тръгнал Мечо бързо-бързо и
скоро се загубил сред дърветата.
Изпратила след известно време майката децата в гората да
съберат вършинак. Като стигнали там, двете минали край едно голямо
дърво, което лежало повалено на земята, а до дънера в тревата нещо
подскачало насам-натам, но те не могли да разберат какво е. Приближили
се и видели едно джудже със старешко, съсухрено лице и снежнобяла
брада, дълга цял лакът. Краят на брадата бил прищипнат в една цепнатина
на дървото и мъничкото човече подскачало насам-натам като кученце на
връвчица и не знаело как да се отърве от тая беда. Облещило червените
си искрящи очи срещу момичетата и изпискало:
– Какво стоите? Не можете ли да дойдете и да ми помогнете?
– Какво те е сполетяло, дребосъче? попитала Червенорозка.
– Брей, че любопитни глупачки! – отвърнало джуджето. – Исках да
разцепя дървото, да си насека трески за кухнята. Ако сложим дебели
цепеници, ще ни прегори гозбицата. Ние си готвим по мъничко, не лапаме
по много като вас, простаци и лакомници такива! Бях забил вече клина и
работата щеше да свърши благополучно, но проклетият клин беше много
хлъзгав и ненадейно изскочи, а цепнатината се затвори толкова бързо, че
не успях да измъкна хубавата си бяла брада. Стои сега прищипната и не
мога да си отида. А вие, глупави загладени сукалчета, се смеете. Не ви
е срам! Какви сте гадни!
Потрудили се здравата момичетата, но не могли да измъкнат брадата – толкова здраво била прищипната.
– Ще изтичам да доведа хора – - рекла Червенорозка.
– Нямате мозък в кратуните! – - сгълчало ги джуджето. – Сега пък
ще викате хора! Вие двете сте ми вече много; не ви ли иде нещо
по-свястно на ума?
– Имай малко търпение – - рекла Белоснежка, – ще измислим нещо!
Извадила от джоба си ножичката и отрязала края на брадата.
Щом се видяло избавено, джуджето издърпало една торба злато, скрита между корените на дървото, и замърморило под носа си:
– Недодялани моми такива! Взеха, че отрязаха края на брадата ми, с която толкова се гордеех! Ще ви се отплатя на Кукувден!
Метнало торбата на гръб и хукнало, без дори да погледне момичетата.
След няколко дни Белоснежка и Червенорозка тръгнали да ловят
риба с въдица. Като наближили потока, видели нещо подобно на голям
скакалец да подскача на брега, като че имало намерение да се гмурне във
водата. Стигнали тичешком там и познали джуджето.
– Къде си тръгнал? – - попитала го Червенорозка. – Да не си намислил да се хвърлиш във водата?
– Не съм толкова глупав – креснало джуджето. – Не виждате ли, че проклетата риба иска да ме завлече в потока?!
Джуджето било седнало на брега и хвърлило въдицата си във
водата, но за беда вятърът уплел брадата му около връвта на въдицата.
Една едра риба клъвнала стръвта, но клетото създание нямало сили да я
изтегли на брега, – - рибата надвила и задърпала джуджето към себе си.
Наистина то се хващало за всеки стрък трева и за всяка тръстика, но
всичко било комай напусто – - ще не ще, следвало движенията на рибата и
непрекъснато го заплашвала опасността да цамбурне във водата.
Дошли момичетата навреме, задържали го и напразно се мъчили да
освободят брадата от връвта – те били сплетени здраво. Нямало що – -
момичетата извадили ножичката и прерязали брадата, но мъничко от нея
пак се загубило. Като видяло това, джуджето им креснало:
– На какво прилича това, жаби такива, да обезобразявате човека?
Не стига, че ми подкастрихте брадата долу, ами взехте сега, та
отрязахте най-хубавата част от нея! Не ще посмея да се мярна пред
близките си. Как не си изгубихте обувките, докато тичахте насам!
После измъкнало една торба бисери, скрита в тръстиката, и без дума да продума, повлякло я и изчезнало зад един камък.
Случило се така, че скоро след това майката изпратила двете
момичета в града да купят конци, игли, шнурчета и панделки. Пътят водел
през едно пусто поле, по което тук-там стърчали огромни камъни.
Внезапно момичетата видели във въздуха една голяма птица, която се
виела бавно, спускала се все по-ниско и по-ниско и накрая кацнала до
една скала недалеко от тях. Веднага след това чули пронизителен, жален
писък. Завтекли се и ужасени видели, че орелът е сграбчил техният стар
познайник джуджето и се гласи да го отнесе. Състрадателните момичета
незабавно хванали здраво мъничкото човече и се боричкали тъй дълго с
орела, че той накрая пуснал плячката си.
След като се посъвзело от голямата уплаха, джуджето им се сопнало с кресливия си глас:
Не можахте ли да се отнесете малко по-внимателно към мене?
Дърпахте тъй силно тънката ми дрешка, че я съдрахте цялата. Ама че сте
непохватни и нескопосани!
Дигнало после една торба със скъпоценни камъни и се мушнало в пещерата си под скалата.
Момичетата били свикнали с неговата неблагодарност, продължили
пътя си и свършили работата си в града. Но на връщане, като минавали
пак през пустото поле, изненадали джуджето, което било изсипало торбата
с драгоценните камъни на едно чистичко местенце и не помисляло, че
някой може да мине тъй късно оттам. Вечерното слънце озарявало
блестящите камъни и те искрели и сияели тъй дивно в най-различни багри,
че момичетата се спрели да им се полюбуват.
– Какво стоите и зяпате? – - креснало джуджето и от гняв пепелявосивото му лице станало червено като божур.
Щяло да ги хока още, но в тоя миг се чуло страшно ръмжене и от
гората към тях затърчал едър черен мечок. Джуджето скокнало уплашено от
земята, но нямало вече време да побегне и да се прибере в скривалището
си, защото мечокът го наближил. И в безмерния си страх то викнало:
– Драги господин Мечок, пощади ме, ще ти дам всичките си
съкровища! Виж тия прекрасни скъпоценни камъни на земята! Подари ми
живота! Какво ще разбереш от такова дребно, мършаво човече? Няма дори
да ме усетиш между зъбите си! На, грабни тези две лоши момичета, те са
за тебе крехки мръвки, тлъсти като млади пъдпъдъци, изяж тях.
Мечокът не слушал какво говори това злобно създание, ами го
цапнал само веднъж с лапата си и то се проснало мъртво на земята.
Момичетата били побягнали, но мечокът викнал подире им:
– Белоснежке и Червенорозке, не се плашете, почакайте, аз ще дойда с вас!
Познали те по гласа своя стар приятел Мечо и се спрели. Но щом
дошъл при тях, из един път мечата козина паднала от него и той се
изправил като хубав момък, облечен целия в злато.
– Аз съм царски син – - рекъл той – - и бях омагьосан от
злобното джудже, което открадна и съкровищата ми, да бродя като свирепа
мечка, докато най-сетне смъртта му ме избави. Сега то получи
заслуженото наказание.
Белоснежка се омъжила за момъка, а Червенорозка за брат му и
двете семейства си поделили големите съкровища, които джуджето било
струпало в пещерата си. Старата майка живяла още дълги години спокойно
и честито край децата си. Ала извадила от земята двата розови храста,
посадила ги тук под прозореца си и на тях всяка година цъфтели
прекрасни бели и червени рози.

Който някога някъде е виждал кафяво мече, непременно ще знае, че седне ли някой да разказва приказки. Непременно, да не кажа че е дори задължително да разкаже за кафявото мече Еди.
То е от най-специалната кафява порода мечки. Когато някой го погледнеше, можеше да види всички нюанси на кафявото. Разбира се, ако можеше да се съсредоточи върху бляскавата му козинка, защото обикновено когато някой се запознаваше с Еди, първото нещо, което виждаше е омацаната му с мед муцунка и оплесканите с мармалад лапички.
Наистина Еди беше най-лакомото мече в цялата гора. Видеше ли медец, забравяше за всичко друго. И можеше да се сети за нещо, различно от мед, единствено когато започваше да забравя, че има мед, а забравяше когато вече нямаше мед и вече спеше.
Еди обичаше не само мед, а и всякакви сладки неща. Любими му бяха и сочните жълти круши, които леля Ежка носеше, когато идваше на гости. Обичаше и медените сърчица, които мама Меца приготвяше, за да почерпи гостите.

– Еди, – каза мама Меца един ден – утре ще имаме гости.
– Ехааа, – викна мечето – и ще ядем мед.
– Не, – отвърна мама Меца – ще черпим гостите с мед и разни други сладки неща, които днес ние двамата с теб ще приготвим. Първо ще почерпим всички гости, които дойдат и после ще хапнем и ние. Съгласен ли си да ми помагаш?
– Да, разбира се, мамо – възторжено се съгласи мечето. И то действително помагаше много старателно.
Извади едно гърне мед от долапа, наряза сладките круши в една огромна фруктиера, приготви боровинковия пай с орехи. Но докато носеше на мама Меца това онова, докато й подаваше паничките и съдинките, мечето с едната лапа все си поблизваше и похапваше по нещо. Определено много му харесваше да приготвя трапезата за гостите. Обаче когато мама Меца реши да направи медена торта установи, че няма никакъв шоколад за глазурата.
Затова тя предложи на мечето:
– Еди, ти стой тук и гледай да не прегори боровинковия пай във фурната, а аз ще отскоча до магазина на другия край на гората и веднага се връщам. Моля те много внимавай с печката. – Тя целуна меченцето и излезе с голямата торба.
Мечо седна до фурната и започна да наблюдава как малко по малко боровинковият пай се надува, как придобива една такава хрупкава препечена златиста коричка. Гледаше как целите бадемчета започнаха да подават носове от тестото и примляскваше.

Не, определено огладнях. Не мога да издържа на гледката – каза си мечето и преглътна. Реши докато чака да се опече пая да си близне само няколко пъти от медеца и между впрочем, за да издържи на вкусовата атака изяде и пет от най-зрелите круши. Ех, а медовината как върви с медените сърца. Я да ги опитам. Дали ще ги одобрят гостите? – размишляваше мечето. Мда, не са лоши. Никак дори. Ама нещо малко ми се виждат, не направихме ли повечко медени сърца. Странно, как сутрин всичко ти изглежда повече, а по обед доста по-малко. А, пая вече е почти готов. Бързо да го извадя, че да не каже мама, че съм го изгорил. Мечето нищо, че беше едно такова мъничко мече, едва главата му се подаваше над масата, то много разбираше от готвене и особено от ядене на сладки неща.

Уханието на боровинковия пай направо го накара да седне на пода. Не може да не го опитам – рече си мечето. Трябва да съм сигурен, че няма да е глетав от вътре, не трябва да се излагаме пред гостите – така де. И си отряза едно голямо парче. Ммм, не е лош. Никак не е лош. Но май поръсен с канела ще е по-добре, я да пробвам така. Не, не е това. Ще пробвам със заливка от ягодов сироп, нееее по-вкусно ще е с истински малинов сладолед. И мечето лапаше ли, лапаше. Опитваше и опитваше.
И когато на вратата се появи мама Меца с голяма кутия течен шоколад, що да види.
Меченцето лежеше на пода с подуто коремче, а до него се търкаляше празната тава.
Никак не беше трудно на мама Меца да се досети какво е станало.

Мечето обаче изобщо не изглеждаше добре. Повръщаше, коремчето го болеше и то се гърчеше ужасно.
– Мамичкеее, умирам – стенеше то.
Майката забрави за всичко друго. И хукна да търси доктор. Първо намери Ежко терапевта, той лекуваше със специалния метод на иглотерапията. Той веднага се отзова на молбата на Меца и дотича колкото бързо можа до къщичката с болното мече.
– Я да видим сега, какво може да се направи за този болник. – повдигна вежди той и набоде кожичката на мечето със стотици остри иглички.
През това време дойде и доктор Щърк. Той беше хирург.
– Да направим операция – каза той. – трябва моментално да извадим поне десет круши от това подуто коремче, защото ще се пръсне.
Последен пристигна бухалът. Той беше психолог и беше написал книга как да се лекува по метода на внушението. Той накара мечето да си затвори очите и да повтаря след него. “Не обичам мед, не обичам мед”. Мама Меца се усъмни в успеха на това лечение и хукна да търси катеричката баячка. Тя дойде с един скок и почна да посипва един лешник с мед, мърморейки стари заклинания.
Мама Меца гледаше угрижено мечето, ходеше напред-назад и се чудеше какъв друг доктор да извика, че да спаси лакомото си мече от ужасните болки.

Междувременно долетя Гарванът и каза:
– Мецо, мечето ти толкова е преяло, трябва малко да се пораздвижи.
– Това е добра идея – отбелязала Меца и прошушнала на малкото мече, че леля му Мецана го кани на шоколадов пай на другия край на гората.
Мечето както се гърчеше в страшни болки, забрави за тях и хукна босо през поляната. Тичаше, тичаше и му стана по-леко. Добре, че докторите преди това бяха поизпразнили коремчето му от сладките круши, та сега кросът му се отрази доста благоприятно.

Леля Мецана го посрещна още от вратата и попита:
– Здравей, Еди. Как си?
– Здравей лельо, идвам ти на гости да похапна малко шоколадов пай.
– Пай ли? – учуди се лелята. О, да, съжалявам, моето момче, обаче докато приготвях трапезата, без да се усетя съм изяла всичко. Няма нито капка мед сега в къщи.
Съжалявам, миличък. Малко съм понатежала и ще отида да си полегна. Ти, ако обичаш, измий чиниите в кухнята, премети градинката и нахрани белите ми гълъби. Много ти благодаря, момчето ми. А утре пак да ми дойдеш на гости, да ми помогнеш. Лелята се запъти към спалнята, тананикайки си и поклащайки се уморено.

