тестове, есета и реферати
2 posters
Страница 1 от 1
Версайски мирен договор и новите европейски граници
КУРСОВА РАБОТА
ТЕМА:
Версайски мирен договор и новите европейски граници
С края на Първата световна война всякакви идеи за установяването на
световния мир витаят из Европа. Франция кипи от мъст към Германия, не
само заради голямата агресия, която Германия е проявила през войната, а
също и заради по-ранни противоречия във френско-пруската война.
Великобритания цели да увеличи територията си за сметка на Германия, В
САЩ, президентът Уилсън подготвя план за запазване на мира в Европа, а
през това време обикновените германски граждани се притесняват от
предстоящите промени.Дейвид Лойд Джордж И Жорж Клемансо, представляващи
Великобритания и Франция са основните инициатори на създаването на един
от най-знаменитите договори в историята на Европа – Версайския.
Конвенцията в Париж се провежда в обстановка на приповдигнато
настроение и демонстрирани надежди за справедлив и траен мир. Парижката
мирна конференция се открива на 18 Януари 1919г. в Огледалната зала на
Версайския дворец, в присъствието на делегации от 27 страни. В работата
на конференцията не се допускат делегации на победените държави и на
Съветска Русия. Присъстващите политици и държавници разполагат с
множество сътрудници – експерти, консултанти, журналисти и други, чиито
общ брой надхвърля 10 000 души. Мирната конференция продължава пет
месеца. Всички важни политически и правни въпроси се решават от
специалните органи на конференцията: „Съвет на десетте”, включващ
държавните ръководители и министрите на външните работи на
Великобритания, Франция, САЩ, Италия и Япония; „Съветът на четирите”,
състоящ се от държавите ръководители на първите четири велики държави,
и „Съветът на петте”, включващ само министрите на външните работи на
петте велики сили – победителки (държавния секретар Лансинг, министрите
Балфур, Пишон, Сонино и Шинга), и многочислени комисии на експерти,
които подготвят основните материали за заседанията на посочените
органи. Тези комисии провеждат над 1600 заседания, на част от които се
разменят само несъществени заявления.Основните проблеми на мира се
решават от Л. Джордж, Уилсън и Ж. Клемансо. Договореностите,
постигнати от тези авторитетни държавни мъже, имат определящо значение
за решенията на конференцията. „Тримата големи" обсъждат
стратегическите въпроси на политиката спрямо Германия и спрямо
нейните бивши съюзници; отношението на победителите към новите
реалности, появили се на територията на Русия и на бившата
Австро-Унгарска империя, съдбата на германските колонии и на арабските
територии, в които след разпадането на Османската империя се създава
временно т. нар. „вакуум на Властта", бъдещето на международната
организация за сигурност и др.
В хода на дискусиите се сблъскват
големи, интереси и още по-големи амбиции. Делегациите на малките
държави нямат шансове да обърнат вниманието на „големите" към
жизнените интереси на нациите си и към потребностите на европейците в
мирновременния период. Голямата политика, чийто център продължава да
бъде Европа, трайно остава в ръцете на големите сили, Доминиращи са
Великобритания, Франция и САЩ. Те не проявяват уважение към Италия и
нейните териториални и прочие претенции. Дипломатите от Рим,
включително министър граф Сонино, показват повече емоции, отколкото
прагматизъм. Те не успяват да защитят интересите на Италия и поради
това остават дълбоко неудовлетворени.
Проблемите, обсъждани и решавани на международната конференция, са много по-значителни от
тези, които официално фигурират в дневния ред на пленарните заседания
и на експертните комисии. Един от „незаписаните" проблеми е т. нар.
руски въпрос. Ще напомним, че непосредствено след Октомврийската
революция в Русия през 1917 г. Върховният съвет на Антантата одобрява
започналите промени в Русия, с чувството, че ставащото там има общи
черти с Френската революция.
В началото на 1918 г. обаче настъпват
сериозни промени в политиката на Съветска Русия. На 6 януари с. г.
правителството с декрет разпуска Учредителното събрание. На 8 януари с.
г. III общо руски конгрес на Съветите, към който се слива и III
общоруски конгрес на селските депутати, приема Декларация за правата на
трудещия се и експлоатиран народ, която обявява създаването на Руската
социалистическа федеративна съветска република. Декларацията включва
всички издадени от правителството декрети и фактически ги ратифицира.
Те действат до юли 1918 г., когато се приема първата съветска
конституция. III общоруски конгрес на Съветите легитимира болшевиките
като постоянна и пълна власт. Те концентрират в ръцете си
изпълнителната, законодателната и контролната власт. Реално и
пълновластно болшевиките започват да управляват не след 26 октомври
1917 г., а след 5 януари 1918 г.
Предвид проявилите се нови реалности в Русия настъпва принципна промяна в отношението на държавите от Антантата към нея. Започналата Гражданска война в огромните руски
територии предизвиква съглашенските сили и САЩ да вземат отношение
към нея, но преди Всичко с оглед воденето на Първата световна война.
Защото Англия, Франция и САЩ изпитват определени тревоги от „призрака
на сепаративния мир между Русия и Германия". В Лондон и Париж са
убедени, че Октомврийският преврат е „работа на Германия". Поради това
още от октомври 1917 г. те подготвят планове за т. нар. чуждестранна
интервенция в стратегически райони на Русия. Следва германското
настъпление през март 1918 г., което предизвиква Военния съвет в Лондон
да вземе решение (март с. г.) за десант на японски части във
Владивосток (април с. г.). В края на септември 1918 г. в Далечния руски
изток се появява т. нар. съюзен експедиционен корпус, в състав: 28 000
японски, 7500 американски, 4000 канадски, 2000 италиански, 1000 френски
войници и офицери. По-късно Япония увеличава контингента си до 75 000
души. Предвид развитието на чуждестранната интервенции и на север В
Мурманск и Архангелск, както и по черноморското руско крайбрежие, т.
нар. руски въпрос се превръща във въпрос на голямата политика.Ж,
Клемансо е готов на крайни мерки - война срещу Съветска Русия (с
участието на германски армии) за нейното унищожаване и установяване на
равновесие на силите в Европа. Началникът на френския генерален щаб
ген. Фош периодично осведомява „тримата големи" за хода на Гражданската
война и настоява за решителни мерки срещу Съветска Русия. Л. Джордж и
У. Уилсън, дълбоко враждебно настроени срещу съветската власт, обаче
отчитат рисковете от подобна война. Първо, европейските нации няма да
приемат едно продължение на „голямата Война", тъй като ле притежават
нито физически, нито морални сили за подобно ново напрежение. Второ,
държавите - победителки трябва да запазят ореола на защитници на
световния мир и на правото на самоопределение - най-моралния принцип на
следвоенните международни отношения. И трето, в съответствие с
интересите на Великите сили и на техните реални съюзници в самата
Русия, трябва да се помогне страната сама да се справи със своите
проблеми, това не изключва намесата на Великите държави с материална
помощ за всички противници на съветската власт, целящи да задушат и
постепенно да унищожат тази власт. Л. Джордж уточнява своето виждане по
поставените проблеми в някои детайли. Той отхвърля съветската система
като всички други съюзнически политици, но се отнася рязко отрицателно
срещу намесата в руските работи. Той смята интервенцията за напразно
губене на време и пари. В реч, произнесена на 16 април 1919г,
британският премиер заявява категорично, че „предпочита на види Русия
болшевишка, отколкото да види Англия банкрутирала. Впрочем британският
дипломат ДЖ. Бюкенен споделя същото мнение. Малко по-късно той ще
напише „нашата интервенция се оказа на практика- толкова неудачна, че
беше осъдена по принцип, от всички като погрешна политика. При все
това Военният и Върховният съвет на Антантата Вземат решение за
развитие на чуждестранната интервенция. Главната цел на участниците В
Парижката мирна конференция - изработването и утвърждаването на
мирните договори с победените страни отнема достатъчно време, тъй като
се проявяват различни подходи, концепции и виждания за наказание на
победените. След петмесечна работа експертните комисии и главно
„тримата големи" постигат разбирателство по мнозинството основни
въпроси на бъдещите договори. Най-важният - Версайският договор с
Германия се подписва на 28 юни 1919 г. Договорът, съдържащ 440 члена,
разположени в 15 отделни части на текстовете, Вкл. първа част - устава
на Обществото на народите, и осма част - Международна организация на
труда, налага тежки условия на победената държава. На първо място, те
променят териториалните граници на Германия. По клаузите на договора
Елзас и Лотарингия се включват в границите на Франция. Саарската област
се поставя под управлението на международна организация за срок от 15
години, Малки територии се продават на Дания (провинция
Шлезвиг-Холщайн) и Белгия (районите на Айпен, Малмеди, Морене със 62
000 население). Рейнска зона, разположена на 50 км в дълбочина на
източния бряг и др. Рейн, се демилитаризира. Полша, чиято независимост
Германия признава, а Парижката конференция оформя юридически, получава
голяма част от Горна Силезия, Източна Прусия, гр. Познан и Познанска
област. Град Гданск (Данциг) и територията около него получава статут
на свободен град под защитата на Обществото на народите, но в
митническите граници на Полша. По силата на Версайския договор
Великите сили налагат създаването на т. нар. полски коридор, чрез който
Германия се свързва с пристанището Данциг. Судетската област, в която
живее компактно немско население от 3,5 млн., души, остава в границите
на Чехословакия. По силата на мирния договор Германия признава пълния
суверенитет на Белгия, зачита независимостта на Австрия, уважава
независимостта на Полша. По решенията на специалната комисия „Камбон"
границите между Полша и Германия се определят по проекта на лорд Кързън.
