Спомени,стихове,фрази и други

Въздържай сърцето си от ненавист, прощавай.
Освободи разума си от тревоги - повечето от тях не се сбъдват.
Живей просто и цени това, което имаш.
Давай повече.
Очаквай по-малко.
Никой не може да се върне в миналото и да промени своя старт . Но всеки може да стартира сега и да промени своя финиш.

Бог не е обещавал дни без болка, смях без тъга, слънце без дъжд. Но Той е обещал сила за всеки ден, утешение за сълзите, светлина за пътя.

Разочарованията, подобно на неравностите по пътя, малко забавят твоето движение, но след тях ти получаваш удоволствие от гладкия път. Не пътувай прекалено дълго по грапавини. Напредвай.

Ако си потиснат от това, че не си получил желаното, съвземи се и бъди щастлив, защото Бог иска да ти даде нещо по-хубаво.

Когато нещо ти се случва, хубаво или лошо, обмисли какво би могло да означава това.

Събитията в живота ти имат особено предназначение - да те научат как да се смееш повече или да не плачеш толкова горчиво.

Ти не можеш да накараш някого да те обича. Всичко, което можеш е, да си човек, който може да бъде обичан. Останалото зависи от другите - да разберат колко струваш.

Мярка за любовта е безграничната любов.

В живота се среща редкият шанс, когато човекът, когото ти обичаш, те обича в отговор. Щом ти се предостави този шанс, не го изпускай. По-добре да загубиш своята гордост заради любимия човек, отколкото да загубиш любимия човек заради гордостта си.

Ние губим толкова много време да търсим точния обект на нашата любов или да търсим вината в този, когото вече не обичаме, докато би си струвало да използваме това време за усъвършенстване на любовта, която даваме.

Не изоставяй старите приятели, никога няма да намериш някого, който да ги замени. Дружбата е като виното - колкото е е по-стара, толкова е по-добра.

Сигурно никога няма да прочетеш тези редове, но по-важното е, че ги написах единствено и само за теб. Само така мога да изразя това, което изпитвам към теб, колкото и да ти е непонятно. Сигурно се питаш как може да си обичан от някой, който дори не те е виждал. Повярвай ми - възможно е. Сега с пълна сила вярвам в силата на чувствата на любовта. Пред нея всеки един от нас е безсилен, а тя е всемогъща и изпепеляваща, болезнена понякога, но винаги една и съща - горда и чиста. Обичам те за това, че не направи нищо, за да ме спечелиш, сърцето ми само тръпне, копнее и изпитва невероятни емоции само при мисълта за теб. Никога няма да узнаеш колко си важен и ценен за мен, защото само в теб видях това, което в никой друг не бях виждала. Един непознат за мен мъж - странен, тайнствен, неразбран, объркващ ме, каращ ме постоянно да се чувствам различно - а аз така бях свикнала със сивотата на ежедневието ми. Ти разчупи спокойствието ми, сигурността ми, всичко, което си мислех, че мога да контролирам - емоциите си, постъпките си, действията. Искам и не искам същевременно да се чувствам така. Дори не те попитах ти какво изпитваш. Но едва ли има значение, имайки предвид силата на моите чувства към теб. Те заличават всичко останало, помитат след себе си всяко действие, всяка постъпка, те са кота ураган - изпепеляващи, мълниеносни, убийствени и... неразбрани от никого.
Не ми пука. Харесва ми да мисля за теб. Боли ме, но не отдавам значение на болката - сладка е. Боли от любов, а не от рана. Разликата е в мирогледа. Ще отшуми всичко, без да си го разбрал или почувствал, но аз ще знам, че го е имало - може би само в моето съзнание, не и в твоето. Но то съществува така, както съществуват въздуха и земята.
Има те. Истински си, не плод на отзвучалата ми нежност. Но не си мой и никога няма да бъдеш. Няма да разбереш и почувстваш топлината на тялото ми, да усетиш ритъма на сърцето ми, да докоснеш устните ми и да впиеш жаден поглед в мен. Поглед, от който бих се разтопила пред теб като восъчна фигурка, да се почувствам като беззащитна сърна, изтощена и уплашена от всичко.
Защо не си тук?... Да погаля лицето ти, да целуна устните ти... Но ти не ме обичаш. Не мога да поискам това от теб, ако сам не го почувстваш. Ще те оставя да бъдеш щастлив в твоят си свят, а аз ще се оправя в моят, но сама, без теб. Ти никога не си ми принадлежал и никогяа няма да ми принадлежиш. Ти си имаш нея - твоята съпруга. Тя е твоята богиня, не аз. Но не съжалявам за нищо. Напротив, гордея се с това, че съм способна да обичам толкова някого, че да се откажа от него. Благодаря ти, че ми позволи да те обичам без капчица егоизъм и лицемерие, да бъда това, което съм, което искам да бъда. Силна жена, обичаща и търсеща, молеща и безкрайно емоционална. Но истинска. Сбогом моя невъзможна любов!
Не, не е сбогом!... Ще се срещнем!... Някъде!... Някога!
dezmond (Дияна Иванова)