Който лаком е уви,
коремче страшно го боли.
Който все седи в долапа
ще си пати от главата.

Всичко трябва да е с мяра,
казва поговорка стара.

Докато миеше чиниите Еди си мислеше, че рецептата на леля му определено ще даде най-добрият резултат. Как ли не е станала докторка като бухала, чудеше се мечо.

От този ден нататък мечо никога повече не си позволяваше да преяжда и като порасна отвори най-хубавата и вкусна сладкарница в цялата околия. Нарече я “Медено сърце” и приготвяше всякакви медени лакомства. Докато готвеше и поднасяше сладките вълшебства той разказваше сладки приказки. А на стената висеше една огромна табела, на която пишеше с огромни кафяви букви:

“Всичко трябва да е с мяра,
казва поговорка стара.”

Живели някога отдавна един цар и една царица, които всеки ден си казвали:
– Ах, защо си нямаме дете!
Но дете все не им се раждало!
Веднъж царицата се къпала в реката и ето че от водата на брега скокнала една жаба и й казала:
– Няма да мине година и желанието ти ще се сбъдне – ще родиш дъщеря.
Така и станало. Родила царицата момиче и то било толкова хубаво, че
царят от радост не можел да си намери място и дал голяма гощавка.
Поканил не само роднини, приятели и познати, а и орисниците, та да
бъдат благосклонни и добри към детето.
Тринадесет орисници имало в царството му, а златните блюда, от които се
хранели, били само дванадесет, та една от тях трябвало да си остане у
дома.
Гощавката била разкошна и шумна, а накрая орисниците дарили детето с
чудните си дарове. Една го дарила с добродетелност, друга с хубост,
трета с богатство и така нататък – с всичко, каквото човек може да си
пожелае.
След като единадесет от орисниците изрекли пожеланията си, неочаквано
влязла тринадесетата. Тя искала да отмъсти, за дето не я поканили, не
поздравила и не погледнала никого, а викнала високо:
Навърши ли шестнадесет години, нека царската дъщеря да се убоде на вретено и да умре!
И без дума повече да продума, врътнала се и тръгнала. Всички се
изплашили, но тогава напред излязла дванадесетата орисница, която още
не била пожелала нищо на детето. Тя нямала власт да отмени лошата
орисия, но можела да я смекчи и казала:
Но нека това не бъде смърт, а стогодишен дълбок сън да обори царкинята.
Царят от все сърце искал да предпази дъщеря си от тази беда и заповядал да изгорят всички вретена в цялото царство.
А пожеланията на другите орисници се сбъднали и момичето станало
толкова хубаво, добродетелно, приветливо и разумно, че всеки го обиквал
от пръв поглед.
В деня, в който навършило шестнадесет години, случило се царят и
царицата да заминат и момичето останало самичко. Тръгнало на воля да
обикаля из двореца, надничало във всички стаи и накрая стигнало до една
стара кула. Изкачило се по тясната стълба и се намерило пред малка
врата. В ключалката видяло пъхнат ръждив ключ; то го превъртяло,
вратата изведнъж се отворила и пред него се разкрила малка стая. Вътре
седяла една старица с хурка и вретено и предяла лен.
Добър ден – рекла царкинята. – Какво правиш?
Преда – отвърнала старицата и кимнала с глава.
Какво е това, дето така забавно се върти и подскача? – попитало момичето, взело в ръка вретеното и се опитало да преде.
Но щом докоснало вретеното, думите на лошата орисница се сбъднали –
момичето си уболо пръста. И в същия момент паднало на леглото – оборил
я дълбок сън.
Този сън обхванал целия дворец. Царят и царицата, които току-що били се
върнали и влезли в залата, веднага заспали, а заедно с тях и всички.
Заспали конете, кучетата, гълъбите, мухите. Дори огънят, който горял в
огнището, почнал да тлее и заспал, а сложеното да се пече месо
престанало да цвърка. Готвачът, който тъкмо бил замахнал към чирака
отпуснал ръката си и заспал. Вятърът утихнал и по дърветата пред
двореца не трепвал листец.
Около двореца пък почнал да расте жив плет от тръни, който всяка година
ставал все по-висок; накрая оградил целия дворец и израснал така
високо, че го закрил.
Преданието за спящата красавица се разнесло из цялата страна, ето защо
от време на време пристигали царски синове и се мъчели да си пробият
път през трънливия плет и да се доберат до двореца. Но не успявали,
защото тръните се държали здраво, като че имали ръце, и не пропускали
принцовете.
Минали много години. В тази страна пак пристигнал един царски син и чул
някакъв старец да разказва за трънливия жив плет, зад който се издигал
дворец, дето преди сто години била заспала и още спяла прелестна
царкиня, а заедно с нея спели царят, царицата и цялата придворна свита.
Старецът пък бил слушал от дядо си, че и по-рано идвали мнозина царски
синове и се опитвали да си пробият път през трънливия жив плет, но това
не било се удало на никой.
Тогава момъкът казал:
Аз не се страхувам, ще отида да видя спящата красавица.
Добрият старец се помъчил да го отклони от намерението му, но момъкът не го послушал.
Ала уречените сто години били вече изтекли и дошъл денят, на който
спящата хубавица трябвало да се събуди. И когато царският син наближил
трънливия жив плет, не видял тръни, а безброй едри прекрасни цветя. Те
сами се отдръпнали, сторили му път да мине невредим, зад него пак се
прибирали и се превръщали в жив плет.
Влязъл царският син и видял на двора конете и пъстро кожите ловджийски
кучета налягали и заспали на земята, а на покрива спели гълъбите,
мушнали глави под крилата си.
Влязъл царският син в двореца, а там мухите спели по стените, готвачът
в кухнята още държал ръката си така, като че искал да плесне чирака, а
помощницата му седяла с черна кокошка в ръцете.
Продължил царският син по пътя си, влязъл в залата и заварил цялата
придворна свита налягала и заспала на пода, а царят и царицата спели на
троновете си.
Минал през другите стаи и навсякъде било така тихо, че той чувал
собственото си дишане; накрая стигнал до кулата и отворил вратата на
малката стая, където спяла царкинята. А тя била тъй хубава в съня си,
че му останали очите в нея, па се навел и я целунал.
Щом я целунал, царкинята отворила очи, събудила се и го погледнала
радостно. После слезли заедно долу и тогава се събудили и царят, и
царицата, и цялата придворна свита и почнали да се оглеждат смаяни
наоколо си.
Конете в двора се изправили на краката си и взели да се отърсват,
ловджийските кучета скокнали и замахали с опашки, гълъбите на покрива
извадили глави изпод крилата си, поогледали се и литнали над полето.
После дигнали голяма сватба и царският син и царкинята живели честито чак до смъртта си.

В една стара гора живееше едно сиво магаре. Както всички магарета и то се казваше Сивушко. Той беше най-добродушното и работливо магаре в цялата околност. И всички животни знаеха това. Затова те винаги го викаха да им пренася материал за новите им къщи, да носи събраните за зимата круши или пък да мъкне големите чували с гъби. Катеричките обикновено всяка есен го викаха да им пренася до хралупите огромните торби с лешници и орехи. Зайчетата го молеха, на връщане от пазара, да им носи тежките кошници препълнени с моркови. Мечоците дори го караха да им бута големите делви с люляков мед.
И магаренцето изпълняваше всички молби, прищевки и искания.

Телефонът му не спираше да звъни през цялата есен. Тъкмо да седне да похапне малко пресни тръни и телефонът иззвъняваше.
– Сивушко, ела да ми помогнеш да занеса до вкъщи чувала със зелките – викаше Зайка.
И магарето се отзоваваше. Тъкмо се беше върнало и хоп, телефонът иззвъняваше отново. Понякога го спираха на пътя и го караха да им пренесе това онова.

Така мина цялата есен и дойде зимата. Заваля сняг. Но понеже магарето цяла есен беше помагало на някого, не му беше останало никакво време нито да си построи къщичка за зимата, нито да си събере достатъчно храна. Затова за него сега започнаха студени и гладни дни и нощи.
Никой обаче вече не го потърси за нищо. Магаренцето трепереше и му беше много тъжно и самотно. Толкова силно се простуди, че вдигна висока температура, заболя го гърлото и едва не умря от ангина.

Но когато дойде пролетта и всички излязоха отново да търсят храна и да оправят поразрушилите се от силния вятър къщи. Когато видяха колко работа имат те веднага се сетиха за магарето. Но то вече беше станало някак много тъжно и доста неразговорливо. Когато го караха да направи това онова, да пренесе едно друго, то само промълвяше вяло:
– Не искам, оправяй се сам. – И продължаваше да събира дърва.
Те го виждаха как по цял ден ходи тъжно насам натам. Мъкне големи трупи, дяла камъни, Събира бодли.
– Какво правиш? – попита го катеричката. – Няма ли да дойдеш да ми помогнеш?
– Не мога. – отвърна магарето и продължи да се занимава със своите си дела.
– Голям инат си станал. – тросна се катеричката.
Тя веднага отиде при Зайката и двете почнаха със задоволство да обсъждат надълго и нашироко Сивушко.
– Какъв отзивчив беше, какъв стана. – недоумяваше Зайката.
– Мда, трябва да има някаква причина. – допълваше катеричката.
Към тях скоро се присъединиха и останалите животни от гората. Всички се чудеха как така за една зима Сивушко се беше променил толкова много. И вече не искаше да помогне на никого с нищо.

Накрая животинският съвет твърдо реши да се заеме със случая и да разбере защо магарето беше станало толкова недружелюбно и инатливо.
Пратиха при него една пеперудка, за да подразбере нещо. Защото ако магарето не пожелаеше да им помогне, рискуваха зимата да останат без храна и с полуразрушени къщи, в които отвсякъде да духа.

Пеперудката отиде при магарето, кацна на един магарешки бодил и го поздрави:
– Здравей, как си, Сивушко?
– Благодаря, добре – отвърна Сивушко. И продължи бавно да бере магарешки бодили и да ги слага в една голяма брезентова торба.
– Нещо не си много общителен. – продължи пеперудката.
– За какво да съм общителен? – тросна й се магарето. – Ти нямаш ли си друга работа, та си дошла да ми досаждаш?
– Ами, не. За днес нямам повече работа. Ако искаш нещо да ти помогна на теб. – Предложила тя.
– На мен? Да ми помогнеш? – магарето вдигна глава и наостри уши.
Не можеше да повярва. Някой му предлагаше помощта си. Наистина тази малка пеперудка не можеше много да му е от полза, но все пак това беше толкова мило. Никой никога не му беше предлагал да му помогне.
– Ами ти си много мъничка и с такива тънки крилца. Не виждам с какво толкова можеш да ми помогнеш. Освен да бършеш сълзите ми с крилата си.
– Защо си тъжен? – Недоумяваше пеперудката. – Тя беше разбрала от другите животни, че магарето било много инатливо, дръпнато и саможиво.
– Дълга история. Поклати уши магарето. Но щом искаш ще ти я разкажа. Ще ми помогнеш с това, че ще ме изслушаш. И без това никой не го интересува как съм. Всеки само иска да му свърша някаква услуга.
И Сивушко седна на едно пънче и разказа на малката пеперудка как цялото минало лято бил помагал на всички животни в гората. И затова не му останало време да се погрижи за собствената си прехрана. А когато натрупал снега и затрупал всичко, животните го забравили и той насмалко не умрял от глад и студ.
– Затова, – заключи Сивушко – вече съм решил да се грижа само за себе си. Аз съм сив и ще имам сиво и каменно сърце. Да се оправят сами. Не искам да ги знам.
Пеперудката започна да пърха възмутено с крила и да цъка с пипалца.
– Наистина, не са постъпили добре с теб, но съм сигурна, че животните ще се поправят. Не бива да ги съдиш така прибързано. Дай им шанс. Така осъждаш и себе си да се превърнеш в камък. А това никак не е забавно. – Сега ме извини – каза тя и отлетя.
Пеперудката бързо отиде и разказа всичко, което преди малко беше чула на животните в гората и те всички засрамени млъкнаха. Разбраха, че именно те са причината Сивушко да си пожелае каменно сърце. Те или трябваше да поискат прошка от магарето и да се променят, или следващата зима да останат без дом и без храна.

Срам не срам, на другия ден всички те отидоха при магарето да искат прошка. Те му обещаха, че никога повече няма да бъдат такива егоисти и тази есен първото нещо, което ще направят е да построят къщата на Сивушко. И още начаса всички се захванаха на работа. Мечовците отсякоха няколко дебели дървета, рендосаха ги и започнаха да строят къщата. Ежковците събраха шума и започнаха да съшиват шарено юрганче за Сивушко. Катеричките пълнеха килера му с всякакви вкуснотийки, които бяха успели да открият в гората. Птичките боядисаха покривчето на къщата. А зайчетата събраха цял куп зеле и моркови за магарето.
Магаренцето малко по малко започна да се усмихва и ушите му щръкнаха. То се включи в задружната работа и започна с лекота да пренася тежките чували с храна до къщите на всяко едно от животните.

Скоро те успяха да съберат достатъчно храна за всички и когато стана студено и всички се прибраха по къщите, навсякъде бумтеше огън и ухаеше на препечени филийки и боровинково сладко. Те често си звъняха по телефоните и се канеха на гости. Никой никога не забрави да покани и магарето. Да се живее в гората беше най-хубавото нещо на земята, защото във всяка хралупа, във всяка дупка и на всеки клон можеше да срещнеш отзивчив приятел.