В посочените клаузи на Версайския договор се извърша своеобразно
„орязване" на териториалната цялост на Германия в полза на нейните
съседи. Силно впечатление прави приетият принцип Полша да разшири
териториите си за сметката на Германия. В Полша остава да живее немска
общност (около 200 000 души), а в Германия - полска общност от 3 млн.
души. Вероятно поради това още в хода на подготовката на посочените
клаузи британският премиер, разтревожен от подхода по териториалните
въпроси, изпраща писмо до У. Уилсън, в което отбелязва с тревога: „Не
мога да си представя по-голяма причина за бъдеща война от тази, че
германският народ, който безспорно се оказа една от най-жизнените и
силни нации в света, ще бъде окраден от редица малки държави, като
много от, техните народи никога не са изграждали стабилни правителства,
а и всички включват големи маси немци, настойчиво желаещи да се
присъединят към родината си.
Мирният договор задължава Германия да изплаща репарации в златна валута. Общата сума на репарациите не е уточнена поради острите противоречия между победителите. Франция
например настоява да получи сума, равна на нейния национален бюджет, т.
е. сумата на репарациите да бъде толкова голяма (800 млрд. марки), че
да гарантира съответните плащания на франция към САЩ и процеса на
икономическото възстановяване на страната. Това искане не се приема.
Великобритания предлага репарациите да се изчислят на 480 млрд. марки,
а САЩ - 228 млрд. марки. Те обаче не желаят да засилят позициите на
Франция, нито на отслабят така силно Германия, че тя да бъде
затруднена в своето икономическо възстановяване за дълго време. Затова
направените предложения не се приемат на Парижката конференция.
следва....
ТЕМА:
Версайски мирен договор и новите европейски граници
С края на Първата световна война всякакви идеи за установяването на
световния мир витаят из Европа. Франция кипи от мъст към Германия, не
само заради голямата агресия, която Германия е проявила през войната, а
също и заради по-ранни противоречия във френско-пруската война.
Великобритания цели да увеличи територията си за сметка на Германия, В
САЩ, президентът Уилсън подготвя план за запазване на мира в Европа, а
през това време обикновените германски граждани се притесняват от
предстоящите промени.Дейвид Лойд Джордж И Жорж Клемансо, представляващи
Великобритания и Франция са основните инициатори на създаването на един
от най-знаменитите договори в историята на Европа – Версайския.
Конвенцията в Париж се провежда в обстановка на приповдигнато
настроение и демонстрирани надежди за справедлив и траен мир. Парижката
мирна конференция се открива на 18 Януари 1919г. в Огледалната зала на
Версайския дворец, в присъствието на делегации от 27 страни. В работата
на конференцията не се допускат делегации на победените държави и на
Съветска Русия. Присъстващите политици и държавници разполагат с
множество сътрудници – експерти, консултанти, журналисти и други, чиито
общ брой надхвърля 10 000 души. Мирната конференция продължава пет
месеца. Всички важни политически и правни въпроси се решават от
специалните органи на конференцията: „Съвет на десетте”, включващ
държавните ръководители и министрите на външните работи на
Великобритания, Франция, САЩ, Италия и Япония; „Съветът на четирите”,
състоящ се от държавите ръководители на първите четири велики държави,
и „Съветът на петте”, включващ само министрите на външните работи на
петте велики сили – победителки (държавния секретар Лансинг, министрите
Балфур, Пишон, Сонино и Шинга), и многочислени комисии на експерти,
които подготвят основните материали за заседанията на посочените
органи. Тези комисии провеждат над 1600 заседания, на част от които се
разменят само несъществени заявления.Основните проблеми на мира се
решават от Л. Джордж, Уилсън и Ж. Клемансо. Договореностите,
постигнати от тези авторитетни държавни мъже, имат определящо значение
за решенията на конференцията. „Тримата големи" обсъждат
стратегическите въпроси на политиката спрямо Германия и спрямо
нейните бивши съюзници; отношението на победителите към новите
реалности, появили се на територията на Русия и на бившата
Австро-Унгарска империя, съдбата на германските колонии и на арабските
територии, в които след разпадането на Османската империя се създава
временно т. нар. „вакуум на Властта", бъдещето на международната
организация за сигурност и др.
В хода на дискусиите се сблъскват
големи, интереси и още по-големи амбиции. Делегациите на малките
държави нямат шансове да обърнат вниманието на „големите" към
жизнените интереси на нациите си и към потребностите на европейците в
мирновременния период. Голямата политика, чийто център продължава да
бъде Европа, трайно остава в ръцете на големите сили, Доминиращи са
Великобритания, Франция и САЩ. Те не проявяват уважение към Италия и
нейните териториални и прочие претенции. Дипломатите от Рим,
включително министър граф Сонино, показват повече емоции, отколкото
прагматизъм. Те не успяват да защитят интересите на Италия и поради
това остават дълбоко неудовлетворени.
Проблемите, обсъждани и решавани на международната конференция, са много по-значителни от
тези, които официално фигурират в дневния ред на пленарните заседания
и на експертните комисии. Един от „незаписаните" проблеми е т. нар.
руски въпрос. Ще напомним, че непосредствено след Октомврийската
революция в Русия през 1917 г. Върховният съвет на Антантата одобрява
започналите промени в Русия, с чувството, че ставащото там има общи
черти с Френската революция.
В началото на 1918 г. обаче настъпват
сериозни промени в политиката на Съветска Русия. На 6 януари с. г.
правителството с декрет разпуска Учредителното събрание. На 8 януари с.
г. III общо руски конгрес на Съветите, към който се слива и III
общоруски конгрес на селските депутати, приема Декларация за правата на
трудещия се и експлоатиран народ, която обявява създаването на Руската
социалистическа федеративна съветска република. Декларацията включва
всички издадени от правителството декрети и фактически ги ратифицира.
Те действат до юли 1918 г., когато се приема първата съветска
конституция. III общоруски конгрес на Съветите легитимира болшевиките
като постоянна и пълна власт. Те концентрират в ръцете си
изпълнителната, законодателната и контролната власт. Реално и
пълновластно болшевиките започват да управляват не след 26 октомври
1917 г., а след 5 януари 1918 г.
Предвид проявилите се нови реалности в Русия настъпва принципна промяна в отношението на държавите от Антантата към нея. Започналата Гражданска война в огромните руски
територии предизвиква съглашенските сили и САЩ да вземат отношение
към нея, но преди Всичко с оглед воденето на Първата световна война.
Защото Англия, Франция и САЩ изпитват определени тревоги от „призрака
на сепаративния мир между Русия и Германия". В Лондон и Париж са
убедени, че Октомврийският преврат е „работа на Германия". Поради това
още от октомври 1917 г. те подготвят планове за т. нар. чуждестранна
интервенция в стратегически райони на Русия. Следва германското
настъпление през март 1918 г., което предизвиква Военния съвет в Лондон
да вземе решение (март с. г.) за десант на японски части във
Владивосток (април с. г.). В края на септември 1918 г. в Далечния руски
изток се появява т. нар. съюзен експедиционен корпус, в състав: 28 000
японски, 7500 американски, 4000 канадски, 2000 италиански, 1000 френски
войници и офицери. По-късно Япония увеличава контингента си до 75 000
души. Предвид развитието на чуждестранната интервенции и на север В
Мурманск и Архангелск, както и по черноморското руско крайбрежие, т.
