Видове едногодишни цветя

Богородичките (Callistephus) зацъфтяват от лятото и продължават да радват с пищното си многообразие от цветове до късна есен. Съцветията приличат на големи маргаритки или на малки кичести хризантеми. Листата са мъхести и дълбоко нарязани. Голямо е разнообразието от видове - ниски, високи, обикновени, кичести. Багрите обхващат цялата палитра - бели, розови, виолетови, червени, сини.
Богородичките са чувствителни на гъбни болести при многократно засаждане на едно и също място и при неравномерна поливка. Развиват се добре на пряко слънчево огряване. Поливат се умерено, равномерно и редовно, почвата да е плодородна, глинесто-песъчлива с неутрална реакция. Наторяването е желателно през периода на цъфтежа.
Размножаването на богородичките става чрез семена, засявани направо на място или чрез разсад. За тази цел семената се засяват към края на февруари или март в топло помещение при температура 18-200С. На постоянно място се засаждат през май, на разстояние 30-40 см за средните сортове и 50-60 см за високите сортове.
Видове
Според формата на цвета, височината и продължителността на изцъфтяване, богородичките са се подредили в четири групи:
І. Prinzess aster - растенията образуват разклонен храст, висок 50-80 см. Съцветията са полукълбовидни и достигат 9-14 см в диаметър.
ІІ. Paleonien aster - с по-широки лигули, изправени и леко завити навътре, с което наподобяват цветовете на божура, откъдето носят и наименованието си. Растенията са високи 50-60 см, а съцветията достигат 8-10 см в диаметър. Този вид се отглежда масово.
ІІІ.Straussenfeder aster - цветовете на тази група са едри, със силно завити лигули, които при пълно разтваряне на цвета увисват и наподобяват на щраусово перо, откъдето идва и наименованието им. Цветовете от тази група са нетрайни след откъсването им.
ІV. Kalifornische aster - високи растения. Достигат височина 70-75 см, с едри съцветия до 15 см в диаметър. Едно съцветие изцъфтява около 25-30 дни. Лигулите са по-прибрани, което ги прави по-издръжливи при рязания цвят.





Щирът е един от най-досадните плевели. Всеки градинар се старае дори стръкче от него да не остане между цветята и зеленчуците му. За братовчеда му обаче, с когото носят еднакви имена – щир (Amaranthus), се полагат всякакви грижи, за да расте и краси градините. Като декоративно растение се използва най-вече опашатият щир (A. сaudatus). Той произхожда от тропическите области и не издържа и най-леките слани, затова се отглежда като едногодишен. Красиви са всичките му части – и зелените или пурпурни листа, и тъмночервените или малинови цветове. Самите цветчета са дребни и са събрани в плътни клъбца, които на свой ред са подредени в дълги увиснали съцветия. Има разновидности със зелено-бели съцветия, както и с чисто бели или жълти. Особено красива е мънистената форма на щира, при която съцветията изглеждат като мъниста, нанизани на тънкото стъбло.
На слънце
Щировете са бързорастящи растения, които изискват много топлина и слънчева светлина. Предпочитат леки и богати на хранителни вещества почви. Засяват се в градината към края на април. През юни-юли се появяват съцветията, които нарастват непрекъснато и до есента вече се влачат по земята. Ако отглеждаме някой от ниските сортове, щом се застуди, може да го внесем в саксия в стаята, където ще продължи да расте и цъфти.
От историята
Освен като красиво цвете, този вид е отглеждан от индианците векове наред като втора по значение (след царевицата) зърнена култура. В негова чест са устройвали ежегодни празненства, на които го почитали като божество. Испанските завоеватели обаче го провъзгласили за “дяволско изчадие” и забранили употребата му.
Чак в наши дни след четиристотингодишна забрава били преоткрити ценните му хранителни свойства и той заел подобаващото му се място сред селскостопанските култури. В САЩ и други страни се финансират специални програми по изучаването му и внедряването му в хранителната промишленост.
Полезно
От семената на опашатия щир се извлича масло с уникален биохимичен състав, което широко се използва
в медицината и козметиката. То има приятен мирис и орехов вкус. Най-ценната му съставка е скваленът, който се съдържа също в човешката кожа и съдейства за насищане на организма с кислород. Поради това маслото се използва за повишаване на имунитета и при лечението на много заболявания.
Понякога поради известна външна прилика на опашатия щир се бърка с целозията и с акалифата, но те са съвсем различни растения.