В гората живееше едно малко оранжево лисиче. То се казваше Морис. Имаше дълга пухкава опашка, която му служеше да помита килимчето пред леглото си.
Но майка му все му повтаряше:
– Морис, не ми се мотай в краката. Аз май нямам никаква нужда от опашка. Ти си моята опашка.
И наистина лисичето преследваше майка си навсякъде. Ако тя отиваше до магазина и то хукваше след нея, ако решаваше да вари супа, то заставаше досами огъня. Ако майката, която се казваше Елеонор, отиваше да събира гъби и то хукваше след нея. Всичко това не беше никак лошо, ако всъщност лисичето не го беше страх да остане без мама.

Когато Елеонор реши да заведе Морис при другите лисичета в общия лисичарник, лисичето ревеше, дращеше и не искаше да остане и за минутка без опашката на мама. Леличките му показваха позлатени шишарки и големи оранжеви топки. Даваха му да си отхапе от захаросаните червени ябълки. Запознаха го с таралежчето Тари, което също идваше да си играе с лисичетата. Дадоха му да си хапне сушени гъбки, но нищо не помогна. Лисичето плачеше и плачеше за мама.
– Лошо. Много лошо, госпожо. – казаха лелките. Не знаем какво да правим с вашето лисиче? Трябва да дойдете и веднага да си го приберете.
Лисицата едва беше стигнала до големия дъб. Върна се и гушна малкото лисиче.
– Защо плачеш? – питаше го тя. Иди, играй с децата, аз ще дойда да те взема само след един час. – Опита се да го придума тя.
– Неее, не искам. Пищеше лисичето и се вкопчи още по-здраво в мамината опашка. Не искам никъде без теб.
Майката не измисли нищо по-умно и прибра лисичето в къщи. Посвети целия ден на това да разбере защо малкият Морис не искаше да остане сам с другите деца в лисичарника. Накрая, когато си легнаха под топлите оранжеви завивки, лисичето проплака:
– Маминко, нали никога няма да ме изоставиш? Винаги ще се връщаш при мен, където и да отидеш.
– Разбира се, миличко. Как изобщо можа да ти хрумне, че някога ще те изоставя.
– Ами там в онази къща, покрай която минахме миналата седмица нали там имаше много малки лисичета, чийто майки просто не са дошли да ги приберат. – хлипаше хлапето.
Майката го целуна и му запя песничка, люлеейки го нежно.

Дори да съм далече
зад девет планини,
обичам те момченце
завинаги помни.

И няма, няма, никак няма
няма, мило, да те изоставя.
Защото просто аз съм мама
животът си за теб съм дала.

Лисичето се успокои, къде от топлата прегръдка на майка си, къде от успокоителните думи и заспа. На сутринта майка му го чакаше с топла купа хрупкави бисквити и огромна чаша липов чай. Усмихна се и каза:
– Морис, имам подарък-изненада за теб.
– Покажи ми, покажи ми. – въодушеви се момченцето. – и засърба чая с всичка сила.
След закуска майката извади едно мъничко златно звънче. То блестеше на слънцето и когато майката звънна с него, чак птичките, кацнали да си чистят перата на съседния бор, се обърнаха да видят какво става.
– Аууу, колко силно звъни.
– Това звънче е за теб – каза усмихнато Елеонор. – Когато си без мен в лисичарника, просто ще звъннеш и аз ще знам, че си мислиш за мен. И когато знам, че ти си мислиш за мен, това ще ме накара да свърша всичката работа, която имам в гората по-бързо и веднага щом я свърша ще дотичам при теб, за да отидем заедно на дървените люлки до езерцето. Става ли?
Морис помисли малко, позачуди се дали да не се разплаче, но подаръкът определено му хареса и каза:
– Добре, да отидем да изпробваме звънчето.
– Искаш ли да си измислим и по една песничка? – предложи майката.
Раззвъня звънчето и се завъртя из стаята, подреждайки междувременно раничката на лисичето.

Звъни, звъни звънче
с тъничко гласче
кажи, кажи на мама,
че чакам я засмяна
при мене да се върне
с любов да ме прегърне.

Тя завъртя лисичето в такт с песента и му каза:
– Виж, колко е лесна. Винаги щом я запееш аз ще те чувам, където и да съм. Защото това звънче е вълшебно, скъсява разстоянията.
Лисичето се усмихна и запя заедно с мама. После се позамисли и попита:
– А като звъня със звънчето, как ще знам, че наистина го чуваш?
Майката се позамисли миг и половина и отново запя:

Звъни, звъни с звънченце,
миличко момченце
и винаги помни
звънченцето в ръката
в сърцето ми звъни.

Вече имаха една голяма тайна помежду си и едно малко вълшебно звънче. От този ден лисичето отиваше с радост в лисичарника и никога повече не се страхуваше, че майка му някога ще го напусне. Само от време на време поглеждаше звънчето и го размахваше високо, високо нагоре към облаците. За да чуе, мама, че я чака.

Някъде край реката Конго живееше едно розово фламинго. То се казваше Флавия.
Флавия беше най-красивото фламинго, което някой някога можеше да си представи.
Крилцата й бяха като листчета на току-що разцъфнала роза, които блестят на слънцето и трептят във всички отблясъци на розовото. Имаше от бледо розови, до перца които напомнят на величествен розов залез. Нямаше животно, което да не оставаше прехласнато по нейния грациозен полет.
Краката й бяха дълги и изящни. Любимото занимание на Флавия беше дефилирането покрай реката и общуването с животните.
Основно разговорите се заключаваха в това, че Флавия вървеше наперено по пясъка и питаше всеки, когото срещне. Например Зебрата.

– Как изглеждам днес, леличке?
Зебрата я поглеждаше с нескрито възхищение и казваше:
– О, ти си заслепителна. О, ти си великолепна. О, ти си най-очарователното момиче, което съм виждала някога.
Флавия я поглеждаше в очите. И отминаваше величествено.

След това минаваше да попита антилопите. Те бяха много мили и добродушни, с големи влажни очи. Винаги на всички казваха по нещо изключително доброжелателно и винаги учтиво пожелаваха приятен ден. Така казваха и на Флавия. Тя поглеждаше всички изпитателно в очите. Те смутено навеждаха глави и продължаваха да хрупат прясната зелена трева.
После Флавия минаваше покрай жирафите и любопитстваше.

– Как изглеждам днес, господа?
– Възхитително, както винаги. – отговаряха те в хор и оправяха пепитените си папийонки.

Възрастните хипопотами също я заглеждаха и изсумтяваха дълбокомислено.
Тя се завърташе плавно и се връщаше надолу по реката.
След това минаваше покрай чаплите. Те винаги вървяха по двойки и винаги разпалено обсъждаха нещо.

– Как изглеждам? – питаше ги Флавия.
– Надута както винаги. – непукистки й отвръщаха чаплите и продължаваха да се хилят за нещо си. Всъщност чаплите тайно й завиждаха и явно винаги клюкарстваха по неин адрес. Всеки ден обсъждаха дали Флавия тази сутрин си е наресала перата и на коя точно страна. Опитваха се да й подражават, но понеже бяха по-грозни от нея, предпочитаха да я мразят.
Флавия поглеждаше критично в очите им и отминаваше с двойна доза надменност.

Тази разходка беше най-важното занимание за нея. Всъщност това, което правеше в действителност беше, че се оглеждаше в очите на другите. С всеки изгрев на слънцето тя изпитваше нужда да се убеди, че наистина е най-красивата птица в целия свят. И че всички й се възхищават. С времето тя престана да чува онова, което й говорят. Чуваше само своите мисли. Най-важното за нея беше да се огледа някъде. И така всеки ден Флавия вървеше по пясъчната ивица, размахваше криле, поклащаше глава и се оглеждаше в очите на всеки срещнат.
И онази сутрин тя направи същото. Мислейки единствено за себе си и за собствената си красота, тя не забеляза, че всички животни изглеждат притеснени и са улисани в събирането на багаж. Когато тя минаваше спокойна и величествена, те я поглеждаха крайно изумени, казваха й нещо забързано и продължаваха с трескавата си работа. Флавия обаче бавно продължи да се разхожда, убедена, че всички са безгранично впечатлени от красотата й, но със сигурност й завиждат.
Но когато на следващия ден започна обичайната си обиколка, тя установи, че в долината нямаше нито едно животно. Тя се нацупи обидено, защото вече нямаше в чий очи да се оглежда. Смисълът в живота й беше изчезнал. Тръгна към реката и в придошлата вода видя да се излежава един нов обитател.

– Харесваш ли ме? – попита зарадвана, че все пак ще има кой да й се възхищава.
– О, разбира се. Ставаш за закуска. Я ела по-насам.
По навик, Флавия изобщо не чуваше какво й говори крокодилът. В негово лице виждаше само още един обожател, в чийто очи ще може да се оглежда. Тя пристъпи още малко напред и се заоглежда в огромните му зелени очи.
Хич не ми пука за другите, помисли си Флавия. Неговите очи са толкова големи. Мога да се огледам цялата. Я да отида по напред и да го попитам още нещо. И тя се запъти право към отворената му уста, пълна с блестящо бели зъби.
Ех, не съм си оправила добре прическата тази сутрин. Притесняваше се тя, вървейки уверено към крокодила. И точно в този миг изотзад Флавия получи една звучна и силна плесница.
Това естествено бяха досадните чапли. Те я бутнаха на пясъка, колкото се може по-далече от крокодила и занареждаха.

– Тъпотата ти няма граници, Флавия. – Кряскаха чаплите. – Сама ще влезеш в устата на звяра, само заради едната суета. Кога най-сетне ще се освестиш? Не виждаш ли, че единственото, което иска е да те изяде. Идва буря и ако не литнеш веднага с нас, ураганът ще те отнесе. Освен ако не предпочиташ тоя грозник да закуси с теб.
– Че аз откъде да знам, че идва буря – погледна с недоумение Флавия.
– Откъде, откъде. Вчера всички ти го повториха поне по три пъти. Ама къде ти да чуеш, като чуваш само колко си красива. – викаха й чаплите в хор. – Лъвът ни прати да те търсим. Хайде литвай, рискуваме живота си заради теб.

Флавия най-накрая осъзна, че става нещо страшно и че чаплите са истински загрижени за нея. Разтвори крила и полетя с тях на изток. Вятърът ставаше все по-силен и по-силен. Ставаше все по-трудно да се лети. Прическата й отдавна се беше разрошила до неузнаваемост. А и Флавия не беше навикнала на дълго и продължително летене. Чаплите я обградиха отвсякъде, за да й помогнат колкото могат и да я запазят от силния напор на вятъра. Небето се покри с облаци. Започна да присвятква. Чуваха се оглушителни гърмежи. Птиците със сетни сили достигнаха до голямата скала, където всички животни се бяха приютили на завет. Там те бяха в безопасност и ураганът ги подмина. Флавия дълго време след тази случка се преструва на болна. Тя осъзна колко смешна и глупава е изглеждала в очите на всички. Затова стана още по-розова от срам. Вече не правеше почетни обиколки, а отвори фризьорски салон. Грижеше се за красотата на другите и никога никой не я чу повече да пита: Най-красивата съм, нали?

