Рилски легенди - Сълзите на Аврора

by **Lindzi** Сря 11 Ное 2009, 14:38

Сълзите на Аврора

Седяхме мълчаливи пред колибата. Над нас грееше луната. Долу като разлято сребро светеше Искър. Не ми се заспиваше и помолих дядо Дончо да ми разкаже още нещо.
— Ще ти разкажа, ще ти разкажа за една тъжна любов, родила Искъра — отговори ми той и уверил се, че стадото кротува, започна. . .

— Млад си ти и не знаеш що е любов. За мен любовта е мъка. Когато пораснеш, може би сам ще опиташ тази мъка. Имало една хубава девойка, която се казвала Аврора. Всяка сутрин излизала тя и отваряла вратите на слънцето, за да тръгне то по своя път, да накара цветята да вдигнат главичките си, овчарите да изведат стадата си, да събуди живота. Но една сутрин, когато отваряла вратите, девойката съгледала чуден левент. Това бил момъкът Зефир, който чакал пред вратите на слънцето. Погледнала го Аврора и поруменяла. Поруменяла и планината под нея. Станало й топло и приятно. От сърце залюбила тя този момък. Слънцето, което отдавна обичало Аврора, скоро разбрало всичко. И нали е слънце и знае своята сила, присмяло се на чистата, невинна любов. Загреяло силно, пропъдило Зефир. Тогава заплакала Аврора по своята загубена любов. Заплакала неутешимо, както плачат ония, които истински обичат.

От сълзите й потекла река, чиста и бързоструйна, която населението нарекло Оский. А Оский на тракийски език значело „бистра, ясна". Раззеленили се хълмовете, зашумели горите. Разведрили се на хората лицата, заживели те с надежда. От благодарност започнали да благославят реката, като я нарекли Оскиус, което ще рече кристална вода . . .

Минали години и Оскиус започнало да звучи Искиус, а по-късно Искър.
Така е роден нашият Искър.

"Рилски легенди" - Марин Манчев

by **Lindzi** Сря 11 Ное 2009, 14:41

През една от вечерите шилетата, напасли се добре, кротуваха в смърчовата заградка, а кучетата ни Мечо и Шаро грижовно ги обикаляха.
Приседнал край дядо Дончо, за първи път научих защо се казва Рила тая хубава планина.

В далечни времена — заразказва той — нашите земи населявали здрави и снажни хора със сини очи наричани траки. Сръчни, трудолюбиви и храбри били те, но живеели на племена. Едно лято при тях нахлули хиляди добре обучени войници, незнайно откъде дошли. Разединени, траките не могли да спрат врага, пък и много от техните вождове се предали сами.

Един от тези тракийски вождове не склонил глава и за да се спаси, потеглил с хората и добитъка си към планината Дунакс. Далеко била тя от неговите земи и с белите си върхове се изправяла в небето. Дошъл в нея той и останал изумен. Поляните били покрити с губер от треви и цветя, горите се огласяли от най-чудни пернати певци. Въздухът опивал като медовина. Такава хубост, такава вечност никъде не бил виждал. И най-важното — много потоци и реки! На всяка поляна ромонел бистър ручей, във всяка долина шумяла весела река.

— Не е Дунакс, а Рила — извикал смаяно той.

— Рила, Рила. . . — зашепнали воините му, което ла техния език значело много вода.

Минали години. Старото име на планината Дунакс се забравило и останала тя да се нарича Рила, така както я назовал пръв тракийският вожд.

"Рилски легенди" - Марин Манчев