Има моменти, в които ми липсваш толкова силно, че непоетият въздух заплашва да взриви дробовете ми. Времето спира и нагло ме гледа в очите, като че ли иска да ме попита колко още мога да понеса. Махалото на часовника не отмерва секунди, а като на забавен каданс плавно танцува между миговете, не позволявайки им да се докоснат. Гледам стрелките, които почти не потрепват, отказвам да поема въздуха, който ще разрани дробовете ми и съм готова да понеса безкрайност от безвремие, само да знам, че от другата страна на болката ще зърна мекото кафе на погледа ти…

Има моменти, в които ми липсваш толкова болезнено, че буцата остри режещи ръбчета в гърлото ми раздират плътта и топла кръв с оловно сладък вкус се стича надолу, гъста и лепкава. Протягам ръце в нищото, където мракът ме обвива в кадифена пелерина, но докосвам само себе си, докато премрежените ми полуслепи очи търсят нещо, което да разсее тъмнината. Сплитам навлажнени длани и се отпускам в лоното на здрачна сласт достатъчно дълго, за да забравя дори спомените си, защото знам, че отвъд ще заченеш в мене нови…
Има моменти, в които ми липсваш толкова плътно, че сърцето ми забравя за следващия удар и плахо се заслушва, за да чуе някой жив, когото да обича. Захраненият ми мозък усеща края като пулсираща седефена, лунно златиста светлина, готова да го обгърне, като в сърцевината на раждащия се живот. Изтичащата от восъчните ми длани живителна топлина дори не се обръща назад, за да ми помаха, доволно освободила се от своята тленна плът – капан. Изпращам я с поглед, без думи, готова да се разделя и с нея, защото знам, че там някъде ще я посрещнат две ръце, които по невъзможен начин харесвам…
Има моменти…
За които искам да знаеш… (АНИ ИВАНОВА)

… искам да ти подаря година.

В която четирите сезона плавно да следват желанията ти, да пулсират с твоя ритъм и да те карат да се чувстваш живa, повече от всякога...

… искам да ти подаря месец.

В който всеки ден да е ново начало – на приключение, на усещане, на ласка, на допир до неща, които обичаш…

… искам да ти подаря ден.

Изгревът на който да те събуди с песните на птици и да ти предложи всички онези дребни неща, за които вече почти и не говориш, но не си се отказалa да мечтаеш…

… искам да ти подаря час.

В който да събереш на едно място всички копняни състояния, за които времето все не достига…

… искам да ти подаря миг.

Който не просто да спре дъха ти, а да се превърне за теб в онази желана вечност, която да пулсира с всички цветове на дъгата и да запълни от край до край същността ти…

... искам да ти подаря ключ.

За онази врата, зад която е зазидана душата ми… /net/

Като бяхме малки момиченца си намирахме най-добри приятелки. Спомняте ли си? Такива, с които да ходите до огледалата в дамските тоалетни и с които да говорите за момчета след училище…Като бяхме малки разбирахме, че някой става за приятел, когато е способен да изслуша и да коментира всичко, което се е случило предната вечер на купона. Като по-малки, избирахме приятелите си по това колко са смели, луди, интересни, забавни, колко пият или не пият, колко са умни или глупави…



Като по-малка, никога не съм знаела всъщност какво е да си имаш най-добра приятелка. Това не е по моя вина. Просто си имах нещо повече от приятелка – едно същество, с което си приличаме не само по външност. Обиждах се, когато ни наричаха „близначките” , но в същото време не чувствах и нужда да имам най-добра приятелка, когато с „близначката” се виждахме непрекъснато. Дълго време представата ми за приятел бе неясна и объркана. Когато не ти липсва, не можеш да му дадеш име. Сега пътищата ни с това огледално аз се разделят от ден на ден, с това идеята за приятел придобива форма и мога да я дефинирам.