Лилавите приказки са едни от най-сложните приказки. Обикновено в тях се разказва за царе с лилави мантии, обтъкани със злато и сребро. Царете винаги са специални и много, много важни.
Но в нашия случай, в нашата приказка става дума за една лилава гъба. Тя наистина беше изключително, по царски красива. Като я видеше човек, веднага разбираше, че без съмнение лилавата гъба е от царско потекло. Тя беше с лилава кръв. Шапчицата й беше тъмно лилава, обшита със светло лилави нишки. Но колкото красива беше гъбата, беше и точно толкова нещастна. Нещастието й идваше от там, че лилавата гъба беше отровна. И затова всички се страхуваха от нея.
Когато в неделя всички излизаха да събират гъби и да берат билки, само като я забележеха, отдалече майките викваха на своите деца:
– Бързо бягайте. Не докосвайте тази гъба, дори ви забранявам и да говорите с нея. Тя е отровна.
– Но, мамо, тя е толкова красива – нека я вземем с нас. – викваха понякога децата.
– Не. – категорични бяха майките. В никакъв случай. Дори не си го й помисляйте. – И веднага дръпваха децата за ръка и ги завеждаха в най-далечния край на поляната. Те ги учеха да берат бели печурки с розови пънчета, малки дребни бежови челадинки, издължени и стройни сърнелки и оранжеви гъби със смешното име пачи крак. Всички тях майките позволяваха на децата им да ги откъсват, да ги галят, да им говорят, дори да си отхапват парченце от тях. И това радваше гъбите. Защото това ги правеше полезни и нужни. А лилавата гъба беше никому ненужна. Красива, но ненужна.
– За какво ми е тази царствена мантия – оплакваше се тя – като дори няма кой да ме погледне. Всички ги е страх от мен.
Единствената утеха за лилавата гъба беше, че живееше в корените на един огромен и стар лилав люляк. Той беше също един царствен и величествен люляк. Като го погледнеш от далече, приличаше на бухнал развян от вятъра лилав облак. Всички деца се повдигаха на пръсти, за да си откъснат по едно малко цветче от него. Тези, които успяваха да наберат цял букет, дълго миришеха и се възхищаваха на сладкия му аромат. И веднага се втурваха да занесат букет на мама.
В този случай те дори не забелязваха малката лилава гъба, която живееше в корените на люляка.
Гъбата, след една такава случка винаги се разплакваше. А люлякът, той беше един много добър и много мъдър храст и всячески се мъчеше да я успокои.
– Нещата, които са отровни за едни, са добри за други. – обичаше да казва често люлякът.
– Какво ще рече това? Че някой някога би изял отровна гъба? – питала с тъжен глас гъбата.
– Значи, че някой някъде в този свят навярно се нуждае точно от теб. Защото за него ти си най-ценната гъба на света. И той може би е посветил живота си, за да намери точно теб. Значи, че точно ти си му необходима.
– Не вярвам – свиваше рамене и навеждаше глава гъбата.
– Ако искаш вярвай, отвръщаше люлякът. – Живял съм твърде дълго на тази земя, за да знам, че няма напълно безполезни и напълно вредни неща. Трябва да има някакъв смисъл. Всеки е роден с цел. Ти си толкова красива.
– Мда, и затова съм нещастна. Да ти кажа честно, предпочитам да бях една съвсем, съвсем обикновена безлична и с нищо не отличаваща се бяла печурка. А не да съм царицата на гъбите. Никому ненужна.
Люлякът замълчаваше, повдигаше вежди и въздъхваше дълбокомислено. Истината беше, че дори и той не знаеше за какво изобщо трябва да съществува такава безполезна гъба, но опитът му казваше, че няма нищо случайно на тази земя.
И за пореден път беше прав. Един ден до гъбата допълзя една бледо лилава гъсеница и с последни сили каза:
– О, най-накрая те намерих, принцесо. Дали би приела да спасиш живота на моя избледняваш вид?
– Гъбата погледна крайно учудено пришълката и отвърна:
– Дълбоко грешиш, скъпа. Който отхапе дори и едно мъничко парче от мен, непременно ще умре. Всички го знаят и дори не разговарят с мен. Направо ти се чудя как си дръзнала да се осмелиш да говориш с мен.
– Не! – настоявала гъсеницата. Сигурна съм, че в книгата на стария охлюв беше нарисувана точно ти. Ти и само ти си спасителката на нашия избледняваш вид. Моля те помогни ни. Позволи ми да си гризна само една хапка. Една хапка ще бъде напълно достатъчна за мен.
– Определено, като те гледам каква си мъничка. – поклати рамене гъбата. – яж, позволявам ти, разбира се, щом толкова искаш. За мен това е мечта – някой да ме пожелае. Но да не кажеш, че не съм те предупредила после като започнеш да ми се гърчиш и търкаляш, не мога да гледам умиращи нещастници. – каза гъбата.
Гъсеницата се повдигна колкото можа и си отхапа едно малко парченце от лилавата шапка на принцесата. Загриза я внимателно. Люлякът в това време беше съвсем притихнал и птиците, които обикновено обитаваха в клоните му сега гледаха ококорени. Всички тръпнеха в очакване.
– Ех, въздъхна люлякът – знаех си, че ги има всякакви. Жалко, че ще трябва после цяло лято да гледам трупа на тази лакома гъсеница и ще трябва да слушам истеричните тиради на нещастната гъба.
Чуваше се как гъсеницата доволно хрупа парченцето лилава гъба. Всички продължаваха да я наблюдават с безграничен интерес. И наистина нещо необикновено се случи. Бледата избеляваща гъсеница, започна да става все по-лилава и все по-лилава. След което изведнъж тя се превърна в красива пеперуда и литна. Кацна върху лилавата гъба и люлякът установи, че и двете са с еднакво лилав цвят. Лика прилика са си – помисли си той. Наистина са родени един за друг.
Лилавата пеперуда целуна гъбата и не можеше да й се нарадва:
– Благодаря ти. Ти ми спаси живота. – позволи ми да доведа братята и сестрите си, за да си хапнат и те малко от теб.
– Разбира се, извикай ги. – щастлива викала гъбата. И запяла:

Всеки е някъде някому нужен
най-нужен от всичко дори?
Дори да не знае, дори да не вярва
Така е, така е нали?

Но трябва да иска, но трябва да може
живота на друг да дари,
Само тогава празнува сърцето,
само тогава се раждат звезди.

- Люлякооо, – викнала гъбата. – Виж, виж и аз съм нужна някому.
– Казвах ли ти аз! – шумеше с лилавите си цветове люлякът и разпръскваше щастливата новина надалече.

В една далечна земя живееше едно малко черно гардже. То беше толкова черно, че все едно с него бяха изчистили всички комини в царството. Което не беше особено далеч от истината, защото цялата му рода бяха коминочистачи. Това беше, така да се каже, семейният занаят от край време. Гарджето се казваше Гаро. То беше едно много буйно и рошаво хлапе. По цял ден помагаше на своите чичовци да чистят комините на къщите. Но така или иначе от този занаят не се печелеше много и семейството на гаргите не беше от най-заможните в града. Да не кажем, че направо бяха едни от най-бедните. Но майката на гарджето беше една много трудолюбива и изобретателна жена. Тя можеше да приготви вкусна храна дори и от речни песъчинки. Докато те чистеха комините, тя събираше гъби, береше коприва и киселец, пържеше градински червей. Градинските червей бяха деликатес и тя ги пържеше с чесън само по празниците. А празниците се появяваха тогава, когато нямаше комини за чистене.
Един ден през есента, когато дърветата бяха облечени с най-пъстрите си костюми, гаргите получиха една голяма и много отговорна поръчка. Трябваше да изчистят всички комини в царският дворец. А те не бяха един или два комина, те бяха точно 324 по-малки и по-големи комини. Всички гарги се запретнаха здраво за работа. Правеха нови четки – по-дълги и по-широки от обикновено. Купуваха нови по-здрави и по-дълги въжета. Накрая се събраха всички роднини коминочистачи и отидоха в царския дворец. Разбира се, с тях беше и Гаро. Той им беше нещо като талисман, защото беше необикновено ловък и пъргав. Когато гаргите попадаха на някой необикновено тесен комин, тогава те направо викаха Гаро. Само той единствен успяваше да почисти до блясък тези така сложни за почистване комини. Гаро беше много щастлив, че работи в царския дворец. И всяка свободна от работа минутка използваше да разглежда стаите на двореца. Разбира се, понеже той беше просто един коминочистач и затова не го пускаха да се разхожда свободно из двореца, той заставаше на прозорците и наблюдаваше живота в двореца. Гаро беше прехласнат по големите кристални полилей, беше впечатлен от огромните купи с всякакви вкусни и непознати плодове, възхитен от великолепните огледала поставени в златни рамки.
Една вечер, тъкмо когато бяха изчистили всички комини и вече се готвеха да отлитат към къщи, той стоеше на един обкован с перли прозорец и си мислеше. Защо и в нас няма толкова прекрасни и ярки предмети. Има само сламки и кал. Стана му мъчно, че никога повече няма да види бляскавите стаи с прелестни украшения. Още по-мъчно му стана, затова че никога няма да ги има в собственото си малко гнездо. Точно тогава погледът му попадна на една малка кутийка с едно съвсем дребничко топченце с приказен блясък. Гаро си каза: В този дворец има толкова прекрасни неща, едва ли някой ще забележи, едва ли на някого ще му притрябва това малко блестящо топче. И той импулсивно реши да си го вземе за спомен от двореца и да си го занесе в тяхната малка и бедна къщичка. Гаро мушна топченцето под възглавничката си и от време на време го вадеше, за да го гледа и да му се възхищава. Но не минаха и три дни и пред тяхното дърво – това беше една висока стара топола, дойдоха стражите на царя.
– Вие сте крадци и мошеници – каза главният страж. – Затова в името на закона ви арестувам. По заповед на царя къщата ви ще бъде съборена до залез слънце. Царят ви гласува доверие, а вие откраднахте най-скъпоценното нещо в двореца.
Майката закърши пера и се завайка.
– Моля ви, господине, ние може да сме бедни, но никога не сме били крадци – плачеше тя.
– Излишно е да лъжете, госпожо. Някой от вас е откраднал годежният диамантен пръстен на принцесата.
– Не сме виждали никакъв пръстен, господине. Честна дума – кълнеше се през сълзи майката.
– По-добре си признайте и доброволно елате с нас в затвора, за да излежите най-тежкото от най-тежките наказания. Пръстенът е вълшебен пръстен. Той свети с най-яркият блясък на земята и неговата светлина може да освети и най-тъмната и непрогледна пещера. Всички в двореца и в царството виждат, че вълшебният пръстен е скрит под една възглавница в къщата ви.
Гаргите онемяха и не знаеха какво да кажат. Като разбра каква черна каша е забъркал, Гаро много се стресна и наистина се уплаши. Нямаше как да отрича стореното. Нямаше къде да се скрие. И сега цялото му семейство щеше да пострада само защото той си беше харесал едно малко, най-малкото в замъка блестящо топче и си го беше прибрал, за да си го гледа и да си играе с него.
Тогава той реши, че няма да бъде страхлив, защото никога до сега не е бил такъв. Реши, че най-достойно е да отиде и сам да признае стореният грях пред самата принцеса. Той доброволно отиде в двореца и чистосърдечно разказа на прелестната господарка цялата история. Принцесата имаше добро и благородно сърце и отсъди милостиво. Затова й решение не малко й помогна и вълшебният диамант. Той имаше способността да вижда какво има в сърцата на онези, които го държат. А Гаро докато се покайваше пред принцесата, през цялото време държеше пръстена и той светеше с най-ослепителния блясък, с който някога беше блестял.
Принцесата повика баща си и майка си. Повика всички старейшини и им показа диамантът. Всички ахнаха в почуда. Принцесата се изправи и каза:
– Досега не съм виждала никой с толкова искрящо и чисто сърце. Не съм и предполагала, че под такива катранено черни пера може да се крие такава пряма и честна душа. Вижда се, че той е сторил всичко това не от зло сърце, а от незнание. Затова смятам да взема Гаро в двореца. С помощта на безценния диамант аз ще го науча на това кое е добро и кое е зло и смятам, ако не възразявате, да му поверя царското съкровище.
Никой не смееше да противоречи на мъдрото решение на принцесата. Царят гледаше дъщеря си с гордост и възхищение и се радваше, че в нейно лице народът ще има един мъдър и благороден управляващ.
– Дъще, – каза той – виждам, че ти премина най-важният изпит и диамантът блести с неземна светлина. Не знаех, че толкова млада, ти вече си се научила да преценяваш не според това как изглеждат нещата, а според това което е в сърцата. Наистина ти си достойна да носиш царската корона. Ако не беше така, пръстенът никога нямаше да заблести с такава сила и да се върне отново при теб.