нар. руски въпрос се превръща във въпрос на голямата политика.Ж,
Клемансо е готов на крайни мерки - война срещу Съветска Русия (с
участието на германски армии) за нейното унищожаване и установяване на
равновесие на силите в Европа. Началникът на френския генерален щаб
ген. Фош периодично осведомява „тримата големи" за хода на Гражданската
война и настоява за решителни мерки срещу Съветска Русия. Л. Джордж и
У. Уилсън, дълбоко враждебно настроени срещу съветската власт, обаче
отчитат рисковете от подобна война. Първо, европейските нации няма да
приемат едно продължение на „голямата Война", тъй като ле притежават
нито физически, нито морални сили за подобно ново напрежение. Второ,
държавите - победителки трябва да запазят ореола на защитници на
световния мир и на правото на самоопределение - най-моралния принцип на
следвоенните международни отношения. И трето, в съответствие с
интересите на Великите сили и на техните реални съюзници в самата
Русия, трябва да се помогне страната сама да се справи със своите
проблеми, това не изключва намесата на Великите държави с материална
помощ за всички противници на съветската власт, целящи да задушат и
постепенно да унищожат тази власт. Л. Джордж уточнява своето виждане по
поставените проблеми в някои детайли. Той отхвърля съветската система
като всички други съюзнически политици, но се отнася рязко отрицателно
срещу намесата в руските работи. Той смята интервенцията за напразно
губене на време и пари. В реч, произнесена на 16 април 1919г,
британският премиер заявява категорично, че „предпочита на види Русия
болшевишка, отколкото да види Англия банкрутирала. Впрочем британският
дипломат ДЖ. Бюкенен споделя същото мнение. Малко по-късно той ще
напише „нашата интервенция се оказа на практика- толкова неудачна, че
беше осъдена по принцип, от всички като погрешна политика. При все
това Военният и Върховният съвет на Антантата Вземат решение за
развитие на чуждестранната интервенция. Главната цел на участниците В
Парижката мирна конференция - изработването и утвърждаването на
мирните договори с победените страни отнема достатъчно време, тъй като
се проявяват различни подходи, концепции и виждания за наказание на
победените. След петмесечна работа експертните комисии и главно
„тримата големи" постигат разбирателство по мнозинството основни
въпроси на бъдещите договори. Най-важният - Версайският договор с
Германия се подписва на 28 юни 1919 г. Договорът, съдържащ 440 члена,
разположени в 15 отделни части на текстовете, Вкл. първа част - устава
на Обществото на народите, и осма част - Международна организация на
труда, налага тежки условия на победената държава. На първо място, те
променят териториалните граници на Германия. По клаузите на договора
Елзас и Лотарингия се включват в границите на Франция. Саарската област
се поставя под управлението на международна организация за срок от 15
години, Малки територии се продават на Дания (провинция
Шлезвиг-Холщайн) и Белгия (районите на Айпен, Малмеди, Морене със 62
000 население). Рейнска зона, разположена на 50 км в дълбочина на
източния бряг и др. Рейн, се демилитаризира. Полша, чиято независимост
Германия признава, а Парижката конференция оформя юридически, получава
голяма част от Горна Силезия, Източна Прусия, гр. Познан и Познанска
област. Град Гданск (Данциг) и територията около него получава статут
на свободен град под защитата на Обществото на народите, но в
митническите граници на Полша. По силата на Версайския договор
Великите сили налагат създаването на т. нар. полски коридор, чрез който
Германия се свързва с пристанището Данциг. Судетската област, в която
живее компактно немско население от 3,5 млн., души, остава в границите
на Чехословакия. По силата на мирния договор Германия признава пълния
суверенитет на Белгия, зачита независимостта на Австрия, уважава
независимостта на Полша. По решенията на специалната комисия „Камбон"
границите между Полша и Германия се определят по проекта на лорд Кързън.
В посочените клаузи на Версайския договор се извърша своеобразно
„орязване" на териториалната цялост на Германия в полза на нейните
съседи. Силно впечатление прави приетият принцип Полша да разшири
териториите си за сметката на Германия. В Полша остава да живее немска
общност (около 200 000 души), а в Германия - полска общност от 3 млн.
души. Вероятно поради това още в хода на подготовката на посочените
клаузи британският премиер, разтревожен от подхода по териториалните
въпроси, изпраща писмо до У. Уилсън, в което отбелязва с тревога: „Не
мога да си представя по-голяма причина за бъдеща война от тази, че
германският народ, който безспорно се оказа една от най-жизнените и
силни нации в света, ще бъде окраден от редица малки държави, като
много от, техните народи никога не са изграждали стабилни правителства,
а и всички включват големи маси немци, настойчиво желаещи да се
присъединят към родината си.
Мирният договор задължава Германия да изплаща репарации в златна валута. Общата сума на репарациите не е уточнена поради острите противоречия между победителите. Франция
например настоява да получи сума, равна на нейния национален бюджет, т.
е. сумата на репарациите да бъде толкова голяма (800 млрд. марки), че
да гарантира съответните плащания на франция към САЩ и процеса на
икономическото възстановяване на страната. Това искане не се приема.
Великобритания предлага репарациите да се изчислят на 480 млрд. марки,
а САЩ - 228 млрд. марки. Те обаче не желаят да засилят позициите на
Франция, нито на отслабят така силно Германия, че тя да бъде
затруднена в своето икономическо възстановяване за дълго време. Затова
направените предложения не се приемат на Парижката конференция.
следва....
mamazavinagi- Администратор
Версайски мирен договор и новите европейски граници
Споровете за репарациите продължават и след международната конференция. През
1921 г. Върховният съвет ма Антантата приема цифрата 132 млрд. златни
марки. По този повод Уинстън Чърчил отбелязва със сарказъм:
„Икономическите клаузи на мирния договор с Германия са толкова
едностранни и необмислени, че стават безполезни и неизпълними”
Впрочем, непосредствено след изплащането на първата вноска от
репарациите (31 август 1921 г.) Германия, в която инфлацията достига
астрономически размери, изпада в тежка финансова криза и моли
победителите за отсрочка на следващото плащане, Франция реагира много
остро, но се оказва неспособна да промени позицията на партньорите,
които приемат немската молба.
Версайският договор налага на Германия
много строги военни ограничения: армията т трябва да превишава 100
000 души, които може да набира по принципа на доброволността, т. е.
Германия се лишава от право на Военна повинност. Държавата няма право
да притежава военновъздушни и военноморски сили. Тя се лишава от
правото да има генерален щаб, военни училища и академии, и др. Тези
ограничения отекват тежко в настроенията на милиони немци, носещи в
себе си уважение към Военната служба и униформа, свързващи авторитета
и силата на държавата си преди Всичко с военната сила. Предполага се,
че този вид наказания на победена Германия създават условия за широко
разпространеното чувство за реванш, което в значителна степен ще
определя външната политика на държавата.
Съобразно постановленията на мирния договор Германия губи, всички права върху колониалните си
владения - Руанда и Урунди в Източна Африка стават Владения на Белгия;
Кионг - на Португалия; Того и Камерун се поделят между Британия и
франция; Югозападна Африка, Нова Гвинея с островите Самоа - на
Австралия и Нова Зеландия; Каролинските - Марцанскшпе и Маршаловите
острови, както и полуостров Щандун в Китай – в Япония.
