Старопланинския връх Марагидик и река Тъжа

by **Schatzе** Чет 03 Юли 2008, 14:03

С върха Марагидик са свързани различни предания и легенди.
Една легенда разказва за смела българка от този край, хвърлила се в бездните и намерила смъртта, за да се спаси от поругаването на поробителите.
Друга легенда е за хубавата и капризна мома Мара, която обещала да стане изгора на този момък, който на ръце я изнесе на челото на стръмния връх. Намерил се такъв юнак, но на върха той умрял от изтощение.
Трета легенда свързва този интересен връх с името на сестрата на Крали Марко.
Едно от най-интересните предания е свързано със сестрата на цар Иван Шишман – княгиня Мара. Обречена за харема на султан Мурад, на път за Одрин тя минала по тия места. Княгинята пожелала да погледне родината си от този връх, изкачила се на него и от мъка по поробеното отечество от очите и потекли бистри сълзи. Те дали живот на река Тъжа и на името на върха и прохода източно от него – Марагидик (Марин проход). От върха има чудесен изглед към резерват “Северен Джендем”, на западната граница на който се намира върхът. Западно от върха е седловината, през която Русалиийският проход се прехврърля от Северна в Южна България.

Ето и другата легенда за река Тъжа:

Тази река текла през старопланинските усои кротка и безименна. Но някога, в много старо време, при изворите й, под върховете Юмрукчал и Марагидик, имало самодивско сборище. Хората бягали далеч от това място, защото се страхували да не разсърдят самодивите и те да им пакостят. А в едно от селата, пръснати по склоновете на Стара планина, живеели брат и сестра. Били бедни сираци и слугували на чужди хора. Братът се главил овчар и се заселил в една кошара в планината, където имало богати пасища. Сестрата отишла с него да му реди и готви, да му помага край овцете.

Веднъж овчарят закарал стадото наблизо до самодивското сборище и видял няколко самодиви да решат косите си. Били толкова хубави разпуснатите им коси, като паунови пера закривали снагите им. Момъкът загорял от желание да види лицата на самодивите, но не смеел да подвикне, за да не ги разсърди. Помислил и извадил кавала си, та засвирил. Свирил бавно и тихо, после по-бързо и по-високо и накрая заситнил игриво свирнята. Самодивите развели косите си и се хванали на кръшно хоро. Свирел овчарят, свирел до прималявяне, защото една от самодивите извикала:

- Свири, овчарю, свири, ние ще играем! Ако ни надсвириш, ще вземеш за жена тая от нас, която си избереш. Ако ние те надиграем, ще те разкъсаме на парчета, за да дадем на всяка - един си и не можеш да бъдеш на всички. А ти ни видя и без нас повече няма да живееш.

Уплашил се овчарят и напрегнал сетни сили. Колко време е свирил, не се знае, но издъхнал от умора. Чакала го сестра му да се върне, чакала, но напразно. Вечерта стадото се прибрало само, без овчар. Разплакала се девойката, завикала брат си, но никой не я чул. На другата сутрин се престрашила и отишла при извора на реката. Там намерила мъртвия си брат — пръстите на ръцете му окървавени, из устните аленеела съсирена кръв — бил скъсал дробовете си от надуване. Заплакала сестрата с поройни сълзи, които се вливали в реката. Всеки ден идвала на това място, плачела и тъжала за брат си. Затова и реката нарекли Тъжа.