В една голяма, голяма бяла страна, която всъщност беше една малка бяла стая пълна с бяло брашно, живееше една мъничка, мъничка бяла мишка. Тя живееше там заедно с малките си бели мишлета. Бялата мишка се казваше Бела. А имената на мишлетата не ги запомних, защото бяха толкова много. Единственото, което помня е, че всички те започваха с Б. И вярваха, че светът е бял и винаги е бил бял.
А какво беше светът? Светът това беше един голям хамбар. Хамбар, в който можеш да срещнеш или малки бели мишки, които цвъркат добродушно или котараци, с остри нокти и настръхнали опашки. Както виждате, светът, т. е. хамбарът е едно противоречиво място, донякъде приятно и уютно, донякъде изпълнено с многобройни опасности.
Всъщност белите мишки живееха много обикновено, но щастливо. Мама мишка ставаше с проблясването на първия бял слънчев лъч и започваше да разточва мека бяла баница. За баницата избираше най-хубавото бяло сирене. Обикновено вареше бяло прясно мляко, което намираше всяка сутрин в предверието на света. Тя просто отиваше до там с една малка бяла стомничка и си гребваше. Това правеше малките бели мишленца много, много щастливи. Когато беше празник, а това се случваше често, мама мишка правеше палачинки със сладко от бели череши или меки топли мекици поръсени с пудра захар. Когато мишленцата надушваха сладкото ухание на нещо топло и печено веднага отваряха очички и се втурваха към огромната бяла трапезария. Сядаха на малките бели столчета с резбовани сърчица по тях и започваха да ядат направо с лапички. Омазваха си мустаците, окапваха си пижамките и примираха от удоволствие. Мама мишка ги поглеждаше начумерено, но като виждаше щастливо вирнатите им нослета, ръцете й се снишаваха и сами посягаха да отворят още едно бурканче сладко. Тя се усмихваше и доливаше на всички мляко, с току-що избита бяла пухкава сметана. Мишлетата с вирнати нослета викваха – “Ти си най-добрата майка на света. Обичаме те, маминко!” Тя отпускаше ръце, оправяше си побелелите от брашно и грижи по мишлетата коси и ги строяваше в редичка пред вратата на банята. Там почваше едно плискане и пляскане, едно търкане и тракане, докато всички мишленца не бяха чистички и готови за нови подвизи. Те набързо нахлузваха белите панталонки и белите роклички, белите блузки и белите елеченца. Обуваха белите чорапки и поизбелелите маратонки. Нахлупваха белите шапки и се втурваха към новите си бели мишешки приключения.
На следващата сутрин точно на закуска, когато мишлетата сладко-сладко си хапваха бяло черешово сладко и се замеряха с парченца масълце, чух имената на всички тях. Чух ги, защото те постоянно си подвикваха:
– Бертолино, дръж. – И естествено Бертолино вече беше с голяма бучка масло на носа.
– Бетина, не ми взимай от сладкото.
– То не е само твое, мама го даде на всички.
– Да, но ти взимаш най-много от него. И то все откъм моята страна.
– Не е вярно, не е вярно.
– Мамоооо, Бибо разля млякотооо.
– Берта, не ме ритай.
– Бералдиньо, престани да ми дърпаш опашката.
– Беатрис, Беатрис, дай си ми лъжичката.
Беатрис. Бетина. Бертолино. Буболино. Бералдиньо. Б. Б. Ббббб..., съвсем се обърках. Май не можах пак да запомня имената на всичките мишлета, които викаха, скачаха, мляскаха и сумтяха на масата в трапезарията.
Но сега ще разкажем за Бетина. Нали искаше да разкажем за нея? Тя беше най-любопитното мишленце.
Малката любопитка в голямото мишешко семейство. Всъщност аз не съм ви казала, че семейството бели мишки се състоеше от единадесет малки бели мишленца: пет момиченца и шест момченца и разбира се от мама Мишка. Вече разбрахте колко рано става тя и какви вкусни палачинки прави.
Та за Бетина ви казвах, тя щом отвореше очи и веднага започваше да пита.
– Защо сиренето е бяло, мамо?
– Защото се прави от бяло мляко, мила. – отговаряше търпеливо майката.
– А, да, разбирам. Значи бялото мляко се прави от бели крави. – мъдро заключи Бетина.
– Да, нещо такова. Самите крави произвеждат бялото мляко. Но аз никога не съм виждала кравите, доколкото знам, те живеят доста далече от нашия свят. – сподели майката, докато разбъркваше с голяма дървена лъжица белия боб, който къкреше в гърнето.
– Аха, ясно. Значи има други светове от други цветове. Нашият свят обаче е най-красив, защото е бял, нали, мамо?
– Да, нашият свят е красив и бял. – съгласи се майката. Ще ми подадеш ли солта, моля те?
– Разбира се, мамо, нали и тя е бяла? Кой прави солта, мамо?
– Не знам – чистосърдечно си призна майката. – Аз я вземам от една голяма бяла кутия и от както познавам този свят, бялата кутия винаги си е била там и винаги е била пълна със сол. Това е хубавото на нашия свят, че той е винаги един и същ.
– Захарта също е бяла. – уточни Бетина и хукна по-подробно да изследва белия свят. Светът е винаги един и същ, размишляваше мишлето. Как може нещо да е винаги същото? Всъщност това е толкова невероятно, както и нещо да се променя постоянно. Аз винаги съм била мишка, да, от съвсем, съвсем мъничка. И винаги съм била бяла. Значи не се променям. Не, като се замисля, се променям. От както започнах да ям по две бучки сиренце за закуска съм пораснала с цели два миши сантиметра. И сега дали съм се променила? Ама ако аз съм се променила значи ли, че и светът се е променил? Тя се огледа загрижено наоколо.
Ох, става наистина сложно. Трябва да попитам бързо някого. А, ето кого – Белият Бухал Всичкознай.
– Чичо Всичкознай, чичо Всичкознай – светът променя ли се когато аз се променям? И когато светът се променя аз променям ли се?
– Ъ, – промърмори бухалът. – Остави ме да спя.
– Нали си Всичкознай, нали всичко знаеш.
– Мда, така е. – Самодоволно поклати глава бухалът. – Всичко знам, наистина. Няма какво ново да науча. Затова мълча.
Бетина след това изказване дълго премигва на парцали като мишка в чувал брашно. Накрая тръсна мустачки и си каза храбро.
Аз и сама ще науча всичко за света. Но затова ще трябва време. Ще трябва да ям повече сирене, за да порасна по-бързо. А когато порасна непременно ще науча отговорите на всички въпроси. И дори ще науча въпросите на всички възможни отговори. И тя с решителни стъпки се запъти към килера. Отвори с мъка голямата му бяла врата. Настани се като на голям бял фотьойл върху бялата бучка сирене. Отчупи си едно прилично голямо бяло парче и замислено го загриза.

Жълтото слънце беше застанало на пръсти и се взираше в далечината. Много му се искаше да разбере какво е онова жълто езерце, което се жълтееше в долината.
Но слънцето не беше единственото, което забеляза цъфналата полянка. Жълтокрилка веднага, след последната капка дъжд изпълзя от синята камбанка, където се беше скрила и бе моментално запленена от красотата на жълтото езерце. Тя бе очарована да види толкова много жълти като жълтички цветя.
Те жълтееха и жълтееха, грациозно поклащайки главички, в такт с песничката, която Жълтокрилка запя:

Жълто, жълто, жълто
навсякъде е жълто
в жълти пелерини
жълтурчета блестят.

Жълти са крилата,
жълти са полята
в жълтите зеници
усмихва се света.

– Здравейте – поздрави ги усмихнато Жълтокрилка.
– О, ти си поетеса! – заръкопляскаха жълтурчетата.
– Така ли? – зачудено се огледа пеперудката. – Аз винаги съм била жълта, така е.
– Не, не, ние говорехме за прекрасната песничка, която изпя.
– Аааа, това ли било да си поетеса? Да, съчиняваш песни ли? Наистина не знаех. – изпърха с криле Жълтокрилка. Тази песен е специално измислена заради вас. Тя не би съществувала, ако не ви бях срещнала.
– О – наведоха смутено глави жълтурчетата и запърхаха срамежливо с големите си жълти ресници.
– Значи ако съчинявам стихчета съм поетеса – изсмя се Жълтокрилка.
– Така каза вятърът. Той е поет. Още при първата ни среща, която не беше толкова отдавна той ни изрецитира поемата си за дъжда.
– Вятърът иска след всеки куплет да му ръкопляскаме, защото сме новите му приятели. – каза едно огромно жълтурче.
– Той каза почитатели, намеси се най-малкото от тях, което винаги внимаваше какво казват по-големите от него.
– Поети, приятели, почитатели, не е ли едно и също нещо – всички започват с П. – Намеси се едно трето глухарче.
– Хъм, да ви кажа честно никога не съм се замисляла за това. Аз дори не знаех, че съм поетеса.
– Както чухте за вятъра изглежда да е най-важното нещо на света. Или по-точно е много важно другите да мислят, че е поет. Да го слушат дълго и внимателно и после да му ръкопляскат, както и да му искат автографи. – поде пак първото, което явно разбираше нещата по-изотвътре.
– А какво е автограф? – полюбопитства отново Жълтокрилка. За нея всички тези неща бяха определено нови.
– Не знаем и ние. – чистосърдечно си признаха жълтурчетата, но довечера вятърът каза, че ще дойде пак да ни рецитира и ако слушаме внимателно ще ни даде по един автограф.
– Дано автографът да е нещо вкусно, нещо като медена роса. – замечта се най-малкото жълтурче.
– Вятърът каза, че пише с метафори. – намеси се едно разрошено жълтурче. – Каквото и да значи метафора, сигурен съм, че не се яде и съм почти убеден, че и автографът не се яде. Имам лошо предчувствие.
Предчувствието доста скоро се оказа вярно, защото изневиделица вятърът се появи и отдалече с наплюнчен пръст, хвана един облак и го довлече на полянката.
– О, имам нова почитателка – зарадва се той.
– Аз също измислям песнички. – каза възторжено Жълтокрилка.
– Да, да тя е страхотна поетеса – завикаха и жълтурчетата.
Тази новина обаче никак не зарадва вятъра. Той погледна към късата жълта рокличка на пеперудката и изсумтя:
– Поетеса. Ще те видим и теб поетесо. Колко сонета си написала досега? Колко стихосбирки си издала?
Жълтокрилка се смути, изпърха с криле, но този път не каза нищо, защото разбра, че ако сега попиташе какво е сонет, щеше да се изложи много, затова предпочете скромно да каже:
– Аз съм начинаеща. Всъщност аз отскоро съм пеперуда, но е толкова вдъхновяващо да срещнеш нови приятели, това е което ме кара да пея.
– Аха, начинаеща. Ясно. Сядай при жълтурчетата да се учиш, сега ще чета поемата за вечерта. И никой да не говори, че забравям докъде съм стигнал като започнете да си шушукате.
И Вятърът започна патетично и високо да декламира една безкрайно дълга поема. От време на време Вятърът спираше, за да си поеме дъх или да каже многозначително:
– Сега следва един особено силен момент, може да ръкопляскате.
Жълтокрилка и Жълтурчетата изобщо нямаха и на идея какво може да значи особено силен момент, но ръкопляскаха. Отначало силно и като че ли много на място, но после все по-слабо и все по-вяло. На Жълтокрилка й стана студено, защото Вятърът много ръкомахаше с ръце, а на Жълтурчетата взе да им се доспива. Те започнаха да се полюляват напред-назад и да дремят. Обаче вятърът така се беше вглъбил в себе си, че изобщо не забеляза. Той се разпалваше все повече и повече. Дори започна да вика толкова високо, че чак Кукумявките в гората, които се бяха събрали на среднощно кафе с кикот изкоментираха:
– Оня хохавелник вятърът, пак си е хванал канарчета за слушатели.
– Шшшт, да не чуе, че сме тук, защото веднага ще поиска да ни посвети някой мадригал и ще трябва да му ръкопляскаме после до зори.
Вятърът обаче видя една делегация светулки и реши, че те вероятно са по-достойни да получат автограф и хукна да им рецитира поемата за утрото. Ама на вторият куплет, слънцето взе, че изгря без никакво предупреждение и без ни най-малко уважение към неговото творчество, което определено го ядоса и той се юрна да си защитава авторските права.
Без него денят беше слънчев и безоблачен. Слънцето, Жълтокрилка и Жълтурчетата се събраха на полянката и цял ден се забавляваха. Пяха песни, разговаряха колко топъл и весел е жълтият цвят и колко са щастливи, че ги е събрал заедно. Те бяха толкова различни, но жълтият цвят ги обединяваше. И те можеха безкрай да си говорят и говорят. След обяд обаче вятърът се появи от север и разруши идиличната им седянка. Той надовлече няколко камари сиви облаци и обяви, че днес ще пише роман. Поезията била само за малки жълти писарушки, а романите били за сериозните творци като него. Никой не смееше да му противоречи. Той изгледа свирепо Жълтокрилка и тя литна към гората. Останал насаме с жълтурчетата, той им заповяда да мълчат и да слушат как твори. Едно от тях обаче има неблагоразумието да му каже, че той е скучен и те предпочитат веселите забавления с Жълтокрилка. Това определено много го ядоса и той бухна два облака един в друг. Чу се оглушителен трясък, след което той се развилня окончателно. През цялата нощ той крещя и вика, вика и крещя и на сутринта, когато Жълтокрилка литна над долината да търси жълтите си приятели, тя не можа да повярва на очите си. Те до едно бяха побелели.
– Това е от творчеството на вятъра. До едно оглушахме – каза едното.
Жълтокрилка бе готова да се разплаче, но жълтурчетата, превърнали се в глухарчета казаха:
– Хич не се притеснявай, Жълтокрилке. Скрий се някъде и гледай какъв номер ще му погодим на онзи Ветровития. Като се появи и като почне да бърбори, ние ще се разлетим във всички посоки и той ще остане без слушатели.
– Хитра идея. – отбеляза Жълтокрилка. А аз, аз кога ще ви видя, толкова малко бяхме заедно и сега вече искате да си ходите.
– Не се притеснявай, пеперудке. Докато слънцето грее и докато го има жълтия цвят, който да весели сърцата ние ще се връщаме винаги на тази полянка.