По силата на чл. 231 от Версайския договор на Германия се възлагат всички
отговорности за началото на войната и за материалните загуби и
разрушения: „Съюзените и сдружени правителства заявяват, а Германия
признава, че Германия и нейните съюзници са отговорни за причиняването
на всички загуби и щети, понесени от съюзените държави и техните
граждани в резултат на войната, която им беше наложена с нападението на
Германия и нейните съюзници. В действителност Всички велики държави се
готвят за войната и всички използват модерни за времето си средства за
унищожение на живата сила на противника и на неговия тил. По стечение
на обстоятелствата Германия поставя началото на войната на Западния
фронт. С други думи въпросът за вината е далеч по-сложен от формулата,
дадена във Версайския договор. Очевидно победителите смятат, че имат
право да налагат вина и отговорност на победените
Версайският договор поставя германската нация, в изключително тежки икономически и
морално-психологически условия. Той нарушава мярата на правното и на
материално-финансовото наказание на победения, Въпреки че Германия носи
по-голямата част от вината за започването на Голямата война. Договорът
дълбоко наранява гордостта и достойнството на германската нация. Той
оставя в нея чувство за несправедливо тежко наказание и съответно
поражда желание за възмездие и реванш, което обхваща по-голямата част
от германското население. Германците „са дълбоко потресени от
наложените с мирното споразумение условия загуба на източните
територии, тежко репарационно бреме и изискване да поемат пълната вина
за избухването на войната, може да се спори доколко „несправедливи" са
исканията, но те обединяват като никога германците почти без оглед на
партийната им принадлежност в общо недоволство, което усложнява и
бездруго деликатното положение на правителството, принудено да подпише
мирния договор във Версай. Новата република с левоцентристка
ориентация, обявена във Ваймар, се оказва под непрекъснатите атака на
комунистите и на десните реваншисти.Силните чувства на неудовлетворение
и желанията за реабилитация на каквато и да е цена се превръщат във
важен морален фактор, гарантиращ по-късно развитието и обществената
подкрепа на политиката на германския реваншизъм. Предвид на това днес
стават понятни думите на германския полковник Крибел, присъствал на
подписването на Версайския мирен договор, с които той се обръща към
победителите: „Довиждане, господа, среща след двадесет години!" Мирните
договори с Австрия, България, Турция и Унгария – Сенжерменски,
Ньойски, Севърски и Трианонски, по принцип, изисквания и международни
юридически положения не се отличават съществено от Версайския договор
военните ограничения и тежките репарации създават множество сериозни
затруднения за икономическото и политическото развитие на съответните
държави. Териториалните промени, наложени чрез посочените договори,
създават условия за остри междудържавни противоречия. Ньойският договор
лишава България от Западна Тракия и от излаз на Егейско море (те се
предават на Гърция), както и от над 2500 кв. км от западните територии,
които отиват към Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. Южна Добруджа
остава под властта на Румъния. Сенжерменският договор задължава Австрия
да признае независимостта на Чехословакия, на
Сърбо-Хърватско-Словенското кралство и на Унгария. Разделянето на Тирол
и на Юлийска Крайна, на Истрия и на островите по далматинското
крайбрежие обаче изпълва отношенията на Италия и на бъдеща Югославия с
огромно напрежение. Румъния получава Буковина.
В процеса на изграждане на мирновременните отношения след Първата световна война,
водещите държави от Антантата поемат ръководството на сложните проблеми
на междудържавните отношения и специално на следвоенна Европа. Те се
придържат Към постановките и клаузите на комплекса от договори и
решения, създали Версайско-Вашингтонската система.
Групата европейски държави-победители - Великобритания, Франция, Италия и
Белгия, участници във Върховния съвет на Антантата, се чувстват
задължени да отговорят на потребностите на Времето и да направляват
политическите процеси в света. В своите амбиции те надхвърлят рамките
на собствените си интереси и тези на самата коалиция. В полезрението на
елита на победителите обаче не влизат новите действащи лица в
системата на международните отношения, между които са малките
европейски държави от Централна Европа и Балканския регион, както и
различните социални, политически и обществени движения, организации и
общности.
Този елит няма положително отношение към новата за Европа
и света съветска държава. От 1918 до 1922 г. той вече познава нейната
политика и практика, влизаща в противоречие с традициите на стария
Континент. По тази причина във външната политика на големите страни
съществува достатъчно ясна и определена анти-съветска линия. Тя се
изразява в прякото и в непрякото участие на големите
държави-победителки в чуждестранната интервенция в Русия, макар да не
постигат единство по стратегическите въпроси. Англия. Франция и Япония
имат разногласия по направленията на материалната и военната подкрепа
на антисъветските сили. Първите две европейски държави подкрепят
армията на ген. Деникин и националистическите общности в Украйна и
Кавказ. Япония се Въздържа от такава подкрепа. Тя се интересува от
Далечния изток. Британският политик У. Чърчил настоява интервенцията да
продължава, а премиерът Л. Джордж търси пътища за разбирателство със
съветското правителство.
Един
от последните епизоди на Гражданската война в Русия е полско-съветската
война, завършила с разгрома на Червената армия под Варшава и
подписването на т. нар. Рижки договор (12
Октомври 1921 г.). По силата на договора Полша получава значителни
територии от Западна Белорусия и Западна Украйна, т. е. границата на
Съветска Русия се премества силно на изток и този факт определя новите
проблеми в полско-съветските отношения и противоречия.
Трябва обаче да подчертаем, че в международната дейност на всяка държава има
политика, определена единствено от интересите на съответната държава
и на водещите политически формации. Второ, Всички държави, включително
съветската и западноевропейските, водят пропагандни кампании в подкрепа
на своята външна политика. Съветска Русия пропагандира Комунистическите
идеи, вкл. идеята за победата на социализма в целия свят, и острата
Критика на Капиталистическата система. В дипломацията това означава
съзнателно включване на идеологията в политиката. Идеологическата
пропаганда обаче може да се квалифицира и като намеса във вътрешните
работи на други страни, т. е. за достатъчно сериозна причина, поради
която една държава може да скъса дипломатическите отношения с Русия.
Освен това от март 1919 г., когато Ленин създава Комунистическия
интернационал, Москва използва Коминтерна за външнополитическите си
цели. Съветското правителство съзнателно смесва две линии на
политиката и създава основание да бъде обвинявано в намеса във
вътрешните работи на други държави чрез комунистическите партии в тях.
Тази политика в действителност довежда до сериозни противоречия, до
трудни контакти с дипломатите от другите европейски държави, които не
са длъжни да споделят идеологемите на партията, която управлява
Съветска Русия. Всичко това, В своята цялост създава сериозни
затруднения за тази държава и за нейните партньори в системата на
международните отношения.
В интерес на историческата истина, политиката на министри от ранга на Г, Чичерин и М. Литвинов в
Съветския съюз, насочена към търсене на политически съюзници за
запазването на мира и сигурността, получава подкрепата на голяма част
от западноевропейския елит. Ала намесата на Сталин с неговото, меко
казано, изоставащо мислене от времето на Гражданската война, вреди на
тази политика и на авторитета на самата държава, току-що влязла в
системата на континенталните и световните отношения.
В следвоенния период Вниманието на победителите от Антантата се концентрира в три
значими проблема: запазване съотношението на силите, утвърдено през
1919 г., победена Германия, и непредсказуема Русия. Тези проблеми са
вплетени един в друг и поради това могат да се анализират само в
комплекс.
В първите следвоенни години Германия не представлява
непосредствена заплаха за съюзниците. Изпълнението на задълженията по
Версайския мирен договор и главно, изплащането на репарациите, зависят
в значителна степен от победителите, т. е. от механизма на плащанията,
който те утвърждават, и от системата на кредитиране на германската
икономика. Това са сериозни и трудни проблеми на дипломацията и на
съюзническото сътрудничество, тъй като примерно френската страна не
поощрява активното възстановяване на Германия, но настоява за
системни плащания на репарации. Британската страна се ръководи от
концепцията за кредитиране, което ще възстанови производствената
дейност на германската нация и ще позволи на републиката да реализира
плащанията си. По тази причина Великобритания държи на контрола над
събирането на средствата за плащанията.
При всички различия обаче Франция и Великобритания правят необходимото, съвместно с Белгия и
Италия, да поддържат принципите на мирните договори от 1919г, т. е. да
запазят съотношението на силите в своя полза. Белгия е малка европейска
държава, която няма решаваща роля в провеждането на политиката на
Антантата след войната. Италия, заета с вътрешнополитическите си
проблеми, не проявява особена активност на международната арена, но се
придържа към принципите на сътрудничество с Великобритания и Франция.