Никандрата (Nicandra) е родом от Перу и Боливия, където е известна като декоративно и техническо растение. Наричат я още перуанска ябълка. Тя е едногодишно растение с твърди оребрени стъбла, високи 25-100 см, оцветени с тънки надлъжни тъмночервени ивици. По стъблото в редица са разположени яйцевидни, със заострен край, назъбени листа. Цветовете са едри, с диаметър 3-4 см, състоят се от 5 сраснали венчелистчета в син и лилав цвят. На дъното им има бяло петно с тъмновиолетови ивици, напомнящи върхове на копия. Чашката на цвета е с окраска, варираща от зелена до виолетова и също е много оригинална. След увяхването тя постепенно се разраства и се превръща в мрежеста мехуроподобна кутийка. В нея се намира плод с многобройни семена. Кутийката остава на растението до пълното узряване на семената и напомня плода на физалиса.
Известни са сортове с бели цветчета, но има и синьо-виолетови, както и пъстролистни. Те се отглеждат като саксийна култура, отличаваща се с нисък ръст - около 50 см.
Перуанската ябълка се размножава чрез семена. Те са малки, кръгли, с кафяв цвят. Засяват се в края на април във влажна почва на дълбочина 0.3 - 0.5 см и поникват до 10-12 дни, а понякога и по-рано. В началото на юни растенията се разсаждат на дълбочина 7-12 см в почвата, за да се предизиква образуването на допълнителни корени. Достатъчно е еднократно подхранване с оборски тор през лятото, непосредствено преди или след цъфтежа.
Никандрата е сухоустойчива, но реагира добре при поливане. През лятото успява да се развие напълно и през септември - началото на октомври да даде семена. При добро съхранение те са годни от 3 до 5 години.
Цъфти еднакво добре и на сянка - сред храсти и дървета, и на припек.
Изсушените растения с чашките-мехури се използват в букети. Те могат да останат декоративни в продължение на няколко години.




Цинията (Zinnia elegans) е грациозно лятно цвете, идващо от Мексико, което носи името на създателя си – Йохан Цин. Съществуват многобройни сортове с различна форма и оттенък на цветовете.
Разнообразна багра
Цинията изисква слънчево, защитено от вятъра и много топло място. Развива здрави, разклоняващи се стъбла, достигащи до 60-80 см. Листата и стъблата са покрити с груби власинки. Цветовете са тип кошничка и достигат 15 см в диаметър, а багрите обхващат всички нюанси на розово, тъмнооранжево, червено. Често са преливащи пастелни или ярки. Изключителен финес имат белите, кремавите и бледозелените сортове. Цветният килим от цинии е свеж до падането на сланите.
Прекършете, за да цъфне пак
Периодът на цъфтене е от юли до септември. За да образува мощни и красиви растения, почвата трябва да е богата и отцедлива, а мястото слънчево. Почвата се поддържа леко влажна, но никога мокра. Цинията понася добре високите температури и сухия въздух, но в период на продължително засушаване декоративната й стойност намалява. През лятото централното цветоносно стъбло, когато прецъфти, се прекършва. Така се активизира допълнително разклоняване и цъфтежът през есента е изобилен.
Семената никнат до 10 дни
Цинията се размножава чрез семена. Те са плоски, бежовокафяви и едри. Никнат бързо – след 6-10 дни, а растенията зацъфтяват след около два месеца от сеитбата. Практикува се директно засяване в края на март и началото на април на желаните места. Младите растения се засаждат на разстояние 20-25 см едно от друго. През 14 дни се подхранват с тор, който няма подчертано съдържание на азот. Прецъфтелите съцветия се отстраняват редовно. Колкото е красива цинията, толкова е и полезна. През лятото тя е посещавана от пчелите. За тази цел е особено полезна и през есента, когато медоносната растителност е по-малко.
Видове
Най-широко разпространение имат сортовете от вида Циния елеганс с кичести или прости цветове. При сортът Фантазия отделните цветчета са завити под формата на тръбичка, а от Тумбелена растенията са ниско до 15 см, а съцвеията, приличат на гергина. Дриймланд, са с 25-30 см високи стебла с едри цветни кошнички. Циниите от сорта Питър Пан пък са високи 30 см, а цветовете са с диаметър около 8 см, бели, златистожълти, карминови, пурпурни.