В най-образцовият кокошарник на селото живееше едно червено и напето петле. То се казваше Кирчо. А се казваше така, защото когато се излюпи и майка му видя, че първата й рожба е едно прекрасно малко момченце. Тя си каза. Трябва да го нарека с красиво име. И го нарече Кирчо, защото това беше първото име, което й хрумна с буквата К. А тя задължително искаше името на първородният й син да започва с К. Защото искаше той да кукурига най-високо и най-хубаво в цялото село. Да няма друг напет хубавец като него, с такъв ясен и силен глас.
Затова кокошката полагаше специални грижи за единственият си син. Прати го в училище за кукуригане. Записа го на курс по въртене на опашка и пляскане с крила. Взе му частен учител по солфеж. Всички в двора даваха своя принос в обучението на петела, защото както казваше майка му, той щеше да стане велик петел – пазителят на двора. Сутрин малките му сестри носеха ботушите му. Обуваха му ги и лъскаха шпорите му. Боядисваха с червена боя гребена му и решеха опашката му. Кирчо само се връткаше насам натам. Той наистина беше едно красиво и напето петле. Най-хубавото в селото. Но наред с това той беше изключително мързелив и така не се научи да кукурига. Майка му кършеше ръце по цял ден и му натякваше:
– Кире, защо така, мами, почерни ми перата. Станахме за посмешище в селото. Ти си единственият мъж в семейството и не можеш да кукуригаш. Никоя кокошка няма да те хареса. Лисиците ще ни изядат. Патиците ми се подиграват по цял ден. А гъските вече почнаха да съскат насреща ми. Не издържам, мами, повече.
Кирчо я поглеждаше неразбиращо и питаше:
– Защо трябва да правя именно това, което всички очакват от мен, мамо?
– Защото си петел, затова. – отвръщаше троснато майка му и отиваше да изравя червей от канавката.
Все пак той не проумяваше защо е нужно мъжът в къщи, както майка му обичаше да се изразява, да трябва да става толкоз рано и да кукурига безсмислено. Нали и без него всички все някога се събуждаха. Не разбираше, защо именно петелът трябваше да поправя всичко счупено и да се грижи за прехраната на семейството. Ето той не правеше нито едно от тези неща, но всичко си вървеше както си му е редът. И това беше така, защото майка му се бе нагърбила с всички тези задължения. Тя, като всяка майка се надяваше, че все някога синът й ще порасне и ще стане истински петел.
Една сутрин Кирчо мина покрай досадните гъски с високо вдигната опашка и отиде да поседне на шарена сянка под върбата. Там той отвори една книжка, прелисти страница-две, но го домързя и реши да подремне. След малко обаче му стана топло и подвикна на една от сестрите си, която носеше сламки за новия полог.
– Ей, Ина. – донеси ми нещо за обяд. Хайде, че огладнях.
Ина от малка беше свикнала да изпълнява всичките прищевки на батко си и веднага се затича да изпълни желанието му.
– Ето, мама е готвила леща със спанак. Каза да изпиеш и това сурово яйце, че след обяд ще дойде професорът по пеене.
– Хубаво. – промърмори Кирчо и започна да кълве най-едрите зрънца леща.
Но както си поклъвваше лещата, така съвсем задряма. Пропусна си урока по пеене и майка му вече наистина не издържа. Ядоса се и го изгони от двора. Каза му хич и да не се връща, ако няма намерение да поеме задълженията си на петел.
Така онази нощ червеното петле се озова накрая на селото. Слънцето се скри и изведнъж стана изключително тъмно и страшно. Петлето видя как огромните сенки на дърветата застрашително се клатят от вятъра и хукна да бяга напосоки. Незнайно как се озова в средата на гората. Литна на най-високият клон на едно дърво и затрепери. Тъкмо навреме, за да чуе как под дървото две лисици си говорят.
– Ей, къде мислиш да ходиш да вечеряш тая вечер?
– Ами ще намина да прегледам кокошарниците из селото, все ще намеря някой недобре залостен и без петел. Ако искаш ела с мен, заедно ще си устроим пиршество.
И лисиците заслизаха по една стръмна пътечка по посока на селото. Кирчо не знаеше какво да направи, за да предотврати предстоящото страшно събитие. Най-накрая той беше проумял какво значи да бъде истински петел. Но вече беше твърде късно. Може би точно тази нощ лисиците щяха да изядат добрата му и грижовна майка и милите, жълтоопашати сестрички. Късно беше да плаче, заради собствения си мързел и не вслушване в съветите на майка си. Тогава му хрумна идея. Той започна да вика с цяло гърло:
– Куку... Кууу... – но кукуригането му не беше никакво кукуригане, защото беше слабо и немощно. Кирчо обаче опъна гласните си струни, спомни си всички важни срички, напълни дробовете си с въздух и опита отново.
– Кукуригу. Кукуригуу, Кукуригууу.
С всяко следващо кукуригу той кукуригаше все по-ясно и все по-силно. Гласът му се разнасяше из цялата гора. Лисиците, които не бяха стигнали далече веднага се спряха и се заслушаха.
– Чу ли това? – попита едната.
– Мдааа. Само месо, дома дошло. Я да си стоим тук. Къде ти ще бием толкова път до селото и обратно. А там има кучета, капани и какви ли не други страховити неща.
– Тук сме си у дома. Единственото, което ще трябва да направим е да изгладим хубаво покривката за маса, да запалим свещи и да чакаме вечерята сама да ни кацне.
Лисиците бързо се заеха с приготвяне на трапезата. А петлето кукуригаше все по-силно.
– Ще си хапнем петленце, мляс, мляс. – каза едната.
– Хей, петленце хубаво момченце, я ела да ни попееш. Тъкмо сме опънали софрата, но си нямаме певец, да ни попее на уше.
– С удоволствие ще ви попея, – отвърна петлето. Но аз мога да пея само като съм на високо. Така че вие там долу си вечеряйте, аз от тук ще ви пея. Лисиците видяха, че с тоя стар номер няма да излъжат петлето. Но решиха, че то все някога ще огладнее и ще слезе от дървото. Или пък ще заспи и ще падне от клона и тогава вади братко ножовете и вилиците. Слагай кетчупа на масата и гуляя започва. Те чакаха ли чакаха под дървото. А петлето кукуригаше ли кукуригаше. И наистина петлето огладня. Стана му студено. Доспа му се. Домиля му за хубавия топъл кокошарник. Но се държеше по мъжки.
– Веднъж в живота си и аз ще бъда истински петел, нищо че мама няма да може да ме види. Но поне с тази малка хитрост спрях лисиците да отидат в селото. Ще пея и ще танцувам на едно краче до сутринта. Пък като изгрее слънцето, ще мисля как да се измъкна. – говореше си петлето.
Но като изгря слънцето и погледна от дървото, какво да види.
Под дървото се беше наредила цялата фамилия. Около тях се въртяха двете големи съседски кучета и доволно махаха с опашка.
– Страшен певец си. – подметна едното и намигна хитро. Петленцето както си беше червено, почервеня от срам още повече и засрамено слезе от дървото.
– Вече си имаме истински петел в къщи. – прегърна го майка му.
От този ден нататък Кирчо ставаше най-рано от всички в селото. Заставаше на стобора и кукуригаше с цяло гърло. Със силния си глас отвяваше облаците, които завиваха слънцето и то се събуждаше. Нямаше как. Кирчо вече беше оповестил на всички, че денят е започнал.

На една зелена поляна, точно в най-зелената й част, живееше едно малко зелено скакалче. То се казваше Зинедин. По цял ден Зинедин се упражняваше да скача надалече. Ще кажете, какво има да се упражнява, нали е скакалец. Да, той беше скакалец и именно затова не се отказваше да скача и да скача, въпреки че едното му краче съвсем липсваше. Липсваше си по рождение. В началото Зинедин мислеше, че така е както трябва да бъде. Дори не разбираше защо всичките му далечни лели, доскачали от къде ли не, гледаха състрадателно майка му и постоянно му даваха да ближе захарна тръстика.
Когато попорасна и се опита да скача както всички останали по поляната разбра, че нещо не му се удава така лесно, както на другите. Всички наблюдаваха неговите жалки опити да скочи от едното камъче до другото. За останалите зелени скакалчета това не беше никакъв проблем, но за него беше сложно усилие. Скачайки от едното камъче до другото, които бяха седнали почти едно до друго, за да могат по-лесно да обсъждат всички случки в гората, скакалчето толкова се изморяваше, че трябваше да почива докато слънцето залезе.
– Безнадеждно е. – помисли си след един такъв опит Зинедин. – никога няма да мога да скачам като другите.
– Ква, ква и аз мисля така. По-добре да се откажеш. Опитай да си охлюв. Със сигурност ще ти се удава повече. – Квакна два пъти певицата от съседното блато, скачайки с огромни жабешки скокове и изчезна нанякъде.
На скакалчето му стана още по-тъжно, то не издържа и се разплака насред поляната. Седна на едно камъче и плачеше ли, плачеше. Цялото се тресеше от сълзи и стана още по-зелено от обикновено. То плака толкова дълго, че слънцето не издържа и се скри. Внезапно скакалчето се сепна и се уплаши от тъмнината, която се задаваше от запад. То тръгна накуцвайки, но изведнъж видя, че от проблема си бе направило още по-голям проблем. Около него всичко беше в сълзи. Беше се образувало едно малко солено езерце. Малко, но достатъчно голямо, за да може едно малко накуцващо скакалче да се удави в собствените си сълзи. То се опита да го прескочи, но започна да потъва в локвичката. Хвана се за една тревичка и с нейна помощ успя да се върне на камъка. Погледна наоколо. Беше станало тъмно и страшно. Задуха студен вятър. Скакалчето разбра, че колкото повече плаче, толкова повече проблеми си създава и затова стоеше безмълвно на камъка и се чудеше как да се прибере в топлото си легло. Опита се да вика:
– Мамо, мамо. – но гласчето му беше толкова тъничко и тихичко, че никой не го чу. Стана му студено и още по-тъжно. Не знаеше какво да направи, за да промени нещо. Представяше си огнището и виждаше как майка му слага топлата каша на масата. Как братчетата и сестричетата му с големи и красиви подскоци наскачват около топло ухаещата гозба. Как хапват прясна салата от глухарчета и как весело се смеят и си разказват за голямото надскачване през деня.
А той никога не можеше да участва в нито едно от всички тези забавления. Той хем беше скакалец, хем не беше. Защото не можеше да скача. Зинедин винаги трябваше да сяда отделно от другите на малко столче досами земята. Винаги когато другите отиваха с мама на пазар или на разходка, той си оставаше в къщи да рисува с един малък зелен пастел.
Зинедин седеше сам с тъжните си мисли и почти се беше примирил с тях. Реши, че така е най-добре. Да бъде сам и забравен от всички, като корабокрушенец на самотен остров. Зави се с едно листо и се загледа в звездите. Може би там беше изписан отговора на неговото голямо, изпълнено с болка ЗАЩО.
Зинедин от мислене позадряма, защото се беше схванал от студения нощен вятър и вече не можеше да мръдне дори и вкочанелите си ръце. Обаче чу гласове из тревата. Заслуша се. Това бяха неговите братчета и сестричета, които викаха с цяло гърло.
– Зинедин, Зинедин, къде си?
– Нима те ме търсят? – сепна се изненадано Зинедин. Те са забелязали, че ме няма.
Точно тогава над него проблесна силна светлина. Затвори очи.
– Ето го, ето го – викаше някой.
Когато отвори лекичко клепачката на едното си око видя, че това бяха няколко светулковци от местната пожарна команда. Целият отряд бе вдигнат под тревога в издирване на Зинедин. Когато бяха разбрали, че Зинедин е изчезнал, всички животни в гората бяха оставили топлите си легла, бяха обули високите си гумени ботуши и се бяха впуснали да го търсят навсякъде. Калинките бяха литнали към ягодовите насаждения в края на гората, Бухалът Буфало отиде да провери под големите дървета, които хвърляха най-черната сянка.
Майката на скакалчето плачеше и се вайкаше:
– Ох, сигурно го е смачкало нещо, той е такъв мъничък. Не може да го няма. Той не може да стигне далече. Сигурно някоя сврака чужденка го е изяла. Зинедин се повдигна на лакът и няколко силни светулковци с ярки лампи го грабнаха, пренесоха го през езерцето от собствените му сълзи и го занесоха при притеснената му майчица. Тя продължаваше да плаче и започна да го обсипва с хиляди целувки.
Скакалчетата скачаха наоколо и започна среднощна веселба. На никого не му се спеше. Всички се радваха, че намериха Зинедин жив и здрав. Катеричките прескочиха набързо до хралупите си и донесоха по една торба лешници и орехи, зайчетата донесоха моркови, мечетата дотъркаляха цяла делвичка с мед, щурците опънаха лъковете на цигулките си. И танците започнаха.

Скачаш най-далече,
скачаш през звездите,
надскачаш и мечтите
когато си обичан.

Когато си обичан,
за теб прегради няма
когато си обичан
щастието изгрява.

Майката на Зинедин го прегръщаше и целуваше, целуваше и прегръщаше и тихо му шепнеше.
– Зинедин, аз винаги ще те обичам. Обичам те не заради това, което можеш да правиш, а защото си моето момче. Без теб гората никога няма да бъде същата. И което е съвсем сигурно, аз никога няма да съм същата. Ако те бях загубила, с теб щеше да си отиде и част от сърцето ми.
Зинедин се беше сгушил тихо в прегръдките на мама и лекичко хлипаше. Този път от радост. Радваше се, че е обичан. Гледайки голямото импровизирано тържество в негова чест той разбра, че най-важното от всичко на света беше да бъде обичан, а не дали може да скача надалече.
На другия ден той продължи упражненията си, но вече всичко беше различно.
В гората пристигна доктор Щърк. Той беше малко щърб, но беше изключително добър доктор, с голямо и добро сърце. Доктор Щърб приши внимателно на Зинедин ново краче, направено от специални зелени борови иглички. И не след дълго и той можеше да скача, почти като другите.
Братчетата и сестричетата му го окуражаваха и му показваха как да скача по-лесно и по-надалече. Жабата певица дочула за постиженията на храбрия скакалец доскача от блатото, захапала една огромна бяла лилия и смутено каза на Зинедин:
– Заповядай, това е за теб. Ти си наистина истински скакалец, не само защото вече можеш да скачаш толкова добре, а защото вярваше, че го можеш дори когато нямаше никаква надежда за това.