Тази линия се запазва и след т. нар. поход на черноризците на Мусолини
до Рим и назначаването на Дуче за министър-председател на Италия (29
октомври 1922 г.). От друга страна, Япония упорито се въздържа от
участие в европейските проблеми. САЩ съзнателно се изолират от
европейските дела. У. Уилсън е създател
на Обществото на народите, но Конгресът остава на позициите на изолационизма и политическия
консерватизъм. Те са изключително силни, за да се очакват промени в
поведението на американските държавници от Републиканската партия след
У. Уилсън
Предвид гореказаното, в глобалната система на
международните отношения след Първата световна война, носещи
отговорността и правото да решават всички следвоенни, проблеми държави
са двете европейски демокрации франция и Великобритания. Те се
„движат" в рамките на традиционната европейска дипломация. Върховният
съвет на Антантата и целият състав от експерти не променят познатата
практика на тайни и явни политически акции в защита на националните
интереси на силните на деня.
Политическата карта на Европа обаче реално включва и Съветска Русия. Деловите среди на континенти,
включително и кредиторите в руската промишленост от времето преди
революцията на болшевиките, предизвикват върховният съвет на Антантата
да подготви нов вид решения, независимо от продължаващата чуждестранна
интервенция в Русия. В същото Време икономическите потребности на тази
страна и нейното естествено присъствие на европейския континент в
съответните икономически системи и географски граници логично
определят заинтересоваността на съветското правителство от
установяване на стопански контакти с частни лица и с правителства, на
основата на които може да се постигне и дипломатическо признаване на
новата държава.
В резултат на наложилите се реалности и
икономически интереси в началото на 1920 г. Съветът на Антантата
отменя икономическата блокада на съветската държава. Това решение не е
отстъпление от принципите, както твърдят недоволните френски
политици, а логично решение, което възстановява в известна степен
системата на европейските икономически отношения. То е особено важно в
годините на следвоенната криза и в процеса на икономическото
възстановяване на участвалите във войната държави.
Пряко следствие от решението на върховния съвет на Антантата са подписаните търговски
споразумения между РСФСР и Великобритания, Германия, Норвегия,
Австрия, Италия, Чехословакия (1921-1922). Тези споразумения показват
особената потребност от поддържането на нормална система на
икономически отношения в следвоенна Европа.
От крал на войната и особено след Парижката мирна конференция експерти на Великобритания,
франция, Италия и Белгия обсаждат обективните икономически потребности
на континента. Още 8 края на 1921 г. те изработват документ,
препоръчващ на съответните правителства да поемат разрешаването на
проблемите на икономическото възстановяване на Европа и на усложнените
от промените в Русия отношения между руските кредитори и съветското
правителство. Върховният съвет на съюзниците приема тази препоръка.
Той решава да свика международна конференция на европейските страни по
посочените проблеми с участието на победителите и на Русия, Германия,
Австрия и България. На свое заседание в Кан, Южна Франция (в януари
1922 г.), Съветът обявява: „Нациите не могат да си присвояват правото
да диктуват, на другите принципи, въз основа на които самите те биха
искали да уредят своя вътрешно-икономически живот и начин на
управление. В това отношение всяка страна има право да избира такава
система, каквато сама предпочита."
В крайна сметка Версайския договор цели запазването на мира, чрез териториално и икономическо
ограничаване на Германия, но той се оказва „нож с две остриета”.
Изтормозените германски жители, озлобени от окаяното
вътрешно-икономическо положение на страната и се доверяват не крайно
екстремистката политика на Адолф Хитлер като го избират за техен лидер.
На 21 Март 1936г. Хитлер обявява, че духът на Версайския договор е
унищожен. Германия започва подготовка за Втората световна война.
Използвана литература:
Иванова, З. „Преди и след желязната завеса”
Гелер, М. „Утопията на власт”
„Оксфордска история на 20 век.”
ИНТЕРНЕТ
1921 г. Върховният съвет ма Антантата приема цифрата 132 млрд. златни
марки. По този повод Уинстън Чърчил отбелязва със сарказъм:
„Икономическите клаузи на мирния договор с Германия са толкова
едностранни и необмислени, че стават безполезни и неизпълними”
Впрочем, непосредствено след изплащането на първата вноска от
репарациите (31 август 1921 г.) Германия, в която инфлацията достига
астрономически размери, изпада в тежка финансова криза и моли
победителите за отсрочка на следващото плащане, Франция реагира много
остро, но се оказва неспособна да промени позицията на партньорите,
които приемат немската молба.
Версайският договор налага на Германия
много строги военни ограничения: армията т трябва да превишава 100
000 души, които може да набира по принципа на доброволността, т. е.
Германия се лишава от право на Военна повинност. Държавата няма право
да притежава военновъздушни и военноморски сили. Тя се лишава от
правото да има генерален щаб, военни училища и академии, и др. Тези
ограничения отекват тежко в настроенията на милиони немци, носещи в
себе си уважение към Военната служба и униформа, свързващи авторитета
и силата на държавата си преди Всичко с военната сила. Предполага се,
че този вид наказания на победена Германия създават условия за широко
разпространеното чувство за реванш, което в значителна степен ще
определя външната политика на държавата.
Съобразно постановленията на мирния договор Германия губи, всички права върху колониалните си
владения - Руанда и Урунди в Източна Африка стават Владения на Белгия;
Кионг - на Португалия; Того и Камерун се поделят между Британия и
франция; Югозападна Африка, Нова Гвинея с островите Самоа - на
Австралия и Нова Зеландия; Каролинските - Марцанскшпе и Маршаловите
острови, както и полуостров Щандун в Китай – в Япония.
По силата на чл. 231 от Версайския договор на Германия се възлагат всички
отговорности за началото на войната и за материалните загуби и
разрушения: „Съюзените и сдружени правителства заявяват, а Германия
признава, че Германия и нейните съюзници са отговорни за причиняването
на всички загуби и щети, понесени от съюзените държави и техните
граждани в резултат на войната, която им беше наложена с нападението на
Германия и нейните съюзници. В действителност Всички велики държави се
готвят за войната и всички използват модерни за времето си средства за
унищожение на живата сила на противника и на неговия тил. По стечение
на обстоятелствата Германия поставя началото на войната на Западния
фронт. С други думи въпросът за вината е далеч по-сложен от формулата,
дадена във Версайския договор. Очевидно победителите смятат, че имат
право да налагат вина и отговорност на победените
Версайският договор поставя германската нация, в изключително тежки икономически и
морално-психологически условия. Той нарушава мярата на правното и на
материално-финансовото наказание на победения, Въпреки че Германия носи
по-голямата част от вината за започването на Голямата война. Договорът
дълбоко наранява гордостта и достойнството на германската нация. Той
оставя в нея чувство за несправедливо тежко наказание и съответно
поражда желание за възмездие и реванш, което обхваща по-голямата част
от германското население. Германците „са дълбоко потресени от
наложените с мирното споразумение условия загуба на източните
територии, тежко репарационно бреме и изискване да поемат пълната вина
за избухването на войната, може да се спори доколко „несправедливи" са
исканията, но те обединяват като никога германците почти без оглед на
партийната им принадлежност в общо недоволство, което усложнява и
бездруго деликатното положение на правителството, принудено да подпише
мирния договор във Версай. Новата република с левоцентристка
ориентация, обявена във Ваймар, се оказва под непрекъснатите атака на
комунистите и на десните реваншисти.Силните чувства на неудовлетворение
и желанията за реабилитация на каквато и да е цена се превръщат във
важен морален фактор, гарантиращ по-късно развитието и обществената
подкрепа на политиката на германския реваншизъм. Предвид на това днес
стават понятни думите на германския полковник Крибел, присъствал на
подписването на Версайския мирен договор, с които той се обръща към
победителите: „Довиждане, господа, среща след двадесет години!" Мирните
договори с Австрия, България, Турция и Унгария – Сенжерменски,
Ньойски, Севърски и Трианонски, по принцип, изисквания и международни
юридически положения не се отличават съществено от Версайския договор
военните ограничения и тежките репарации създават множество сериозни
затруднения за икономическото и политическото развитие на съответните
държави. Териториалните промени, наложени чрез посочените договори,
създават условия за остри междудържавни противоречия. Ньойският договор
лишава България от Западна Тракия и от излаз на Егейско море (те се
предават на Гърция), както и от над 2500 кв. км от западните територии,
които отиват към Сърбо-Хърватско-Словенското кралство. Южна Добруджа
остава под властта на Румъния. Сенжерменският договор задължава Австрия
да признае независимостта на Чехословакия, на
Сърбо-Хърватско-Словенското кралство и на Унгария. Разделянето на Тирол
и на Юлийска Крайна, на Истрия и на островите по далматинското
крайбрежие обаче изпълва отношенията на Италия и на бъдеща Югославия с
огромно напрежение. Румъния получава Буковина.