Около Богородичните празници - от средата на август и в началото на септември, в градините започва цветното буйство на едногодишните астри. За да ги отличава от многогодишните, а и за да изрази обичта си, нашият народ галено ги нарича богородички.
Едногодишните астри, също като останалите си посестрими, принадлежат към голямото семейство Сложноцветни. Те са отделени в срециален род - Калистефус (Callistephus chinensis). В превод от гръцки това име означава прекрасен венец и цветето наистина го заслужава. Дивите форми на богородичката са пренесени преди около 250 години от Североизточен Китай. Техните езичести цветчета били обагрени в синьо, карминено и пурпурно. От тях започнала селекцията, която продължава и днес. Повече от 800 сорта се състезават за вниманието и обичта на градинарите и любителите. Между тях има джуджета и великани, с прости или кичести цветове, с всевъзможни форми на храста - пирамидални, колоновидни, разклонени. А за багрите да не говорим - богородичките притежават най-богатата цветна палитра между всички цветя.
Освен красиви, едногодишните астри са и твърде лесни за отглеждане. Семената им поникват само за няколко дни при около 20 градуса. Леки понижения на температурата до минус 3-5 градуса не притесняват пониците и разсада. Младите растения още при фаза 4-5 листа залагат вече цветни пъпки. Те понасят разсаждане когато се оформят цветните пъпки и даже когато цъфтят.
Ако преди падането на сланите извадим заедно с пръстта няколко ниски богородички от градината и ги засадим в саксии, те дълго още ще красят слънчевия перваз или остъкления балкон.
Изисквания
Богородичките растат добре на всяка добре обработена градинска почва, стига да не е кисела и да не задържа вода. Предпочитат слънчеви и защитени от ветровете места. Не бива да се торят с пресен оборски тор и да се засаждат две поредни години на едно и също място, защото се нападат от болести. Обилното поливане през сушавите летни и есенни дни е необходимо, но не бива да се прекалява.




Едногодишният смил е по-известен като растение за създаването на сухи букети, но може да се справи и с украсата на градината ви
Ярките кошнички на смила, заради които той се отглежда, са сухи листенца, които са обримчили малките дребни цветове. Така се намалява изпарението на влагата, което е присъщо на повечето растения от пустинята. Смилът произхожда от засушливите райони на Западна Австралия, но условията на съществуване не са наложили отпечатък върху външния вид на растението. Големият храст със здрави мъхески листа, които се разклоняват в горната си част, има силна коренова система, която може да издържи на продължително засушаване, привлекателни съцветия, които дават голямо количество семена, без да губят кълняемостта си.
За отглеждането за рязан цвят и сухи букети съществуват сортове от групата Монстрозум, Ризен, Тетра-Ризен и др., а също така и ярка смес от бели, жълти, розови, червени и оранжеви оттенъци - King Size Formula Mixure. За оформянето на бордюри и различни групови засаждания подходящи са пъстрата група нискорастящи растения Bright Bikini.
Жажда
Въпреки издръжливостта си обичат водата
Всички видове смил са многогодишни растения, които издържат на студ и леките есенни захлаждания. Хелихрисумът е много светлолюбиво растение и предпочита прякото слънце. Почвата за растенията не трябва да съдържа голямо количество органични вещества, защото тогава растението ще развива зелена маса вместо цвят. Въпреки сухоустойчивостта обаче не забравяйте да поливате обилно растенията през жегите. 1-2 пъти в седмицата е добре да подхранвате с минерални торове. Смилът започва да цъфти през юли-август и не спира до първите големи студове.