Някъде тук живее едно малко момченце. То е малко палаво, но много умно и много мило дете. Има красиви очи, като току-що узрели бадеми и сериозно любопитен поглед.
Може да си го виждал в магазина или на пързалките в парка. Може да си сядал с него да закусваш на една маса и даже самото то може да ти е приготвило закуската. То прави незаменима с нищо попара – натрошава една филийка хляб в малка жълта купичка, поръсва внимателно мъничко захар отгоре и после мама сипва топлото мляко. Сети ли се? А, да, може да си го виждал в огледалото дори? Ако ли не, бързо затвори очи и сега ще ти разкажа за него.
Когато един ден това малко момченце, ненадейно се появи в голямата къща – то тогава беше още по-малко, но все така мило дете, – обаче съвсем бързо научи имената и буквите на всички наоколо. Научи какво ядат зайчетата и как се яздят понита. Научи как се готви грах и как се строят замъци. Научи се дори да разглобява и сглобява багер, да рисува птица. Научи се да говори с познати и непознати по телефона и надълго и на широко им обясняваше и обясняваше всичко, което толкова много го впечатляваше.
То наистина беше научило много неща, но не можеше да разпознава цветовете. Постоянно питаше: “Това какъв цвят е. А онова там? А кончето бяло ли е?” Виждаше любимата си синя блузка и казваше, че е черна, червените панталонки според него бяха зелени. А светофарите си мигаха и светеха както си искат. Майка му като всички майки взе да се притеснява, че момченцето вижда всичко в един и същи цвят. Една вечер тъкмо когато слънцето позлатяваше покривите и небето се покриваше с разцъфнали теменуги се появи една приказна фея. Тя лекичко застана зад загледаната в далечината майка и тихо каза:
– Здравей! Знам за какво си мислиш.
Майката стреснато се обърна.
– Мислиш си за някого, когото обичаш, нали?
– От къде знаеш за какво си мисля и коя си всъщност ти?
– Аз съм фея, не забелязваш ли?
– Хъм, каква фея си, не виждам да имаш вълшебна пръчица?
– Приказна, разбира се. Аз съм феята на цветовете. Приятно ми е? – подаде ръка феята и отметна пъстроцветния си шлейф, който блестеше в цветовете на дъгата. – На мен пръчици не са ми нужни. Вълшебствата са ми в сърцето. Ако погледнеш в очите ми ще разбереш.
Майката седеше и премигваше изумена. Очите на феята бяха сини като пролетни изворчета, в които се оглеждат люлякови облаци. Не, те бяха зелени като току-що изкъпана от дъжда поляна или по-скоро бяха като кестени, сгушени в пъстроцветно легло от есенни листа. Всъщност те събираха всички цветове и не можеше да се определи истинският им цвят.
– Не знам, не знам какво да кажа – мислех, че само децата могат да виждат феи и да говорят с тях. Даже си мислех, – простете за откровеността, – мислех си, че феите не съществуват, а майките ги измислят, за да накарат децата да спят спокойно на загасена лампа, да си изяждат закуската и да си мият зъбите.
– Права си, някои си измислят. Но всъщност, само онези, които имат детски сърца могат да виждат феи. Затова повечето родители смятат, че децата им си измислят въображаеми приятели. Но това разбира се съвсем не е така.
– Невероятно. А ти, таковата защо си тук?
– Заради теб и заради малкия, разбира се. Не искам да се притесняваш повече. Майката я погледна умислено и недоверчиво.
– Няма какво да се чудиш. Вие майките си мислите, че вие сте тези, които научавате децата на всичко и че те без вас няма да могат да научат нищичко, но всъщност изобщо не е така.
Ние феите сме тези, благодарение на които детството е винаги незабравимо. Аз съм тази, която уча децата на цветовете. Ако някога децата изчезнат и ако някога и цветовете изчезнат, а това със сигурност ще стане в един и същи миг, защото децата са цветовете на живота, аз ще умра. Ще се стопя като пролетна дъга след дъжд и ще изчезна.
Майката мълчеше. Феята я обгърна с шлейфа си и каза:
– Обещавам ти, че съвсем скоро твоето момченце ще различава всички възможни цветове и ще може да им се възхищава, да ги разбира и да ги чувства. Аз ще идвам всяка нощ и ще му разказвам цветни приказки.
– Мамо, мамо – искам приказка, моля те. Не мога да заспя без приказка. – прозвъня едно детско гласче и босите крачета затупуркаха по пода.
– Идвам, идвам. Защо пак тичаш бос? Бързо обувай джапанките и в банята. Приказката после. – като каза това, жената мигновено се обърна към феята, но тя вече била изчезнала. Хъм, нали щеше да разказва приказки? – зачуди се тя.
– Вземи зайко, вземи зайко – той иска да му разкажеш и на него приказка.
– Добре, добре... първо зъбите. Много приказки ми се събраха.
И всички вкупом се отправиха към банята. После те се сгушиха на топло под сините чаршафи на мечета и приказката започна с първата усмивка на една синя звезда.

Имаше едно време един син кит. Той беше прекалено огромен и прекалено самотен. Плуваше насам-натам из огромното море и все се мъчеше да заговори някого, но обикновено още на първата дума всички се разбягваха. И затова той все си ходеше сам. Беше много, много самотен. Нямаше с кого да обсъжда дали ще вали утре. Нямаше с кого да си играе, нито на кого да разказва приказки. Дори нямаше с кого да се скара. Затова той не обичаше лятото, не обичаше песните и престана да иска да вижда когото и да било. Събуждаше се сам-самичък в цялата вселена и заспиваше също толкова сам и толкова нещастен. С времето той свикна да е сам и да е нещастен. Това беше почти същото като да е дебел и огромен. Престана да заговаря моруните и да се опитва да разсмива акулите. Престана да се усмихва и на всяка Коледа си пожелаваше да се превърне в охлюв. Искаше да се свие в черупката и никога да не излиза от нея. Заспиваше с мисълта, че не иска да се събужда и се събуждаше с мисълта, че иска да заспи. Но нищо не се променяше, всичко продължаваше ден след ден еднакво и синьо като морето. Той беше все така нещастен и все така самотен като огромен безлюден кораб. Никой не го обичаше и той не обичаше никого.
Един ден по обяд той беше задрямал, защото като си живееше сам самичък му беше все едно кога ще спи и кога ще яде, но го събуди особено гъделичкане по гърба. Той се поразмърда малко. Усети, че по гърба му ходят стотици малки крачета. Това наистина беше нещо необичайно и той реши да се потопи под водата, че да се поохлади. И докато се гмуркаше видя едно ято сини птичета, които хвръкнаха уплашени в небето.
Заинтригуван, китът веднага подаде глава и попита:
– Кои сте вие?
– Ние сме синигерчета. Най-накрая и ние се престрашихме да емигрираме на юг, защото в нашата страна стана твърде студено и твърде опасно за такива малки и крехки създания като нас. – отвърна едно от тях.
– Но, ние летяхме, летяхме и толкова много се изморихме, че със сигурност ако не Ви бяхме помислили за синьо островче, в огромното море, щяхме да изпопадаме във водата и да се удавим. Ние не можем да плуваме. Моля Ви много да ни помогнете? – допълни друго.
Китът слушаше удивен разказът на синигерчетата, които без страх му обясняваха всичките си несгоди и перипетии. Накрая той ги попита:
– А не ви ли е страх от мен?
– Трябва ли да се страхуваме от нашия спасител? Ако не беше ти, ако не бяхте Вие, господине, нас определено вече нямаше да ни има.
Синият кит се замисли над последните думи на синигерчетата и си каза, че ако по Коледа се беше превърнал в охлюв, сега със сигурност нямаше да разговаря с толкова много нови приятели. Те са толкова мънички, но не се страхуват от него. Това определено му се видя доста странно. И понеже никога досега не бе имал приятели, не знаеше какво точно да каже. След дълго мълчание му се стори удачно да им предложи:
– Виждам, че ви е трудно да прелетите това огромно море. Аз живея сам и по цял ден плувам насам-натам, без цел и посока. Ако искате вместо да плувам безцелно, мога да плувам във вашата посока. Така вие ще си почивате на гърба ми и ще ми разказвате за вашата земя и за земята, в която отивате. Ще ми споделяте вашите мечти и те ще станат мои мечти. Така и аз ще имам мечта.
Синигерчетата се спогледаха замаяни. Не можеха да повярват, че в огромното бурно море може да срещнат такъв голям приятел.
Те зачуруликаха весело и запяха:

Когато е трудно, когато е страшно,
но дръзнеш да вярваш, че имаш крила.
Когато е зима, когато е мрачно,
размахай, размахай крила.

Лети до последната капчица въздух,
лети дори когато не виждаш земя,
лети и ще срещнеш, ще срещнеш приятел
със сърце колкото цяла земя.

Синият кит толкова много се разчувства от песента, че очите му се напълниха със сълзи.
– Никога не съм имал приятели. Не съм вярвал, че може някой да ме хареса точно такъв – дебел и огромен.
– Всъщност ние оставаме при теб, защото си преди всичко добър. – зачуруликаха птичките.
И така цялата компания се отправи задружно на юг. Сутрин птичките изнасяха на кита празничен концерт, по случай новия ден. После той приготвяше набързо вкусна морска закуска и след това те му разказваха за всичко, което бяха видели. Разказваха му дори и за онова, което все още не бяха видели, но много искали да видят. Китът слушаше и слушаше. Когато стигнаха Африка, той каза:
– Вече няма да си пожелавам да се превърна в охлюв. Сега и аз имам мечта. Може да бъдете сигурни, че когато вятърът задуха в обратна посока към високите снежни планини, аз ще бъда тук и ще ви очаквам. Ще бъда вашият кораб, който ще ви помогне да стигнете у дома. Ще бъда онзи, който мечтае да мечтае с вашите мечти. И синият кит тихичко си затананика:

Когато е бурно и страшно небето,
когато морето от сълзи горчи
когато не спира да плаче сърцето,
тогава ти трябват мечти.

Мечтай за мечтата
щом няма надежда
за никаква друга мечта.

Мечтай да си кораб,
надежда в морето
за нечия птича мечта.

Мечтай и ще видиш
как тайно полека,
за другите ставаш мечта.

Птичките литнаха и махаха с криле на своя добър приятел.
– Ще се видим наесен отново. – викаха те. – Довиждане, приятелю.
– Довиждане, милички, ще ви чакам.
И китът заплува обратно навътре в морето. Но вече плуваше с очакване, защото имаше мечта.

Имаше едно момиче, което се казваше Ина и имаше дълги черни коси и големи зелени очи. То беше винаги тъжно и рядко излизаше на разходка. Все си седеше само и гледаше далече, далече. То не говореше с никого, освен с едно малко кафяво врабче. Ина му оставяше трохички на перваза и врабчето я гледаше с благодарен и разбиращ поглед. Ина му говореше дълго и продължително. Тя говореше само с очи, но врабчето винаги я разбираше.

Една сутрин тя погледна към току-що окъпания от краткия пролетен дъжд люляк. Гледаше го замислено и вглъбено, все едно искаше да провери каква тайна се крие във всяко едно от цветчетата.
– Той никога не ти е подарявал люляк, нали? – казваше замислено врабчето.

Ина поглеждаше врабчето и очите й ставаха още по-зелени, като зелената морава, към която тя насочваше погледа си. Тя цялата беше покрита с малки детелинки, които се гушеха една в друга.
– Разбирам – поклати глава врабчето. – Той никога не е седял цял ден заради теб на поляната, за да открие в тревата единствената четирилистна детелина. Той не би си губил времето да я търси.

Момичето отмяташе косите си и поглеждаше небето. Гледаше го дълго, точно толкова дълго и мълчаливо, колкото гледаше и поляната. Небето беше чисто синьо, само с едно облаче, което приличаше на колесница с големи бели коне.
– Той никога не ти е предлагал да те отведе надалече и да бъде завинаги с теб.
– Но защо тогава очите ти винаги говорят за него? – изобщо не можеше да проумее врабчето. – Защо винаги го чакаш?

Момичето затваряше прозореца, затваряше очи и се заглеждаше дълбоко, дълбоко в себе си.

Антон погледна към стъклото и видя как от там го гледа една малка, бяла Луна.
– Защо не спиш? – попита го Луната.
– Защото мама я няма и аз не мога да заспя.
– А къде е майка ти – влезе му в положението Луната.
– Тя беше тук, аз заспах, ама пак се събудих и сега я няма. Сигурно работи пак на компютъра. И сега ще плача и ще я викам. – Тони се замисли дали да стане от топлото си креватче и да тръгне из къщата да търси мама или да се развика със силен глас. Докато се чудеше кое от двете е по-удачно да избере, Луната му предложи:
– А не искаш ли една нощ да заспиш с мен. И аз съм сама и не мога да заспя. Обикалям по цяла нощ насам натам и понякога надничам зад пердетата, за да си поговоря с някого.
– Ама, аз искааам да се гушнааа. А ти си далече. – проплака детето.
– Не съм далече, кой ти каза, че съм далече. – Повдигна се на пръсти Луната и се надвеси колкото можа към Тони.
– Ами не мога да те докосна, не мога да те гушна, не мога да те погаля по косата, значи си далече. – заключи Тони.
– Само така ти се струва – усмихна се Луната – Защото не знаеш, че когато обичам някого, ама когато истински го обичам, аз мога да се превърна в копче и да се сгуша точно до сърцето му. Той може да си ме държи в ръчичка, докато спи, а аз мога да слушам как тупка сърцето му и да съм спокойна. Тогава светя по-силно и ставам по-кръгла.
– Често ли се превръщаш в копче? – попита заинтригуван Тони.
– Като се замисля, доста често, – отвърна Луната. – Винаги някъде има някое дете с такива големи очи като твоите, което не може да заспи. А аз обичам децата. Не мога да гледам плачещи деца. Като видя някое като теб, което аха и да заплаче, небесният конец ми се къса и аз веднага се превръщам в малко бяло копче за пижамка и се гушвам до него под завивките.

Тони се отказа да плаче, гушна се под одеялото, затвори очи и напипа копчето на пижамата си. За първи път разбираше, че Луната може да се превръща в копче. Което, никак, ама никак не беше лоша идея.