В процеса на изграждане на мирновременните отношения след Първата световна война,
водещите държави от Антантата поемат ръководството на сложните проблеми
на междудържавните отношения и специално на следвоенна Европа. Те се
придържат Към постановките и клаузите на комплекса от договори и
решения, създали Версайско-Вашингтонската система.
Групата европейски държави-победители - Великобритания, Франция, Италия и
Белгия, участници във Върховния съвет на Антантата, се чувстват
задължени да отговорят на потребностите на Времето и да направляват
политическите процеси в света. В своите амбиции те надхвърлят рамките
на собствените си интереси и тези на самата коалиция. В полезрението на
елита на победителите обаче не влизат новите действащи лица в
системата на международните отношения, между които са малките
европейски държави от Централна Европа и Балканския регион, както и
различните социални, политически и обществени движения, организации и
общности.
Този елит няма положително отношение към новата за Европа
и света съветска държава. От 1918 до 1922 г. той вече познава нейната
политика и практика, влизаща в противоречие с традициите на стария
Континент. По тази причина във външната политика на големите страни
съществува достатъчно ясна и определена анти-съветска линия. Тя се
изразява в прякото и в непрякото участие на големите
държави-победителки в чуждестранната интервенция в Русия, макар да не
постигат единство по стратегическите въпроси. Англия. Франция и Япония
имат разногласия по направленията на материалната и военната подкрепа
на антисъветските сили. Първите две европейски държави подкрепят
армията на ген. Деникин и националистическите общности в Украйна и
Кавказ. Япония се Въздържа от такава подкрепа. Тя се интересува от
Далечния изток. Британският политик У. Чърчил настоява интервенцията да
продължава, а премиерът Л. Джордж търси пътища за разбирателство със
съветското правителство.
Един
от последните епизоди на Гражданската война в Русия е полско-съветската
война, завършила с разгрома на Червената армия под Варшава и
подписването на т. нар. Рижки договор (12
Октомври 1921 г.). По силата на договора Полша получава значителни
територии от Западна Белорусия и Западна Украйна, т. е. границата на
Съветска Русия се премества силно на изток и този факт определя новите
проблеми в полско-съветските отношения и противоречия.
Трябва обаче да подчертаем, че в международната дейност на всяка държава има
политика, определена единствено от интересите на съответната държава
и на водещите политически формации. Второ, Всички държави, включително
съветската и западноевропейските, водят пропагандни кампании в подкрепа
на своята външна политика. Съветска Русия пропагандира Комунистическите
идеи, вкл. идеята за победата на социализма в целия свят, и острата
Критика на Капиталистическата система. В дипломацията това означава
съзнателно включване на идеологията в политиката. Идеологическата
пропаганда обаче може да се квалифицира и като намеса във вътрешните
работи на други страни, т. е. за достатъчно сериозна причина, поради
която една държава може да скъса дипломатическите отношения с Русия.
Освен това от март 1919 г., когато Ленин създава Комунистическия
интернационал, Москва използва Коминтерна за външнополитическите си
цели. Съветското правителство съзнателно смесва две линии на
политиката и създава основание да бъде обвинявано в намеса във
вътрешните работи на други държави чрез комунистическите партии в тях.
Тази политика в действителност довежда до сериозни противоречия, до
трудни контакти с дипломатите от другите европейски държави, които не
са длъжни да споделят идеологемите на партията, която управлява
Съветска Русия. Всичко това, В своята цялост създава сериозни
затруднения за тази държава и за нейните партньори в системата на
международните отношения.
В интерес на историческата истина, политиката на министри от ранга на Г, Чичерин и М. Литвинов в
Съветския съюз, насочена към търсене на политически съюзници за
запазването на мира и сигурността, получава подкрепата на голяма част
от западноевропейския елит. Ала намесата на Сталин с неговото, меко
казано, изоставащо мислене от времето на Гражданската война, вреди на
тази политика и на авторитета на самата държава, току-що влязла в
системата на континенталните и световните отношения.
В следвоенния период Вниманието на победителите от Антантата се концентрира в три
значими проблема: запазване съотношението на силите, утвърдено през
1919 г., победена Германия, и непредсказуема Русия. Тези проблеми са
вплетени един в друг и поради това могат да се анализират само в
комплекс.
В първите следвоенни години Германия не представлява
непосредствена заплаха за съюзниците. Изпълнението на задълженията по
Версайския мирен договор и главно, изплащането на репарациите, зависят
в значителна степен от победителите, т. е. от механизма на плащанията,
който те утвърждават, и от системата на кредитиране на германската
икономика. Това са сериозни и трудни проблеми на дипломацията и на
съюзническото сътрудничество, тъй като примерно френската страна не
поощрява активното възстановяване на Германия, но настоява за
системни плащания на репарации. Британската страна се ръководи от
концепцията за кредитиране, което ще възстанови производствената
дейност на германската нация и ще позволи на републиката да реализира
плащанията си. По тази причина Великобритания държи на контрола над
събирането на средствата за плащанията.
При всички различия обаче Франция и Великобритания правят необходимото, съвместно с Белгия и
Италия, да поддържат принципите на мирните договори от 1919г, т. е. да
запазят съотношението на силите в своя полза. Белгия е малка европейска
държава, която няма решаваща роля в провеждането на политиката на
Антантата след войната. Италия, заета с вътрешнополитическите си
проблеми, не проявява особена активност на международната арена, но се
придържа към принципите на сътрудничество с Великобритания и Франция.
Тази линия се запазва и след т. нар. поход на черноризците на Мусолини
до Рим и назначаването на Дуче за министър-председател на Италия (29
октомври 1922 г.). От друга страна, Япония упорито се въздържа от
участие в европейските проблеми. САЩ съзнателно се изолират от
европейските дела. У. Уилсън е създател
на Обществото на народите, но Конгресът остава на позициите на изолационизма и политическия
консерватизъм. Те са изключително силни, за да се очакват промени в
поведението на американските държавници от Републиканската партия след
У. Уилсън
Предвид гореказаното, в глобалната система на
международните отношения след Първата световна война, носещи
отговорността и правото да решават всички следвоенни, проблеми държави
са двете европейски демокрации франция и Великобритания. Те се
„движат" в рамките на традиционната европейска дипломация. Върховният
съвет на Антантата и целият състав от експерти не променят познатата
практика на тайни и явни политически акции в защита на националните
интереси на силните на деня.
Политическата карта на Европа обаче реално включва и Съветска Русия. Деловите среди на континенти,
включително и кредиторите в руската промишленост от времето преди
революцията на болшевиките, предизвикват върховният съвет на Антантата
да подготви нов вид решения, независимо от продължаващата чуждестранна
интервенция в Русия. В същото Време икономическите потребности на тази
страна и нейното естествено присъствие на европейския континент в
съответните икономически системи и географски граници логично
определят заинтересоваността на съветското правителство от
установяване на стопански контакти с частни лица и с правителства, на
основата на които може да се постигне и дипломатическо признаване на
новата държава.
В резултат на наложилите се реалности и
икономически интереси в началото на 1920 г. Съветът на Антантата
отменя икономическата блокада на съветската държава. Това решение не е
отстъпление от принципите, както твърдят недоволните френски
политици, а логично решение, което възстановява в известна степен
системата на европейските икономически отношения. То е особено важно в
годините на следвоенната криза и в процеса на икономическото
възстановяване на участвалите във войната държави.
Пряко следствие от решението на върховния съвет на Антантата са подписаните търговски
споразумения между РСФСР и Великобритания, Германия, Норвегия,
Австрия, Италия, Чехословакия (1921-1922). Тези споразумения показват
особената потребност от поддържането на нормална система на
икономически отношения в следвоенна Европа.
От крал на войната и особено след Парижката мирна конференция експерти на Великобритания,
франция, Италия и Белгия обсаждат обективните икономически потребности
на континента. Още 8 края на 1921 г. те изработват документ,
препоръчващ на съответните правителства да поемат разрешаването на
проблемите на икономическото възстановяване на Европа и на усложнените
от промените в Русия отношения между руските кредитори и съветското
правителство. Върховният съвет на съюзниците приема тази препоръка.