източник: zeleno.bg

Туртата е подходяща за лехата, която постоянно е покрита с цвят

За създаването на постоянно цъфтящи лехи се използват многогодишни растения или пък цъфтящи едногодишници. Подобни лехи изискват ежегодно засаждане, но привлекателна при тях е възможността да се създават ярки петна. Но и тук има подводни камъни. Ако е прекалено топло - цветята са дребни, ако пък има безкрайни дъждове - цветята се намокрят и развалят вида си. Абсолютно безпогрешният вариант за създаването на ярки и постоянно цъфтящи петна са тагетесите.
От пролет до късна есен
Тагетесите са непретенциозни, затова без тях не може да се мине в градските градинки, където е сложно да се грижите за растения. Именно туртата дава този ефект на постоянен цвят. Посадени в почвата още през пролетта, но вече цъфтящи, те продължават цъфтежа си до сериозните зимни студове. Цветовата гама на тагетеса е от жълтия, оранжевия, червения до кафявия сектор. Използването на различни по височина сортове позволява създаването на необходимата живописност.
Туртата в диво състояние расте в Северна Америка. В декоративното градинарство се използват множество сортове, които са получени от три основни вида - изправеният тагетес или африканският (Tagetes erecta), френският тагетес (Tagetes patula), тънколистният тагетес или мексикански (Tagetes tenuifolia).
Засаждането с разсад е за предпочитане
Тагетесите се отглеждат като посев или като разсад. За предпочитане е вторият път, защото така цъфтят максимално дълго и правят лехата красива. Кълновете се появяват 5-7 дни след посяването, а след още две седмици, растенията се пикират. Разсадът е силен, здрав и не се бои от пресаждане. Дори ако разсадът е отгледан не в отделни чашки, а в сандъче, корените на тагетеса не страдат много при разделянето. Нерядко след засаждането на тагетесите в почвата листата му стават тъмночервени, бордо или с лилав оттенък. Това е заради ярката слънчева светлина. След като се приспособят към новото си местообитание, листата на тагетесите отново ще позеленеят. Ценността на тагетесите е в това, че оздравяват почвата, в която са посадени.

Особено
Тагетесите имат специфичен аромат. Тази миризма отблъсква много насекоми-вредители. Посадените в лехата или близо до дървета и храсти тагетеси изпълняват не само декоративна, но и фитосанитарна работа.
Цветните кошнички на туртата съдържат етерични масла и боядисващи вещества. Те се използват при туршии и маринати, а естествената растителна боя се използва в изработването на различни изделия.

Нашият съвет
Тагетесите са особено актуални, ако:
* участъкът е нов, не са проведени мероприятия по рекултивация на почвата или тя е изтощена
* мястото е абсолютно открито и другите цветя растат трудно под постоянните палещи лъчи на слънцето
* на терена има силни ветрове
* нямате възможност редовно да поливате растенията, да разрохкате почвата, която се покрива с голяма кора, да подхранвате.

Видове
Изправеният тагетес или африканският (Tagetes erecta) разраства до голям храст с височина 80-120 см, с компактна или разпусната форма, но с ярко изразени главни филизи. Те са много, но всички са изправени нагоре и формата на храста изглежда пирамидална. Съцветията са крупни единични кошнички, полукичести, прости, но често и кичести по форма, с диаметър 6-13 см. Обикновено съцветията са едноцветни, яркожълти, оранжеви, по-рядко двуцветни. Понякога всяко венчелистче е малко по-светло от основния тон.
Френският тагетес (Tagetes patula) е значително по-нисък от изправения (15-50 см), но формира разпръстнати храсти, които се разклоняват почти до земята. Цветовете-кошнички са единични или събрани в съцветия с диаметър 4-6 см. Формата им е кичеста, полукичеста или проста, с жълт, оранжев, червено-кафяв цвят, често са двуцветни. Цъфтят много обилно. Към този вид се отнася най-голямото количество от най-разпространените сортове.
Тънколистният тагетес или мексикански (Tagetes tenuifolia) е ниско растящо растение, което образува изящни компактни храстчета с височина 20-40 см. Дребните прости кошнички с диаметър 1.5-3 см са събрани в четковидни съцветия. Окраската им най-често е жълта и оражева. Сортовете, получени от този вид, са прекрасни бордюрни растения.