Тони по цял ден тичаше из къщата. Качваше се на табуретките, провираше се под масата, обикаляше около печката и от време на време проплакваше:
– Мамо, ударих си ръчичката, Мамо, опарих си пръстчето, Мамо, паднах от кончето. – и тичаше бързо при мама, мама да лекува болното място с целувка.
И със сигурност този метод на лечение даваше резултат. Щом меките устни на мама докоснеха ударената ръчичка, тя веднага оздравяваше и Тони хукваше към новите си приключения.
Но около Тони имаше много възрастни хора и всички те бяха болни и пиеха хапчета. Дядо му всяка сутрин изпиваше по едно голямо бяло хапче, едно по-малко розово и едно съвсем, съвсем мъничко и жълтичко. Баба му пиеше големи продълговати зелени хапчета. И Тони започна основателно да се усъмнява в маминият начин на лечение. Ако всички болки минаваха толкова бързо с една целувка, защо тогава всички хора някой не ги целуваше по болното място и те веднага да оздравяват. И когато веднъж по невнимание Тони отново си удари главата в ръба на масата, отиде при мама и вместо да каже:
– Мамо, ударих се, целуни ме.
Той отиде при нея и сериозно каза:
– Мамо, дай ми едно хапче.
– За какво ти е хапче? – недоумяваше майката.
– Ударих си главичката и искам хапче да ми мине.
– Няма такова хапче, миличко.
– А защо всички пият хапчета?
Това определено не беше никак лесен въпрос или по-точно не беше лесен отговорът. Защото от само себе си следваше въпросът а защо са болни и нямаше измъкване от този лабиринт. Нещо като главоболието, което мъчеше Мила от известно време и тя тъкмо беше решила да изпие някакво лекарство, с надеждата, че може да й помине малко. Направо й се плачеше от болка. Тя клекна до малкото си момченце и напълно сериозно, с най-сериозният възможен тон каза:
– И мен ме боли главичката, мило, но няма да пия хапчета, защото имам теб. Целуни ме да ми мине. Сигурна съм, че целувките са вълшебни и лекуват всичко. Важното е да има някой, който да те целуне истински. Някой, който да те обича наистина. Обикновено хората се разболяват, защото няма кой да ги обича истински. Ти обичаш ли ме?
– Обичам те, мамо. – каза Тони и целуна майка си по челото.
– И аз те обичам, – усмихна се Мила и също го целуна по рошавата главичка.
Когато някой те обича истински, няма да се разболяваш, нали, мамо? А ако си бил болен преди да го срещнеш бързо, бързо ще оздравееш. – заключи мъдро Тони.

Всички майки са любопитни и искат бързо да научат всичко за своето дете. Дали то ще е синеоко или чернооко, дали ще е къдрокосо като дядо си или с чипо носле като баща си? Дали ще може да пее и ще стане оперен певец? Или ще стане художник или хирург? Дали ще е умно и ще завърши Университет? Дали ще може да се справи с математиката, защото на тях винаги им е куцала, а пък частните уроци са толкова скъпи. Интересуват се да знаят дали ще се страхува от водата и дали няма да пожелае да стане моряк и да отплува надалеч, надалеч от тях. Дали ще има добро сърце и сръчни ръце?

С една дума, всички майки се интересуват от самото начало какво иска да стане детето им като порасне. И едва проговорило, не проговорило, все това го питат. Първият логичен отговор, да им се чудиш изобщо как не могат сами да се досетят, разбира се е:
# Като порасна ще стана голям.

Да но по всичко личи, че особено на майките това трябва да им се повтаря доста често. Те никога не могат да схванат от веднъж толкова очевадни неща. Независимо, че всеки ден на закуска повтарят:
# Изяж си попарата, иначе няма да пораснеш. Ако не ядеш, никога няма да стигнеш онова шкафче, в което държа бонбоните и никога няма да знаеш точно какви бонбони има там. Или пък се учудват:

# Толкова малък и искаш да ти купя мотор? Я виж онзи батко на улицата с големия мотор? Виждаш ли го? После ще отидем да се премериш с него, сега като те гледам май му стигаш само до кръста, ако не и до коленете. Когато пораснеш колкото него, тогава ще мислиш за мотор, сега сядай и лапай кашата.

Също така са доста досадни, когато те карат на всеки срещнат да му обясняваш как се казваш и на колко си години. И то по няколко пъти. А иди тях да ги питаш на колко са години да видиш как ще те изгледат и с каква радост ще ти отговорят. Е, моята майка ще ти каже. Може би ако знаеш как да я попиташ. Тя е хубава и добра. Бих казал най-хубавата и най-добрата майка на света. Мисля, че е такава, защото ме обича. И затова когато порасна искам да стана Герой. Просто герой, каквото и да значи това. Аз и сега съм герой, защото не се страхувам от кучета и не плача когато ми бият инжекция. Но когато порасна ще стана голям герой. Знам, че това ще зарадва мама, защото когато й го казвам очите й заблестяват. Така че сега вече знам отговора на най-важният за всички майки въпрос. Единственото, което ми остава е докато порасна да разбера именно като какво значи да си Герой. Но мисля, че дотогава имам още малко време.

Имало в старо време един наемен войник, който дълги години служил вярно
на царя. Но войната свършила, пък и войникът поради много рани,
получени в битките, не можел вече да служи, та царят му рекъл:

– Нямам вече нужда от тебе и можеш да си вървиш у дома. Няма да
получаваш пари занапред, защото плащам само на онези, които са на
служба при мен.

Не знаел войникът с какво ще преживява отсега нататък, тръгнал си
угрижен, вървял цял ден и по мръкнало стигнал в една гора. Когато
притъмняло съвсем, видял някаква светлина, запътил се към нея и спрял
пред една къща, в която живеела вещица.

– Дай ми да похапна и пийна и ме остави да пренощувам, иначе ще загина – рекъл й той.

– Охо – отвърнала тя, – кой дава нещо на избягал войник? Но аз ще
се смиля над тебе и ще те приютя, ако извършиш, каквото ти поискам.

– Какво искаш? – попитал войникът.

– Да прекопаеш утре градината ми.

Съгласил се войникът и работил на следния ден, колкото му държали силите, но не успял да свърши до вечерта.

– Виждам, че днес не можеш повече – рекла вещицата. – Ще те оставя
още една нощ тука, но утре ще ми насечеш и нацепиш една кола дърва.

Войникът употребил за тая работа целия ден и вечерта вещицата му предложила да остане още една нощ.

– Утре ще ми свършиш само една дребна работа. Зад къщата има стар
пресъхнал кладенец и в него ми падна свещта. Тя гори със син пламък и
не угасва. Ще слезеш да ми я извадиш.

На другия ден старицата го завела до кладенеца, накарала го да
влезе в един кош и го спуснала долу. Намерил той свещта със синия
пламък и дал знак на старицата да го изтегли пак горе. Тя го изтеглила,
но когато наближил отвора на кладенеца, протегнала ръка да му вземе
свещта.

– Не – рекъл той, защото разбрал лошото й намерение, – няма да ти дам свещта, докато не стъпя с двата крака на земята.

Вещицата се разярила, пуснала го да падне в кладенеца и си отишла.

Паднал клетият войник на влажното дъно, без да пострада, и свещта
продължавала да пръска синя светлина, но какво можела да му помогне тя?
Разбрал, че няма да избегне смъртта, поседял известно време в безмерна
тъга, после случайно бръкнал в джоба и напипал лулата си, която още
била наполовина пълна.

“Това ще бъде последното ми удоволствие” – помислил си той,
извадил я, запалил я от синия пламък и запушил. Но щом пушекът почнал
да се вие в кладенеца, пред войника неочаквано се изправило едно
дребно, черно човече и го попитало:

– Какво ще заповядаш, господарю?

– Откъде-накъде ще ти заповядвам аз? – отвърнал изумен войникът.

– Длъжен съм да изпълня всичко, каквото поискаш – рекло човечето.

– Добре – рекъл войникът, – тогава ми помогни най-напред да се измъкна от кладенеца.

Човечето го уловило за ръка и го повело през един подземен проход,
но не забравило да вземе свещта, която пръскала синя светлина. Из пътя
му показало всички съкровища, натрупани скритом от вещицата, и войникът
си взел толкова злато, колкото можел да носи.

Като се намерил отново горе на земята, той рекъл на човечето:

– Сега иди да вържеш дъртата вещица и я заведи при съдията.

След малко тя префучала като вихър край войника – била яхнала един
див котарак и непрекъснато надавала ужасни писъци. Не минало дълго
време и ето че човечето се върнало.

– Всичко е наред – рекло то, – вещицата е вече в затвора. – И попитало:

– Какво друго ще заповядаш, господарю?

– Сега засега нищо – рекъл войникът, – можеш да се прибереш у дома. Но повикам ли те, пристигай незабавно!

– Нужно е само да си запалиш лулата от свещта със синия пламък и
аз начаса ще се изправя пред тебе – рекло човечето и после изчезнало от
очите му.

Войникът се върнал в града, откъдето бил дошъл. Купил си хубави
дрехи, влязъл в най-скъпата странноприемница и заповядал на съдържателя
да му нареди една стая колкото е възможно по-разкошно. Приготвили
стаята, настанил се войникът в нея, повикал черното човече и му рекъл:

– Аз служех вярно на царя, но той ме отпрати и ме остави да гладувам. Искам да му отмъстя.

– Какво да сторя аз? – попитало Човечето.

– Късно тази вечер, щом царската дъщеря си легне и заспи дълбоко, донеси я тук да ми послугува.

Човечето рекло:

– За мене тази работа е лесна, но ще бъде опасно за тебе, ако се разчуе. Може лошо да си изпатиш.

Щом ударило полунощ, вратата изведнъж се отворила сама и човечето внесло царкинята в стаята.

– Аха, пристигна ли? – викнал войникът. – Веднага на работа! Иди да вземеш метлата и измети!

След като помела, той й заповядал да дойде пред креслото му, протегнал нозете си и рекъл:

– Изуй ми ботушите!

После ги запратил по главата й, а тя трябвало да ги дигне, почисти
и лъсне. Тя изпълнила всичко, каквото й заповядал, без съпротива,
мълчаливо и с полузатворени очи.

А щом пропели първи петли, човечето отново я занесло в царския дворец и я положило в леглото й.

Събудила се царкинята на другата заран, отишла при баща си и му рекла, че сънувала чудноват сън.

– Понесоха ме със светкавична бързина по улиците и ме оставиха в
стаята на един войник, на когото трябваше да слугувам, да върша
най-черната работа, да му мета стаята и да му чистя ботушите. Беше само
насън, а пък съм толкова уморена, като че наистина съм вършила всичко
това.

– Може да не е било сън, а действителност – рекъл царят, – та ще
ти дам следния съвет: направи малка дупка на джоба си и го напълни с
грахови зърна. Ако те отнесат пак, зърната ще изпадат през дупката и ще
оставят следа по пътя.

Докато царят я наставлявал така, Човечето стояло невидимо отстрани
и чуло всичко. През нощта, като понесло пак спящата царкиня по улиците,
няколко грахови зърна наистина изпадали, но не могли да оставят следа,
тъй като хитрото Човече предварително осеяло всички улици с грахови
зърна. И царкинята трябвало повторно да слугува, докато пропели първи
петли.

На другата заран царят пратил хората си да търсят следата, но
техните усилия били напразни, защото по всички улици сиромашки деца
събирали граховите зърна и викали:

– Тази нощ е валял грах.

Тогава царят рекъл:

– Трябва да измислим нещо друго. Легни си тази вечер с обувките и като си тръгваш оттам, скрий едната някъде. Аз ще я намеря.

Черното Човече пак подслушвало и узнало намеренията на царя, затова
вечерта, когато войникът му поръчал да донесе пак царкинята, то се
помъчило да го раздума и му рекло, че не знаело средство против тая
хитрина; а пък ако намерели обувката у войника, щял лошо да изпати.

– Прави, каквото ти рекох – отвърнал войникът. И царкинята трябвало трета нощ поред да прислужва.

Ала преди да я отнесат обратно в двореца, тя скрила едната си обувка под леглото.

На другата заран царят пратил да дирят обувката на дъщеря му из
целия град. Намерили я у войника, който по молба на Човечето бил
напуснал града, но скоро го настигнали, хванали го и го хвърлили в
тъмницата. В бързината си той пък бил забравил най-важните неща:
свещта, която пръскала синя светлина, и златото. Имал в джоба си само
една жълтица.

Но както стоял окован до прозореца на тъмницата, зърнал едного от
другарите си да минава по улицата. Почукал тогава на стъклото,
приближил се другарят му и той му рекъл:

– Забравих в странноприемницата едно вързопче. Имай добрината да ми го донесеш, ще ти дам една жълтица.

Отърчал неговият другар и му донесъл вързопчето. Отпратил го войникът, запалил лулата си и Черното Човече веднага се вестило.

– Не се страхувай! – рекло то на господаря си. – Върви, където те
водят, и се остави в ръцете им. Вземи само свещта, която пръска синя
светлина със себе си!

На другия ден изправили войника пред съда и макар че не бил
извършил никакво престъпление, съдията го осъдил на смърт. Но като го
извеждали от съда, той помолил царя за една последна милост.

– Каква? – попитал царят.

– Разреши ми да изпуша на път към лобното място още една лула.

– Можеш да изпушиш и три – отвърнал царят, – но не си въобразявай, че ще ти подаря живота.

Извадил войникът лулата си, запалил я от свещта със синия пламък и
щом се дигнали няколко колелца пушек, Човечето се явило. Държало малък
бич в ръката си и попитало:

– Какво ще заповядаш, господарю?

– Набий тоя продажен съдия и стражарите му така, че да се
натъркалят по земята! Но недей забравя и царя, който се отнесе тъй лошо
с мене.

Развъртяло се светкавично Човечето насам-натам и всеки, когото
само докоснело с бича си, падал веднага на земята и не смеел да мръдне.
Изплашил се царят, ударил го на молба и само за да запази живота си,
отстъпил царството си на войника и му дал дъщеря си за жена.