Той решава да свика международна конференция на европейските страни по
посочените проблеми с участието на победителите и на Русия, Германия,
Австрия и България. На свое заседание в Кан, Южна Франция (в януари
1922 г.), Съветът обявява: „Нациите не могат да си присвояват правото
да диктуват, на другите принципи, въз основа на които самите те биха
искали да уредят своя вътрешно-икономически живот и начин на
управление. В това отношение всяка страна има право да избира такава
система, каквато сама предпочита."
В крайна сметка Версайския договор цели запазването на мира, чрез териториално и икономическо
ограничаване на Германия, но той се оказва „нож с две остриета”.
Изтормозените германски жители, озлобени от окаяното
вътрешно-икономическо положение на страната и се доверяват не крайно
екстремистката политика на Адолф Хитлер като го избират за техен лидер.
На 21 Март 1936г. Хитлер обявява, че духът на Версайския договор е
унищожен. Германия започва подготовка за Втората световна война.
Използвана литература:
Иванова, З. „Преди и след желязната завеса”
Гелер, М. „Утопията на власт”
„Оксфордска история на 20 век.”
ИНТЕРНЕТ
mamazavinagi- Администратор
Борис 3-биография
Цар Борис III
В настръхналото историческо време между двете
световни войни цар Борис III има нерадостната участ при едно
обременяващо политическо наследство. ,,Българи! С Манифест от днешна
дата Моят възлюблен баща оповести отказването си от Престола в Моя
полза и с това велико самопожертване пред върховните интереси на
нацията даде пример на неизменна обич към България.Обявявам на
българския народ, че от днес Аз встъпвам на престола на българските
царе под името цар Борис III “- така новият владетел оповестява на 3
окт. 1918г. своето обличане в монархическата власт.Няма обаче оръдейни
салюти за сина, който застава начело на една разсипана след три
последователни войни държава.А такива има - 101 топовни залпа, когато
на 30 януари 1894г. се ражда престолонаследникът Борис.Едва отворилият
очи княз получава първите ордени и медали; вписват го в редиците на
българската армия като подпоручик.С други думи казано, пред него се
разстила бъдещето на владетел.Пет години по-късно умира майката,
княгиня Мария-Луиза, и това бъдеще се помрачава от липсата на топлина и
нежност в семейството.Строг и суров човек цар Фердинанд повече
респектира децата си, отколкото печели тяхната привързаност.Борис III
губи не само физическото, но и духовното присъствие на майката-
принцеса Бурбон-Пармска, жена с неоспорим интелект, нежна,
чувствителна, отличаваща се с артистични и полиглотски заложби.
Веднага след раждането престолонаследникът става княз Търновски и така
символизира в очите на народа не само старата престолнина, но и
историческата връзка и приемственост м/у трите български царства.
Вероятно по линията на майката Борис 3 наследява интереса към
философските учения.От бащата пък наследява друга характерологична
особеност.При контактите си с хората, независимо от техния политически
ранг и обществено положение монархът най-често спазва един принцип:да
има предварителна информация за своя събеседник, добре да познава
темата на разговора и да не натрапва владетелското си присъствие.(358)
Младият монарх няма образование от висок ранг.Ала дори и
най-ожесточените му противници не отричат неговия ум, природна
интелигентност и ерудиция.Тези качества се признават и от другите
европейски монарси, ценят ги и много държавници.Широко известни са
увлеченията и познанията на царя в областта на железопътното
дело.Запазени са и много негови снимки като железопътен машинист.От
баща си той наследява увлеченията си по зоология и орнотология.(362)
Още се спори за ролята на монарха в преврата от 9 юни 1923г., когато
правителството на БЗНС е отстранено насилствено от власт.Този спор не
се влияе от идеологическия сблъсък на термините ,,военнофашистки” или
,,военен”, с които се характеризира противоконституционният
акт.Въпросът е за принципното отношение на Борис към военните, защото и
на 19 май 1934г. те сполучват с друга насилствена смяна на
правителството.Представители на марксистката историография привеждат
доста факти, които опосредствено, но все пак в някаква логическа връзка
навяват убеждението за задкулисната ръка на монарха, тласнала чрез
доверени лица заговорниците към деветоюнския финал през 1923г.Липсва
обаче документацията от първа ръка, въпреки че в битността си на
подсъдим бившият регент княз Кирил Преславски споделя между стените на
затворническата килия в края на 1944г. :,,Всеки преврат у нас се прави
със знанието на двореца.”(366)
До края на живота си монархът
следва примера на цар Фердинанд и се стреми тясно да обвърже командния
армейски състав със съдбата на короната, да постигне желаното от всеки
владетел единство между династията и войската.Затова Борис 3 търси
подкрепата на Военния съюз.Изборът е продиктуван и от друга
неблагоприятна за двореца реалност.При земеделското управлението царят
е лишен от едно основно право - правото на главнокомандващ.Почувствал
доверието, съюзът на българските офицери помага на Борис 3 в трудните
мигове на политически изпитания.Документирани са и противоречията
между цар Борис 3 и екстремистките фашистки организации в България,
доказани са сблъсъците между двореца и техните лидери дори върху
юридическа основа.
Цар Борис вижда деградацията на политическите
партии и техните водачи, потиснат е от обществената нестабилност,
непрекъснато пораждаща се при кръвопролитните сблъсъци между отделните
крила на ВМРО.Така амбицията на монарха да управлява в мир, ред и
спокойствие постепенно се трансформира в решението за еднопартиен режим
на управление. Както след абдикацията на Фердинанд, така и в средата на
30-те години времето изисква прегрупиране на политическите сили, налага
тяхното единство.Цар Борис 3 ясно съзнава тази потребност.Първия път
това е необходимо, за да се изживеят по-бързо последиците от двете
национални катастрофи, да се потърсят нови пътища за постигане на
стабилизираща държавата програма.В средата на 30-те години
политическата консолидация около Борис 3 като върховен ръководител на
една авторитарна държава е потребна поради опасността от политически
хаос.И Борис 3 трасира пътя за излизане от този хаос с планомерното
изграждане на политическата и идеологическата система на една
авторитарна система.Основната му задача в споменатото преустройство е
да съхрани династията чрез авторитарната държава, въпреки че понякога
изразява колеблива увереност в смисъла на жертвите, които дава за
постигането на тази цел.(374)
Отношението на Борис 3 към
икономиката може да се свърже и с известната негова пестеливост.След
раждането на престолонаследника Симеон 2 през лятото на 1937г. липсват
познатите за европейските дворове шумни и разточителни тържества.Вместо
пищни веселия от цивилната листа на монарха, възлизаща на 5 млн. лв. Са
отпуснати по този тържествен повод 500 хил. лв. За децата сираци, за
летните детски колонии и за безплатни трапези в 60 общини.
Близо
8 години след встъпването си на престола той не е напускал
страната.Едва през 1926г. Борис 3 посещава Швейцария, Германия, Франция
и Англия.Това официално пътуване има важно значение за победена
България, която е изпаднала в международна изолация и плаща тежки
репарации.Покачва се българският външнополитически престиж.От срещите
си в европейските столици, при контактите с личности като Айнщайн,
Бергсон и др. монархът също трупа международен авторитет, оставя
впечатлението за умен, прозорлив и с подчертани дипломатически качества
владетел.непосредствено след подписването на Ньойския договор монархът
се оплаква в тесен кръг, че сега България е откъсната от Егейско море и
поради това губи както стратегическото си положение на полуострова,
така и предишната си относителна тежест в европейските дела.Към това
вярно заключение може да се прибави и точно прецененият от него факт,
че страната е обградена от силни, покровителствани от държавите
победителки съседи.Ето защо при всичките си посещения в Европа Борис 3
се опитва да хвърли мостове на сближение м/у България и Запада.С
търпимост, прагматизъм и гъвкавост при постигане на взаимното
разбирателство монархът иска да привлече вниманието на Англия, Франция
и САЩ към България, да допринесе за инвестирането на френски и
английски капитали в страната.От тази гледна точка пресилени изглеждат
твърденията за външнополитически предпочитания на Борис 3 към Германия
където се намира абдикиралият Фердинанд и към Италия, родината на
неговата съпруга.