Различни видове мак се отглеждат по цял свят. За източните народи той е познат от дълбока древност, когато са го ползвали като сънотворно средство. Легендата за произхода му е затрогваща. Когато Венера загубила любимият си Адонис, плакала безутешно като проливала реки от сълзи. Където паднели те, там разцъфтявали макове. Затова и до сега венчелистчетата им се оронват лесно, като сълзи. Съществува поверие, че макът е символ на плодородие. По дрехите на младоженците поставяли макове, за да ги даряват с деца.
Хубави цветове, но кратък цъфтеж имат едногодишните
Родът Папавер е богат на видаве. Като декоративни обаче се отглеждат само няколко. Най-разпространен е папавер сомпиферум. У нас се отглежда като едногодишен. Стъблото се разклонава слабо и достига до 1 м височина. Листата са до 20 см дълги и до 4-5 см широки. Декоративността им се увеличава благодарение на накъдрената периферия и сивозелената им багра. Пъпките са едри, грациозно наведени. Цветовете биват прости или кичести, достигат 10-12 см в диаметър. Венчелистчета са гладки или с накъдрена, дори назъбена прериферия. Обагрени са в червено, розово, жълто и рядко бели. Растенията цъфтят обилно, но не продължително – обикновено през май и юни. От този вид мак се приготвя опиумът. От него има разпространени няколко сорта, но най-ефектен е сорт Божуровиден с много кичисти цветове.
Многогодишните видове достигат човешки ръст
От тях папавер нудикауле се среща в Сибир и Средна Азия. От него са разпространени сортовете Шампан Бъдлес, и Сан Ремо, които достигат 60 см височина и са с различини багри. Матадор достига 45 см височина, цветовете му са с диаметър 12 см и са алено червени. Оригинален е и папавер ориентале, който произхожда от Кавказ. От Армения е пренесен в Париж, а в началото на 18 век и в Англия. Там са създадени много сортове, сред които е Перис Уайт с бели цветаве. Брилянт е с ярко червени цветове, които достигат 15 см в диаметър, а Колосеа, също с червени цветове достига гигантските 20 см в диаметър. Оригинален е сорт Александра, който е с розови цветове. Всички те достигат до 150 см височина. Единствено сорт Червената шапчица е нисък – до 45 см.

Как се хваща
Едногодишните макове се размножават със семена. Тъй като кореновата им система е вретеновидна с малко странични разклонения, растенията трудно понасят разсаждане. Затова е желателно да се засажда на постоянно място. Почвата предварително трябва да е много добре обработена. Тя трябва да е лека и богата на хранителни вещества. За предпочитане е да се избират слънчеви места, но макът понася и лека полусянка. Пониците се показват след 8-10 дни. Ако са на гъсто, проредете на разстояние 20 х 20 см. Тъй като растенията са студоустойчиви, можете да засаждате веднага след като е удобно да се влиза в градината. През лятото поддържайте почвата чиста от плевели, затова редавно окопавайте. Поливайте така, че почвата да е винаги умерено влажна.
Многогодишните макове основно се размножават със семена. Тях трябва да засаждате направо на постояннно място през пролетта или есента. На едно място могат да цъфтят успешно много години. По желание можете да разделяте коренищата им периодично, след прецафтяване. Така туфата се подмладява. Не изискват много грижи, но по врема на цъфтежа, който може да продължи от юни до септември, трябва да поливате.





Мирабилисът е от търсените оригинални цветя. Родът обхваща около 60 вида, произхождащи от Америка. Най-често от тях като декоративен се отглежда Mirabilis jalapa. Това са многогодишни тревисти растения, които при нашите климатични условия се отглеждат като едногодишни. Крехките стъбла се разклоняват богато. В резултат се оформят полу-храстчета със закръглена форма. На височина растенията най-често са 45-50 см, но има сортове, които достигат и до 90 см. Листата са интензивно зелени, почти сърцевидни, със заострен връх.
Цветовете са единични или по няколко на върха на разклоненията. Те са пъстри или едноцветни в жълто, розово, червено, цикламено и много рядко в бяло. Цветовете са отворени предимно привечер или при мрачно време. Затова някъде наричат мирабилиса “нощна красавица”. Ценно негово качество е, че цъфтежът продължава от юни до късна есен. Семената са овално удължени, едри, с грапава повърхност, много наподобяват зърна от черен пипер. В 1 г има 8-9 семена.
Мирабилисът е топлолюбиво растение, затова не може да понася зимните студове. Растенията се развиват оптимално на добре огрявани от слънцето места. Предпочитат богати на хранителни вещества плодородни почви. Реакцията на почвения разтвор трябва да е неутрална, а влажността умерена.
Растенията се размножават със семена. Разсад се произвежда рядко. Предпочита се директната сеитба, проведена в края на април. Разстоянията между редовете трябва да са 40 см, а вътре в реда - 25-30 см. Ако е необходимо, по-късно растенията се прорежат. Опрашването е кръстосано.
През лятото се поливат редовно. При поява на плевели или почвена кора се окопава. Семената не узряват едновременно и се берат периодично. Когато се оронят, растенията се самозасяват.
Въпреки екзотичната хубост на мирабилиса, любителите на цветя трябва да знаят, че той се отнася към отровните растения. Корените и семената му са отровни и затова са опасни при поглъщане.