Приятелят е обичан човек. Обичаш го, защото си е. Такъв. Не е нужно да го чуваш всеки ден или да го виждаш всеки ден, за да го почувстваш. Достатъчно е да се срещнете един път в месеца, за да разбереш,че ти е липсвал. С него няма да ти стане по-леко, ако страдаш ( защото си се разделил с гаджето например), няма да измисли „супер” решение на проблема ти ( освен ако не е супер Любо), няма да те заблуждава, че си в „моментна депресия” ( може би ще те обвини, че си в перманентна депресия) и може дори да те ядоса, че не те разбира ( както често се случва). Истинският приятел е там, където няма да ти пречи. Няма да те вини, няма да изисква, няма да претендира, няма да се сърди. Той ще те гледа, добронамерено и сърдечно ще наблюдава теб. Ако си щастлив, ще се порадвате заедно. Ако си тъжен, може да поплаче с теб ( но само малко, защото не иска да те оплаква). Стои на прага на душата ти, винаги пазещ за теб най-топлата си усмивка…

Защото кой е той? Един ден ще ти се усмихва само от албумите, които тайничко ще разглеждаш с тъга и носталгия, с пръстче ще минаваш по контурите от снимката и ще въздишаш.

Приятели са хората, които са докоснали сърцето ти, които са ти завещали нещичко от тях самите, с които се смееш на ум, онези, които никога няма да забравиш, дори и за кратко да си минал покрай тях. Много са. Всеки ден се разминаваш с един или друг. Понякога е тъжно. Понякога боли. Но в теб се трупат пластове нежност и желание за близост...

Приятелят не задължава, а носи и търси отговорност. Той не иронизира, а се шегува. Не порицава, а съветва. Не се поставя пред, а застава до. Не греши, а обърква. Често не правим разлика. Но с годините се засилва интуицията и ги разпознаваме...приятелите.

И докато се научаваме да ги разпознаваме, те стават все по-малко. Не защото сме лоши или защото ни има нещо, а защото вече нямаме време за тях. Семейството или работата, както и грижите по тях запълват липсата, превръщайки се в приоритет. За жалост. Или не.

Приятелят обаче продължава да стои на прага, където му е мястото. Сърцевината на душата е резервирана за друг. Нарича се любов и за нея съм писала твърде много... /Милена /

Автор : Вихра Василева

Подаръците на съдбата винаги идват неочаквано. Подаръците на съдбата често на пръв поглед никак не приличат на подаръци. Подаръците на съдбата рядко са материални, макар че сме склонни да забелязваме и търсим в тях предимно материалното. Подаръците на съдбата са онова, от което най-често се отказваме - защото сме били уплашени от тяхната внезапност, защото сме мислели какво ли ще кажат хората, защото ни е възпирала мисълта какво ще последва от всичко това.

Страх от щастието
Ние, българите, сме нацията, която най-много се страхува да се радва и най-много се бои от миговете на щастие. Така сме възпитани. Дали е заради трудната ни съдба да живеем на кръстопътя между империите, не знам. Но поговорката „Много хубаво не е на хубаво” е типично нашенска. Българинът много се страхува да се радва. И много се плаши от неочакваното щастие, което понякога се изсипва на главата му. И аз от малка си знам – ако много съм се смяла в някое междучасие, после ще ме изпитат и ще ми пишат двойка – дори по пеене се е случвало; ако много съм се смяла, играейки пред блока, после все за нещо ще ми се скарат вкъщи. Мъдрата ми баба все ме успокояваше, че така трябва, иначе как сме щели да разпознаваме хубавите от лошите мигове. „И смехът, и сълзите са ценни дарове”, още ми го повтаря. Но макар да знам, че е права, аз още робувам на подсъзнателния страх „много смях - много сълзи”.
Преди години с приятелки вървяхме по една алея в парка и се смеехме с глас на някакви наши си глупости. И в един момент аз казах: „Много се смяхме, после много ще плачем!” „Не е така. Колкото по-малко се смееш, толкова повече ще плачеш.” Изобщо не бях забелязала жената на пейката до нас. Даже, като погледнах към нея, първо видях разноцветните й дрехи и пъстрото плетиво в ръцете й, а чак после лицето й. „Господ се сърди, ако не приемаме даровете му - добави тя. - Ако откажеш да се радваш, той ще те накаже да плачеш.” После се усмихна и забравила вече за мен, пак запремята преждата с куките. Тогава не й обърнах внимание, но колкото повече минават годините, толкова по-често се сещам за нея. Може би помъдрявам, може би остарявам. И все по-често се замислям за онези прекрасни мигове, които идват съвсем неочаквано при нас, напълно безплатни, и които не бива да пропускаме. Защото, ако има нещо, за което ще съжаляваме, когато дойде последният ни час, това са пропуснатите целувки, неосъществените срещи с любими хора, миговете, в които сме се смели до сълзи......