Видимият вече през 1943г. обрат във войната
тласка царя и другите ръководители на българската външна политика към
по-предпазливо поведение спрямо Германия, към търсене на неофициални
контакти с Лондон и Вашингтон.Намерението за завой на българската
външна политика обаче е доста плахо и се проваля пред страха от
реакцията на Берлин.Основната грижа на Борис при посещенията му в
Германия е как да избегне допълнителните ангажименти.Кръгът около
Хитлер започва да говори за двойна игра на българския монарх.Нацисткият
министър на пропагандата Гъобелс пише за него в своя дневник: ,,Той е
хитър и ловък тип, който очевидно впечатлен от тежките отбранителни
боеве, които се водят на Източния фронт, търси някаква задна вратичка,
през която да се измъкне.(389)
Цар Борис 3 умира на 28 август 1943г.
В настръхналото историческо време между двете
световни войни цар Борис III има нерадостната участ при едно
обременяващо политическо наследство. ,,Българи! С Манифест от днешна
дата Моят възлюблен баща оповести отказването си от Престола в Моя
полза и с това велико самопожертване пред върховните интереси на
нацията даде пример на неизменна обич към България.Обявявам на
българския народ, че от днес Аз встъпвам на престола на българските
царе под името цар Борис III “- така новият владетел оповестява на 3
окт. 1918г. своето обличане в монархическата власт.Няма обаче оръдейни
салюти за сина, който застава начело на една разсипана след три
последователни войни държава.А такива има - 101 топовни залпа, когато
на 30 януари 1894г. се ражда престолонаследникът Борис.Едва отворилият
очи княз получава първите ордени и медали; вписват го в редиците на
българската армия като подпоручик.С други думи казано, пред него се
разстила бъдещето на владетел.Пет години по-късно умира майката,
княгиня Мария-Луиза, и това бъдеще се помрачава от липсата на топлина и
нежност в семейството.Строг и суров човек цар Фердинанд повече
респектира децата си, отколкото печели тяхната привързаност.Борис III
губи не само физическото, но и духовното присъствие на майката-
принцеса Бурбон-Пармска, жена с неоспорим интелект, нежна,
чувствителна, отличаваща се с артистични и полиглотски заложби.
Веднага след раждането престолонаследникът става княз Търновски и така
символизира в очите на народа не само старата престолнина, но и
историческата връзка и приемственост м/у трите български царства.
Вероятно по линията на майката Борис 3 наследява интереса към
философските учения.От бащата пък наследява друга характерологична
особеност.При контактите си с хората, независимо от техния политически
ранг и обществено положение монархът най-често спазва един принцип:да
има предварителна информация за своя събеседник, добре да познава
темата на разговора и да не натрапва владетелското си присъствие.(358)
Младият монарх няма образование от висок ранг.Ала дори и
най-ожесточените му противници не отричат неговия ум, природна
интелигентност и ерудиция.Тези качества се признават и от другите
европейски монарси, ценят ги и много държавници.Широко известни са
увлеченията и познанията на царя в областта на железопътното
дело.Запазени са и много негови снимки като железопътен машинист.От
баща си той наследява увлеченията си по зоология и орнотология.(362)
Още се спори за ролята на монарха в преврата от 9 юни 1923г., когато
правителството на БЗНС е отстранено насилствено от власт.Този спор не
се влияе от идеологическия сблъсък на термините ,,военнофашистки” или
,,военен”, с които се характеризира противоконституционният
акт.Въпросът е за принципното отношение на Борис към военните, защото и
на 19 май 1934г. те сполучват с друга насилствена смяна на
правителството.Представители на марксистката историография привеждат
доста факти, които опосредствено, но все пак в някаква логическа връзка
навяват убеждението за задкулисната ръка на монарха, тласнала чрез
доверени лица заговорниците към деветоюнския финал през 1923г.Липсва
обаче документацията от първа ръка, въпреки че в битността си на
подсъдим бившият регент княз Кирил Преславски споделя между стените на
затворническата килия в края на 1944г. :,,Всеки преврат у нас се прави
със знанието на двореца.”(366)
До края на живота си монархът
следва примера на цар Фердинанд и се стреми тясно да обвърже командния
армейски състав със съдбата на короната, да постигне желаното от всеки
владетел единство между династията и войската.Затова Борис 3 търси
подкрепата на Военния съюз.Изборът е продиктуван и от друга
неблагоприятна за двореца реалност.При земеделското управлението царят
е лишен от едно основно право - правото на главнокомандващ.Почувствал
доверието, съюзът на българските офицери помага на Борис 3 в трудните
мигове на политически изпитания.Документирани са и противоречията
между цар Борис 3 и екстремистките фашистки организации в България,
доказани са сблъсъците между двореца и техните лидери дори върху
юридическа основа.
Цар Борис вижда деградацията на политическите
партии и техните водачи, потиснат е от обществената нестабилност,
непрекъснато пораждаща се при кръвопролитните сблъсъци между отделните
крила на ВМРО.Така амбицията на монарха да управлява в мир, ред и
спокойствие постепенно се трансформира в решението за еднопартиен режим
на управление. Както след абдикацията на Фердинанд, така и в средата на
30-те години времето изисква прегрупиране на политическите сили, налага
тяхното единство.Цар Борис 3 ясно съзнава тази потребност.Първия път
това е необходимо, за да се изживеят по-бързо последиците от двете
национални катастрофи, да се потърсят нови пътища за постигане на
стабилизираща държавата програма.В средата на 30-те години
политическата консолидация около Борис 3 като върховен ръководител на
една авторитарна държава е потребна поради опасността от политически
хаос.И Борис 3 трасира пътя за излизане от този хаос с планомерното
изграждане на политическата и идеологическата система на една
авторитарна система.Основната му задача в споменатото преустройство е
да съхрани династията чрез авторитарната държава, въпреки че понякога
изразява колеблива увереност в смисъла на жертвите, които дава за
постигането на тази цел.(374)
Отношението на Борис 3 към
икономиката може да се свърже и с известната негова пестеливост.След
раждането на престолонаследника Симеон 2 през лятото на 1937г. липсват
познатите за европейските дворове шумни и разточителни тържества.Вместо
пищни веселия от цивилната листа на монарха, възлизаща на 5 млн. лв. Са
отпуснати по този тържествен повод 500 хил. лв. За децата сираци, за
летните детски колонии и за безплатни трапези в 60 общини.
Близо
8 години след встъпването си на престола той не е напускал
страната.Едва през 1926г. Борис 3 посещава Швейцария, Германия, Франция
и Англия.Това официално пътуване има важно значение за победена
България, която е изпаднала в международна изолация и плаща тежки
репарации.Покачва се българският външнополитически престиж.От срещите
си в европейските столици, при контактите с личности като Айнщайн,
Бергсон и др. монархът също трупа международен авторитет, оставя
впечатлението за умен, прозорлив и с подчертани дипломатически качества
владетел.непосредствено след подписването на Ньойския договор монархът
се оплаква в тесен кръг, че сега България е откъсната от Егейско море и
поради това губи както стратегическото си положение на полуострова,
така и предишната си относителна тежест в европейските дела.Към това
вярно заключение може да се прибави и точно прецененият от него факт,
че страната е обградена от силни, покровителствани от държавите
победителки съседи.Ето защо при всичките си посещения в Европа Борис 3
се опитва да хвърли мостове на сближение м/у България и Запада.С
търпимост, прагматизъм и гъвкавост при постигане на взаимното
разбирателство монархът иска да привлече вниманието на Англия, Франция
и САЩ към България, да допринесе за инвестирането на френски и
английски капитали в страната.От тази гледна точка пресилени изглеждат
твърденията за външнополитически предпочитания на Борис 3 към Германия
където се намира абдикиралият Фердинанд и към Италия, родината на
неговата съпруга.
Видимият вече през 1943г. обрат във войната
тласка царя и другите ръководители на българската външна политика към
по-предпазливо поведение спрямо Германия, към търсене на неофициални
контакти с Лондон и Вашингтон.Намерението за завой на българската
външна политика обаче е доста плахо и се проваля пред страха от
реакцията на Берлин.Основната грижа на Борис при посещенията му в
Германия е как да избегне допълнителните ангажименти.Кръгът около
Хитлер започва да говори за двойна игра на българския монарх.Нацисткият
министър на пропагандата Гъобелс пише за него в своя дневник: ,,Той е
хитър и ловък тип, който очевидно впечатлен от тежките отбранителни
боеве, които се водят на Източния фронт, търси някаква задна вратичка,
през която да се измъкне.(389)
Цар Борис 3 умира на 28 август 1943г.
mamazavinagi- Администратор
Страница 1 от 1
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите
|
|