Легенда за мартеничките

Преди
хиляди години, прабългарският хан Аспарух тръгнал от дома си в
далечните Тибетски планини, за да дири плодородна земя за народа си
прабългарски. Той преминал през много реки и планини, докато стигнал
земите на славяните, които го посрещнали като скъп гост. Славянки, с
бели дрехи му носели бокали с напитки, а трапезите били отрупани с
ястия - всичко, което се ражда по тази благословена земя. Но на хана не
му било весело, защото той тъгувал за дома си и за своите близки - за
майка си и за сестра си Калина. Седнал той на брага на голямата река и
сълзи покапали по загорялото му лице, а взорът му се отправил молитвено
към бреговете и към слънцето за чудо. И чудото станало! На рамото му
кацнала лястовичка - на нея хана разказал болката си. Лястовичката
отлетяла към земите, откъдето дошли прабългарите, и разказала с човешки
глас на Калина, че брат й е намерил нови земи за царството си, но много
тъгува за нея и праща много здраве...

Зарадвала
се Калина и решила да изпрати хабер на своя брат. Свила зелена китка,
усукала с вълнен конец и направила възелчета за поздрав - и изпратила
лястовичката да отнесе китката на брат й. Като мълния се понесло
птичето и скоро кацнало на рамото на Аспарух. Ханът радостен взел
китката, разчел по възелчетата поздрава на сестра си и накичил гърдите
си с китката. Ханът повелил на народа си - всеки да си върже малка
китка от пресукан бял и червен конец, и на този ден да се кичи винаги -
за здраве и небесна благословия. Това се случило на първи Март и
останало и до наши дни.

От високата планина те виждали и чували всичко, каквото става по земята.
Усмихвала ли се Марта, погалвала и гадинки, и тревички. Стопляла
простора с благата си усмивка, блестяло като златно слънцето, прелитали
весело птичките.

Веднъж една млада пъргава невеста подкарала овчиците си в планината, топло
слънчице огряло, птички се обадили, та тревица стоката да попасе.
Не извеждай, булка, ваклушите на паша, рано е! Скоро си отиде - думал й
свекърът, стар стария. Преживял много той и мъдро може да поучи.
По-слънцето познавал старецът кога ветровете ще завеят, по месеца
разбирал кога дъжд ще захване, кога град ще бие, кога зла зима ще
вилнее.Кирпикожусите цъфтят сега, снахо - топло й напомнил старецът.-Това е
цвете лъжовно, не прецъфти ли, не му вярвай, кожухчето не сваляй!
Е, тейко, какво ще ми стори Марта? Тя е жена и зло на жена не може да
направи - казала невестата и подбрала овцете и козите към планината.

Дочула Марта тези думи и тежка мъка й домъчняла. Нищо че е жена, и тя може да
покори слънцето като братята си, и тя има сила и бури и хали да посее,
и тя знае кога слънчев благодат да прати. Какво от това, че жена й
думат!Не минало много. Тъмни облаци надвиснали над планината. Ветровете
заблудили безмилостно набъбналата гора, леден сняг зашибал, захванала
люта зима. Сковала се земята, замлъкнали птиците, секнал ромонът на
ручея.Непокорната млада овчарка така и не се върнала вече.
Тя останала вкаменена заедно с овчиците си горе в планината.