Трябва ли да се каже на детето, че е осиновено

Трябва ли да се каже на детето, че е осиновено

Всички хора, компетентни в тази област, са на мнение, че детето трябва да знае това. Рано или късно то със сигурност ще научи от някого независимо от това, колко грижливо родителите пазят тази тайна. По-голямото дете и даже възрастният човек тежко преживяват неочакваното откритие, че са осиновени.

Това може да лиши детето в продължение на години от чувството за безопасност. Да предположим, че едно бебе е осиновено през първата година след раждането. Кога трябва да му се каже това?

Новината не трябва да се пази за някаква възраст. От самото начало родителите трябва непринудено и открито да разговарят по този въпрос помежду си, с детето и с познати. Това създава атмосфера, при която детето може спокойно да ги запита, когато този въпрос го развълнува. С развитието на неговата способност да разбира то малко по малко научава какво значи осиновяване.

Някои родители погрешно се опитват да скрият факта за осиновяването; други правят обратната грешка, като прекалено много го подчертават. Повечето осиновяващи родители отначало съвсем естествено имат преувеличено чувство за отговорност, като считат, че трябва да бъдат съвсем безупречни, за да оправдаят доверието, което им е оказано, като са им поверили грижите за чуждо дете. Ако те започнат сериозно да обясняват на детето, че е осиновено, то започва да се чуди: "Какво лошо има в осиновяването?" Но ако те приемат осиновяването съвсем естествено, както приемат цвета на косата на детето, няма да е необходимо да пазят това в тайна, нито пък непрекъснато да го подсещат. Те трябва да подсещат себе си, че щом им е разрешено да осиновят дете, те сигурно са добри родители и детето е щастливо, че ги има.

Да предположим, че едно 3-годишно дете чува как майка му обяснява на някоя позната, че то е осиновено, и пита:"Какво значи осиновено, мамо?" Тя може да отговори: "Много отдавна аз исках да имам малко момченце, което да обичам и за което да се грижа. Затова аз отидох на едно място, където имаше много бебета, и казах, че искам едно малко момченце с кестенява коса и кафяви очи. Те ми донесоха едно бебе и това беше ти. И аз казах - това е точно бебето, което искам. Аз искам да го осиновя и да си го прибера в къщи завинаги. Ето така аз те осинових". Това е добро начало, защото подчертава положителната страна на осиновяването - факта, че майката е получила точно това, което е искала. Историята ще му се хареса,и то ще иска да я слуша много пъти.

Но някъде между 3-4 годишна възраст, ако е като повечето деца, то ще иска да знае откъде първоначално идват бебетата. Най-добре е да се отговори искрено, но достатъчно просто, за да може 3-годишното дете да разбере лесно. Но когато майката обясни на осиновеното дете, че бебетата растат в корема на майка си, това го озадачава, защото то знае, че е избрано измежду множеството други деца в дома. Тогава или месец по-късно то запитва: "Аз в тебе ли пораснах?"

Тогава майката може простичко и непринудено да му обясни, че е израснало в корема на друга майка, преди да е било осиновено. Това сигурно ще го обърка за известно време, но по-късно ще му стане ясно.

Впоследствие то повдига по-трудния въпрос, защо неговата собствена майка се е отказала от него. Ако се намекне, че неговата майка не го е искала, това ще подкопае вярата му във всички майки.

Всяка измислена причина може по-късно да започне да го безпокои по непредвиден начин. Може би най-добрият и най-близкият до истината отговор е: "Не знам защо не е могла да се грижи за тебе, но съм сигурна, че тя го е искала". Докато детето възприеме това обяснение, трябва да го подсещате с прегръдка, че то вече винаги ще бъде ваше.

То трябва да ви принадлежи напълно. Осиновеното дете може да изпитва страх, че някой ден, ако родителите, които са го осиновили, променят решението си, или ако то е лошо, могат да се откажат от него, така както са се отказали и истинските му родители.

Осиновяващите родители винаги трябва да помнят това и да се закълнат, че никога при никакви обстоятелства няма да споменават или даже да намекват, че им е минала през ума мисълта за отказване от детето. Една заплаха, изказана в момент на гняв, може да бъде достатъчна, за да се унищожи завинаги доверието, което детето има в тях.