източник: източник: zeleno.bg

Петуниите – името идва от бразилската дума petun за тютюн – се селекционират от почти 150 години. Със селекционирането, което започва след 1825 година, се занимават освен англичаните най-вече известните френски и белгийски селикционери на семена Вилморен и ван Хаут. В Германия върху разширяване на асортимента са работили семепроизводителите Бенари и Хайнеман от Ерфурт. Не всички знаят, че петуниите с кичести цветове се предлагали още през 1849 г. Но едва сто години по-късно японският семепроизводител Сакаса успял да селекционира силно кичести сортове.
Предшественици на подерните градинските петунии са белите ароматни Petunia axillaries и розововиолетовите Petunia violacea, едногодишни, полухрастовидни, леко лепкави растения. Днес на пазара има многобройни хибриди с едри цветове и височина 25 до 30 см. Палитрата на цветовете е широка – от чисто бели през различни розови и червени нюанси до виолетово, като не липсват дори жълти и истински небесносини. Жълтият цвят дълго време бил желана цел за селекционерите, постигната успешно едва неотдавна . Сортове като „Съмър сън”, Рюбан Джаунс” или „Меджик Джаун”, „Калифорния гърл” и „Йелоу меджик” цъфтят в най-различни нюанси на жълтото и се предлагат все по-често.
Освен това са известни разновидности с дребни и многобройни цветове с листа на бели звездици или с пурпурни жилки, както и висящи форми Pendula с издънки дълги 80см. Особено устойчиви на дъжд са Petunia Multiflora с дребни цветове и Floribunda-F1 – хибриди.

Период на цъфтене: от май до септември.
Семейство: Solanaceae, картофови.
Произход: изходни форми – Южна Америка.
Месторастене: слънчево.
Субстрат: оптимална пръст, пръст за балконски цветя.
Засаждане: купените готови или отгледани самостоятелно млади растения се засаждат на разтояние 20-25см. едно от друго.
Поливане, торене: поливат се обилно и се наторяват слабо всяка седмица.
Други грижи: прецъфтелите цветове се откъсват всеки ден. Образуването на семена става много бързо. След първото цъфтене ( края на юли/началото на август), когато растенията пускат все по-дълги филизи и започнат да падат, се подрязват на половина. Петуниите се възстановяват за 14 дни, израстват бухлати и отново цъфтят пищно.
Презимуване: не се налага.
Вредители, болести: предимно листни въшки.
Размножаване: чрез семена през февруари при температура на почвата 20-25оС.
Съвети за оформление: петуниите се комбинират добре с балконски цветя с дребни цветове, като маргарита, фелиция, лобелия, синя паричка.
Предупреждение: петуниите спадат към отровните картофови растения.





Грамофончета са едногодишни, имат увивно стъбло и цъфтят през цялото лято. Семената им са зимоустойчиви и се самозасяват. Растенията нарастват бързо, имат тънки стъбла , които могат да се поддържат с нежни подпори, дори с канап или подобни на него материали.
С тези растения може да се формират т.нар. зелени завеси, т.е. да се засяват около оградата на източни и северни балкони и тераси, с което тези кътове стават уютни.
Грамофончетата не понасят разсаждане, затова трябва да се засяват направо на мястото, където ще цъфтят. За да се развият нормално, осигурете им широки съдове и богата почва — смес от градинска пръст, добре угнил оборски тор и малко пясък.

източник: zeleno.bg

rozali.com