Във всеки един момент, когато този въпрос го тревожи - напр. когато говори за своето осиновяване, те трябва да бъдат готови да го уверят, че то е тяхно завинаги. Погрешно е от страна на осиновителите да се тревожат за сигурността на детето до такава степен, че прекомерно да подчертават колко много го обичат. Това, което създава у осиновеното дете най-голямо чувство за сигурност, е естествената и чистосърдечна любов.

източник: www.deteto.bg

Вие какво мислите по въпроса? Да се каже или не?

Рано или късно детето трябва да узнае,защото е по-добре да научи от "родителите" му отколкото подигравателно да му го каже някое приятелче например.Неизбежно е,трябва да се прецени обаче в кой момент е най-подходящо за такива изненади,което пък зависи от самото дете.

Аз лично смятам, че трябва да се каже възможно най рано. Имам предвид в предучилищна възраст. Имам приятели, който са осиновени, и който от малки знаят за това. Те обичат свойте осиновители и са им благодарни за това, че са ги приели в семействата си. Точно за това, че от рано знаят за факта, че са осиновени, никога не са искали да търсят биологичните си родители и не са влизали в конфликт с осиновителите си на тема "Как не ми казахте до сега, а трябваше да науча от хората".

според мен да и то колкото по -рано толко по -добре

Да и според мен е по добре да се каже от по рано така детето не се травмира защото ,когато са по малки по лесно приемат новината. По лесно е .......казвам го защото зная от моя много близка приятелка те казаха на детето много рано и сега той приема всичко толкова добре ,дори ходят в дома от койта са го взели и носят подаръци на децата на всеки празник

Ох, това е наистина много деликатен въпрос. Рано или късно детето ще научи, такива неща никога не могат да останат скрити. По-добре родителите наистина да кажат отрано на детето според мен. Но незнам как биха се развили нещата през пубертета на детето. Тогава стават едни особени и незнам дали най-малкото не разбирателство с родителите няма да го отдават на това, че са осиновени и да зейне някоя пропаст между тях. Трудна работа

И аз смятам,че трябва да се каже колкото се може по рано.Даже имам племенничка,която вече е на почти 12 години.Много е сладка

Моята колежка се двууми, дали да каже, и как детето ще го приеме, дали няма да ги отблъсне...

Ис­­­ти­­­на­­­та
е, че то­­­ва, ко­­­е­­­то
до­­­се­­­га сме
вяр­­­ва­­­ли за
бе­­­бе­­­та­­­та,
не е вяр­­­но.
Не сме раз­­­би­­­ра­­­ли
и до­­­ри сме под­­­це­­­ня­­­ва­­­ли
тех­­­ни­­­те спо­­­соб­­­нос­­­ти.

В ни­­­ка­­­къв
слу­­­чай не са прос­­­ти
съ­­­щес­­­т­­­ва,
нап­­­ро­­­тив ­
те са мно­­­го слож­­­ни
и са от­­­въд вре­­­ме­­­то
­ мал­­­ки съз­­­да­­­ния
с не­­­о­­­чак­­­ва­­­но
го­­­ле­­­ми мис­­­ли.
Дей­­­вид Чем­­­бър­­­лейн



Мненията на специалистите относно възрастта, в която едно дете трябва
да му се каже, че е осиновено, много се различават. Някои препоръчват
това да стане между 8 и 11 години, други смятат, че най-подходящата
възраст е 2-3 години.
Как да започнем?
Когато започнете да говорите с детето си за важни теми като секс,
любов, раждане на деца, религия, информацията трябва да му се поднася
малко по малко - като постепенно с течение на годините, разширявате
знанията му по конкретната тема в зависимост от интелектуалното ниво на
развитие, от способността му да асимилира, преработва и осмисля нова
информация.
Докато детето е малко, е лесно да отговорим на въпросите му.
Например, ако то попита “Мамо, аз от къде идвам?”, може да има предвид
градът или държавата, в която живее, а не майчината утроба. Опитайте се
да разберете какво точно иска да научи детето. Ако то има нужда от
повече информация, бъдете сигурни, че ще ви попита. Понякога
осиновителите бързат да кажат на детето си всичко по въпроса за
осиновяването, а то може изобщо да не е готово да чуе и възприеме
цялата истина.
Разговорът за осиновяването не трябва да е еднократен. Децата имат
нужда информацията да им се повтаря периодично, докато напълно я
осъзнаят. Според Броджински (психотерапевт-експерт в областта на
осиновяването), родителите не трябва да се безпокоят, ако децата им не
разберат техните обяснения от първия път. Няма нищо притеснително в
това да обясните на детето си какво означава да си осиновен на
4-годишното си дете и да му обясните отново, когато то стане на 7-8
години. Това не означава, че вашите обяснения са били недостатъчно ясни
или погрешни - просто детето ви не е било готово да осъзнае такива
сложни и абстрактни концепти като осиновяването.
източник детство мое

Ще й дам статията, а те да си решават.
Имам още една много добра приятелка, която има син, но е омъжена за мъж, от когото има дъщеря. Той не е припознал момченцето, но то го нарича татко и незнае че не му е баща.
Тя се чуди, дали да му каже, то е на 5 годинки, че всъщност истинският му баща е друг и не го е искал???

аз мисля,че трябва да се каже,на детето,колко може по-рано,защото не се знае,кой и как ,ще му каже тази новина

mimi281977 написа:аз мисля,че трябва да се каже,на детето,колко може по-рано,защото не се знае,кой и как ,ще му каже тази новина

Аз също съм за това.
Колкото е по-малко детето(естествено на такава възраст,че да разбере какво му казваш),толова по-добре и лесно би свикнало с тази мисъл,отколкото да му съобщиш примерно по време на пубертета,когато детето е толкова объркано така или иначе.

аз мисля,4е колкото по-рано се каже на детето толкова по-добре и за него и за родителите.по-добре от тях,отколкото от 4ужди хора.фатката е да се поднесе такти4но

Аз казах на сина си, че е осиновен когато беше на 3 и половина години, след като сам ме попита за това! До ден днешен е загадка как е стигнал до този въпрос! Гледаше ме като голям човек и сякаш очакваше да го излъжа! Може би наистина съществува "клетъчна памет" не знам, но аз не го излъгах! Цялата треперех, но му разказах всичко, като наблягах колко много го обичаме, колко сме щастливи, че е наш син, толкова добър и мил, как ни се е обърнало сърцето, когато за пръв път сме го видели и колко сме горди, че сме негови родители! За майката, която го е родила също му казвах истината: че не е познавам, но сигурно не е подкрепена от семейството си и сигурно е нямала по-добър избор за неговото бъдеще, от този да го остави в дом! Но пък със сигурност е била добър човек, защото той също е много добро и умно дете! Осиновихме го на 45 дни, а сега е първокласник! Тази тема никога не е била табу в нашето семейство и в нашето обкръжение от роднини, приятели и познати! Отговаряла съм на всичките му въпроси спокойно, независимо колко трудни и болезнени са били за мен! Сам разказва на приятелите и съучениците си, че е взет от дом и обича истинските си родители, т.е. нас! Повярвайте ми, това не шокира децата! Както не ги впечатлява, че децата носят очила, слухови апаратчета, мобилни телефони и други подобни! Съвременните деца са интуитивно свръх интелигентни! Представете си, децата се вълнуват повече от факта, че е можело да не осиновим точно него, а някое друго дете и и какво щели да правят тогава без него!!! А той самият ежедневно се опитва да ни впечатли, да ни докаже колко много ни обича, как добре се справя в училище и т.н. Но да си призная, детето ми започна да се страхува да не го изоставим, както вече му се е случвало, след една наша едноседмична екскурзия зад граница, без него-независимо, че за него през това време се грижеше любимата му баба! Получи нощно напикаване, и то на 5 години, страх да остава сам в затворено помещение, да спи или играе сам ! Всичко това вече е минало, макар че до ден днешен спи с бебешкият си плюшен мечок и с мама! Във връзка с това, искам да ви посъветвам, независимо от рисковете, НЕ ЛЪЖЕТЕ ДЕТЕТО СИ - КАЖЕТЕ МУ ИСТИНАТА! Така той ще ви вярва винаги и във всичко, ще ви има доверие! А загубите ли авторитет и доверие, сте загубили детето си! Така мисля аз! Помислете си и Вие! В крайна сметка, всеки отговаря за своя избор!!!